Тези три човешки състояния и действия са в основата на всеки от нас. Те са нашите "двигатели" през определеното ни време и място на планетата Земя

Членовете на православната вяра считат, че те изповядват права вяра. Те приемат Църквата си за Единна, Свята, Съборна и Апостолска, която е основана от Христос и Неговите апостоли. По своятата структура църквата се състои от няколко автокефални единици. Те се различават само по географски и национален белег, но са единни в богословско отношение.

Православните християни признават решенията на първите седем Вселенски събора, както и специфичните доктрини и традиции.

Католическото християнство има своите особености. Католиците се придържат към тезата, че Светият Дух изхожда не само от Бог Отец, но и от Бог Син (Иисус Христос). Именно тук Православието обвинява Католицизма в субординация. То счита, че по този начин се принизява божественото достойнството на Светия Дух. В противоположност на това мнение католиците считат, че православните християни принизяват ролята на Бог Син. Между двете църкви съществуват различия и в тълкуването на проблематиката с първородния грях и нововъведенията за непорочното зачатие на Богородица. Православните християни не признават върховенството и непогрешимостта на Папата.

Налице са и някои разлики в календара, в богослужението, в начините на провеждане на цирковния живот и някои други различия, които имат формално естество.

В отличие от Католицизма Протестантството има още по-големи различия с Православието. Протестантството е характерно със значителни реформаторски тенденции. Те не почитат иконите, церемониалните тайнства при тях са значително съкратени, придържат се към идеята за спасение само чрез вяра, значително опростяват богослужението, не приемат авторитета на древните църковни писатели. Налице са различия в йерархията, в местните традиции и други разминавания от формален характер.

Следващото класическо световно вероизповедание е ислямът. То е с няколко века по-ново от християнството и в него също така се проследява известна следа от орфизма. Имам предвид тази неговата част, в която се говори за семейството и за отношенията между мъжете и жените. При това, според мен, в християнството се акцентира върху любовта, а в исляма върху справедливостта в тези отношения.

Ислямът е религия на пълното преклонение пред единствения Бог, Аллах. Тя е построена върху Корана, което е писание на Бога препредадено чрез неговия последен пратеник на земята Мохаммед. Според исляма на човечеството са били изпратени 124 хиляди пророци и 350 пратеници. Всички те са били мъже.

Пророците са хора, които общуват с Аллах (Бог) пряко или чрез ангел-посредник. Пратениците, освен че са и пророци, получават и божествени писания. Това са книги от Бога, които се разпространяват.

Ислямът признава и почита основните пророци и пратеници, които са в основата на християнската вяра. Пратеникът Мойсей е известен със своето Петокнижие, което е основната част на Стария завет от Библията. Иисус донася Евангелията, които са основата на Новия завет от Библията. Последният от пратениците на Бога (Аллах) е Мохаммед, който донася на хората Корана. В Корана се споменават 25 пратеници, в това число и Иисус Христос под името Иса.

Особеност на исляма е , че категорично се отрича постановката за въплъщението на Бога. В християнството това се извършва чрез Иисус Христос, в Индуизма чрез Вишну и неговите инкарнации (превъплъщения), в Будизма чрез Буда и т. н. . По отношение на вероизповеданието и обредите ислямът в определена степен се доближава до юдаизма. Това се обяснява с тяхното общо минало като семитска раса и признаването от исляма на учението на Авраам и Мойсей.

Когато арабите приемат исляма те в значителна степен пренасят в него и своите традиции. Често пъти това са определени правила за поведение на хората. Тези правила са известни под името сунни. Думата „сунна” означава „път”, „надлежащ път”, „поведение”.

Сунната на Мохаммед включва неговите конкретни думи, навици, практики и мълчаливи одобрения. Тя е от особено значение за духовността на исляма. В нея се съдържат моделите за начин на живот, поведение, отношение между хората и управлението на обществения живот.

Предназначението на сунната е да изяснява по-подробно откровенията в Корана и да разкрие приложимостта на едни или други предписания в конкретни жизнени ситуации на вярващите. По същество сунната е вторият след Свещения Коран източник на образци за правилна вяра и религиозен живот. Тя е и вторият основен източник на нормите заложени в религиозното законодателство Шериат. Чрез нея се оформят предписаните в Корана норми на това законодателство.

Основното съдържание на Сунната са Хадисите. Това са кратки предписания, в които освен описание на поведението на пророка Мохаммед се съдържат слова, изразяващи неговото одобрение по повод на едни или други жизнени ситуации на вярващия. Има и думи на самия Бог (Аллах), препредадени от пророка Мохаммед и неговите ученици.

