МЪДРИЯТ СЪВЕТ НА ГОСПОДИН  ТАНЕР

МЪДРИЯТ СЪВЕТ НА ГОСПОДИН  ТАНЕР

Горският път минаваше през пожълтелия папрат и беше постлан с дебела букова шума. Вървях бързо, исках да се скрия вдън гора, да съм далеч от всички хора. Желаех да седна там и да мисля дълго върху всичките необичайни неща, които дойдоха в живота ми след раздялата с Тери.

Когато на сутринта ми казаха, че той е умрял през нощта, аз горчиво заплаках. Но не почувствах страх. Страхът дойде после, когато тялото на Тери бе вече в земята. И то толкова силен, че леля трябваше да ме прегърне и води така до дома. Денят бе мъглив. Не можех да понеса мисълта, че сега Тери лежи изоставен в тъмната пръст...

- Бедният, бедният Тери, колко ли му е студено... И колко е сам... — повтарях аз, когато с горчиво хлипане си лягах в леглото. Филип дори не правеше усилие да ме успокои. Най-сетне, изтощена от тежкия ден, заспах.

Когато сутринта леля дойде да ме събуди и видя бледото ми лице, следите от сълзи и рошавата коса, тя тихо затвори вратата и ме остави. Филип беше отишъл на училище, чичо на работа, а леля се занимаваше с домакинството. Слънцето се беше издигнало високо, а аз още спях. Когато най-сетне се събудих, беше време за обед. Скочих бързо.

Обядвахме мълчаливо. След това се запътих към гората. Леля ме изпрати до вратата на градината, целуна ме и ми даде бонбон. Но това не намали скръбта ми.

Вървях без да забелязвам нищо. Влачех краката си из влажната шума и се мъчех да забравя за Тери, захвърлен в тъмната земя. Но не можех. Когато стигнах до една поляна, където голям кестен беше разпрострял клоните си, легнах под него и се отдадох на мъката си. Сълзите ми се стичаха на мъха. Бях толкова уморена и потисната, че не усетих едни тежки и бавни стъпки, които се приближаваха към мен. Стресна ме познат глас:

- Момичето ми, какво е станало? Ще се разболееш на тази влажна земя!

Беше господин  Танер. Той се огледа, съблече голямото си, грубо наметало и ме зави с него като малко агне. После седна на един дебел корен, взе ме заедно с наметката и ме облегна на себе си. Не бях го виждала от месеци, защото той бе заминал в друга област. Бях едновременно зарадвана и учудена от появата му. Той винаги се появяваше там, където някое малко същество се беше изгубило.

Овчарят беше дошъл в гората, за да насече клони за кошарата. Носеше голям наръч в ръцете си. Той пусна клоните на земята и ме попита защо плача.

Колко бе хубаво, че намерих човек, с когото мога да споделя всичко! Разказах му цялата история за Тери и неговото страдание, за картината, за неговото заминаване и за ужасното му положение сега.

- Така силно се молих той да стане по-добре — казах аз безутешно, — но нищо не стана. Бог не чу молитвата ми и Тери умря.

Виж какво, дете мое — бавно заговори господин  Танер, — представи си, че идваш при мен и ми казваш:

«Тук има едно агне, което се е заблудило в лошо място, няма никаква трева, а само остри камъни. Ще отида и ще го занеса на ливадата, да пасе на хубавата трева и да не се спъва по камъните.» Мислиш ли, че аз няма да те чуя и да ти позволя да сториш така?

Погледнах го мълчаливо. В съзнанието ми просветляваше.

- Дете мое — продължи господин  Танер, — Добрият Пастир е взел Своето агънце. Това е всичко.

- Но с Тери стана съвсем друго! — извиках аз и отново сълзи бликнаха от очите ми. — Заровиха го в земята и го оставиха съвсем сам. Това е ужасно! Как може Тери да е при Добрия Пастир, след като го затрупаха с пръст?

Старецът не отговори веднага. Зарови ръце в шумата, сякаш търсеше нещо. И наистина търсеше — скоро разбрах какво. Той ми показа един лъскав, кафяв кестен и неговата празна обвивка, обрасла в малки бодилчета.

