Образованието на „новите” имами в Саудитска Арабия

За голяма част от помаците авторитетът на турските духовни училища също е безспорен – „Момчетата, дето са завършили в Турция, повече ги уважават” (мъж, 45 г., Дебрен) и това гради доверието им към „новите” имами – „Вярвам повече на новите имами, защото са по-образовани. Те са получили духовно образование в Турция и там има по-добро такова” (мъж, 21 г., Дебрен).

За етническите турци също е престижно духовното образование, получено в чужбина и то се свързва най-пряко със самата Турция – „Хубаво е да учиш в Турция. В духовното училище в Шумен има един преподавател от Турция, който ги учи на арабски. Няма преподаватели от други страни. Те в Турция най-добре знаят...” (мъж, 30 г., Шумен).

Според количественото изследване на въпроса „къде трябва да учат мюсюлманските духовници” 56% отговарят – в България, 7.4% - в Турция и 6.7% в Саудитска Арабия. При теренните проучвания обаче респондентите (помаци) открояват други предпочитания и оформят различна градацията на духовното образование по-качество – Саудитска Арабия, Турция, България. Повечето от тях смятат, че най-ниско е нивото в България, по-добра е подготовката на ислямски духовници в Турция, а за най-добро се смята духовното образование, получено в Саудитска Арабия – „След демокрацията в някои общини дойдоха образовани хора, които преподават ислям. В арабския свят образованието е много по-добро” (мъж, 40 г., Смолян). Респондент, който принадлежи към духовния елит при помаците и е завършил в България, прави същото разграничение (въпреки че споделя известни съмнения) и на Въпрос: Има ли някаква йерархия на завършилите в Саудитска Арабия, в Турция и в България? Кои са по-уважавани? Отговорът е: „Нас ни гледат като по-нисши. А у нас образованието по ислям не е слабо. Има дърпане между завършилите в Турция и в Саудитска Арабия. Има разграничение между завършилите в Саудитска Арабия и останалите...” (мъж, 34, Сърница). Друг респондент (помак) също заявява най-голямо доверие в духовниците, завършили в арабските страни – „Ислямският институт е под контрола на Държавна сигурност. Не са подготвени. Няма преподаватели по Факх (основи на исляма), четенето на Корана е на ниско ниво, не е като в Египет, например” (мъж, 47 г., Мадан).

Очертаната до тук градация на качеството на духовното образование на мюсюлманите в България не се споделя от респонденти, които са етнически турци. За тях авторитетът на Ислямския институт в София и турските духовни училища е безспорен и много висок – “Те в Турция най-добре знаят, но и в Ислямския институт в София има много знаещи хора. Виж книгата на Ялъмов (директор на Ислямския институт – бел. С. Х.) “Ислям и демокрация” – много хубаво е написана” (мъж, 30 г., Шумен). По отношение на арабските духовни университети, етническите турци имат по-скоро дистанцирано отношение и дори подозрения – “Вредни са обаче религиозните влияния от арабските страни” (мъж, 71 г., Тимарево). Тази позиция е логична, защото, както вече беше споменато, основно помаците учат в ислямски университети в Саудитска Арабия и други арабски държави. Различните предпочитания на турците съвсем естествено са повлияни и от етническата им идентификация, както и от тясната обвързаност с Турция, където голяма част от тях имат роднините там.

Самите възпитаници на университетите в Саудитска Арабия носят самочувствието на хора, получили много добро образование, но се стремят да не подчертават различията с другите ислямски духовници или ги представят като закономерни – „Завършил съм в Медина – в най-реномирания университет. Имаха студенти от 130 държави... Ислямът допуска различия. Знаете, има четири месхеба (школи) Колкото човек е по-грамотен, толкова повече цени различията”. Когато той обяснява самите различия, твърденията му вече звучат не така еднозначно – „Няма диференциране между нас (завършилите в Саудитска Арабия) и останалите имами. Ние нищо не забраняваме на хората, но не искаме да извършваме бидат (нововъведения). Старите ходжи са правили мевлид заради парите. Старите всъщност са по-радикални. Не – по-консервативни. Казваха: „Това се прави така, защото е така!” А ние обясняваме защо е така” (мъж, 47 г., Сърница).