През IХ век сл. н. е. са създадени шест сборници с хадиси. Най-авторитетен от тях се счита сборникът съставен от имам Ал-Бухари през 870 г. сл. н. е. . Той съдържа 7275 хадиса. Това са подобрени предписания върху съществуващите към това време 600 хиляди хадиса. Съществуват и по-кратки хадиси, в които са посочени имената на съставителите и неговите източници.

През ХV век на н. е. в исляма се извършва известно „разслояване”. Става въпрос за възникване на опозиционни течения. От тогава ислямът се разделя на сунитски и шиитски. В процентно отношение сега шиитите съставляват около 15% от общия брой на вярващите в исляма.

Шиитският ислям е създаден като политическо движение подкрепящо Али, който е братовчед и зет на Пророка Мохаммед. Това дава на шиитите самочувствието, че това религиозно течение е приближено на самия Мохаммед. След смъртта на Али през 661 г. от н. е. култът е пренесен върху неговия син Хасан. След смъртта на Хасан движението се оглавява от по-малкия му брат Хюсеин. През 680 г. от н. е. той мъченически умира в гр. Кербала (Ирак), което прави това място свещено за шиитите.

Шиитите смятат, че има многобройни доказателства, които подкрепят избора на Али от Мохаммед като свой наследник. Ето защо шиитите считат, че Али е първият имам. В крайна сметка се изповядва, че само Бог има право да избере представител, който да защитава исляма, Корана и Шериата.

Сунитите, за разлика от шиитите, не признават възможността за посредничество между Бога и хората след смъртта на Пророка Мохаммед. Те отхвърлят идеята за особената природа на Али и правото на потомците му на Имамат. Съществуват значителни различия в принципите на решаване на юридически въпроси, в характера на празниците, в молитвите, в отношение към друговерците и др. Сунитите стриктно се придържат към следването на Сунната на Пророка Мохаммед, към спазването на традициите, към участието на общността в избора на религиозния глава Халифа.

Между мухамеданите и иноверците съществува известно напрежение предвид някои особености на исляма, от които по- съществени са две.

Първата особеност се свежда към структурата на семейството и взаимоотношенията между партньорите. В исляма се препоръчва хората да се придържат към моногамни разнополови семейства, но се допуска и ограничена полигамност (многоженство). Това разрешение е валидно само за общо четири съпруги и то само за разрешаване на някои неотложни социални и морални проблеми. Тези изключения трябва да бъдат обществено разяснявани и акцентирани върху постигане на справедливост. Става въпрос за защита на овдовели жени, на които мъжете са починали при военни събития, катастрофи и по здравословни причини.

Подобни изключения се допускат при християните мормони и при накои християнски общности от африкански и азиатски региони. Тези исключения и в двете вероизповедания се обясняват с нежелание да се допускат произволни сексуални връзки, прелюбодеяния, смяна на партньорите и др.

Втората особеност на исляма се свежда към ритуала наричан „сюннет”. Това е обрязване на кожата покриваща главичката на пениса. Това е прастара арабска традиция пренесена и в ислямското вероизповедание.

Историята с възникването на тази традиция е свързана с прапрародителя на евреите и арабите Авраам. Това е символ (печат) на завета между Йехова (Бог) и Авраам. Бог заповядва на Авраам да обреже себе си и потомците си от мъжки пол. Това са синовете му Исмаил (праотец на арабите) и Исаак (праотец на евреите). По-късно, по времето на Мойсей обрязването става задължително за всеки арабин и евреин. Това е белег, който да отличава арабите и евреите като народи. Обрязването се извършва на осмия ден след раждането на момчето.

Според ислямската правна система няма определена възраст, в която трябва да се извърши обрязването. Общоприето е децата да бъдат обрязвани от 7 до 10 годишна възраст.

Мнението на Иисус Христос за обрязването изразено в Новия завет на Библията е по-различно от това в исляма и в юдаизма. Той заявява, че не обрязването на плътта, а „обрязването” на сърцето ще получи похвала от Бога. В Евангелията Иисус Христос говори, че чистотата в сърцето е по-важна от видимата чистота. Ето защо християните не считат за необходимо обрязването на плътта при мъжете и считат, че Божията благодат се стреми към очистване на сърцето.

Старобиблейският церемониал по обрязването в исляма е практически безвъзвратен. В много държави по света той се практикува без упойка, което поражда етични проблеми. Някои организации за защита на правата на детето заявяват, че родителите нямат право да отстраняват каквато и да е здрава и нормално функционираща част от тялото на детето. Те считат, че това причинява на детето болка и риск за здравето.

