Субверсия на субекта и диалектика на желанието във фройдовото несъзнавано
Изтегляне 170.19 Kb.
|
| Завършен граф:
Ала ако нашият завършен граф ни позволява за поставим нагона като трезор на означаващите, нотацията му ($◊D) поддържа структурата му, като я свързва с диахронията. Той е онова, което се случва с искането, когато субектът изчезне [évanouit] от него. Че искането също изчезва [disparaisse] се разбира от само себе си, с тази уговорка, че остава разрезът [la coupure], защото той остава присъстващ в онова, което разграничава нагона от органичната функция, която обитава: а именно, неговата граматическа изкуственост, така явна в превращенията на артикулацията му по отношение и на източника, и на обекта (Фройд тук е неизчерпаем). Самото отграничаване на „ерогенната зона“, която нагонът изолира от метаболизма на функцията (актът на поглъщане предполага и органи, различни от устата – попитайте кучето на Павлов), е дело на разрез [une coupure], който се натъква на благоволението на анатомичната черта на една периферия [une marge] или един ръб: устните, „ограждението на зъбите“, периферията на ануса, вдлъбнатината на пениса, вагината, очната цепнатина, дори ушния канал (тук избягваме ембриологични уточнения). Дихателната ерогенност не е добре изучена, но е очевидно, че тя излиза на сцената [entre en jeu] чрез спазма. Нека забележим, че тази черта на разреза очевидно преобладава не по-малко и в обекта, описан от аналитичната теория – зърното на гърдата, твърдите изпражнения, фалоса (въображаем обект), потока на урината. (Списък немислим, ако не прибавите с нас фонемата, погледа, гласа, - нищото.) Защото нима не виждаме, че чертата: „частичен“, справедливо подчертана в обектите, се прилага към тях не защото са част от един цялостен обект [un objet total], какъвто би бил тялото, а защото те представят само частично функцията, която ги е произвела. [p. 818] Черта, обща за тези обекти в нашата теория: те нямат огледален образ, иначе казано – другост [altérité].9 Именно това им позволява да бъдат „пълнежа“ [étoffe], или по-добре казано подплатата [doublure], без при това да са опакото на самия субект, който хората вземат за субект на съзнанието. Тъй като субектът, който вярва, че може да достигне сам до това да се обозначи в изказа [énoncé], не е нищо друго освен един такъв обект. Разпитайте разтревожения от бялата страница, той ще ви каже кой е лайното на фантазма му [l’étron de son fantasme]. Тъкмо на този неуловим в огледалото обект огледалният образ дава своята дреха. Плячка, уловена в мрежите на сянката, която, лишена от обема си, издуващ сянката, запазва уморената примамка на сянка с вид на плячка. Това, което графът ни предлага сега, се ситуира в точката, където всяка означаваща верига се гордее, че затваря своето значение [boucler sa signification]. Ако трябва да очакваме такъв ефект от несъзнаваното изказване [l’énonciation inconsciente], то е тук в S (A) [тук А трябва да е зачертано], което се чете: означаващо на липса в Другия, присъща на самата му функция да е трезор на означаващите. Това е така [т.е. има означаващо на липсата в Другия] доколкото от Другия се изисква (ché vuoi) да отговори за стойността на този трезор, т.е. да отговори, разбира се, за своето място в долната верига, но в означаващите, конституиращи за горната, иначе казано в термините на нагона. Липсата, за която става дума, е тъкмо онова, което вече формулирахме: че няма Друг на Другия. Но дали тази черта на Безверието на истината е последната дума, която си струва да се даде на въпроса: Какво иска от мен Другият?, неговият отговор, когато ние, аналитиците, сме нейните глашатаи? – Със сигурност не, и тъкмо поради това, че в нашата длъжност няма нищо доктринално. Ние не сме длъжни да отговаряме за никаква последна истина, особено не за или против религията. Не е малко това, че тук трябваше да поставим, във Фройдовия мит, мъртвия Баща. Но един мит не би си бил достатъчен, ако не се подкрепи с някакви обреди, а психоанализата не е обредът на Едип-а, бележка, която по-късно трябва да се разгърне. Несъмнено трупът е също означаващо, но гробът на Моисей е толкова празен за Фройд, колкото този на Христос за Хегел. Авраам не е разкрил на никого от двамата тайната си. [p. 819] За нас, ние тръгваме от това, което сиглата S (A) [тук А трябва да е зачертано] артикулира с това, че е на първо място означаващо. Нашето определение на означаващото (няма друго) е: означаващо е това, което представя субекта за друго означаващо. Това означаващо следователно ще е означаващото, за което всички други означаващи представят субекта: т.