Световната конспирация срещу здравето д-р Атанас Гълъбов

Аз няма да разглеждам подробно историческото развитие на медицината през вековете, тъй като това не е необходимо за целите на настоящото изследване, а ще се спра съвсем накрат­ко на някои от основните моменти, довели до сегашното състояние на здравеопазването и медицинската наука като цяло.

Може да се каже, че още от самото начало на развитието на медицинската мисъл в нея са се оформили две течения. Според едното от тях, на което главно ще обърна внимание в тази глава, симптомите са болестта, с която трябва да се борим активно като с нашественик. Идеята идва още от време­то на древногръцкия философ Аристотел, който е приемал, че болестта е разпознаваема по определени признаци и най-важното е да й се даде някакво име. Ако проблемите са във физическото тяло, би трябвало да им въздействаме с физически средства. Този начин на разсъждение, който е залегнал в осно­вата на съвременната медицина, оправдава както масовата употреба на синтетични медикаменти, така и често ненужната хирургична намеса. Още в края на 70-те години на XX в. спо­ред оценки, изнесени пред конгресни подкомисии, извършването поне на 2,4 млн. операции годишно в САЩ не е било оправдано. Освен това те са стрували 4 млрд. 118$ и 12 000 живота. Едно изследване установило, че при повечето хора, на които била препоръчана хирургична намеса, нямало реални основания за такава. Но не само това - почти половината от "болните" въ­обще не се нуждаели от медицинско лечение!

През последните няколко века голямо значение за засилване на влиянието и доминирането на превърнатия в догма ограни­чен материалистическо-механистичен възглед в медицината оказва редукционистичният подход на френския философ от XVII в. Рене Декарт. Той твърдял, че хората имат два ясно разграничими компонента: ум и конкретно осезаемо физическо тяло. Изучаването на всеки от тях според него изисква отдел­на методика.

В подкрепа на гореспоменатия подход във Франция се по­явила теорията за специфичната етиология, която се е пре­върнала в един от митовете стълбове на съвременната медицина. Според нея всяка болест се причинява от разпознава­ем конкретен причинител, например вирус или бактерия. Тя е резултат преди всичко от откритията и работата на френския химик и биолог Луи Пастьор. Той вярвал първоначално, че различните патогенни микроорганизми предизвикват заболяванията и това се е отразило отрицателно върху развитието на медицинската наука, защото е било прието безпрекословно. Според него в здравите тъкани няма микроби. Но в края на жи­вота си Пастьор поставя под съмнение своите основни виждания и преди смъртта си заявява: "Все пак най-важна е почва­та" - т.е. състоянието на вътрешната среда на самия органи­зъм и силата на неговата имунна защита са от решаващо зна­чение за това дали ще се развие заболяване. За съжаление никой не се е вслушал в последните му думи.

Много лекари и учени непрекъснато обръщат внимание на факта, че сами по себе си бактериите и вирусите не са доста­тъчен фактор за предизвикването на болести. Мнението на д-р Антоан Бешам, бактериолог и съвременник на Пастьор, е, че микробите са интегрална част от живия организъм. Според него те остават в неактивирано състояние, докато клетката не е увредена или не загине. Той смятал, че микробите спомагат за процеса на разпадане на болните клетки и из­хвърлянето им от тялото.

Известният немски бактериолог Робърт Кох, също опо­нент на теорията, предложена от Луи Пастьор, е споделял въз­гледите на Бешам. Според д-р Понтер Ендерлайн - друг немски бактериолог, микробите могат да променят формите си. Това явление се нарича плеоморфизъм и както ще разберете по-късно, то е наблюдавано от д-р Роял Райф със създадения от него много мощен микроскоп (вж. Глава 7. "Истината за рака"). Когато човек е здрав, различни микроорганизми живеят в човешкото тяло в симбиоза с него или в непатогенна форма, т.е. без да се развива заболяване. Но всяко влошаване на вътрешни­те условия в организма, предизвикано от различни фактори -нерационално хранене, замърсена околна среда, дистрес, ваксинации и пр., дават възможност на микробите да се активират и да се развие болест. Големият немски учен, "бащата" на па­тологичната анатомия, Рудолф Вирхов, заявява: "Ако отново можех да изживея живота си, щях да го посветя на доказването на факта, че микробите търсят техния естествен хабитат - болната тъкан, а не, че те самите са причина за развитие на заболяване." А ето и думите на д-р Джордж Уайт: "Ако микробната теория се основаваше на факти, нямаше да има живо същество, което да прочете това, което пиша сега."