Индусите по своя манталитет са миролюбиви и усмихнати хора. Техният брой сега е над 1,5 милиарда хора. Имам предвид живеещите не само в Индия, но и техните съседи от запад и от изток и на многобройните острови в Индийския и Тихия океан.

При тези хора се е наложила индуистка религия, свещените писания на която датират от 1400 – 1500 г. пр. н. е. . Индусите в цялото си множество никога не са образували единна държава. Техните обществени устройства са представлявали десетки малки и големи държавици и държави управлявани от раджи и махараджи.

От 1526 г. до 1858 г. всички тези малки и големи индуски държавици и държави са били обединени в могъща ислямска империя под название Великия Могол. Думата могол се превежда като ислямист. Тази огромна, богата и всесилна навремето империя включва освен индусите и северните от тях ислямски държави. Всички те са управлявани от династията Бабуриди. Именно през този период част от индусите приемат исляма и образуват в последствие самостоятелни държави, най-големите от които са Пакистан и Бангладеж.

След 1858 г. империята Велики Могол се разпада и индусите попадат под управление на Великобритания (Англия). Северните ислямски територии се завземат от Османска империя (Турция), която в началото на 19 век се измества от Русия. След Втората световна война Индия става самостоятелна държава със сложно президентско и парламентарно управление.

Най-сложната в света индуистка религия има милиони богове и голямо разнообразие от основни индуистки вярвания, които се разклоняват на множество секти.

Индуизмът признава около 330 милиона богове. Независимо от това той е ориентиран към един върховен Бог, който се нарича Брахма. Счита се, че той е във всяка част от действителността на земята и в цялата Вселена. Брахма се приема от вярващите като непознаваем и безличен. Той съществува едновременно в три различни естества, като Съзидателят (Брахма), Поддържащият (Вишну) и Разрушителят (Шива). Тези божествени естества са известни чрез много други свои инкарнации (превъплъщения).

Най-важните текстове на индуизма са изложени във Ведите. В тях се съдържат философии, ритуали, истории, химни и заклинания. Съществуват и други свещенни книги като Рамаяна, Махабхарата и Упанишадите. Брахманите, сутрите и араняките са също важни свещени писания в индуизма.

Индуизмът е третата по броя на вярващите религия в света. Независимо от това тя има локален характер и се изповядва само в Индия и Непал.

Свещените текстове на Ведите за вярващите са нещо повече от божествени книги. Те са „еталони” на индуизма. В тях се съдържа разнообразна митология за боговете. Тук целенасочено се преплитат история, мит и богословие. С това се постига създаване на религиозна сърцевина, формираща индуистка история. Митологията за боговете е така дълбоко вкоренена в културата на хора, че съмнението или отричането на Ведите се приема като враждебно противопоставяне на Индия. По тази причина всяка система от вярвания, която поне отчасти не възприема индуистката култура се отхвърля от индуизма.

Според индуизма всеки човек и цялото човечество е божествено. Това произтича от статута на главния Бог (Брахма), който е всичко и във всичко на земята и във Вселената. В този смисъл „Азът” (Атман) е неделима част от Брахма. Всяка реалност извън Брахма се приема за абсолютен мираж или илюзия. Ето защо духовната цел на индуиста е да се възсъедини с Брахма. Това предполага всеки човек да престане да съществува в своята илюзорна форма на индивидуално съзнание за да постигне истинска свобода (мокша). Индуистът вярва, че трябва постоянно да се преражда за да може непрекъснато да работи за постигане на мокша.

Прераждането на всеки човек, твърди индуистка религия, зависи от Кармата. Това са действията на човека породени от съдбовни причини предизвикващи съответните последствия. Синхронът между действията и последствията определя равновесието в Природа. С други думи, това което човек върши сега и е извършил в миналото влияе и съответства на това, което ще се случи в бъдещето.

Индуистката религия е трудна за обобщение, тъй като съдържа елементи от почти всички богословски системи. Школата на Санкара твърди, че индуизъм е монистичен. Брахманизмът счита, че той е пантеистичен. Това предполага съществуването само на едно божествено нещо и Бог е идентичен със света. Школата на Рамануджа отстоява схващането, че светът е част от Бога, което определя индуизма като панентеистичен. Бхакти индуизъм определя индуизма като теистичен, поддържайки вярата че има само един Бог различен от творението. В другите религиозни течения индуизмът може да бъде атеистичен, деистичен и даже нихилистки.

От позициите на последователите, географското разпространение и обществено–културното влияние будизмът е една от водещите световни религии. От известно време тази „източна” религия става все по-популярна и влиятелна и в Западния свят.