- Кажи ми сега — заговори отново овчарят с бавния си, замислен глас, — какво е станало с кестена и с обвивката му?

- Обвивката е паднала в шумата, тя вече не е нужна. А кестенът ще покълне и ще стане дърво с корени и листа.

- Точно така. По-добре не може да се каже. А сега искам пак да ми отговориш: когато един ден видиш млад и строен кестен, чиито свежи листа слънцето огрява и дъждът мие; в когото птиците вият гнезда, ще скърбиш ли за старата обвивка, която е отишла в шумата?

- Не! — възкликнах аз и впих поглед в него. Пак почувствах, че ми просветва.

- Е, добре — тържествуващо заключи овчарят, — тогава недей повече да тъжиш за това, което хората са заровили в земята. То не е нищо повече от една обвивка. Момчето сега расте и се огрява от слънцето там горе, при своя Спасител.

Добрите му очи грееха при тия думи. Той захвърли кестена и обвивката, нарами клоните, махна ми с ръка и ме подкани да си тръгвам.

- Аз ще вървя — каза той, — защото трябва да поправя плета с тия клони. Иначе овцете ще избягат. Довиждане, дете, и Бог да те благослови!

Изпратих го с поглед, когато той се изгуби в пъстрите сенки на гората. После взех кестена и обвивката му. Стиснах ги в ръце и тръгнах бързо към дома, защото ми беше студено и се спускаше вече здрач. Когато излязох на полето, видях малка фигура в далечината. Беше Филип. Идваше право към мен. Затичах към него, протегнах ръцете си към неговите и двамата тръгнахме мълчаливо. Докато се изкачвахме по височината, той хвърли поглед към стиснатите ми длани и с интерес ме запита:

- Какво си стиснала в ръце?

Разтворих пръстите си и му показах новото си съкровище.

- Това е кестен и обвивката му. Те приличат на Тери.

Как?

- Това, което ние заровихме в земята, е само обвивката. Тя не се нуждае вече от нищо и не става за нищо. А полезната, живата част е при Добрия Пастир. Затова аз вече не скърбя за Тери. Господин  Танер ми разказа, че това прилича на преместването на едно агънце от лошо пасбище на добро.

Филип кимна с глава.

- Ясно. Радвам се, че няма вече да скърбиш.

В къщи ни очакваше приятна изненада: в камината гореше весел огън. Леля беше приготвила масата да вечеряме край него — заедно с нея и майката на Тери. Хапнахме царски: варени яйца, сандвичи, меденки, червени ябълки, круши и течен шоколад. Бяхме изтощени много: аз от разходка, Филип от играта на футбол; апетитът ни беше вълчи. След вечерята се потъркаляхме по килима, като пляскахме с ръце от удоволствие. Бе толкова весело, че дори майката на Тери леко се усмихваше.

След като се наядохме до насита, леля протегна ръце към огъня и тихо каза:

- Ние с майката на Тери кроихме планове.

- Може ли да чуем? — наострихме ние уши.

- Да — отговори леля, — още повече, че вие ще можете и да помогнете. Дори е необходимо да помогнете. След като Тери не е вече с нас, ние искаме да направим нещо в негова памет. Той беше в такова положение, че не можахме да му помогнем. Но има много други слаби и болни деца, на които ние може би ще успеем да помогнем да станат здрави и силни.

След като имам майката на Тери за помощник в къщи, а и Рут е вече способна за това, реших да издирим такива деца и да ги вземем тук през ваканцията. Познавах някога човек в града, който работеше между затворници. Той ще ни помогне. Ще му пиша да издири две или три деца, които да дойдат при нас на Коледа. Ще се опитаме да им доставим повече радост. Харесва ли ви идеята?

Идеята бе великолепна и ние един през друг започнахме да кроим планове. Това бе голямо облекчение за нас, защото след смъртта на Тери не можехме да говорим за нищо. А сега говорихме свободно и радостно — за коледните подаръци, за коледните ястия, за коледната елха, за коледните песни. Бузите ни се зачервяваха все повече и повече. — Лельо — извиках аз възторжено, — идеята е чудна, как ти дойде наум?

