Су „СВ. Климент охридски” философски факултет

Съдържание

Увод 2

Биографични данни за Платон и Аристотел 3

Социално-политическа концепция на Платон 4

Основни идеи в диалога на Платон “Държавата” 6

Заключение 14

            Знаменитият древногръцки мислител Платон и неговият ученик Аристотел са едни от най-големите гении на древното време. И двамата по своеобразен начин създават цели философски учения – платонизъм и аристотелизъм (както са наречени по-късно системите им от философски възгледи). Част от огромния принос на двамата мислители към философията са и техните социално-политически възгледи. 

            Те са първите мислители, които отбелязват значението в грижата и възпитанието на младите, като представители на утрешното общество. Днешните университети са далечни “правнуци” на Атинската академия на Платон и на Ликейска школа на Аристотел. Платон дори е първият философ, който се застъпил за обществени детски градини и за целодневни училища. Двамата (в различно време) се заемат с нелеката задача да представят най-добрата форма на съществуване и управление на държавата. Докато Платон споделя в идеите си какво е необходимо за съществуването на една идеална държава, то Аристотел се обосновава на анализи на вече съществуващи държавни устройства. 

           В книгата “Светът на Софи” Юстайн Гордер определя Аристотел като “педантичен почитател на реда” (става дума за опита му да подреди понятията на хората) – такъв е той и в разбирането си за реда в държавата. При Платон търсенето на идеята, идеалното, се забелязва в огромна степен и в разбирането му за идеалното държавно устройство. 

           Важен момент в определянето на възгледите в социалната философия е мястото, където философът е роден, учил и живял. Социалната философия търси социалните причини именно за раждането на едни или други възгледи и как тези философски възгледи се отразяват обратно върху развитието на обществото. За това преди запознаването с “Държавата” и “Политика” е нужен преглед, макар и кратък, на биографиите съответно на Платон и Аристотел. 

          Аристотел е древногръцки философ, роден в Стагира. Син на Никомах, лекаря на македонския цар, Аристотел става наставник и приятел на Александър Македонски. След като слуша 20 години уроците на Платон, той основава в Атина прочутата Ликейска школа. Жизненият път на Аристотел приключва в евбейския град Халкида. Аристотел е сред малкото личности в историята, изследвали почти всяка тема, достъпна за своята епоха. В науката той изучава анатомия, астрономия, география, геология, зоология, метеорология и физика. Във философията той пише за естетика, етика, икономика, метафизика, политика, психология, риторика, теология и управление. Занимава се още с образование, чуждоземни обичаи, литература и поезия. Съчиненията му са на практика енциклопедия на древногръцкото познание. Аристотел е създателят на логиката. В своето съчинение Първа аналитика той развива първата теория за формално-валидното умозаключение. По-нататък в традицията логическите му ръкописи са били обединени в т.нар. “Органон”, като редом с Първа аналитика от особена важност за развитието на логиката са били “Категории” и “За тълкуването”. Автор е на съчиненията “Метафизика”, „История на животните“, „Риторика“, „Политика“, „Метеорология“, „Никомахова етика“ и „За душата“, както и много други.

         Социлано-философската концепция на Платон има за цел да обоснове правото на развитие и съществуване на робовладелската държава. Неговото желание е да съдейства за една идеална, благоденстваща, истинска робовладелска държава. Тя трябва да е устроена така, че да осигурява властта на робовладелците и другите свободни граждани спрямо робите. Неговите възгледи са съвети към управляващите прослойки – как да управляват така, че хем да поддържат властта върху робовладелците, хем да осигуряват единството на държавата. Това означава осигуряване на щастие и на останалите слоеве на обществото, за да не създават излишни противоречия и напрежения, заплашващи съществуването на държавата. Държавата възниква заради необходимостта да има специализация, разпределение на човешкия труд – всеки да произвежда различни неща и след това да обменят продукция. При първобитно-общинското общество няма държава, производителните сили на родовете са на толкова ниско равнище, че не се налага такова разпределение на труда. Формирането на държавата започва, когато се разпределят техните дейности. Развива се животновъдство и растениевъдство. Номадският начин на живот започва да усяда, оформят се селищата на градовете-държави. Възниква нуждата от правила на обществен живот – тогава възникват правото и законодателството, народните събрания. Става необходимо и съсловието на военните, създава се прослойката на занимаващите се с наука – те нарастват като средства за задоволяване на определени потребности на управляващи и управлявани. “Държавата се създава всеки да работи нещо и всеки да си разменя благата”, казва Платон. 