Различията се изявяват в специфична обредност, която наистина отличава „новите“ имами от другите и тя е най-често изтъкваният аргумент за разграничение – „Студентите, които идват от Саудитска Арабия, проповядват вярата, както е според Пророка. Старите карат по османския начин” (мъж, 41 г., Гоце Делчев), както и – „Те малко по-иначе изпълняват молитвата – различни са движенията на тялото. Тяхната молитва е по-кратка, някой възразяваха, но вече не“ (мъж, 65 г., Сърница). Може да се допусне, че каноничните спорове също рефлектират върху религиозните нагласи, тъй като разделят мюсюлманите (помаците) между ортодоксален и османски ислям, и изкристализират в стремеж всеки да докаже, че неговата вяра е по-правилна.

Обяснението за по-кратката молитва на един от „новите“ имами е, че „хората нямат време за дълги молитви, бързат, работят и някои слушат само задължителните, а не всичко” (мъж, 47 г., Сърница). Той дори смята, че по-кратката молитва ги прави по-популярни сред образованите мюсюлмани и младите бизнесмени, които имат динамично ежедневие. Тази гледна точка е закономерна и тя дава известно обяснение защо младите помаци харесват и предпочитат „новите” имами. Както вече беше споменато, в Сърница дори петък е почивен ден за частния бизнес и това е в пряка връзка с желанието на младите бизнесмени и на мюсюлманите, работещи в техните фирми, да посещават обедната молитва. На петъчната молитва от джамията в Петелци (горната махала в Сърница), където проповядва имам, завършил в Саудитска Арабия, наистина може да се наблюдава присъствието на около 200 мъже, предимно млади и на средна възраст, които самият той определи като „бизнесмени”.

Повечето от интервюираните в Сърница обаче не правят тази връзка и обикновено респондентите дават други обяснения – така могат да ходят на лекар или до различни административни служби във Велинград – „В петък ние почиваме – за да си свършим другата работа, така е по селски, за да ида на доктор и до общината” (мъж, 67 г., Сърница). Някои съзират и пресметливост в това решение – „Петъка го обявиха за почивен ден не от религиозност, а защото така печелят един ден. Хората почиват в петък, но работят в събота и неделя” (мъж, 61 г., Сърница). Други също го свързват с бизнеса – „Според мен петък е почивен ден в Сърница заради бизнеса, а не заради религията. Търговците в четвъртък са в Доспат и им е удобно в петък да са тук. А иначе ние в общината си работим в петък” (мъж, 45 г., Сърница).

Важно е обаче да се отбележи, че влиянието на „новите” имами не е еднопосочно. Има респонденти, които изразяват открита подозрителност и недоверие към тях, обвързват стандарта им на живот с пари, които те получават отвън и най-често това са ходжите, които проповядват традиционния османски ислям, техните близки и последователи – „Външни фондации продължават да им плащат пари…, по 200 лв. месечно за носене на забрадки и някои се правят на религиозни само заради парите. Двуличниците са най-лошите от всички” (мъж, 38 г., Сърница). Други респонденти, които също заявяват недоверие в „новите” имами, твърдят точно обратното и свързват много пряко „насърчената” религиозност на мюсюлманите в конкретни помашки селища с това, че там проповядват „новите” имами. Състудент на един от тези имами споделя – „Той до втори курс не ходеше на джамия, но, след като замина да учи в Саудитска Арабия, стана ревностен мюсюлманин” (мъж, 37 г., Корница). Убедително за този „внос” на религиозност говори и фактът, че в някои селища (където те проповядват) наистина има по-висока степен на религиозност, откровенна или показна (в Лъжница и Сърница например това е много видимо). Респонденти, които подчертават своята религиозност, също много често заявяват, че вярват повече на „новите” имами. Други респонденти обаче смятат, че обучението на младите ислямски духовници в арабските страни е грешка, която има трайни последици в бита и ежедневието на мюсюлманите в България, защото чрез тях се осъществява преносът на влияние – „Беше допусната грешка – учението в арабския свят. Те вече се върнаха в България и е нормално да изпълняват поръчки. Ариф Абдулла (ОИРК) сега е в Ирландия заедно с местни момчета. Част от местните се върнаха. Има и тук. Отгледаха си кадри (мъж, 53 г., Мадан).