е. при липса на това означаващо никое от другите не би представяло нищо. Тъй като нищо не е представяно, ако не е [представяно] за. Само че батерията на означаващите, – доколкото е, като със самото това [че съществува] тя е завършена, – това означаващо може да бъде само черта [trait], която се чертае [se trace] от кръга й [т.е. на батерията], без да може да бъде броено в него. Символизируемо чрез едно (– 1), присъщо на множеството от означаващи. То е като такова непроизносимо, но не и неговата операция, тъй като тя е това, което се произвежда всеки път, когато едно собствено име е произнесено. Неговият изказ [énoncé] е равен на значението му. Откъдето следва, че ако се пресметне значението, според алгебрата, която ползваме, тоест: S (означаващо) -------------------- ₌ s (изказ), при S ₌ (– 1), се получава s ₌ √ – 1. s (означаемо) Това е, което липсва на субекта, за да се мисли за изчерпан от своето cogito, а именно това, което е немислимо. Но откъде идва това същество [être], което се явява някак липсващо в морето от собствени имена? Не може да зададем този въпрос на субекта като Аз [Je]. На него му липсва всичко, че да може да отговори, тъй като ако този субект, аз [moi], Аз [Je] бях мъртъв, както казахме, той не би го знаел. Така той не знае, че съм жив. Как Аз [Je] да си [me] го докажа? Защото аз [je] мога строго да докажа на Другия, че той съществува, разбира се не с доказателствата за съществуването на Бог, които с вековете го убиват, а като го обичам – решение, донесено от християнската керигма. Това решение впрочем е твърде несигурно дори за да мечтаем с него да заобиколим това, което е нашият проблем, а именно: Кой съм Аз [Je]? Аз [Je] съм на мястото, откъдето се огласява, че „вселената е грешка [defaut] в чистотата на Не-Битието“. И това не е без основание, тъй като, пазейки се, това място кара да залинее самото Битие. То се нарича Наслаждение [Jouissance] и именно неговата липса [defaut] би направила вселената напразна. Аз [je] ли съм отговорен за това? – Да, несъмнено. Мое ли е тогава това наслаждение, чиято [p. 820] липса [manque] прави Другия неконсистентен? Опитът доказва, че обикновено то ми е забранено и то не само, както смятат слабоумните, поради лошо подреждане на обществото, а, бих казал аз, поради грешката [faute] на Другия, ако той съществуваше [s’il existait]: тъй като Другият не съществува, на мен ми остава само да поема вината върху Аз [Je], тоест, да вярвам в това, към което опитът ни води всички нас, начело с Фройд: първородния грях. Защото дори и да нямахме Фройдовото колкото изрично, толкова и опечаляващо признание, все пак този мит, роден последен в историята, който дължим на перото му, не може да служи на нищо повече освен на ябълката на грехопадението, с тази уговорка (и това не е част от актива му като мит), че, по-сбит, той е осезаемо по-малко кретенизиращ. Ала това, което не е мит, въпреки че Фройд го формулира по същото време като Едип-а, е кастрационният комплекс. В този комплекс откриваме главния източник на самата субверсия, която опитваме тук да артикулираме с нейната диалектика. Тъй като кастрационният комплекс (собствено непознат до Фройд, който го въвежда в образуването на желанието) не може повече да бъде пренебрегван от никоя мисъл върху субекта. В психоанализата без съмнение, далеч от това да се опитат да развият неговата артикулация, хората са се занимавали точно с това да го отбягват без обяснения. Ето защо това голямо тяло, подобно на някакъв Самсон, е сведено до това да върти воденичния камък на общата психология. Разбира се, тук го има онова, което наричаме чеп [os; букв. кост]. Понеже е точно това, което твърдим тук: структуриращ за субекта, той конституира същностно в субекта тази периферия [marge], която всяка мисъл е избягвала, прескачала, заобикаляла или запушвала всеки път, когато мисълта е успявала привидно да намери опора [se soutenir] в някакъв кръг: била тя диалектическа или математическа. Ето защо ние водим на драго сърце онези, които ни следват, към местата, където логиката се разстройва от разделението, което избухва от въображаемото към символното, не за да се забавляваме с парадоксите, които това поражда, или с някаква предполагаема криза на мисълта, а за да възведем, напротив, фалшивия им блясък към зева [béance], който обозначават (за нас винаги просто поучителен) и преди всичко за да опитаме да изковем оттук метода на един вид изчисление, чиято неуместност като такава би издала тайната. Такъв е призракът на причината [la cause], който преследвахме в [821] най-чистата символизация на въображаемото чрез редуването на подобно и неподобно [l’alternance du semblable au dissemblable].10 Нека следователно наблюдаваме добре онова, което възразява да се придаде на нашето означаващо S (A) [тук А трябва да е зачертано] смисълът на Мана или на някой от нейните сродници. То е, че не можем да се задоволим с артикулирането на нищетата на социалния факт, бил той проследен до някакъв предполагаем тотален факт. Несъмнено Клод Леви-Строс, коментирайки Мос, е искал да разпознае в Мана ефекта на нулев символ [un symbole zéro]. Но в нашия случай ни се струва, че по-скоро става дума за означаващото на липсата на такъв нулев символ. И затова посочихме – с риска да си навлечем немилост, – докъде успяхме да тласнем изкривяването [détournement] на математическия алгоритъм в своята употреба: символът √ – 1, още изписван i в теорията на комплексните числа, очевидно се оправдава само с това, че не претендира за никакъв автоматизъм при по-нататъшното си използване. Това, към което следва да се придържаме, е, че наслаждението е забранено на всеки, който говори, като такъв или също, че то не може да бъде казано освен между редовете за всеки, който е субект на Закона, тъй като Законът се основава в самата тази забрана. Действително, заповяда ли законът: Наслаждавай се [Jouis], субектът не би могъл да отговори другояче, освен чрез едно: Слушам [J’ouïs], където наслаждението вече ще бъде само под-разбрано. Но не Законът препречва [barre] достъпа на субекта до наслаждението; той само превръща една почти естествена бариера [barrière] в зачертан субект [sujet barré]. Тъй като удоволствието е това, което придава граници на наслаждението, удоволствието като връзка на живота, некохерентен, докато една друга забрана – самата тя неоспорима – не се издигне от тази регулация, открита от Фройд като първичен процес и релевантен закон на удоволствието. Казвали са, че Фройд само е следвал пътя, по който вече е напредвала науката на неговото време, или дори [пътя на] традицията на нещо отдавна отминало. За да измерим истинската дързост на неговата стъпка [son pas] е достатъчно да размислим върху неговото възнаграждение, което не се е забавило: неуспехът, свързан с хетероклитната природа на кастрационния комплекс. [p. 822] Това [хетероклитната природа на кастрационния комплекс] е единствената индикация за наслаждението в неговата безкрайност, което носи белега [marque] за забраната си и което – за да конституира този белег – имплицира жертване: жертването, което се случва в един и същ акт с избора на символа му, фалоса. Този избор е позволен поради това, че фалосът, тоест образът на пениса, е негативиран [negativé; с отрицателна стойност] на мястото си в огледалния образ. Това предопределя фалосът да даде тяло на наслаждението в диалектиката на желанието. Следователно трябва да се разграничи от принципа на жертването, който е символен, въображаемата функция, която му е посветена, но която го забулва в същия момент, в който му дава неговия инструмент. Въображаемата функция е тази, която Фройд е формулирал като управляваща вложението на обекта като нарцистично. Самите ние се върнахме към това, демонстрирайки, че огледалният образ е каналът, по който трансфузията на либидото на