         Като неписана задача за много философи е да разсъждават за ролята на длъжностните лица. Специфично за Платон и Аристотел е, че те твърдят, че всеки е генетично предопределен за някаква работа. Предопределеността идва от бога. Едни са родени от злато и затова трябва да управляват, други са родени от злато и сребро плюс желязо и мед – занаятчии. За предопределеност на робите не става дума в социално-философските им произведения. Така същността на политиката – изкуството да се управлява, според Платон е не въпрос на придобито знание, а на божествена предопределеност. Платон смята за вредна размяната на слоевете, вършенето на много неща едновременно е вредно. Идеалната държава е тази, в която всички са щастливи, а всички са щастливи само в рамките на това, за което са предопределени. “Всеки трябва да се занимава с това, което му е предназначение”, казва още Платон. 

         Според Платон политиката не е частно дело, тя трябва да гони общото благо. Важна част от нея е контролирането на военните дела. Той обосновава идеята за това, че държавата има право да воюва със съседите, ако смята, че територията й е малка. Земята като фактор в съвремието не е толкова важна, както в миналото, когато едно от най-нормалните неща е воюването със съседите, за това са много важни именно стражите. Те трябва да са гневливи, а в същото време кротки към своите. “Стражите не трябва да имат лична собственост – държавата им дава дом; не трябва да се докосват до злато и сребро, да не пият от златни и сребърни съдове – така ще служат по-добре на държавата, а не на земя, дом и пари. Те трябва да делят общ дом, пари и жени. Законодателството се създава на основата на интересите (по-късно вместо “интерес” се ползва “ценност”) на по-силните.

          Философите обичат да наблюдават истината, затова в идеалната Платонова държава управляват те. Основен елемент на държавата е населението, което трябва да се регулира – колко, как и кога да се ражда. Децата се възпитават с приказки, затова трябва да се внимава с подбора им. Младежите се обучават и с музика. Според Платон съществуват формите на управление олигархия, тирания, тимокрация – държавни устройства, сменящи се от управниците, щом между тях възникнат несъгласия.

         Както други гърци от неговото време, така и Платон вижда политическия живот като съществена част от човешкото съществуване. Той приема неучастието в обществото като равносилно на отричане от измерението на човешката реализация. Платон дори в късна възраст – по средата на 70-те си години пише “Седмо писмо”, в което заявява, че на младини се е надявал да се заеме с обществена дейност. Това, което го е накарало да се откаже, е процесът и смъртта на Сократ, които му послужили за пример за характерната за обществото по негово време несправедливост, дезинтеграция на Атина. Платон прави опит да разбере значението на добродетелта и справедливостта и да изгради обществото на основата на знанието. Необходимо е обществото да се основава на неизменните и вечни качества на истината, добротата и справедливостта. Именно такава е идеята, която звучи силно в “Държавата” – Платоновото описание на идеалното общество. 

Четейки “Държавата” на Платон, всеки би открил приликата на неговия идеален модел с реално съществуващите отношения до V-ти век пр.Хр. в гръцкия полис Спарта. Дори и да не може да се приеме за единствен и буквален първообраз, той без съмнение е “възможен” източник за основните елементи на платоновата Държава. Колкото до мнението, че съчинението на Платон е “атинска идеализация на египетския кастов строй” - цит.К.Маркс “Капиталът” вж.М.Семов “Политиката - теория и история” С.1984 с.55), трябва да се вземе в предвид, че Египет в периода V-IV век пр.Хр. се намира в пределите на Персийската империя и далеч се различава от кастовия Египет от времето на фараоните. Малко вероятно е Платон да познава в детайли египетското общество десет века преди собственото си време, както и да идеализира моделът на Персийската империя, провалил се в отношенията си с гръцките полиси в нач. на V-ти век пр.Хр., а и явно различен от идеалния модел на Платон.