Будизмът в сравнение с индуизма е сравнително по-нова религия. Съвсем е очевидно, че тя произтича от индуизма. В този смисъл съвсем не са случайни основните им прилики. И в двете религии се говори за „карма” (причинно – следствена етика), за „самсара” (цикли на прераждане) и за „мая” (илюзорното естество на света). Според будисткото разбиране крайната цел в живота е да се постигне „просветление”. Това е вид свобода, към която е устремен целия човешки род. Основно по политически причини будизмът се подразделя на „северен” и „южен”, на тибетски и китайски, на японски и индокитайски и т. н.

Твърди се, че основателят на будизма е Сидхара Гаутама. Той се ражда в царско семейство, в една от индуистките държави около 600 година пр. н. е. . Неговите именити родители го обгражат с неземен лукс и ограничават достъпа му до външния свят. Целта им принцът да бъде пощаден от влиянието на индуистката религия и да го предпазят от болка и страдание.

Съдбата, обаче, се разпорежда с него по съвсем различен начин. Принцът получава в съня си четири видения. Три от тях са свързани със старец, с болен човек и с мъртвец, които са представени в сложни и трогателни истории. В четвъртото видение го впечатлява и пленява живота на един мирен и аскетичен монах, който се отрича от лукса и удобствата. Той е направо хипнотизиран от спокойствието и щастието на монаха.

Принцът решава да изостави богатия и охолен живот и да стане монах. Той поставя невероятно трудна задача, чрез аскетична строгост да търси просветление. Започва да гладува и да упражнява интензивна медитация и концентрация. Става много вещ в това самосмирение. Увлича със своето усърдие и останалите монаси, които го признават за техен водач.

Неговите усилия и аскетично поведение довеждат един момент до кулминация. Това се случва в един съдбовен ден. Именитият монах Гаутама се „поглезва” с една купа ориз и сяда под едно смокиново дърво. Решава да медитира докато получи просветление или да умре. След непрекъснати усилия на следващата сутрин той получава просветление. От този момент той става известен като „Просветения” или „Буда”.

Гаутама започва да просвещава останалите монаси, при което пет от тях стават негови ученици и сподвижници. Същността на неговото просветление се свежда към следване на така наречения „среден път”. Това означава човек да не се увлича с лукса, нито да впада в прекалена мизерия. Всеки да следва читири благородни истини:

1) животът означава страдание (дука);

2) страданието се причинява от желание или привързаност (тана);

3) човекът може да премахне страданието чрез премахване на всяка привързаност;

4) това се постига чрез следване на благородния осмократен път.

Последното означава да имаш правилен:

► възглед;

► намерение;

► реч;

► начин на живот;

► усилие при пренасочване на енергиите си;

► настройка на ума (медитация);

► концентрация (фокус).

Подробностите за тези „просветления” на Буда са събрани в Трипитака (трите кошници). За отбелязване е фактът, че Буда през живота си никога не се е считал за Бог.

Впоследствие това учение, основно по политически причини, се подлага на постоянни преработки. След около четиристотин години след смъртта на Буда се появяват упоменатите вече течения на будисткото учение, в които всичко придобива божествен статут.

Днес будизмът се дели на две широки категории, които са Теравада (малък съд) и Махаяна (голям съд). Първата категория е монашеската форма. Тя предвижда пълнот просветление и нирвана за монасите. При втората категория на будизма се цели просветлението да обхване и всички останали хора. Тук съществуват множество будистки течения, нясои от които проповядват невероятни фантасмагории.

Що се отнася до класическия будизъм, то това религиозно учение е сравнително по близо до Трипитака на Буда. Неговата особеност е в това, че в него не се дават пояснения относно действителността на Бога. Ето защо някои изследователи считат будизма за атеистичен.

В дълбоката древност китайските императори способстват за масово утвърждаване на Теравада будизъм. Считам това за тънкост (финоза) на китайската императорска политика. По този начин те успяват да въвлекат в изповядване на тази категория будизъм не само китайски родове жадни за власт, но и тези от съседните народи.

В резултат, поради масово придържане към монашеството, се извършва редуциране (намаляване) на броя на хората от тези родове. Само след няколко поколения многобройните в миналото монголци и тибетци намаляват своя брой, с което отслабват натиска върху китайските императори. По мое мнение провеждането на тази политика спасява Китай от по-сериозни враждебни нашествия на тези народи и способства за утвърждаване на „Поднебесната” империя.

По своето силово въздействие тази политика може да се сравни само с ефекта на Великата китайска стена. Взети заедно тези два фактора образуват неповторима китайска симбиоза между духовното и физическото.

