Суфизмът не е възникнал в някакъв определен момент от човешкото развитие. Той винаги е съществувал, защото е част от стремежа на човека да намери отговор на най-важните въпроси, които стоят пред него

ОСЪЖДАНЕ

За суфия, който вижда във всяка форма божествена форма и във всяко сърце - божествена светиня, е невъзможно да съди когото и да е, независимо от неговите действия, постъпки и обстоятелства, защото осъждането е против неговата вяра. В тази насока суфият развива своята философия, до която първоначално е достигнал по пътя на размишленията.

Въздържането от осъждане на другите по принцип е въпрос на самоконтрол, вежливост, доброта, състрадание и снизходителност. То е израз на почтително отношение към Бога, творец на всички живи същества, и осъзнаване на факта, че всички те - добри или лоши - са Негови деца. Ако на някого детето се окаже некрасиво на вид, нима ще бъде вежливо да кажем пред родителите: "Вашето дете е грозно"?

Бог е Баща и Майка на всички същества - той винаги е тук, знае и разбира какво става в сърцето на всеки от нас. Той вижда всички наши грешки и заслуги преди още да ги извършим. И когато с такава готовност съдим някого, правим това пред очите на Художника, създал цялата картина, а не зад гърба му. Всичко става в Негово присъствие. Ако сме осъзнали този факт, няма да е трудно да почувстваме навсякъде присъствието на Божията личност.

Идва време, когато след постоянна практика на неосъждане, започваме да откриваме причините, които стоят зад всяка постъпка на всеки от хората, които срещаме. Тогава ставаме много по-търпеливи и по-прощаващи. Когато един болен човек дойде до нас със своите въздишки и оплаквания, първоначално това ни дразни. Казваме, че е неприятно, отегчително и поведението му свидетелства за лош характер. Но ако разберем причините, които стоят зад постъпките му - че се дължат не на неговата лоша природа, а на болестта му, ще станем по-търпеливи. Ако не видим причините, ще бъдем не само жестоки с този човек, но и слепи за света, сътворен от Бога, слепи за прошката - тази скъпоценна проява на божията същност, която можем да намерим в сърцето на всеки човек.

Различието, което съществува между Божията справедливост и човешкото понятие за справедливост, може да се поясни със следния пример. Когато децата се бият за играчки, всяко има някаква своя причина. За едното играчката е най-желана, в такъв случай защо да не я завладее? Другото също привежда своите доводи и двете са прави. Но бащата разсъждава по различен начин. Бащата познава характера на всяко дете и знае какво иска да възпита в него. Той дава на децата определени играчки, за да промени нещо от тяхната природа. Детето не знае причините и ако не е съвсем малко, ще обвини баща си, че пренебрегва желанието му. То не разбира справедливостта на бащата - трябва да достигне до определена възраст, за да го разбере. Така стоят нещата и със справедливостта на Бога и човека. Човешката справедливост е ограничена и се ръководи от идеята на желаното и нежеланото и неговите знания, които в никакъв случай не са сравними с Божията мъдрост.

Единственият начин да се улови отблясък от божествената справедливост е постоянно да вярваш в божието правосъдие, без да обръщаш внимание на всички неща, които сякаш го опровергават. Ако се ръководим от тях, може да стигнем до извода, че няма справедливост, че всичко става механично. Идеята за кармата и прераждането могат да ни покажат много неща, но в действителност те също са дело на Бог, който стои зад всичко. Бог нямаше да е всемогъщ, ако всяко живо същество притежаваше мощ, достатъчна да изгради своя индивидуална карма. И ако всичко се прави механично, пак трябва да има инженер. Как може той да бъде зависим от действието на своята машина? Ако Бог е ограничен, той няма да е Бог. Бог е съвършен в своята власт. Ако разгледаме причините за всички събития, които не ни изглеждат справедливи, ще си зададем друг въпрос: може ли един композитор да даде изчерпателно обяснение на всяка нота от своето съчинение? Не. Той може само да каже: Музиката, подобно на поток, премина през моето сърце. Опитах се да се придържам към правилата на композицията, но не се замислях за всяка нота. Държах сметка само за цялото".