Че именно Спарта е полисът, който се доближава максимално до идеала на платоновата държава се вижда от следните няколко примера. Като основно изискване за правилното функционниране на полиса според Платон е разделението на труда - земеделецът да се занимава само с земеделие, занаятчията само с занаята си, а войникът (стражата) само със защита на полиса и поддържане на реда - т.е. с управлението. Стражите са значително по-малко в сравнение с останалата част от населението, тъй като “това съсловие, на което подобава да има знание да ръководи и управлява по природа е твърде малобройно”. Никакво смесване между отделните касти не е полезно за държавата, защото тогава нито един от тях не би си вършил работата добре. “Занимаването с много работи, казва Платон, и размяната на трите съсловия помежду им е най-голяма вреда за държавата и с пълно право би могла да се нарече престъпление”. Именно нарушаване границите на кастите е било причина според него идеалният обществен ред - аристокрацията да се опорочи и да се превърне в тимокрация. За прякото управление на държавата се обучават най-добрите измежду стражите. Те трябва да станат мъдреци и философи за да могат да ръководят с разума вместо със страстите си.

Аналогично политическо устройство виждаме и в Спарта до V-ти век пр.Хр. Малобройното съсловие на спартиатите единствено притежава политически права в полиса. Всеки един от тях се занимава единствено с военно дело и физическа подготовка. Каквото и да е друго занимание, е не само позорно, но и абсолютно забранено. Другите две групи на илотите и периеките - основната част от населението на Спарта, като брой, но не и по значение, се занимават само с земеделие, занаяти и търговия, а до оръжие се допускат само периеките и то като леко въоръжени помощни отряди. Спартиатите се обучават главно чрез физически упражнения, болнавите деца се убиват още в най-ранна възраст. Всички живеят в общи казарми още от 6-тата си година. Имуществото им е общо и не се допуска никакво натрупване на богатство и лукс, като дори парите в Спарта, доколкото са необходими в междуполисните отношения, са от желязо.

Същите изисквания поставя и Платон за стражите в своята идеална държава. Абсолютно задължително според него за здравословното съществуване на обществото е общността на всяко имущество, включително жените и децата. Подбора на физически здравите деца, както и общото им възпитание, извършвано от държавата, също са необходими мерки за поддържане на управляващото съсловие. Допълнение към това е изискването на Платон за генетичен подбор на бъдещите родители. “Необходимо е - казва той - най-добрите мъже да се събират обикновено в брак с най-добрите жени, а най-лошите мъже с най-лошите жени, като първите отглеждат поколение, а вторите не отглеждат”. (За тази цел Платон предлага сложна система за уж случаен жребий, който да се разиграва между гражданите, но да бъде фалшифициран от управляващите, така че да се създаде най-доброто поколение без да се предизвикат бунтове.) Не е известно дали спартанците са достигнали до подобна идея, но няма сведения да е била осъществена на практика.

На пръв поглед има противоречие между обучението на спартанските младежи и изискването на Платон управляващите да бъдат философи. Когато описва подготовката им обаче той набляга на физическите упражнения и науките на разума и изцяло отрича поезията, драмата или музиката. “Поезията ,според Платон, е в състояние да вреди на почтените хора с изключение само на малцина”. Този възглед изцяло се застъпва и от спартанските традиции. При цялата си история Спарта оставя за поколенията един единствен творец и то на бойни, хвалебствени химни. По подобен начин и Платон отбелязва, че поети като Омир трябва да бъдат допускани в държавата “доколкото са ценни техните поетични химни за боговете и възхвала на добрите люде”. Вижда се, че обучението на спартанските управници пряко следва препоръките на Платон, поне доколкото му е било възможно.

