Тайната на дивата гора патриция ст. Джон съдържание

ПИСМОТО

Започнаха училищните дни. Филип се вдъхновяваше от играта на крокет и ние прекарвахме дълги, щастливи вечерни часове, увлечени в нея. Неговото училище беше доста отдалечено и той нямаше приятели близо около нас. От своя страна аз не исках да играя с други момичета, ако Филип беше с мен.

Малките птичета вече бяха укрепнали и сега гнездата бяха празни. Често рано сутрин се изкатервахме по хълмовете, за да изненадаме пеещите в папрата чучулиги,   обърнати  към  ликуващия  изгрев.  Или блажено лягахме на върха на тревистия хълм и наблюдавахме как иззад могъщите планински вериги, в още сумрачния хоризонт се разтваря първото злато на ранния изгрев. Завесите от утринна мъгла се разпиляваха една след друга, за да дадат място на чистата синева. После се спущахме край каменни блокове и край жълтугите, като разгонвахме пасящите овце, а ехото подемаше нашите ликуващи викове.

Голямата ваканция бе наближила, а Тери още го нямаше. Той лежеше вече месеци в една болница за деца. От време на време д-р Пат ни носеше новини за него. Бяхме писали на Тери много писма, в които му разказвахме за горите, за цветята и за птиците. Но нямаше никакъв отговор. Затова бе голяма изненада, когато една сутрин раздавачът донесе писмо за нас.

Никой, освен родителите ни, не ни беше писал. Почеркът на плика не беше техен. Това бе едър, писан с трепереща ръка на човек, несвикнал да държи перо. Филип отвори плика и зачете, а аз надзъртах иззад рамото му. «Скъпи Филип и Рут, вече съм в къщи, но трябва да лежа. Моля ви да ме посетите. Адресът ми е Ерлен хюте ам Бах, Вилденвалд, Тери.»

Пламнахме от нетърпение по-скоро да тръгваме, така че леля с мъка ни накара да обядваме. Леля се поколеба, но ни пусна да вървим.

- Надявам се, че е чиста къща и няма да лепнете някоя зараза. Имайте предвид, че не бива да стоите много.

Веднага след обеда се изкачихме бегом в стаята си, за да подберем от чекмеджетата по някой подарък за Тери. Аз взех един шоколад, а Филип — прашка. Направихме две малки пакетчета и ги пъхнахме в една чанта. После хукнахме по пътя за Вилденвалд.

Вилденвалд беше малко село, състоящо се от доста изоставени къщи така, че човек не можеше да разбере обитаеми ли са, или не. Имаше гостилница с напитки При дивия мъж». Доста по-нататък бе селския магазин, в който се продаваше всичко най-необходимо, а до него бе пощата. Още нататък се виждаше мъничка църква с няколко готови да паднат надгробни камъка. Никоя от тези сгради не можеше да се приеме за център на селото. Никой не можеше да каже къде почва и къде свършва това село. Спуснахме се от гората през ливадата, по която окосеното сено съхнеше на слънцето. Пред нас се простираше земя, застлана сякаш с разноцветни покривки — тъмнозелени хмелови насаждения и яркожълти житни ниви, плачещи за сърп се преливаха една в друга. Накъдето и да погледнехме, се виждаше море от височинки, хълмчета, долчинки. Къде да намерим Тери?

Наоколо не се виждаше жив човек. Почукахме на първата срещната къща. Отвори ни жена, която биеше масло. Тя отвори вратата и ни показа:

- Виждате ли онази съборетина в Овчата долина? Там живее една циганка с децата си; тя често иде тук да проси. Вие трябва да минете по пътеката край храстите с жълтуга, после край вадата и сте в Овчата долина.

Благодарихме и тръгнахме. Жената ни огледа любопитно що за хора сме и какво можем да търсим в тия пущинаци. Къщата изведнъж изникна пред нас. Коминът бе съборен, а покривът — целия в дупки от изпочупените керемиди.