- Ще ти кажа — отговори леля, — ти обичаш историята за Добрия Пастир, нали? Когато за пръв път отивах да посетя Тери и вървях през гората, си спомних един стих, който отдавна бях забравила — в него Исус, преди да се възнесе на небето, каза на Петър: «Паси агънцата ми.» Този стих ме накара да приема Тери у дома. Но когато Тери си отиде, аз си казах: Това агънце не се нуждае вече от нищо; но има други...

Тя замълча и се загледа в огъня. Замислихме се и ние. Вълнуваха ни тъжните спомени за Тери, но и радостните мисли за Коледа и бъдещето.

Звънът на телефона ни върна към действителността. Леля вдигна слушалката и дълго говори навън.

Когато се върна, тя беше широко усмихната, като същевременно криеше някаква тайна.

- Още една новина — осведоми ни тя, — и то най-хубавата от години.

Спогледахме се с Филип. Изведнъж той скочи и се хвърли към леля.

- Знам! — изкрещя той. — Отгатнах! Майка и татко си идват!

Леля кимна:

- Да! Правилно отгатна, за Коледа те ще бъдат тук.

Лицето на брат ми пламтеше от радост, но аз останах като вкаменена, отпуснала ръце на коленете си. Изведнъж се върнаха всичките ми стари страхове и аз пак се почувствах старата Рут с непокорството и лошотията. Думите, казани някога от леля, пробляснаха в съзнанието ми: «Ти ще бъдеш голямо разочарование за майка си!» Не, не исках да видя родителите си! Те ще обикнат Филип, а аз ще бъда пак непокорната, опърничавата, лошата — и то точно когато започвах да ставам добра... Извърнах глава и останах така.

Филип ме тупна по рамото:

- Не се ли радваш? Защо не казваш нищо?

Размърдах петите си:

- О, да... — знаех, че той очаква от мен такъв отговор.

Станах, защото имах единственото желание да бъда сама.

- Време е за сън — помъчих се да кажа тия думи възможно най-спокойно. — Лека нощ, лельо!

Легнах си, но след половин час леля влезе тихо в стаята ми и седна в тъмнината на леглото.

- Рут — прошепна тя с тревожен глас, — защо не се радваш като Филип?

Обърнах се бързо и забих пламналото си лице във възглавницата. Но леля не си тръгна. Най-сетне й отговорих:

- Ти ми беше казала, че мама няма да ме обича и сигурно ще е така...

- Но, Рут! — извика леля. — Не съм ти казвала такова нещо! Аз ти бях казала, че ще се разочарова от теб. Но това бе толкова отдавна, когато ти беше лоша и непокорна. А сега виждам, че ти се трудиш да се промениш и вече си съвсем друга. От известно време ти толкова ме радваш и майка ти не може да не те обича.

Спрях да се въртя неспокойно. Всичките ми страхове изчезнаха.

- Аз знам коя е причината — прошепнах тихо. — Причината е в картичката. Защото... аз съм на Добрия Пастир...

Имаш право — потвърди леля. — Твоята картичка и запознанството ти с Добрия Пастир направиха безкрайно много за всички нас...

ЕДИН НЕЗАБРАВИМ КОЛЕДЕН ПРАЗНИК

Коледа наближи. Този ден бе толкова щастлив, че постоянно трябваше да се питам не е ли сън всичко.

Майка и татко пристигаха. Ние с Филип и чичо заминахме за пристанищния град, където щяхме да посрещнем океанския параход. Утрото бе сиво, влажно и студено. Параходът бе спрял и по тясната стълба слизаха първите пътници. Чичо прошепна:

- Идват!

Филип, треперещ от радост, се хвърли в прегръдките на баща ми, а после и на майка, като в устрема си едва не я събори на земята. Аз обаче стоях неподвижна. Исках да бъда наясно с всичко. Когато мама изтича към мен, огледах внимателно лицето й. В този миг видях онова, което беше заставало често пред моето съзнание през дългите години на раздяла, без да знам точно какво е то. Бях така поразена от това откритие, че не можех да откъсна очи от лицето й. Мама не ме смущаваше. Тя чакаше тихо да свърша огледа си и едва тогава протегна към мен ръце, наведе се и ме прегърна силно до гърдите си. И там, на влажното пристанище, в тихия дъжд, в навалицата и шума, в кълбата дим — тя прошепна в ухото ми колко много ме обича. В този миг реших, че няма да позволя на никого и никога да ме раздели от нея.