Чрез „новите” имами и техните семейства се „внасят” и модели в бита, в начина на обличане –„Увеличават се арабските носии. Една жена тук изведнъж се забради. Преди изобщо не е ходила така облечена” (жена, 50 г., Смилян), които се възприемат и като белег за „насърчена” религиозност. Тази връзка се прави най-вече по отношение на забрадките по арабския начин – с кокче (хиджаб), които се носят от момичета, чиито семейства са силно религиозни. Често обаче се изтъква, че това е мода, внесена от вън – „Това, че са забулени по различен начин е мода, дойде от жените на тези дето бяха в Саудитска Арабия. Гледат и телевизия, ходят и на екскурзия там” (жена, 33 г., Сърница). В някои случаи това е обяснението и на забулените жени, по-младите също говорят за мода и подчертават „вноса” на забрадките от други мюсюлмански държави, но по-често отказват да говорят по темата. В други случаи сдържано споделят, че това е техен избор и за тях е важно, защото религията им повелява така – „Така трябва... заради религията, ... това е мода от Турция....“ (жена, 16 г., Сърница). Младото момиче, което споделя това, е заедно със своя приятелка, около 14 годишна (също с хиджаб) и друго, по-голямо момиче (с традиционната забрадка), което следва в София. Двете по-малки момичета са от махала, в която има имам, завършил в Саудитска Арабия.

При теренните проучвания могат наистина да се добият преки впечатления, че модата на хиджабите най-бързо се разпространява в някои помашки селища (Лъжница, махалата Петелци в Сърница), в които имамът е учил в Саудитска Арабия. Това е логично, особено, ако жена му го е придружавала по време на неговото обучение. Следват я първо жените от неговия род, а постепенно към тях се присъединяват и други. Един от „новите” имами също обяснява специфичния начин на забраждане като мода – „Забрадките „по арабски маниер” са мода. Вече ходят така навсякъде: в Турция, в Дубай, в Египет” и добавя – Не съм карал жена ми да се забражда. По-рано не се обличаше така. Започна, след като се върнахме от Медина” (мъж, 47 г., Сърница). Друг представител на „новите” имами говори за естествено предпочитание на младите жени – „Какво толкова различно има в забраждането на нашите жени? Ами, младите ще ходят различно от старите. Както казваше Ариф Абдулла (шеф на Организацията за ислямско развитие и култура в Смолян), преди сме карали каруци, сега леки коли. Със забрадките е същото” (мъж, 40 г., Лъжница). И от други респонденти често могат да се чуят твърдения, които показват толерантност към забулването с хиджаб и обяснението, че това е нова мода – „Забрадените жени не са повече, отколкото преди десет години. Онези, които тогава нямаха възможност, сега носят. Това е европейска мода” (мъж, 41 г., Мадан). Някои дори твърдо отстояват носенето на забрадки и реагират остро на въпроса, дали им плащат за това – „Това е глупав въпрос, това са излишни приказки, аз не вярвам” (мъж, 45 г., Сърница).

Има обаче и противопоставяне – „В училището не ги пускам със забрадки. Имаше двайсетина момичета, които заварих. И постепенно свалиха забрадките. Някои тайно пак си ги слагат. Това е...” (мъж, 61 г., Сърница. Има и твърдения, че им плащат, за да се обличат така – „зад забрадките има пари” (мъж, 41 г., Побит камък), както и – „Възможно е да дават пари и за забрадки. Имаше една фирма във Велинград и по този начин им плащаха. Сега го правят чрез семинари” (мъж, 53 г., Мадан). Някои респонденти изразяват съмнения, но не дават конкретна и неоспорима информация – „Имам контакт с много жени, работех и в шивашкия цех, но никой не говори открито, че им плащат. Може би само на определени хора плащат” (жена, 43 г., Сърница). Други интервюирани също споделят съмнения, че се плаща, за да ходят с хиджаб, но в някои случаи те са от опонентите на „новите” имами и говорят с условност или тенденциозност – „Този слух – че им плащат да носят забрадки – и аз съм го чувал. Трева без ветрец не се люлее… Всички го чуваме, но не можеш да вникнеш в сърцата на хората” (мъж, 34 г., Сърница).

