Глава 3. Холистична медицина. Ролята на стреса за развитието на различни заболявания

Един елемент, на който конвенционалната медицина не об­ръща сериозно внимание, но на който холистичният подход отделя важно място, това е двупосочната връзва УМ/ЕМО­ЦИИ - ТЯЛО. Според многобройни проучвания в целия свят непрекъснато нараства броят на психосоматичните заболявания - т.е. тези, които се развиват под въздействие в различна сте­пен от страна на психо-емоционалното състояние на човека. Хипократ е твърдял, че да си здрав, това означава да си постигнал хармония както със самия себе си, така и с околния свят. Според него здравето е динамично равновесие, постигна­то чрез живот в съответствие с природните закони. Той е вярвал, че това, което става в ума, засяга и тялото и че човек трябва да се лекува във всичките му измерения, като се има предвид и средата, в която той живее и работи.

През 1870 година известният хирург сър Джеймз Паджет изразява своето убеждение за важната роля, която играе депре­сията при възникването на раковите заболявания. Тази връзва обаче е била известна още на римския лекар Гален преди близо две хилядолетия.

В началото на века Фройд развива теорията, че неизразените емоции думи или действия водят до някакво заболяване. Д-р Уолтър Кенън, физиолог с холистичен подход към човека, работил в "Харвард медикъл скул" през 30-те и 40-те години, вземайки предвид откритията на друг физиолог - Клод Бернар, се опитал да открие елементите, които поддържат вътреш­ната среда на организма в динамично равновесие, което той нарекъл хомеостаза. Кенън смятал, че хомеостазата е много по­вече от биохимични реакции, регулирани от нервната система. Той твърдял, че нормалните преживявания и събития в живо­та - преумора, всекидневни грижи и пр., оставят своя отпечатък върху тялото и че болестите би следвало да се изучават именно от тази гледна точка. Д-р Франи Алекзандър, психи­атър от Чикаго, заявява през 1939 година, че "много хронични страдания се причиняват не от външни механични, химични фактори или микроорганизми, а от продължителен функционален стрес от всекидневния живот на индивида в борбата му за съществуване."

Елмър и Алис Грийн от "Менингер клиник" в резултат на своите изследвания и опити дават следното заключение: "Всяка промяна във физиологичното състояние на организма се съпровожда от съответна промяна в умствено-емоционалното състояние и обратно - всяка промяна в умствено-емоционално­то състояние, съзнателно или несъзнателно, се съпровожда от промяна във физиологичното състояние."

В резултат на многобройните наблюдения и проучвания досе­га може да се заяви, че фактор от изключителна важност за поддържане на хомеостазата се явява имунната система и особено връзката на последната с психичния живот на човека. За осъществяване на профилактиката и лечението на огромен брой заболявания от първостепенно значение е да се познава природата, начинът на работа на ума, същността на стреса и по какъв начин емоциите, които изпитваме, намират отражение в тялото. Благодарение на сравнително новата наука психо-невро-имунология вече имаме някои отговори на тези въпроси от гледна точка на физиологията и биохимията. Установена бе връзката емоции - кора на главен мозък - лимбична система⁸ и хипоталамус⁹ - хипофиза - ендокринна система - имунен отговор.

Какво представлява стресът? Това е неспецифичен отговор на организма на всяко поставено пред него изискване. Той може да се дефинира още и като условие в средата, което води до поведенческо приспособяване. Няма голямо значение дали това е свързано с приятни или неприятни изживявания. За стрес във физиологичния смисъл на понятието се говори, когато той за­вършва с адаптация, т.е. без развитие на преходни или трайни патологични процеси - това е т.нар. еустрес. Стресът, при който се нарушава адаптацията на организма, в резултат на което се развива болестен процес, се нарича дистрес. Най-често, кога­то в медицинската практика и в популярната литература се говори за стрес, се има предвид именно дистресът.