Мястото беше тъмно и самотно. Тук по-рано е било каменоломна. Голите стени бяха обрасли с дива лоза, която малко поосвежаваше жалкия вид на къщата. Вадата се стичаше хилава и зловонна през падината. Как са се решили да строят къща на такова влажно и пусто място? Спомнихме си, че Тери ни беше разказал, че когато каменоломната още е работила, тяхната къща е служела за склад за взривни материали, а после била пригодена за живот. Тя изглеждаше безжизнена с изкъртените прозорци, затулени сега с парцали, с обраслата в коприва входна врата, пред която ние смутено спряхме. Не е възможно Тери да живее тук! Докато се колебаехме, вратата се отвори и излезе една жена, която ни огледа безмълвно. Големите й черни очи ни подсказаха, че това е майката на Тери, но все пак тя ни вдъхваше страх. Беше едра, с широки рамене и тъмна кожа. Невчесаната й коса бе прибрана под кърпа; чертите й бяха твърди и говореха за труден, тъжен живот. Тя ни гледаше, сякаш й бяхме неприятни.

- Какво желаете, деца? — попита ни най-сетне жената.

Пристъпихме две крачки напред.

- Извинете, Тери ни писа писмо, като ни моли да го посетим. Затова дойдохме. Радваме се, че той си е вече в къщи.

Тъмното й лице се проясни.

- Вие ли сте ония, които са били при падането на моя син? — запита ни тя студено.

- Да — отвърнахме ние виновно.

- Не заслужавате да ви пусна — изръмжа тя, — но той настоява, затова влизайте.

Тя блъсна вратата и влезе пред нас. Последвахме я. Хванах ръката на Филип и я стиснах силно.

Тясното помещение бе тъмно и горещо, миришеше неприятно. Единственият прозорец бе високо горе и през него не се виждаше нищо. Но ние забравихме всичко и се втурнахме напред с радостен вик, когато видяхме на леглото в ъгъла нашия Тери, когото вече три месеца не бяхме виждали. Всъщност ние разбрахме, че това е Тери, защото знаехме и очаквахме да видим него; но той бе така неузнаваемо променен, че изглеждаше съвсем друг. Лицето му бе безцветно; очите му изглеждаха още по-големи и ни гледаха дълбоко печални. Ръцете му — някога кафяви и жилави — изглеждаха слаби и крехки като клечки. Целият му вид бе така покъртително безпомощен, че буца застана на гърлото ми и не можах да издам нито звук.

Тери не ни се усмихна. Той изглеждаше така мрачен и тъжен, сякаш изобщо бе изгубил способност да се смее. Все пак той протегна ръка и забеляза сериозно, че се радва да ни види и че ни чака от сутринта.

Ние отговорихме също така сериозно, че се радваме да го видим и после настъпи тишина. Никой не смееше да каже това, което си мислеше. Най-сетне Филип наруши мълчанието и попита Тери как е прекарал в болницата.

- Не беше лошо — каза Тери. — Само бе отвратително да лежиш и да виждаш само една улица. Но и тук е така тъпо. Нищо не виждаш освен тази стена. Прозорецът е много високо. Но и по-ниско да беше, щях да виждам само скалите на каменоломнята.

- Не може ли да изнесем леглото вън — попитах аз, като същевременно разглеждах тежките му железа.

Тери поклати глава.

- То трябва да се разглобява, а не мога да мърдам от него, защото гърба ме боли.

- Нямаш ли книги?

- Не обичам много четенето. Виж, книги с картинки сигурно ще ми харесат. Но картинки с планини, животни, птици и други такива работи, тях ще разглеждам с удоволствие.

Гласът му леко трепереше, а големите му очи се напълниха със сълзи. Бедният, нещастен Тери! Ние дълбоко му съчувствахме, а не знаехме как да го утешим.