тялото поема към обекта. Но доколкото една част остава запазена от това потапяне, концентрирайки в себе си най-интимното от автоеротизма, нейната формално „обострена“ [en pointe] позиция я предразполага към фантазма за спадналост, откъдето ще се извърши изключването й от огледалния образ и от прототипа, който конституира за света на обектите. По този начин еректилният орган започва да символизира мястото на наслаждението – не като себе си, дори не и като образ, а като липсваща част в желания образ: затова той е равен на √ – 1 на значението, изведено по-горе, на наслаждението, което чрез коефициента на своя изказ възстановява на функцията на липса на означаващо: (– 1). Дори и да му е дадено да обвързва така забраната на наслаждението, това не се дължи на тези основания на формата, ами защото надхвърянето [outrepassement] им означава онова, което отвежда всяко възжелано [convoitée] наслаждение към краткостта на автоеротизма: пътищата, изцяло очертани от анатомичното потвърждение на говорещото същество – а именно ръката на маймуната още по-усъвършенствана, – не са били в действителност презирани от определена философска аскеза като пътища на една мъдрост, неправилно окачествявана като цинична. Някои днешни философи, обсебени несъмнено от този спомен, говорейки с нас, вярваха, че могат да покажат как сам Фройд принадлежи на тази традиция: техника на тялото, както казва Мос. И все пак аналитичният опит [p. 823] ни показва оригиналния характер на вината, която практиката му поражда. Вина, свързана с напомнянето за наслаждението, което службата, придадена на реалния орган, пропуска [manque]; и освещаване на въображаемата функция на означаващото да поразява със забрана обектите. Такава е в действителност радикалната функция, за която една по-дивашка епоха на анализата откриваше по-случайни причини (образованието), по същия начин, по който откланяше към травматизма другите форми – от които имаше заслугата да се интересува – на сакрализация на органа (обрязване). Преминаването на (– φ) (малко фи) на фалическия образ от едната към другата страна на уравнението между въображаемото и символното при всички случаи го позитивира [le positive; прави го положителен], дори и да идва да запълни една липса [manque]. При все, че е опора [support] на (– 1), той става Ф (голямо фи), символният фалос, който е невъзможно да бъде негативиран [negativer], означаващо на наслаждението. И точно този характер на Ф обяснява и особеностите на достъпа до сексуалността от страна на жената, и това, което прави от мъжкия пол слабия пол по отношение на перверзията. Тук няма да навлизаме в проблема за перверзията, поради това, че тя съвсем бегло акцентира функцията на желанието у човека доколкото то учредява доминацията – на привилегированото място на наслаждението – на обекта а на фантазма, с който обект желанието замества зачертаното А. Перверзията добавя към това едно възстановяване на φ, което едва ли би изглеждало оригинално, ако не интересуваше по твърде особен начин Другия като такъв. Само нашата формула на фантазма позволява да се покаже как субектът тук се превръща в инструмент на наслаждението на Другия. За философите е по-интересно да схванат уместността на тази формула при невротика точно защото той я изкривява. Невротикът, хистеричен, натраплив или по-радикално фобичен, в действителност е онзи, който отъждествява липсата на Другия със своето искане, Ф с D. От това следва, че искането на Другия поема функцията на обект във фантазма му, което ще рече, че неговият фантазъм (формулите ни позволяват веднага да го разберем) се свежда до нагона: ($◊D). Това е причината каталогът на нагоните при невротика да е можел да бъде съставен. Но това преимущество, придадено от невротика на искането, – което за една анализа, клоняща към лесното, е накарало цялото [p. 824] лечение да се плъзне към справянето с фрустрацията, – крие тревожността му от желанието на Другия, което е невъзможно да бъде неразпознато [méconnaître], когато е покрито само от фобичния обект, но е по-трудно да се разбере при другите два типа невроза, когато я няма нишката, позволяваща да се положи