Критиците на тази религия наблягат върху два фактора, които според тях обезсмислят будизма. Първо, те твърдят, че за будиста грехът прилича повече на неправилно действие, отколкото на нарушение срещу естеството на светия Бог. От тук правят извод, че етичния (моралния) компонент в тяхното учение не е на необходимата висота. И второ, в будизма няма понятие за начало и край. Следователно, убеждават те, самата персоналност и религията не е повече от обикновена илюзия.

Мисля, че критиците имат известно основавие, но това не довежда до обезсмисляне на будизма. Вярно е, че в будизма отсъстват постановки за видовете поведение, за страха, греха и ада, но се набляга върху причинно-следствените действия, които определят бъдещето на хората. Това е така наречената Карма.

На изследователите на будизма им убягват особеностите, които формират действията на будистите. Тези особености се свеждат до изискванията за постоянно усъвършенстване на действията на будистите и свързаните с това прераждания. Тук именно трябва да се търси връзката между магията (неизследваните от науката природни явления) и действията на будистите. От тук се „извлича” така наречената етика (морал) на будистите. Това се постига по емпиричен път, чрез анализиране на извършените действия според обстоятелствата и настъпващите съдбовни събития в бъдещето.

Ето защо в будизма няма разписани десет божии заповеди както в християнството, няма сунни и сборници с хадиси както при ислямистите, отсъства примерното поведение на боговете както в индуизма и т. н. На практика тази „извлечена” от живота, но не упомената в будизма етика (морал) с нищо не отстъпва на етиката в другите религии. Будистът уважава своите родители и обкръжаващите го хора, не краде, не убива, не лъжесвидетелства, не се дрогира, не посяга върху интересите на ближните си и т. н..

Вторият „недостатък” на будизма относно отсъствието в него на понятието за начало и край също има логично обяснение. И тук вярващият установява своите човешки хоризонти по аналогичен с първия случай начин, тоест по емпиричен път и формулира едни или други житейски програми. Разбира се, всичко е индивидуално и всеки е в правото си да оценява достойнствата и недостатъците на всяка една религия.

В последно време будизмът, вероятно повлиян от критиките по негов адрес, все повече набляга на така наречения „разписан” морал (поведение) на будистите. За пример привеждам кратки данни от Шестте Парамити (Съвършенства) представящи етична страна на „северен” будизъм.

Санкритското значение на думата Парамита означава да „се прекоси реката, за да се отиде на другият край”. Това означава да се отиде отвъд ежедневното посредническо съществуване и да се постигне „Съвършенство”. Ето и краткия смисъл на Шестте Парамити;

1. 
   По проблемите на благотворителност се препоръчва оказване на безкористна материална и емоционална помощ.
   
2. 
   В сферата на етичността се препоръчва водене на добродетелен и непорочен живот. Да се упражнява самодисциплинираност, чистота на личността, ненасилие, безвредност и т. н..
   
3. 
   Съвършенстване в търпеливост.. Това означава да можем да понасяме грешките на другите и достойно и спокойно да отстояваме своити позиции.
   
4. 
   Съвършенстване в упражняване на Радостни и Ентусиазирани усилия. Да не се плашим от трудностите. Да бъдем упорити, настойчиви и неегоистични. Егоистичните мотиви са причината човек да губи лесно ентусиазма си.
   
5. 
   Съвършенстване в Концентрация. Означава да се тренира способност на ума да не се разпилява, а да се концентрира на поставената задача. Умът трябва да се тренира за да може да излезе от състояние „мисленето по навик”. Това означава излизане от шаблонно мислене.
   
6. 
   Съвършенстване в Мъдростта. Самото „знание”, че нашето мислене е клипово, шаблонно, тоест не е свободно, ни прави свободомислещи. А ето и обобщаващите думи на Буда; „Не вярвайте на сляпа вяра, която сте чули, или чели и даже когато тя идва от древността. Обмисляйте, анализирайте и проверявайте.в практиката и, ако резултатите подтвърждават казаното (написаното) и спомагат за доброто на всички, приемете истината и я следвайте, приложете я в живото си. Няма нищо абсолютно. Всичко е относително”.
   

Учудвам се не на природната (божествената) несправедливост, а обратно на мъдростта на тези непознаваеми сили, които предизвикват тези проклятия. Те подлагат на разнообразни изпитания по-будните хора, с което се цели да се провери искреността на изреченото, написаното и усещаното от тях. От друга страна това спомага за туширане на всевъзможни съмнения у другите хора от това не стандартно, не клипово, не шаблонно мислене, което задвижва света напред.