Твърденията, че се плаща за носенето на хиджаб, никога не са в първо лице единствено число и никоя от забулените така жени не ги потвърждава. От тях много често може да се чуе твърдението – „Истинската мюсюлманка никога няма да се забули за пари. В Рудозем, като почнаха да се забулят, казаха, че никога няма да се забулят за пари” (жена, 68 г., Чепинци). По време на теренното проучване имаше само два случая, в които жени, разбира се без забрадки, споделиха, че имат лични впечатления за това или от свои близки. В единия случай потвърждението е много категорично – Плащат им за забрадките. Познавам едно момиче от Света Петка – облечено по арабски, а пък пуши и пие. Питам я – защо? А тя: Плащат ми заплата, иначе – нали ме знаеш – не съм особено религиозна…” (жена, 43 г., Сърница). Другата жена разказа случай, когато била на погребение и трябвало бързо да се върне на работа. Понеже косата й била смачкана от кърпата, не я свалила и като влязла в работата колегите й я попитали: – „И на тебе ли ти платиха, за да се забулиш.... И аз съм чувала, че им плащат, но никой няма да каже открито на мен ми дадоха. Пък и тук хората са заможни, какво са за тях 200 лв., трябва всеки месец да й плащат по толкова, за да ходи забулена….Наистина има хора, които с тези пари живеят” (жена, 31 г., Сърница).

„Новите” имами „внасят” не само религиозни стандарти в бита, но и етническата идентичност, която обаче не е еднозначна. В някои помашки селища (особено там, където живеят заедно с християни) е твърде популярно разбирането, че те насърчават етническата идентификация „турци” – „Тук мюсюлманите си се осъзнават като българи. Обаче чуждестранните възпитаници (от арабските страни) ги карат да се пишат турци” (жена – християнка, 51 г., Огняново). Това твърдение обаче не може да се приеме без резерви, още повече, че разграничението на мюсюлманските духовници, завършили в Саудитска Арабия, е точно от османския ислям. За високо образованите респонденти (помаци) тази връзка е забележима и коментирана – „Новите имами нямат основание да агитират хората да се пишат турци, защото те се разграничават от Турция (разбирай – от „османския” ислям) Нашите братя в Гърция се пишат турци, за да имат подкрепа от Турция“ (мъж, 45 г., Чепинци). Това, че тази гледна точка не е масово осъзната, може да се обясни с безусловната принадлежност на младите и образовани мюсюлмански духовници към елитите и обвързването им с партийни структури (ДПС), за които априори се приема, че насърчават турчеенето.

Трябва да се отбележи, че има случаи, в които респонденти от средата на самите „нови“ имами приемат и споделят различни версии за помашки етнос, чиито корени се търсят преди османското завоевание – „Тук е имало ислям преди турците. Виждал съм надгробен камък, датиран по Хиджра отпреди 1 300 години. Най-вероятно сме араби. В Саудитска Арабия мислеха, че съм от Египет” (мъж, 47 г., Сърница). Тази гледна точка не е единична и е логична, тъй като, ако „новите” имами не споделят все по-разширяващото се самоопределяне „помаци”, това би стеснило кръга на тези, които им вярват.

Извън селищата където проповядват тяхното влияние намалява, а отношението към тях се гради на медийни послания и в много случаи се формира преднамерено и целево – „Не мисля, че Байрам Ушев проповядва радикален ислям. Просто кадрите от Саудитска Арабия и от Йордания ги подозират във връзки с Ал Кайда” (мъж, 47 г., Мадан). Някои от мюсюлманите дори се обиждат и се смятат за неразбрани – „Не е хубаво журналистите, без да мислят да пишат какво ли не…. Положението тук е по-сложно и не може да се определя като религиозен екстремизъм или фундаментализъм. Преди беше забранено, сега хората могат да си изповядват вярата и го правят. По-сложно е и да има нещо, те не го разбират както трябва” (мъж, 45 г., Сърница).