Ето накратко описанието на идеалното общество: “В добре уредената държава жените са общи, общи са и децата, а и цялото тяхно възпитание, както са общи заниманията им по време на война и мир. А пък царета им са мъже, превъзходни в областта на философията и във военното дело.” “Никой от войниците няма нищо собствено, а къщите са общи за всички” “Никой нищо не трябва да притежава от тия имоти, но като опитни във война и като стражи да получават от другите възнаграждение за своята служба като пазачи във вид на храна за годината, а пък те самите да се грижат за цялата държава.” С това Платон ни дава буквалната картина на спартанското общество, каквото ни е позанато от историческите извори. Единственото, което превръща платоновата държава в идеален модел е съгласието и разума върху които се крепи неговото общество. Така например средството, което Платон вижда за осъществяване на съвършената държава е убеждението и безропотното подчинение пред мъдростта на философите от страна на всички съсловия и отделните граждани. “Нима ако мнозинството от хората узнаят, че ние говорим за тях истината, ще се разсърдят на философите и не ще ли ни повярват, когато твърдим, че държавата в друг случай никога не би благоденствала, освен ако я нарисуват художници, които си служат с божествен пример?” При законите в държавата “всички ще живеят в мир помежду си и няма опасност гражданите да въстанат едни срещу други”. Именно това съгласие не успяват да постигнат спартанците. Изправени пред реалността, в която никой занаятчия не напълно доволен от положението си, нито земеделецът е склонен да изхранва управляващите, нито стражите са съгласни да живеят без комфорт и имущество, те са принудени често да потушават бунтове и всяка година да извършват традиционно масово изтребление на илоти. Борбата между съсловията и несъгласието им относно правата и задълженията им съпътстват цялата спартанска история. Въпреки това, благодарение на запазената непроменена три века конституция на Ликург, Спарта успява за продължителен период да съхрани политическата си система. Максималното ограничаване на външното влияние, предотвратяването и на най-дребната промяна и нарушение на традициите, спред Платон гарантира на държавата благоденствие и разцвет. Това е и принципа, който Спарта следва в развитието си до V-ти век пр.Хр.

Както видяхме идеалната държава на Платон в основните си елементи е в близко сходство със спартанското общество. Самият Платон обаче отбелязва, че дори и да е най-близко до неговия модел, то спада към типа управление, наречено тимокрация. Преходът от аристократичното общество на неговата идеална държава към тимокрацията в Спарта Платон отдава на смесване на различните съсловия и неправилно изчисление на подходящото време за оплождане на подбраните брачни двойки. Това според него води до раждане на “неталантливи и нещастни деца”, които стават лоши управници, които не се грижат за доброто възпитание на следващите поколения. Обществото губи традициите си. Вместо мъдреци поставя да го ръководят честолюбиви и дръзки хора. Стражите тайно се изкушават да трупат богатства и да живеят в лукс, докато накрая земеделците и занаятчиите поробват стражите и започват да вършат тяхната работа. Това е държавата при тимокрацията, каквато е и Спарта по времето, когато твори Платон. През този период (от края на Пелопонеските войни до налагането на новото управление на Александър Македонски в Елада) гръцкия полис е в упадък. Резки промени настъпват в политическото устройство и цялостния ред установен дот този момент в Древна Гърция. Пормените обаче засягат най-силно именно Спарта. Масово се разоряват спартиати, които в немислим до този момент съюз с периеки и илото въстават срещу новозабогателите управници. Опитите да се запази стария ред продължават дълго време и споменът за отминалото държавно устройство продължава да живее, но времето на старата Спарта безвъзвратно е отминало.

          Аристотел определя човека като “политическо животно”. Той смята, че без обществото около него, човекът не е пълноценен, при това семейството и поселището могат да задоволят само по-простите житейски нужди – храна, топлина, дом, възпитание на децата. Най-висшата форма на човешка общност според Аристотел може да бъде само държавата, като посочва няколко форми на държавна уредба. Една от тях е монархията – само с един върховен държавен ръководител. За да бъде обаче тази държавна форма добра, тя не бива да се изражда в тирания, при която едноличният владетел управлява народа само с оглед на собствената си изгода. Друга добра държавна форма е аристокрацията, при която управляват по-малка или по-голяма група хора. При тази държавна форма трябва да се внимава да не се стигне до владичество на малцинството. Трета добра държавна форма е демокрацията, която също има обратна страна. Една демокрация лесно може да се изроди до управление на плебеите. 