Отидохме да обядваме. Вървях между мама и татко, а Филип танцуваше между нас като кученце. Ядохме до пръсване и едва не изпуснахме влака.

Трябваше да останем да живеем при леля, докато намерим собствена къща. Една седмица по-късно всички бяхме заедно, когато пристигнаха три малки, бледи, градски деца. Отначало те не се чувстваха свободно. Страхуваха се да спят сами в легло и ние напразно се мъчехме да ги увещаем. Тогава ги пъхнахме трите в едно двойно легло и им сложихме за вечеря обикновени ястия, на каквито те бяха свикнали. Тогава те се отпуснаха.

На другия ден след пристигането им излязохме с тях и татко за коледна елха. Добре, че успяхме да свършим тази работа, защото на следващия ден заваля сняг.

Децата не бяха виждали никога досега толкова бял сняг и полудяха от радост. След закуската тръгнахме с Фриц и Лизе, облечени в топли, макар и големи за тях наши стари палта, към господин  Танер, за когото бях оплела след дълъг труд ръкавици. А малката Мими остана в кухнята с майката на Тери, към която изпитваше особено влечение. През трите седмици на престоя им Мими рядко се откъсваше от нея и нищо чудно, че след постоянното облизване на тенджерите, опитване на ястията и тъпкане с всякакви лакомства, малката гостенка толкова напълня, че можеше да се върне в града облечена в някои мои стари дрехи.

Полето бе покрито с ослепително бял сняг. Небето зад хълмовете блестеше в синева. Една ококорена червеношийка се люлееше на тънко клонче и пееше радостна песен. Зачервени и запъхтяни спряхме пред кошарата на господин  Танер. Отвори ни червендалестата му жена и ни покани вътре. Насядахме пред огнището и засърбахме топлото, сладко какао, като галехме болната овца, легнала на един чувал до огъня. За жалост господин  Танер бе отишъл в гората да сече колове.

В деня преди Коледа отново се стегнахме за път, но в друга посока: при пастира. Времето бе ясно и студено. Бях направила малки топки от вълнени парцали за близнаците, а Филип беше изработил календар с любимата си картинка, изобразяваща един кълвач. Затова вървяхме с чувството, че носим нещо много ценно. По целия път водихме бой със снежни топки и се пързаляхме по надолнищата. Когато стигнахме пастирския дом, се строихме до вратата като коледари и запяхме «Тиха нощ», защото това бе единствената коледна песен, която Фриц и Лизе знаеха наизуст. Жената на пастира отвори прозореца, за да ни слуша, а после излезе, взела в ръцете си двете деца, които ни подадоха дребни монети. Какъв смях беше! И как се радваше да види тя Фриц и Лизе. Изтърсихме снега от обувките си и влязохме вътре, а там ни чакаше топло кафе и сладкиши. Дадохме на близнаците топките, защото горях от нетърпение да видя дали ще им харесат. Би трябвало да ги намерят на другия ден под елхата, но майката обясни, че те още не разбират тия неща. Двете деца застанаха в два ъгъла и започнаха да си хвърлят топките.

По обратния път Филип даде едно хубаво предложение: да научим една песен, с която да изненадаме леля и чичо, както и нашите родители на Коледа. Той беше научил в училище една коледна песен и ни предложи да я научим. Така и сторихме — крачехме през белия сняг и учихме стих след стих наизуст.

Ето че най-сетне Коледа дойде и най-хубавият миг от празника наближаваше. Ядохме печена гъска и коледен пудинг до насита. Следобеда бяхме ходили с татко и чичо на дълга разходка и се бяхме върнали в къщи гладни като вълци, така че обедът ни Дойде на място.

Вечерта на свещи пиехме чай. Леля стана и каза:

- Ще изляза за пет минути. Мама прибави:

- Поиграйте си нещо. А татко доуточни:

- Всеки, който си покаже носа в трапезарията, ще бъде изяден от една голяма кафява мечка.