Трябва да се подчертае, че е неспецифично само предизвиква­нето на стрес-синдрома, но типът на стресовата реакция (напр. съчетанието от промените в хипофизата, надбъбреците, тимуса и стомашно-чревния тракт) е високо специфичен. Адапта­ционната реакция, която се предизвиква, е силно зависима от житейските преживявания на индивида в миналото, от значението на стреса като определен сигнал или символ за него, и до извест­на степен - от конституционалните му особености. Възможностите за справяне със стреса зависят изключително много от на­чина ни на мислене и възприемане на света. Затова правилното възпитание и образование още от ранна детска възраст могат да бъдат ключ към разрешаването на много проблеми в житейския ни път и съответно да ни предпазят от голям брой заболявания.

Стресът активира изключително симпатиковата нервна система (СНС)¹⁰ и по този начин промените в психичното със­тояние достигат до телесните структури, Като се предизвиква отделянето на определени вещества - катехоламини¹¹ и хормони.

Ако стресът се последва от съответната физиологична реакция (т.е ако той се "изразходва"), това би имало много малко вреда за тялото. Но тъй като създаденото напрежение най-често не се освобождава поради евентуални социални последи­ци за индивида, то се "натрупва" в организма. Това постепенно води до хормонален дисбаланс, докато накрая се получат види­ми и обективно установими патологични промени в тялото. Успешното използване от организма на реакцията борба-или-бягство е било въпрос на живот и смърт преди векове, но сега такъв отговор е най-често неприемлив за обществото. Проб­лемът е в това, че социалните условия са се променили значи­телно, но реакциите на нашия организъм не са.

По определени физиологични механизми стресът предизвиква увреждания в сърдечно-съдовата система, като може да спо­могне за развитие на исхемична болест на сърцето, инфаркт, инсулт и др. Отрицателните емоции водят до повишаване на артериално налягане, учестяване на пулса и дишането, промяна в секреторната и двигателната функция на храносмилателния тракт и в напрежението на тонуса на скелетната мускулатура, засилена съсирваемост на кръвта и др. Повишеното отделяне на адреналин и кортизон увеличава количеството на липиди в кръвта, които се натрупват в стените на кръвоносните съдове. Мобилизира се отделянето на глюкоза от черния дроб и мускулите, намалява инсулиновата секреция. Засилва се излъчването на различни хормони - адренокортикотропен, соматотропен, тиреотропен и др. Повишава се и потребността от кислород на миокарда. При наличие на коронарна болест доста­вянето на кислород за сърдечния мускул е сериозен физиологичен проблем, тъй като равновесието между кислородната потреб­ност и коронарното кръвообращение е нарушено и всяко пови­шаване на симпатикусовия тонус води към още по-голямо разс­тройство на този баланс. Променя се йонното съотношение калий-натрий и това оказва отрицателно въздействие върху съкратителната способност на сърдечния мускул, като би могло да доведе и до смъртен изход дори без да има склеротични промени в коронарните артерии. Тези неблагоприятни ефекти допълни­телно се засилват от нездравословният начин на хранене, тютюнопушенето и неподходящият режим на двигателна активност. Засега един от най-добре проучените рискови фактори за развитие на исхемична болест на сърцето е т.нар. модел на по­ведение на личността тип А. Това понятие е въведено от М. Фридмън и Р. Розенман през 50-те години. В най-общи линии хо­рата с поведение тип А се характеризират със: голяма амбициозност, стремеж към успех, агресивност, нетърпеливост, конкурентност, прекомерна професионална загриженост, тен­денция към силно ускорени темпове при изпълнението на пове­чето физически и психични дейности, екстровертност, хипохондричност, невротичност. При хората от този тип се отде­лят значително по-големи количества кортизон и адреналин. Обикновено родители с такова поведение го предават на своите деца.