фантазмът като желание на Другия. Тогава откриваме двата термина сякаш откъснати един от друг: единият – при натрапливия невротик, доколкото той отрича желанието на Другия, оформяйки фантазма си с акцент върху невъзможността за изчезването [évanouissement] на субекта, другият – при хистерика, доколкото желанието тук се поддържа единствено от незадоволението, което хистерикът привнася в него, като [самият хистерик] се скрива там [в желанието?] като обект. Тези черти се потвърждават от нуждата, фундаментална, която натрапливият невротик изпитва да стане поръчител [se porter caution; да стане гарант] на Другия, както и от страната на Безверието на хистеричната интрига. Всъщност образът на идеалния Баща е фантазъм на невротика. Отвъд Майката, реален Друг на искането, от когото бихме искали да успокои желанието (т.е. желанието си [ни?]), се очертава образът на един баща, който би си затворил очите пред желанията. С което е по-скоро маркирана, отколкото разкрита истинската функция на Бащата, която основно е да обединява (а не да противопоставя) едно желание със Закона. Жадуваният [souhaité] Баща на невротика е очевидно мъртвият Баща, това се вижда. Но е също Баща, който би бил по съвършен начин господар на своето желание, което би важало и за субекта. Тук виждаме един от подводните камъни, които аналитикът трябва да избягва, както и принципа на преноса с онова, което го прави нескончаем [interminable]. Ето защо едно изчислено колебание на „неутралността“ на аналитика може да има по-голямо значение за хистерика от всичките интерпретации, с риска от паникьосване [affolement], което може да последва. Естествено, като се внимава това паникьосване да не доведе до прекъсване [на анализата] и продължаването [на анализата] да убеди субекта, че желанието на аналитика по никакъв начин не е замесено. Тази бележка, разбира се, не е технически съвет, а перспектива към въпроса за желанието на аналитика за онези, които другояче не биха имали идея за него: как аналитикът трябва да запази за другия въображаемото измерение на своето не-господство [non-maîtrise], на необходимото си несъвършенство – ето кое е толкова важно да се уреди, колкото и умишленото за него [т.е. за аналитика] закрепване на неведомостта му [nescience] що се отнася до всеки субект, който идва при него за анализа, на винаги новото му незнание, така че никой да не е [типичен] случай. За да се върнем към фантазма, нека кажем, че перверзният си представя, че е [p. 825] Другият, за да подсигури [pour assurer] наслаждението си и че това е, което разкрива невротикът, като си представя, че е перверзник: самият той [т.е. невротикът] за да се увери [pour s’assurer] в Другия. Това придава смисъл на предполагаемата перверзия, поставена в центъра на неврозата. Тя е в несъзнаваното на невротика като фантазъм на Другия. Но това не ще рече, че при перверзния несъзнаваното е изкарано наяве. Той също се защитава по свой начин в желанието си. Тъй като желанието е защита, защита да не преминеш отвъд определена граница в наслаждението. Фантазмът, в своята определена от нас структура, съдържа (– φ), въображаема функция на кастрацията, под една скрита форма, която може да преминава от единия термин към другия. Тоест, по начина на едно комплексно число, тя [въображаемата кастрация] имагинизира (ако ни позволите този термин) алтернативно единия от термините по отношение на другия. Включена в обекта а, тя е ἄγαλμα-та, неоценимият трезор, който Алкивиад заявява, че е затворен в селската кутия, която за него е фигурата на Сократ. Но нека забележим, че тя е засегната от знака (–). Тъкмо защото не е видял хуя на Сократ – ще ни позволите да го кажем, след Платон, който не ни спестява детайлите, – Алкивиад съблазнителят възвеличава у Сократ ἄγαλμα-та, чудото, което е искал Сократ да му отстъпи, признавайки му своето желание: разделението на субекта, което [Алкивиад] носи в себе си, в този случай е признато по блестящ начин. Такава е жената зад своя воал: тъкмо отсъствието на пениса я прани фалос, обект на желание. Извикайте това отсъствие по по-прецизен начин, като я накарате да си сложи един малък изкуствен