- Ще ти донеса всичките си книги за птиците — обеща Филип пламенно. — Ние ще те посещаваме и ще ти разказваме за всичко, а ти ще затваряш очите си и ще се представяш, че виждаш нещата пред очите си. Ще ти разкажа как изглежда днес навън. Върбовките скоро започват да правят влакна, а хмелът скоро ще узрее. Вече се усеща миризмата му, като минеш край нивата. Ябълките започват да се зачервяват и вече огъват клоните надолу. И още едно: скоро започва жетвата на ечемика. Житото е съвсем жълто и шуми толкова хубаво, когато има вятър. Видях, че господин  Шварц вади трактора от гаража. За цветята знаеш: цели морета самогризка, мак, марга-ритки, метличина и т. н. Следващият път ще ти наберем един голям букет, а също и ябълки ще откъснем.

Тери изглеждаше зарадван. Слаб полъх руменина изби по бледите му бузи.

- Ще ходите ли да берете хмел? — замечтано попита той.

- Може би — отговорих аз, — ако леля ни пусне. Ние можем да спечелим пари от беритбата, нали, Филип? Тогава ще можем да си купим фотоапарат.

- Аз винаги печелех сума пари от хмела — каза Тери. — Достатъчно, за да си купя зимни обувки. Мама тази година ще се опита да бере хмел, но не бива дълго да ме оставя сам. Тя трябваше да остави работата си, за да ме гледа.

- Циганите отново са тук! — извиках аз оживено. — Дошли са с една жълта каруца. Един рояк циганчета с черни коси се катерят по нея и тичат свободно по полето. О, как бих се радвала да съм циганка — а ти, Тери?

Тери познаваше циганите по-добре от мен и каза мъдро, като поклати глава:

- Бъди благодарна, че си това, което си!

Вече нямаше нужда да търсим какво да си кажем; разбъбрихме се така оживено, че останахме много повече, отколкото бяхме намислили. Прекъсна ни майката на Тери, която му носеше следобедна закуска. Тя се състоеше от чаша силен чай и коричка хляб, намазана тънко с маргарин и сложена в стара, спукана чиния. Не възбуди апетита ми ни най-малко, но ми напомни, че нося шоколад. Той вече бе се поразтопил, но очите на Тери блеснаха при вида му. Не му дадох прашката, защото явно нямаше да му трябва.

- Тери — попита Филип на раздяла, — кога ще можеш да ставаш и да играеш отново?

Тери не отговори веднага. Очите му отново помръкнаха и той пошепна:

- Изглежда никога. Чух как докторът каза на сестрата: «Не може нищо да се направи. Бедното човече, не мога с нищо да му помогна.»

Ние бяхме ужасени от тази вест. Не можехме да кажем нищо. Разделихме се в потискащо мълчание. Когато излязохме вън, чухме слабия му глас:

- Кога ще дойдете пак?

- Вдруги ден - и ще ти донесем книгата за птицата.

- Сигурно?

- Абсолютно сигурно!

Майката на Тери простираше една скъсана нощница на въжето. Тя хвърли към нас един суров поглед, но не каза нищо. Когато я поздравихме, тя само кимна с глава.

- Злобна жена! — казах аз, когато се изкачвахме нагоре. — Щастлива съм, че не ми е майка.

Вървяхме мълчаливо. Мисълта за Тери ни потискаше. Напрегнато мислехме как да облекчим участта му. Не ни идваше нищо на ум. Наистина бе ужасно: да лежиш ден след ден в една тъмна, плесенясала стая и да виждаш само една мръсна стена, докато вън зреят ябълките и кипи жътва. Какво ли би могло да се направи?

Вървяхме в тънката омара на летния ден; и тогава за пръв път през ума ми мина мисълта колко благодарна трябва да бъда за здравето, което имам и което до този момент смятах за нещо естествено. Огледах здравите си и пъргави ръце и крака, силното си и здраво тяло, сякаш за пръв път ги виждах. Застанала на височината, загледах широкия простор около себе си. Слушах цвърченето на щурците и бръмченето на трактора в житното поле — и тогава, в мигновение на гореща радост — сърцето ми трепна, изпълнено с благодарност към Бога, Който ме бе надарил със зрение за гледане, със слух за чуване и с нозе за тичане.