Несъмнен интерес представлява и обособяването на опреде­лен личностов тип - С, със засилена склонност към развитие на ракови заболявания. Съществуват много данни, които показват, че потискането на имунната система в резултат на остър или хроничен стрес е основният механизъм, по който психологичните и социалните фактори могат да окажат влияние върху появата на рака. Натрупването на житейски събития, особено за­губата на близки същества, води до възникването на депресивни реакции и на синдрома "безнадеждност-безпомощност". На би­ологично ниво това съответно предизвиква намаляване на Т-лимфоцитите и потискане на дейността на клетките убийци. Колкото по-силно и по-продължително е въздействието на отрицателните емоции, толкова по-значителни са наруше­нията в работата на различни органи и системи в организма, и толкова по-голяма е възможността за тяхното хронифициране и превръщането им в психосоматично заболяване.

В началото на 70-те години д-р Хърбърт Бенсън, кардиолог в "Харвард медикъл скул", изучава връзката стрес - повишено артериално налягане. Той предполагал, че организмът трябва да разполага с ефикасен механизъм, който да предизвиква противоположен на стреса ефект. Изучавайки хора, практикуващи релаксация (отпускане) и медитация, Бенсън отчел забавя­не на пулса и дихателната честота и понижаване на стойнос­тите на кръвното налягане. Това състояние било наречено от него отговор на релаксацията.

При хора, занимаващи се с релаксация от по-дълго време, кръвното налягане по начало е с по-ниски стойности и не се променя съществено по време на самата практика. Кислород­ната консумация се намалява значително - между 10 и 20% още в първите минути (при сън тя спада само до 8 %, и то след няколко часа от началото на заставането), като в същото време се подобрява използването на кислорода от клетките. Увели­чава се и кръвният ток, особено към мозъка. Наблюдава се об­що намаляване на метаболизма, като по този начин се съхраня­ва енергия. Изследванията показват, че отношението кисло­род-въглероден двуокис остава почти постоянно по време на релаксация, докато по време на сън количеството на въглерод­ния двуокис в кръвта значително се увеличава. За разлика от хибернацията, т.е. изкуственото външно понижаване на тем­пературата на тялото, където също има забавен метаболизъм, тук ректалната температура остава нормална. Устано­вено е, че при дълбока релаксация се намалява излъчването на два от най-важните стресови хормона - адреналина и кортизона, и съответно се понижава количеството на холестерола в кръвта.

Д-р Уолтър Хес, швейцарски лауреат на Нобелова награда за постижения в областта на физиологията, е предизвикал фи­зиологичните промени, свързани с отговора борба-или-бягство при котка, дразнейки с електрически ток определена част от хипоталамуса. Но стимулирайки друга област в него, той успял да предизвика точно обратния ефект - т.е. подобен на този при релаксация. Д-р Хес нарекъл тази реакция трофотрофичен отговор и го описал като защитен механизъм срещу стреса и спомагащ възстановителните процеси.

Дистресът предизвиква изчерпване на енергийните запаси на тялото, увеличаване на ентропията и съответно дегенера­ция и стареене. Умственият, емоционалният и физическият дистрес нарушават хармоничното взаимодействие между трите нива на съществуване на човека и блокират свободното протичане на енергия. Повечето хора живеят в непрекъсната адреналинова свръхстимулация, която в края на краищата причинява изтощаване на организма.

Релаксационните техники предизвикват в организма противоположни на стреса физиологични процеси, при което се съхранява енергия, и следователно водят до забавяне на проце­са на стареене. При проведено изследване от д-р Р. Уолъс е установено, че хора, занимаващи се например от 5 години с релак­сация и медитация, имат средно с 15 години по-ниска биологич­на възраст от хронологичната в сравнение с непрактикуващи.