Има закон, но има и любов. Законът е навик, а любовта - живот; законът е бил създаден вторично, а любовта не е създавана, тя винаги е съществувала. Ето защо любовта е по-висша от закона, както и Бог е по висш от закона. Любовта е над закона. Затова ако потърсим отговор на вечния въпрос защо това е така, не можем да го получим чрез изучаване на закона. Изучаването на закона само разпалва апетита, но не носи удовлетворение. Единственият начин да изпиташ удовлетворение и покой е да се гмурнеш в океана на любовта. Тогава за теб ще стане очевидно, че в света няма нищо несправедливо и никога няма да наречем нещо несправедливо. До това ниво достигат мъдреците. Това е знакът на мъдростта. Казват, че Бог прощава по-често, отколкото осъжда. Как можем да разберем, че Бог прощава? Не бива да забравяме, че справедливостта е била създадена, докато любовта винаги е съществувала и ще съществува. Справедливостта е рожба на определено човешко качество - честността. Според степента на своето развитие справедливостта търси равенство, и всичко, което не е хармонично, й противоречи. За култивирането на това чувство е нужно да почерпим вдъхновение от всичко, което е съществувало преди. Справедливостта е резултат на опита, на онова, което сме видели. Любовта е нещо различно - тя е спонтанна и винаги е съществувала. В Библията е казано, че Бог е любов. Ето защо ако справедливостта е природата на Бог, то любовта е самата Негова същност. Той прощава, защото самият е само прошка. Той съди, защото това е в Неговата природа -да съди.

Справедливостта произтича от разума на Бога, а проявата на неговия разум в този свят на илюзии е ограничена. Когато съдим за ограничени неща, нашият разум също става ограничен; ние също ставаме ограничени, подобно на нещата пред очите ни. Колкото по-величествен е обектът, толкова по-величествен е и нашият поглед.

По силите ни е една единствена, истински справедлива постъпка - да можем да кажем: "Аз не трябва да правя това". Ако го кажем за друг, ще направим голяма грешка. Мистикът усъвършенства ума си в това направление, изчиства го чрез чисти мисли, чувства и действия, свободни от вечния стремеж за разделяне на нещата. Мистикът работи в тази посока. Каквато и да е разликата в разграничението между правилно и неправилно в отделните религии, в света няма и двама души, които да се различават в прилагането на следния естествен принцип, а именно - всяка душа търси красота и всяка добродетел - праведност, във всяко добро дело има проблясък на красота.

Когато суфият направи този принцип свой морал, повече не му е нужно да следва конкретна религия, да се ограничава с някакъв определен път. Може да върви по пътя на индуизма, на исляма или на която и да е християнска църква и вяра и нито за момент да не се отклони от своя царствен път, където цялата вселена носи своя иманентна вътрешна красота. Ние се раждаме със способността да й се наслаждаваме във всичките й форми, затова не бива да ни заслепява зависимостта от някаква определена идея за красота.

В прощаването няма осъждане. То е проява на любов и ако един човек е простил на друг, независимо от простъпката двамата чувстват щастие и радост. Онзи, който твърде често съди, не е щастлив и прави нещастен и онзи, когото осъжда, а който прощава е щастлив. В неговото сърце не се таи недоволство. Сърцето му е чисто и свободно. Най-великото качество, присъщо на Бога, е прошката.

Човек е склонен да обвинява Бога, че много често постъпва неправилно. Понякога само от уважение и страхопочитание човек мълчи, но ако се чувстваше свободен, щеше да изрече хиляди обвинения. Никой не бива съден и обвиняват толкова често и в толкова грехове, както Бог. Причината е, че го съди нашият несъвършен "аз", който не е способен да разбере истинската същност на нещата.