под балната рокля и вие, или по-скоро тя, ще има какво да ни каже: ефектът е гарантиран на 100%, имаме предвид при мъже, които не увъртат. По този начин, като показва своя обект като скопен, Алкивиад парадира като желаещ – това не убягва на Сократ – пред друг присъстващ сред събралите се, Агатон, когото Сократ, предшественик на анализата и също така сигурен за своята позиция в тази хубава компания, не се колебае да назове като обект на пренос, хвърляйки светлина с интерпретацията си върху факта, който много аналитици все още не знаят: че ефектът любов-омраза в психоаналитичната ситуация се намира навън. Ала Алкивиад съвсем не е невротик. И дори точно защото [p. 826] той е желаещият par excellence – и човекът, който отива толкова далече, колкото е възможно, в наслаждението – той може така (макар и с помощта на едно инструментално пиянство) да произведе пред погледа на всички централната артикулация на преноса, поставен в присъствието на обекта, нагизден с отраженията му [paré de ses reflets]. И все пак остава фактът, че той е проектирал Сократ в идеала на съвършения Господар, че с действието на (– φ) напълно го е имагинаризирал. При невротика (– φ) се плъзва под $ на фантазма, фаворизиращ въображението, което му подхожда, това на аза [moi]. Тъй като въображаемата кастрация – невротикът я е изпитал от самото начало – тя е онова, което поддържа силното аз [moi fort], което му принадлежи, толкова силно, може да кажем, че собственото му име го притеснява, че невротикът е в основата си едно Без-Име. Да, това аз [moi], което някои аналитици избират още повече да подсилват, е онова, под което невротикът скрива кастрацията, която отрича. Но на тази кастрация, обратно на привидностите, той държи. Това, което невротикът не ще [ne veut pas] и което отказва с настървение до края на анализата, е да жертва кастрацията си за наслаждението на Другия, като я остави да му служи [на Другия]. И разбира се, той не греши, тъй като, въпреки че в основата си се усеща като онова, чието съществуване е най-напразно, един Пропуск-да-бъде [Manque-à-être] или един В-Повече, защо би жертвал различието си (всичко, само не и това) за наслаждението на един Друг, който, нека не забравяме, не съществува. Да, но ако случайно съществуваше, той би й се наслаждавал. И тъкмо това невротикът не ще [ne veut pas]. Тъй като си представя, че Другият иска [demande] кастрацията му. Това, за което опитът свидетелства, е, че кастрацията при всички положения е онова, което регулира желанието, при нормалното и при анормалното. При условие, че се люлее при редуващата се смяна от $ към а във фантазма, кастрацията прави от фантазма тази едновременно гъвкава и неразтегаема [inextensible] верига, чрез която спирането на обектното вложение, което едва ли може да надхвърли определени естествени граници, поема трансценденталната функция да подсигурява наслаждението на Другия, който ми подава тази верига в Закона. Пред онзи, който иска [veut] наистина да се изправи лице в лице с този Друг, се отваря пътят да изпита не искането [demande], а волята му. И тогава: или да се реализира като обект, да се превърне в мумията на някаква будистка инициация, или да задоволи волята за кастрация, вписана в Другия, което води до върховния нарцисизъм на изгубената Кауза [p. 827] (това е пътят на гръцкото трагическо, който Клодел преоткрива в едно християнство на отчаянието). Кастрацията значи, че е нужно наслаждението да бъде отказано, за да може да бъде достигнато по обърнатата стълба на Закона на желанието. Тук няма да вървим по-нататък. Тази статия се публикува за пръв път: неочаквана немотия на фондовете, които обикновено се дават за публикацията, при това цялостна, на този вид конференции, я остави на изчакване с множество от хубави неща, които бяха украсата на конференцията. Нека отбележим, за да се знае, че „коперниканската“ част е добавка и че краят върху кастрацията нямаше време да бъде представен, заменен, впрочем, от няколко щрихи върху машината в модерния смисъл, чрез която може да се материализира отношението на субекта с означаващото. От симпатията, естествена за всяка дискусия, нека не