           Аристотел налага емпиричния подход – анализиране на реално съществуващите неща. Той прави анализ на 158 конституции на гръцки държави. Единственият запазен труд е за Атина. 

           По своите социално-политически възгледи Аристотел е идеолог на робовладелците. Робството на едни и господството на други той смята за естествено състояние. Хората трябва в името на взаимното си съхранение да се обединят по силата на своята природа, които са властващи или подвластни. При подвластните доминира физическата сила, а властващите са създадени със способност за предвиждане. Според Аристотел държавният мъж властва над жената по природа, а не по знания. Държавното устройство зависи от съотношението между бедни и богати. 

         Възглед на Аристотел за средината 
         Аристотел подкрепя тезата на Платон, че най-доброто устройство дава на всеки възможност да благоденства. Когато в държавата има много хора без политически права или много бедняци, тя е препълнена с враждебно настроени хора. Разноплеменността води до неуредица. Аристотел определя справедливостта като източник на стабилност. Той счита за най-важно управлението на средната класа. Във възгледа на Аристотел за средината става дума за устройство, в което се третира средата, тя е добродетел. При средния живот средата може да се постигне от всички – колкото повече средни има, толкова повече са доближени крайностите, има по-малко неуредици; 

          От връзката между моралността и отговорността Аристотел прави извода, че етиката предполага свобода на индивидуалния морален агент в избора и търсенето на целите. Той приема, че и порокът и добродетелта са възможни като избор на човешките същества. Той разбира порока като резултат от прекалена или несъвършена дейност, а добродетелта за постижение на здравомислещо равновесие или среда между излишното и недостатъчното. Например храбростта е нещо средно между страхливостта и безразсъдството; умереността е по средата между “безразличието” и задоволяването на собствените страсти”; 

         Аристотел разграничава гражданите от населението на държавата (роби, деца, жени, чужденци). Аристотел определя монархията като най-добра форма на управление, а злоупотребата с нея – тиранията, за най-лошото нещо. 

          Държавата е съвкупност от граждани, тя е порядък от длъжности. И Платон и Аристотел определят длъжностните лица в държавата и техните права и отговорности. Правото е мерило за справедливост. Държавата се състои от семейства и има наука за домашното стопанство. Според нея има власт на господаря над роба, на бащата над децата, на мъжа над жената. Робът няма способност и задача да решава, жената не е действена, мъжът е действен и решава. В съвършеното семейство робът и господарят трябва да си знаят функциите, робът е одушевена собственост на господаря, по природа е роб. За да е съвършено семейството трябва да имат дружески отношения в името на практически такива. Аристотел е холист (холизъм – течение, в което определящо е колективното, цялото). Според него съществуват два типа власт – в държавата и в отделния дом. 

          Един от основните трудове на Аристотел се нарича “Политика”. Държавата е резултат от естествен процес, тя е общност на гражданите. Гражданин е този, който заема политическа длъжност. Както при Платон, така и при Аристотел, съществуват различни форми на държавност: управлява един; управлява малка група от хора; управлява голяма група хора, съответно три са правилните форми на управление: царство, аристокрация, олигархия. Аристотел за разлика от Платон защитава частната собственост, тя не бива да вреди на общественото благо. Държавата трябва да има и да упражнява педагогическа способност. Държавата съществува заради добрия живот. 
Политика и етика 
          Етическата мисъл на Аристотел притежава както индивидуални, така и корпоративни измерения с категории на благоразумие или дискредитивно поведение, простиращо се до етическа теория за държавата. Етическата му концепция гласи, че душата не е статичен, а вътрешен изпълнен с цел, принцип, който е стремежът или реалността, към която човекът върви. Човешката душа притежава сетивни възприятия и памет, тя е мислеща и имаща разум, сроден с този на божественото. Тези аспекти на душата показват идентичността на човешкото същество като етическо или морално. За Аристотел моралността е уникален духовен атрибут на човешките същества. Човешкото поведение се ръководи от своята цел или намерение, а то е частното добро. С индуктивния и емпиричен подход в своята мисъл за природния ред политическата и етическа мисъл на Аристотел противоречи на идеалистическите и утопически възгледи на Платон.