Възрастните излязоха от стаята. Тогава Филип ни събра на куп и прошепна:

- Хайде бързо — сега е момента!

Навлякохме палтата си и на пръсти се измъкнахме навън. Наоколо цареше пълна тишина, а звездите блестяха със сребриста светлина над снега. Филип ни изгледа с повелителен поглед и тихо даде тон. Тогава всички заедно запяхме:
«Пазеха овчари стадо през нощта,

кога ги в блясък завари небесната войска.

Таз сладка песен пресвята

Ангелски хор запя:

«Слава и мир на земята!

Бог я днес осия.»

«Целий мир се радва, пее и небе! Във яслите почива Божествено дете. Таз сладка песен пресвята Ангелски хор запя: «Слава и мир на земята! Бог я днес осия.»

Вдигнах глава нагоре и се вгледах в звездното небе. Звездите изглеждаха толкова далечни, на милиони километри; а някъде там се намираше небето, онази страна, където беше Тери. Кой знае, може би той пее заедно с ангелите същата тази песен, която пеем ние. Мислите ми се отправиха и към овчарите, които бързаха да се поклонят на Младенеца. Представих си близнаците, лежащи в креватчетата си и рошавите им главички, потънали в меките възглавници. Сърцето ми трепна при мисълта за малкия, спящ Исус. Ах, ако можех да Го взема в прегръдките си, за да Го защитя и Го стопля!

Последният куплет изпяхме с пълен глас. Звънкият, ясен глас на Филип се извисяваше над нашите: «Чуден дар небесен Бог ни подари; Пречудна е таз песен: «Спасител се роди!» Таз сладка песен пресвята Ангелски хор запя: «Слава и мир на земята! Бог я днес осия.»

Колко хубаво беше всичко! Спасителят не беше вече едно малко и безпомощно дете. Той беше Пастир, Който ден и нощ ме наблюдава и ще ме заведе там, където е Тери. Обгърнах с поглед хоризонта и щастливо се усмихнах. Колко е хубаво да знаеш, че си завинаги в сигурни ръце.

Песента свърши и Фриц нетърпеливо потропа на вратата, която изведнъж широко се отвори. От нея се показаха мама и татко, леля и чичо и се престориха, че не знаят кой пее. Там беше и майката на Тери. Очите й бяха просълзени и тя притисна в обятията си малката Мими.

- Хареса ли ви? — един през друг викахме ние. — Наистина ли не разбрахте, че сме ние?

В този момент Лизе ахна. През полуотворения прозорец на дневната се показа някакво сияние. Един през друг се втурнахме към стаята. Меката светлина на запалените свещи осветяваше тъмната стая. Те бяха поставени на чудно украсената коледна елха.

Гледката беше толкова прекрасна, че никой не пророни дума. Седнахме с кръстосани крака на килима. Фриц и Лизе така бяха облещили очи, че в тях се отразяваха пламъчетата на свещите. Когато татко влезе с подаръците всички треперехме от възбуда.

Мими получи една разкошна кукла с руса къдрава коса и с няколко тоалета за преобличане. Тя я прегърна и я целуна, после седна на коленете на майката на Тери, притисна буза към русата коса на куклата и така се унесе, че не забелязваше нищо.

Лизе получи красива светлозелена рокля, която леля й беше ушила сама и въже за скачане с бели и червени нишки. Облякохме й веднага роклята и изтичахме в коридора пред голямото огледало. Тя се огледа със сияещи очи, сякаш не можеше да се познае. Фриц я сграби през кръста, повдигна я и извика:

- Ах, Лизе, ти изглеждаш чудесно!

Върнахме се с весел смях в стаята. Когато Фриц получи своя подарък, той съвсем забрави за Лизе. По време на неговия престой у дома той няколко пъти беше споменал как мечтае да има ролкови кънки. И когато в този миг ги видя в собствените си ръце, блестящи като сребро и точно по мярка за него, той само изръмжа нещо от радост, а после съвсем замлъкна. Но когато по-късно леля го наобиколи в стаята му, тя го завари да спи с кънките.

Филип и аз се радвахме заедно с гостенчетата, но ето че идваше и нашия ред. Татко посегна към голям пакет под елхата и го подаде на Филип.