Авторитетът на „новите” имами се гради и от това, че младите мюсюлмани виждат в духовното образование в Турция и Саудитска Арабия много добра перспектива за реализация не само в България, но и в чужбина и най-вече в Европа Точно тази гледна точка прозира в твърденията на респондент (помак), който принадлежи към елитите. Той с гордост разказва, че дъщеря му е женена в Турция, след като заминала там да учи в духовно училище. Синът му учи в Саудитска Арабия шариат и според него едва ли ще се върне – „Перспективата му е в Западна Европа – където ценят образованите мюсюлмани” и дава пример с Великобритания. Може да се предположи, че тази перспектива ще се развива като схема, която ще осигури духовници за нарастващите мюсюлмански общности (и от България) в страни членки на ЕС. На въпроса „защо синът му учи в Саудитска Арабия”, той отговаря – „защото тогава (преди 5г.) в Турция нямаше добро образование” (мъж, 50 г., Горно Дряново).

Като обобщение може да се направи извод, че образованието на „новите” имами наистина е престижно, така го възприемат повечето от мюсюлманите (най-вече помаците) в България и първоначалните съмнения към тях постепенно намаляват. Когато се прогнозира перспективата на този външен фактор е важно да се има предвид и ситуирането на „новите” имами в йерархията на ислямския духовен елит в България и неговите официални институции (мюфтийството) – „Учителите от духовното училище в Сърница, което закриха, бяха само външни, а сега са районни мюфтии в Пловдив и Велинград” (мъж, 38 г., Сърница).

Също така е важно да се подчертае, че престижът и властовите ресурси на ислямските духовници, завършили в чужбина, са в пряка зависимост и от обвързването им с ДПС. Това означава, че, ако те са лоялни към партията, ще имат подкрепа. Самото обучение в чужбина е награда за лоялните към ДПС и тази връзка много често се изтъква от респондентите, а един от тях го формулира така – „Синът ми щеше да ходи заедно с ходжата на Лъжница да учи в Саудитска Арабия, но тукашните от ДПС го спряха, защото не им ходи по акъла... казаха, че от там искат да се изпращат по-млади хора... Аз ходих в ДПС да се оплача” (мъж, 63 г., Буково). В тази интерпретация се съдържа много лично отношение, но тя откроява една реалност (потвърдена и от други респонденти), че изборът, кой да отиде да учи в Саудитска Арабия и Турция, наистина се прави от местните структури на ДПС и се обвързва с лоялност към партията. В повечето случай образованите в чужбина имами са и от семейства на местния елит – „Хората, които са силно обвързани с ДПС, децата им ги пращат в духовни училища в Турция... там има много добро образование и после тези учени имами ги приемат много добре в Западна Европа (Франция, Германия)” (мъж, 47 г., Буково).

Ревитализираният ислямския фактор в Близкия Изток и Северна Африка

е последица от продължителни конфликти в тези региони. Някои от тези конфликти – като израело-палестинския, имат десетилетна история и проблемна съвременност. Други, като кувейтско-иракския от 1990-91 г., бележат с война началото на постбиполярния свят и ориентират към нов стратегически център в съвременните международни отношения. Така Близкият Изток „заема” мястото на разделена Германия от времето на Студената война и се превръща в център на съперничество за енергийни ресурси. Много бързо е намерен и идеологически компонент на противопоставянето в региона – в радикалния ислям, в авторитарните лидери, за гражданските свободи и малцинствените права. В началото на 21-ви век от това логично следва нов конфликт – войната срещу Садам Хюсеин. Войната в Ирак, започва през 2003 г., създава устойчива дестабилизация в региона, а след края на военните действия оставя крайно незадоволителни резултати и предвещава нови конфликти – с кюрдите, между шиити и сунити. Паралелно с войната в Ирак се развиват изолацията и международният натиск в Иран, военните действия в Афганистан, но и в двата случая резултатите не оправдават усилията и регионалната дестабилизация се засилва. Като последица, цяло едно десетилетие в Близкият Изток арабските държави са разделени и противостоящи една на друга, международната намеса е активна, но не е ефективна и в крайна сметка води до активизиране на ислямския фактор.