           Аристотел основава аргументите си на жизнения опит и примера. За човешките същества доброто не може да бъде разбирано като годно за дедукция или за точно определено решение на логически или математически проблем. Етиката не започва с комплект общи принципи, а с изследване резултатите от човешките действия. Общите принципи на етиката се заключават в сравнение на резултатите. По същия начин, както в правилната си политика, в анализите на историческите факти и конституционните документи от около 158 града, а също и в конституцията, която съставя за Атина, Аристотел признава, че различни държави и различни исторически условия налагат различни форми на управление. Той търси “идеалната държава” само на основата на детайлното съобразяване с проблемите и добродетелите на реални управления. Така политиката (както и етиката) става въпрос на дискредитивна преценка, произхождаща от естествените наклонности на хората. 

         Щастието или благоденствието според Аристотел е целта на човешкия живот. Този главен принцип на поведение служи единствено да подчертае неговия възглед, че човешките същества се различават по своята гледна точка за щастието. За едни щастието е в богатството, за други – в удоволствието, за трети – в честта. Въпреки това Аристотел вярва, че може да изгради сигурна основа на щастието като интелектуална природа на хората. Храненето и растежа са добрини, общи за всички живи същества, включително и за тези, които не са надарени с разум. Но поради уникалната си природа човешките същества не могат да бъдат истински щастливи само с тези животински удоволствия. Щастието трябва да е свързано с дейност, способна да постигне доброто за индивида с модел на живота, който е уникално човешки. Аристотел приема, че здравето или щастието на душата е постижение на моралното равновесие чрез упражнение и култивиране на добри навици или постъпки. По този начин само активно добродетелния живот, в който се следват стабилни или балансирани правила за поведение, съответства на истинското щастие е една идеална държава. 

          Показателен е фактът, че когато Аристотел е обвинен в “атеизъм” след смъртта на Александър Македонски в 323 година, подобно на съдбата на Сократ преди Аристотел), той напуска Атина с коментара, че няма да позволи на атиняните за втори път да извършат грях. По своебразен начин това говори за грижата към обществото на атиняните и техния правилен път.

Съществуват разбира се и много други прилики и разлики помежду им, някои от които са споменати по-горе, но това не прави нито Платон, нито Аристотел по-добър или по-мъдър. Те и двамата са прави по отношение на някои неща, както съществуват и много моменти, които могат да бъдат критикувани. Критиките на Аристотел, както и тези на Попър, срещу Платон са най-вероятно отразени в творбите им след смъртта на Платон. Не случайно и двамата влизат в историята и философията като едни изключителни личности с еднакъв принос за обществото.

Относно идеалната държава на Платон – днес тя би могла да бъде определена като тоталитарна, което дава основание на някои философи остро да го критикуват. Трябва да се има предвид обаче и епохата, в която той живее, и въпреки която той има положително отношение към жените.        


Литература: 

1. McGreal, Ian P. Great Thinkers of the Western World, Изд. “Harper Collins Publishers”, New York, 1992.

2. Колев, И., Гочева, Д., Паницидис, Х. Философия. Хронологична антология – От Талес до Дерида, Изд. “Анубис”, София, 2001.

3. Кратък философски речник, Изд. БКП, София, 1953. 4

4. Гордер, Ю. Светът на Софи, Изд. “Дамян Яков”, София, 2005. 
5. Фотев, Г. История на социологията – 1 т, Ун. изд. “Св. Климент Охридски”, София, 1993.

6. Платон: Държавата, С, 1981

6. Платон: Закони, С., ИК СОНМ, 2006

7. Ц. Бояджиев, "Неписаното учение" на Платон, С, 1984.