- Внимавай! — предупреди той. — Чупливо е.

Изгарях от нетърпение, докато Филип бавно развързваше шнура. Той съзнателно се бавеше, за да се наслади от очакването за нещо хубаво. Най-после съдържанието се показа. Някой се пошегува да не би Филип да го е страх, че ще гръмне. Той държеше в ръцете си черен фотоапарат, съвсем същия като оня, който толкова пъти бяхме гледали на витрината в магазина.

- Филип — изкрещях аз, — най-после го имаш!

Но сега беше моят ред. Татко ми подаде един голям, плосък и твърд пакет. Всички ме обиколиха, докато, противно на Филип, положих всички усилия да развържа връзката колкото се може по-бързо. Тогава издадох вик на възторг и почервенях.

В ръцете ми беше моята картина. Но не онази стара и измачкана пощенска картичка. Не, това беше една голяма хубава картина с рамка от дърворезба, същата като в кабинета на пастира. Можех да си я закача над леглото и да я имам завинаги.

След това разтвориха своите подаръци и възрастните, и изглеждаха също така радостни като нас. Това бяха саморъчно изработени от нас неща, с които ние много се гордеехме: изрязана с резбарски лък поставка за книги за чичо; портмоне за леля; попивателна за татко; дървена кутия с рисунки за мама; за майката на Тери имаше една пъстроизвезана носна кърпичка, на която тя много се удиви.

Имаше още много подаръци, но това бяха най-главните. След като всичко беше разопаковано, Мими заспа в обятията на майката на Тери, а Лизе в зелената си рокля се отпусна полузаспала до стената. Отведоха ги да спят, а също и Фриц.

Филип и аз помогнахме за почистване на стаята. После те двамата с татко седнаха на дивана, за да разгледат за кой ли път албума с птиците. Но този път имаше нещо ново: фотоапаратът бе на коленете на брат ми и сега двамата обсъждаха какви снимки трябва да се направят.

Аз взех картината си и се изкачих в стаята си. Исках да се пъхна в обичаното от мен местенце зад завесата и оттам да гледам нощта и да слушам камбанения звън, долитащ отдалеч. Но преди да вляза в скривалището си, заварих там мама. Зарадвах й се, защото можех да се свия в обятията й и оттам да разглеждам до насита картината си.

- Не е ли прекрасна? — прошепнах аз.

- Да — отговори мама, — но как стана така, че ти толкова обикна тази картина, Рут? Разкажи ми.

Малко плахо й разкрих всичките си тайни; тя ме изслуша тихо, загледана в сребърната зимна покривка навън.

- Аз не съм сама — заключих накрая. — Той намери първо мен, после Филип, после майката на Тери, после самия Тери. Защото го взе при Себе Си. А знаеш ли, мамо, сякаш е намерил и леля. Тя Го беше забравила, но картичката й Го припомни.

- Да, мисля, че си права — прошепна мама. — А знаеш ли, Рут, бих желала и аз да знам повече за Добрия Пастир — няма ли да е чудно всички заедно да вървим след Него? Колко много пъти в далечна Индия падах на колене и се молех да те срещне по някакъв начин. На мен все ми се струваше, че аз мога да ти кажа за Него много малко, защото самата аз малко знам.

Повдигнах глава.

- Така ли? Тогава всичко е наред. Все едно, че ти си изпратила Добрия Пастир при нас. Колко е хубаво, че е така! Сега всичко ми изглежда още по-хубаво.

Отпуснах блажено глава отново на раменете й и двете се загледахме мълчаливо навън през прозореца.

Изглежда съм задрямала, защото в полусън видях всички нас, търсени и намерени, да вървим през зелени полета: татко и мама, чичо и леля, господин  и госпожа Робингер с близнаците, които вървяха с късите си крачета през паричките; старият господин  Танер със стадото си, майката на Тери, Филип и аз; Фриц, Лизе и Мими, на които бях обещала на другия ден да им обясня моята картина. А пред всички нас вървеше Добрият Пастир, Който ни водеше към онази далечна страна, където беше Тери, здрав, силен и съвършено щастлив.