През 2011 г., малко по на юг и югозапад – в Северна Африка, се активират нови конфликти. Те започват от Тунис, минават през Египет и Либия и получават обобщеното название „Арабската пролет”. Тези конфликти се изявяват под формата на гражданско недоволство и войни в редица арабски страни, и водят до смяна на властта. Свалят от власт дълго управлявалите авторитарни владетели и след избори извеждат напред представители на мюсюлманските партии. Това не създава повече стабилност и води до нови недоволства. Дестабилизацията продължава с разширена география – от Сирия до Египет – и с поредица от избухващи и затихващи конфликти, които предизвикват нова ревитализация на исляма, не само в регионален, но и в глобален план. При тях има и силно интернационализиране, предизвикано от намесата на значими международни фактори. Особено силно върху консолидацията на мюсюлманите влияе намесата на НАТО и ЕС в конфликтите и именно тя се интерпретира като противопоставяне на исляма в глобален план Това още повече активизира ислямската проблематика в международните отношения и утвърждава ислямските ценности и партии в Близкия Изток и Северна Африка. Процесите в тези региони са в центъра на съвременните международни отношения, медиите – запълват с тях ежедневно информационното пространство и „невидимо”, и косвено повлияват консолидирането на мюсюлманските общности извън конкретния регион – включително и в България.

В този контекст, като съпричастност към „нашите”, може да се мисли, че събитията в Близкия Изток и Северна Африка и по-конкретно „Арабската пролет”, започнала през 2011г., повлияват консолидирането на мюсюлманите в България. Разбира се, това влияние е косвено и много слабо. Дори като събития, те остават в периферията на интересите им. При етническите турци интересът към процесите в Близкия Изток и Северна Африка е много слаб. През пролетта и лятото на 2011 г., когато се провежда теренното проучване, процесите, характерни за „Арабската пролет“, са много активни, но те се коментират инцидентно и предимно в негативен план – “Вредни са обаче влиянията от арабските страни” (мъж, 71 г., Тимарево). Може да се предположи, че при етническите турци влиянието се пренася по-скоро индиректно, чрез участието на Турция в процесите в Близкия Изток и Северна Африка, но няма конкретни свидетелства от респонденти за това. При помаците на въпроса „Какво е отношението към събитията, свързани с „Арабската пролет”? най-често срещаният отговор е – „Тук никой не се интересува от бунтовете в арабския свят” (мъж, 37 г., Корница). Много рядко се изразява отношение и то обикновено е мотивирано от лични предпочитания и идеологическа съпричастност – „Харесвам Кадафи и режима в Либия, това е управление” (мъж, 45 г., Дебрен). В други случай отношението също е подчертано негативно и определено се свързва с „насърчената” религиозност и евентуален сценарий за радикализиране на мюсюлманите в България – „Този сценарий постепенно се развива. Бунтовете в арабските страни – и те са от уахабизма“ (мъж, 74 г., Мадан) или „Парите идват от арабския свят, но вече намаляха. Ислямизъм в джамиите няма! Това върви по друга линия” (мъж, 53 г., Мадан).

Тази друга линия някои от мюсюлманите в България съзират в дейността на ислямските фондации. В повечето случаи за тях се говори двусмислено и с подозрение – „В последно време идва една секта – вахабити (произнася го именно с „в”). Казват, че трябвало да се вярва само на Корана, а не на хадисите. И са по-остри, по-крайни…Настроени са фанатично срещу евреите. Към християните – не” (мъж, 67 г., Сърница). И други респонденти свързват дейността на ислямските фондации с религиозна заплаха от арабските страни – „Преди 4-5 години идваха някакви религиозни хора и посещаваха джамията. Говореха, че нашия ислям не е истински, но хората ги отблъснаха, защото са им чужди. И ходжата също им каза, че не иска такива работи” (жена, 43 г., Сърница).