Интересно проучване е направено във връзка с млечната ки­селина - страничен химичен продукт от стреса. Производство­то й се стимулира от СНС. Получава се при интензивна мускулна работа, когато снабдяването с кислород не е адекватно и не може да се достави необходимата енергия за работата на мускула. Млечната киселина се елиминира в периодите на почивка и особено по време на сън. Тогава тя се разгражда, тъй като в покой кръвният поток е увеличен и носи повече кислород, проследяването на физиологичните показатели по време на дълбока релаксация показва отслабване на дейността на СНС и намаляване на спазъма на кръвоносните съдове. Това веднага води до понижаване на артериалното налягане и повишаване на кръвния ток към мускулите, като по този начин се доставя нужния кислород и се разгражда млечната киселина. Според проучванията на Уолъс и Бенсън по време на релаксация и медитация, нивото на млечната киселина в тялото намалява 4 пъти по-бързо, отколкото при нормална дейност на тялото и 3 пъти по-бързо, отколкото по време на сън, като нивата спадат рязко още в първите 10 минути след започване на практиката!

Защо се обръща такова внимание на млечната киселина? Изследванията показват, че при хора, които страдат от нев­рози и тревожност, нивата на този метаболит в кръвта са по-високи. Когато в организма се инжектира млечна киселина, се наблюдава значително увеличаване на тревожността! При хо­ра с повишено кръвно налягане има по-големи количества млеч­на киселина в кръвта, отколкото при хора с нормално и при такива, които прилагат редовно релаксационни техники и автогенен тренинг.

Релаксационните практики имат благоприятен ефект не са­мо върху физическото тяло, но и върху психичното състояние на човека. С тяхна помощ бихме могли да се справим с комплексите, страховете, фобиите и вътрешните конфликти, които обикновено стоят скрити дълбоко в нашето съзнание и най-често са истинската причина за развитието на много психични и психосоматични разстройства. Всяко наше преживяване се регистрира в ума и остава там. В началото то обикновено е в съзнателната му част, но постепенно се измества все по-дълбоко в подсъзнанието, където се съхранява. Чрез подходящ автогенен тренинг можем да изследваме ума ида стигнем тези негови части, до които нямаме достъп в обикновеното будно състояние. Така можем да разберем защо имаме дадени предразсъдъци или мнение по различни въпроси, защо действаме по определени начини. След като изва­дим "на светло" съдържанието на нашето подсъзнание, бихме могли да изчистим нещата, които са ни затормозявали години наред. Енергията, която е била необходима за потискането им, се освобождава за лечение или творчество и по този начин живо­тът на индивида става по-хармоничен. Практикувайки, с тече­ние на времето човек придобива по-голямо разбиране за начина на разсъждение и вярванията на другите и това води до подобрява­не на взаимоотношенията му с тях.

Много добре се повлияват от релаксация: симпатикотонично обусловена хипертония, тревожност, функционални сър­дечни оплаквания, астма, мигрена и др.

Доказателства за силата на нашия ум дават д-р Карл Симънтън и д-р Бърни Сийгъл в своите книги, като описват слу­чаи на хора, победили рака само със силата на своята воля и положително мислене, въздействайки върху подсъзнанието си. Не можем да пренебрегваме и многото "необясними" изцеления, които срещаме в литературата. Но конвенционалната медицина като че ли предпочита да не забе­лязва и да не се занимава с подобни "случайности".

Ефектът на плацебо, който вероятно е много по-широко разпространен, отколкото си мислим, също доказва огромния лечебен потенциал на съзнанието и положителните очаквания за резултата от лечението, но той може да бъде разбран само ако разглеждаме ума и тялото като едно цяло. Два много важни фактора, които за съжаление най-често не се вземат предвид, са волята за живот и вярата на болния, дори подсъзнателните му идеи и настройка към терапията и/или лекуващия. Д-р Джеръм Франк от болницата "Джон Хопкинс" дава за пример мно­го случаи, между които и на един лекар, експериментирал при пациенти с кървяща язва на дванадесетопръстника. Лекарят всъщност им поставял ампули с дестилирана вода, но им казвал, че това е ново лекарство, което ще ги излекува. При 70% за период от една година имало чудесен резултат. Процен­тът обаче на положително повлиялите се, когато "лекарството" им било слагано от сестрата, бил само 25! Според д-р Вирджиния Вийч от Сан Франциско "има огромна разлика между една лъжица с вода, дадена в устата на пациента безучаст­но, и същата лъжица с вода, дадена му от човек, който показва истинска загриженост и съпричастие към болката му".