За да покаже слабостта на теорията за специфичната етиология, пропагандирана от привържениците на Пастьор, Р. Вирхов изпива заедно със свои студенти течност, съдържаща холерни вибриони. Никой от тях не се разболява от холера. По подобен начин след него някои учени са правили опити, като са имплантирали в собствените си тела или на доброволци ракови клетки, но заболяване не се развивало. Всеки от нас се е убедил, че по време на грипни епидемии например има много хора, които остават здрави, независимо че около тях други кихат, кашлят и "пръскат зараза". Съвсем логично възниква въпросът: "Защо едни се разболяват, а други не?" Както ще се убедите, теорията за специфичната етиология обслужва мно­го добре интересите на медицинската индустрия, затова именно тя се е наложила безпрекословно.

Под влияние на първоначалните идеи на Пастьор болници­те бяха превърнати във военни зони, а пациентът в "бойно поле", на което се води "битка" с "врага" - микробите, и съот­ветно с болестите. И това става точно както по време на вой­на - скъпо, разрушително за организма на болния и в крайна сметка често без да се постигне истинско излекуване или дори трайно подобрение. Болестта в съвременната медицина се разглежда като външен фактор, който ни атакува и срещу когото лекарят "воюва" с методите на официалната медицина - син­тетичните медикаменти и хирургията. Но аз ви питам: Да сте видели някъде наоколо да се разхождат артрит, колит, рак или диабет? Болестта не е враг, който ни напада изневиделица, а състояние, което се развива обикновено под влияние на един или по-често на няколко фактора, повечето от които обаче са под наш контрол.

В книгата си "Едно компрометиращо първенство", издаде­на през 1995 г., проф. Чудомир Мерджанов дава отговор на въп­роса "Кои са главните причини, обуславящи здравните неблаго­получия на нашия народ?". На първо място това е широкото разпространение на основните рискови фактори сред населе­нието. Най-важни от тях са: начинът на живот на индивида и различните неблагоприятни поведенчески навици - нерационалното хранене, тютюнопушенето и системната злоупотреба с алкохол, липсата на подходящ двигателен режим. Като вземем предвид, че най-често има съчетаване на няколко елемента, то опасността от заболяване нараства значително. Към рисковите фактори, допринасящи за влошаване на здравословното със­тояние на българина, трябва да добавим и голямото значение на стреса от икономическия, социалния и политическия живот в страната ни през изминалото десетилетие. Ето мнението по този въпрос на проф. Мерджанов: "През последните години в България психосоциалният дистрес придоби истинско епиде­мично разпространение и стана: масов - по честота, тежък -по степен, и хроничен - по протичане." (В Глава 3. са разяснени накратко някои механизми, чрез които стресът допринася за развитието на заболявания.)

Според учения през последните две десетилетия все по-го­лям проблем за страната ни стават т. нар. социалнозначими заболявания - СЗЗ (вж. по-долу), които се характеризират с го­ляма смъртност и инвалидизация. Проф. Ч. Мерджанов характеризира състоянието на здравно-демографската ситуация у нас с думи като "колапс, катастрофа". Той пише: "СЗЗ в Бъл­гария са достигнали такова разпространение, че могат да бъ­дат наречени истинска национална здравно-демографска тра­гедия..."

България е страната с най-висока смъртност от мозъчно-съдова болест - МСБ (инсулти), в целия свят! Понастоящем у нас от МСБ всяка година умират средно по 22 000 души - т.е. всеки пети-шести мъж и всяка четвърта-пета жена, като има значително увеличение на смъртността в активна възраст с най-високи стойности между 30 и 49 г. За 2000 г. 35 000 българи са били с инсулт.

Смъртността от исхемична болест на сърцето (ИБС) за­ема второ място и се доближава до показателите за МСБ. В средата на века инфарктът на миокарда е бил много рядко за­боляване в страната ни, докато сега годишно от него умират около 21 000 души. При мъжете в града за този половинвековен период честотата му е нараснала 14 пъти, а при жените - 22 пъти! Българското мъжко население има най-голямото в све­та нарастване на смъртността от ИБС в активна възраст, като жените изостават съвсем леко в класацията.