изключваме онази [симпатия], която беше вдъхновена у нас от един раздор. Терминът „не-човешки“ [ahumain], с който някой искаше да назове нашия доклад, по никакъв начин не ни огорчи, а по-скоро ни поласка с това, че сме дали възможност да се роди нещо, внасящо новост в категорията – с не по-малък интерес регистрирахме просъскването, което бързо последва, на думата „ад“, тъй като гласът, на който принадлежеше, обявявайки се за марксистки, й придаваше определен релеф. Трябва да признаем – ние сме чувствителни към хуманизма, когато идва от един край, където, макар и да е употребяван с толкова хитрост, колкото и другаде, все пак прозвучава с нотка искреност: „Когато миньорът се връща у дома, жена му го разтрива...“ Пред това сме беззащитни. А в личен разговор един от приближените ни попита (имаше формата на въпрос) дали да говориш на черната дъска [да говориш на стената] имплицира вярата във вечен писар [scribe]. Не е необходима вяра, беше му отговорено, на никой, който знае, че всеки дискурс получава ефектите си от несъзнаваното. 1 Дори да се опита да заинтригува хората под рубриката на феномените Пси с телепатията, дори с цялата готическа психология, която може да се възроди с един Майерс, и най-нахалният разузнавач авантюрист [batteur d’estarde] няма да може да прекрачи отвъд полето, където Фройд предварително го е затворил, като изложи онова, което е задържал от тези феномени, като нуждаещо се в строг смисъл от: превеждане, в ефектите на проверка на съвременните дискурси. Психоаналитичната теория, дори и да проституира, остава целомъдрена (добре позната черта на бордеите). Както се казва след Сартр, тя е достойна за уважение [respectueuse]: тя не би ходила от която и да е страна на тротоара. 2 Алтернативен вариант: „Да можеше тежестта, която ние му придаваме, да ги накара да го преосмислят, че да не се окаже, че нищо не разбират“ – бел.прев. 3 G.W., VIII, p. 237-238. [Български превод в З. Фройд, Психология на несъзнаваното, прев. М. Дилова, София: Колибри, 2014, с. 25-32.] 4 Става дума за приятеля, който ни покани на тази конференция, след като няколко месеца преди това остави да се проявят резервите му, основани на личната му онтология, срещу „психоаналитиците“, които според него са твърде отдадени на хегелианството, като че ли някой друг освен нас би могъл да бъде включен в тази група. Това в разхвърляните страници на дневника му, хвърлени на ветровете (на случайността, несъмнено), които са ги изтръгнали от него. [В превода на бележката Брус Финк посочва списанието Nouvelle Revue française като мястото, където са публикувани страниците от Жан Вал.] По отношение на което ние му обърнахме внимание, че като въвлича в тази своя онтология така развличащите термини, с които я облича под формата на неформални бележки, ние намираме похвата „със сигурност не, но може би“ като предназначен да смущава духовете. 5 Оставяме този параграф в памет на една преодоляна битка (бележка от 1962 г.: къде ни беше главата?). 6 Скобите тук са добавени, указвайки по-късни разработки върху идентификацията (1962). 7 Тук също препращаме към онова, което преподавахме за втората смърт на нашия семинар върху Етиката на психоанализата (1959-1960, под печат). И ние искаме като Дилан Томас да няма две. Но тогава Абсолютният господар не е ли единственото, което остава? 8 Това, че отбелязахме тази черта в онази епоха, дори и да беше казано по-настоятелно в това отклонение [т.е. отклонението на това място в текста], има стойността на среща със съдбата, понеже точно във връзка с Името-на-бащата три години по-късно бяхме санкционирани да оставим неразвити тезите, които бяхме обещали в своя семинар, по причина на постоянството на тази ситуация. 9 Това е твърдение, което по-късно оправдахме с един топологичен модел, зает от теорията на повърхнините в analysis situs. (бележка от 1962 г.) 10 По-наскоро, в обратната посока, при опит да хомологизираме повърхнини, топологически определени в термините, използвани тук за субективната артикулация. Дори простото опровержение на предполагаемия парадокс на „Аз лъжа“. (Бележка от 1962 г.) Изтегляне 170.19 Kb. Сподели с приятели:
|