Най-често респондентите свързват дейността на ислямските фондации с пари, които те плащат на мюсюлманите, за да станат техни последователи – „На едно момче му даваха всеки месец по 200 лева, спряха ги и той се напи като казак. Вече не им дават пари – за облекло, за имоти, за оборудване” (мъж, 53 г., Мадан). Ако някои са получавали пари, те не говорят за това или много рядко изразяват недоволство, че не са получили достатъчно – „Новият мюфтия взема половината (50$) от парите, които една организация от Саудитска Арабия му плаща, за да учи децата на Корана, а джипът, който арабите дадоха за джамията, мюфтията го продаде и си прибра парите” (мъж, 63 г., Буково). Други имат съмнения, но заявяват, че не желаят да вземат тези пари – „На мен нито са ми предлагали, нито съм вземал пари. Никой не казва, че е взел пари, но се знае. Не е явно и е само спрямо определени хора. При мене няма да пробие. Това е грях, защото това са нечестни пари. При другите може и да стане” (мъж, 45, Сърница).

Този план на отрицание при някои респонденти е много категоричен – „В България вахабизма се разпространява упорито. Ние сме последните сунити. След 70 години ще има само вахабизъм. Имат милиони долари. Плащат на бедните, на колебливите и неориентираните. Арабите им дават и дрехите. На ходжите дават по 5 000 лева заплата. Нормално е да атакуват помаците – колебливи сме. Те имат успехи сред население, което не е запознато с религията и е по-малко фанатично. Не че ние сме фанатични, но сме много отделени, не приемаме новото… Вярваме си в нашето… Вахабитите не са агресивни – само пари и агитация…По-малко, но се работи без прекъсване – щом държавата не взема мерки…Сега е ограничена вълната. Но борбата за влияние е голяма. Саудитска Арабия мечтае да завладее Балканите. Да премахне сунитите и да останат само вахабити” (мъж, 65 г., Сърница).

Това обаче не е единствената гледна точка. Има респонденти, които не съзират заплаха и тяхната интерпретация за дейността на арабските религиозни фондации е различна – „Саудитска Арабия най-много се бори с тероризма. В началото на демокрацията (тогава съм бил студент) може да е имало религиозни фондации. Сега няма. Забраниха „Ал уакф ал ислами”, защото не дадоха огромния подкуп, който им поискаха за пререгистрацията” (мъж, 47 г., Сърница). И други свързват „набеждаването” на арабските религиозни фондации с борбите за власт в Главното мюфтийство – „Фондациите бяха регистрирани по закон… Без държавата може ли? Помагаха на хората. Дадоха пари след наводнението във Велинград – фактически свършиха работата на държавата. Подпомагаха студенти. Генджев ги прави тия работи! А тия фондации бяха регистрирани по негово време” (жена, 36 г., Сърница). Друг респондент, от средите на духовния елит, също говори за подкрепа при изграждането на джамията – „Джамията е строена през 2000 г. Даде ни пари една арабска фондация. Имаше един арабин, женен в Сърница. Той дойде и даде” (мъж, 67 г., Чекаларово).

Въпреки че дейността на някои арабски фондации в България е силно ограничена, има респонденти, които смятат, че те продължават да работят много активно – „Вярно е, че се засилва дейността на арабските секти и фондации. Понякога идва да проповядва Ариф Абдулла, който беше шеф на Организацията за ислямско развитие и култура в Смолян, дето я забраниха. Сега живее в Шотландия. Той всъщност проповядва науката за човешката душа – психология. На мене ми доставя удоволствие – много проникновено, това са всъщност основите на вярата” (мъж, 51 г., Смолян). Този „внос” обаче е от друга географска дестинация – Западна Европа, където наистина има много активни ислямски фондации. Това е важно да се отбележи, защото в мюсюлманските общности, които живеят в някои европейски държави (Белгия, Франция, Великобритания) тези фондации са много активни. За тях е присъща последователна и дори радикална политика за популяризиране на своите религиозни практики и в мюсюлмански общности, населяващи държави в Югоизточна Европа. Освен това, някои от българските мюсюлмани се обвързват с такива фондации докато работят в чужбина. Това измерение на влияние върху религиозните нагласи през емигрантските общности вече беше разгледано по-горе.