Спомням си случая, който ни разказваше един преподава­тел по хирургия. За операция при негов колега от провинцията дошъл мъж, който бил с диагностициран рак на стомаха. Кога­то го отворили на операционната маса, установили, че нищо не може да се направи, тъй като процесът бил много напреднал и без да пипат нищо повече, го затворили. Но когато дошъл в съз­нание след упойката, му казали, че са му изрязали язва на сто­маха и сега е вече "нов" човек. И той действително станал та­къв - след няколко години, когато дошъл на преглед, се устано­вило, че от рака в стомаха няма и следа. Това показва, че при някои хора вярата в лечението и позитивната нагласа имат голямо значение за оздравителния процес.

Д-р Б. Сийгъл споделя едно интересно наблюдение, направено преди години. Забелязали, че американците от японски про­ход понасят значително по-тежко облъчването, което се прави понякога при ракови заболявания. В края на краищата се установило, че те подсъзнателно свързват тази терапия с атомните бомбардировки на Хирошима и Нагазаки, при което загинаха няколко стотици хиляди японци, а хиляди други носят последствията от облъчването.

Не трябва да забравяме, че не всички болни са лечими неза­висимо какви методи се прилагат. Понякога има поддържащи причини от околната социална или природна среда, без чието отстраняване не може да се постигне трайно излекуване. Има и хора, които подсъзнателно не желаят да са здрави. При тях болестта е средство да избягат от проблемите си или пък им носи "печалба" - т.е. по този начин те получават вниманието, което търсят, или пък манипулират другите.

За да имаме успех в лечебната си дейност трябва да свикнем да търсим значението на здравните неблагополучия за живота на пациента и да задаваме въпроса: "Защо се явява тази болест точ­но сега?" Може би тя е изява на емоционален или духовен проблем, и като такъв не би могла да бъде излекувана с обикновени физи­чески въздействия като алопатични медикаменти и хирургия. В подобни случаи оздравяването изисква целенасочените и съзна­телни усилия от страна на болния и промяна в мисленето.

Един от недостатъците на съвременната медицина е, че тя не гледа на болестта като на повик за промяна в начина ни на живот и средство за духовно развитие и израстване, а както вече отбелязах, като на външен "враг", който "ни напада" и срещу когото лекарят трябва да се "бори". Този под­ход е свързан с поставяне на пациента в пасивна позиция, в ко­ято има малко свобода за избор и контрол над живота си. Според холистичния подход активното сътрудничество на болния в процеса на лечение е от съществено значение за бла­гоприятния краен резултат. Лекарят и пациентът трябва да са равнопоставени и да работят като един екип, всеки със своите отговорности, със зачитане на мнението на лекуващия се и запознаването му с предлаганите терапии. Според д-р Тревен, известен австрийски лекар по обща медицина: "Взаимното до­верие между лекар и пациент, съчетано със знание и чувство за лична отговорност - ето основата за успешна работа..." Не трябва да се забравя, че грижата за здравето е на първо място грижа на този, който иска да бъде здрав, а целта на лечението е пациентът да стане колкото се може по-малко зависим от лекаря! Целта на сегашната система на здравеопазване обаче е точно обратната.

Един факт, който ми направи впечатление при кампанията за набиране на пациенти от семейните лекари, бяха многото разлепени обяви от този род: "Изберете лекаря Х., който ще се грижи (денонощно) за здравето на вас и вашето семейство." Това послание отразява изкривената представа за взаимоотношени­ята, за които стана дума по-горе. Всъщност лекарят би тряб­вало да напише, "който ще ви помага да се грижите за собстве­ното си здраве".