От разговори с други респонденти обаче (които са повече) се натрупва устойчиво впечатление, че дейността на религиозните фондации от арабските страни е силно намаляла – „Нормално е да има фондации. Но сега няма. Едно време (1989) може да е имало, но сега – не. Всичко това приключи след атентатите от 2001” (мъж, 47 г., Буково), както и – „Европа и САЩ си свършиха работата, намаляха им парите и вече не могат да успеят. А иначе можеше… Експанзията премина. Беше през 2001-2002” (мъж, 53 г., Мадан).

Хронологичната рамка при тези твърдения, а и в много други случаи, очертава пик в дейността на ислямските фондации от арабските страни в началото на 21-ви век. Самият факт, че тяхната дейност през 2011 г. не се интерпретира еднозначно от респондентите също показва, че има промяна и в края на първото десетилетие на 21-ви век тяхната активност в България е свита и много целево ориентирана – „По-рано имаше фондации, сега – нищо. Може би някои хора си прибраха паричките. Въпрос: Генджев ли? Е, едните говорят за другите…” (мъж, 38 г., Сърница). Това, че едните говорят за други е много видимо и натрупва тенденциозност в твърденията и на респондентите Тези, които са от едната страна (привърженици на Хаджъ) споделят – „Тук също се говори, че фондациите давали пари, ако жените носят забрадки. Сигурно Генджев пуска тия слухове, защото са пуснати отвън...” (мъж, 53 г., Дебрен). От „другата” страна (привържениците на Генджев) също трупат подозрения и обвинения – „В мюфтийството на Хаджъ перат парите – дарения от Турция (от държавния вакъф) и от Саудитска Арабия” (мъж, 41 г., Гоце Делчев). Има и респондентите, които много директно представят взаимните обвинения като проекция на враждата между мюфтийствата – „Всичко е заради спора между Генджев и Хаджъ. Беше позатихнало, но признаването на Генджев отново го раздуха” (мъж, 45 г., Мадан). Наистина, оспорваният избор на главен мюфтия през 2011 г. (тогава са направени и теренните проучвания) привнася твърде много личен контекст и пристрастност във взаимните обвинения за вземане на пари от арабски религиозни фондации.

Ревитализирането на исляма в глобален план и устойчивото присъствие на събитията, характерни за „Арабската пролет”, в медийното пространство води до по-голяма информираност за живота в ислямските държави, по-чести сравнения и логично до „внос” на модели в ежедневието и бита. Те най-често са свързани с конкретни религиозни практики – „Петък е най-големият ден за мюсюлманите, това сигурно е взето от други мюсюлмански страни” (мъж, 45 г., Сърница). Така един от респондентите обяснява защо петък е почивен ден в Сърница. Друг респондент, който принадлежи към духовния елит на помаците, дава информация по религиозните въпроси, като цитира пример от филм за арабските страни – „Ние тук, в живота, сме като на изпит. Чак след смъртта се разбира кой е праведен, кой е грешен. Даваха един филм, за арабските страни: като изровили един човек от гроба, целият бил побелял и тялото му под кефина – обгорено. Наказал го Аллах” (мъж, 24 г., Брезница). „Внос” от арабските страни според помаците е и различната обредност на „новите” имами, която вече беше разгледана подробно по-горе, както и донесените от тях религиозни книги – „Старите ходжи не са имали връзки с арабския свят. Сега има литература, която те не са познавали…” (мъж, 24 г., Брезница).

Прогнозата за влиянието от арабските страни и процесите, които се развиват в тях не може да бъде еднопосочна. От една страна е слабият интерес и съпротивата срещу промяна в религиозните практики и традиционните разбирания на мюсюлманите в България. От друга страна е устойчивото и дългосрочно активизиране на ислямските партии в страните от Близкия Изток и Северна Африка. Медийният интерес и ангажирането на международната общност също насочват вниманието към активизирането на исляма в тези региони. Въпреки това влиянието е косвено и може да има резултати само в тясно и конкретно пространство, което е обект на целенасочена политика. Такава политика може да се осъществява от ислямски фондации, ако те имат подкрепа и съдействие вътре в България.