Том ІІ: Гръцкият Свят
Изтегляне 0.66 Mb.
|
|
Следи от такива чуждоземни източници на религия могат да бъдат намерени навсякъде (в своята „Символика“ Кройцер обръща особено внимание на това). Разбира се, любовните похождения на Зевс са нещо единично, външно, случайно, но може да се докаже, че в основата на разказите за тях лежат чуждоземни теогонични представи. За елините Херкулес е онова духовно човешко начало, което със собствената си енергия, с дванадесетте си подвига успява да си извоюва място на Олимп; но в основата на тази легенда лежи чуждоземната идея за слънцето, странствуващо между дванадесетте знака на Зодиака. Мистериите са били само такива древни наченки и в тях, разбира се, не е имало никаква висша мъдрост в сравнение с онази, която вече се съдържала в съзнанието на гърците. Всички атиняни са били посветени в мистериите и само Сократ не е пожелал да бъде посветен в тях, защото добре е знаел, че изкуството и науката не произлизат от мистериите и че мъдростта никога не се състои в тайната. Обратно, истинската наука трябва да се търси в откритото поле на съзнанието. Ако искаме да формулираме какво представлява гръцкият дух, основно определение се оказва това, че свободата на духа е обусловена и се намира в същностна връзка с възбудата, афицирана от природата. Гръцката свобода е предизвикана от друго и тя се оказва свобода благодарение на това, че променя импулса и го поражда от себе си. Това определение е средата между безличността на човека (във вида, в който я виждаме в азиатския принцип, в който духовното и божественото начало е налице само като нещо дадено в природата) и безкрайната субективност като чиста увереност в нея самата, мисълта, че „Азът“ е основата на всичко онова, което трябва да има значение. Гръцкият дух като среда произлиза от природата и я превръща в полагане на себе си от себе си; затова духовността още не е абсолютно свободна и тя още не произтича изцяло от самата себе си, още не е афициране на самата себе си. Изходен момент за гръцкия дух са предчувствието и учудването, а след това той преминава към полагането на смисъла. Това единство се установява и в самия субект. Природни елементи в човека са сърцето, склонностите, страстта, темпераментът; след това тази природна страна се развива духовно в свободна индивидуалност така, че характерът не се намира във връзка с общите нравствени сили като задължения, а нравственото начало се оказва особен род битие и желание за смисъл и особена субективност. Именно това превръща гръцкия характер в прекрасна индивидуалност, която духът поражда, трансформирайки естественото в свой израз. Тук дейността на духа още не намира в него самия материал и орган, който да послужи за нейното откриване, за тази дейност са нужни природно афициране и даден в природата материал: тя не е свободна, самоопределяща се духовност, а естественост, преобразувала се в духовност — духовна индивидуалност. Гръцкият дух е пластичен художник, който от камъка създава художествено произведение. При това оформяне камъкът не остава само камък и формата, която придобива, не се задава само отвън; въпреки своята природа камъкът се превръща в израз на духовното и по такъв начин се преобразува. Обратно, за осъществяването на духовните си концепции художникът има нужда от камък, от бои, от сетивни форми за изразяване на своята идея; без такъв елемент той не може нито сам да създаде идея, нито да я обективира за другите, тъй като тя не може да стане за него обект на мисленето. И египетският дух е преработвал по такъв начин материала, но там природният елемент още не е бил подчинен на духовния; всичко се е ограничавало само до борбата с него; природният елемент още е продължавал да бъде за себе си и е представял едната страна на явлението, например в тялото на сфинкса. В гръцката красота сетивното е само знак, израз, обвивка, в които се открива духът. Трябва също така да добавим, че представлявайки такъв преобразуващ творец, гръцкият дух съзнава себе си като свободен в своите творения, тъй като е техен създател и те са така нареченото творение на човешките ръце. Но те се оказват не само такива, а и вечна истина, и сили на духа в себе си и за себе си, те се оказват създадени както от, така и за човека. Той почита и уважава тези възгледи и образи, този Зевс на Олимп и тази Палада в Акропола, и им се прекланя; той почита еднакво и държавните закони, и нравствеността; но той, човекът, е заченалата ги майчина утроба, откърмила ги със своята гръд; той е духовната сила, която ги е отгледала и пречистила. По този начин духът щастливо живее в своите творения и не само е свободен в себе си, но и съзнава своята свобода; по този начин честта, оказана на човека, се абсорбира в почитта, оказвана на божественото. Хората почитат божественото в себе си и за себе си, но в същото време и като свое дело, свое произведения и свое налично битие; по точи начин благодарение на почитта към човешкото се почита и божественото начало и благодарение на почитта към божественото се почита човешкото начало. Определеното по този начин начало е прекрасната индивидуалност, която представлява сърцевината на гръцкия характер. Сега трябва по-подробно да разгледаме тези особени лъчове, в които се осъществява това понятие. Всички те образуват художествени произведения; можем да ги разглеждаме като три форми: като субективно художествено произведение, т.е. като формиране на самия човек; като обективно художествено произведение, т.е. като формиране на света на боговете, и накрая като политическо художествено произведение, т.е. като държавен строй и живеещи в него индивиди.
Форми на проява на прекрасната индивидуалност Г л а в а П ъ р в а Субективното художествено произведение Със своите потребности човекът спада към външната природа и удовлетворявайки с нейна помощ своите потребности и изтощавайки я, той изпълнява в същото време ролята на посредник. А именно, предметите, съществуващи в природата, са могъщи и оказват разнообразна съпротива. За да може да се справи с предметите, човек поставя между тях други предмети, съществуващи в природата; следователно той използува природата срещу самата природа и изобретява оръдия за постигането на тази цел. Тези човешки изобретения принадлежат на духа и такова оръдие трябва да бъде оценено по-високо от вещта, съществуваща в природата. Виждаме, че гърците умеят особено да ги ценят, тъй като при Омир откриваме характерния израз на чувството на радост, което те предизвикват у човека. По повод скиптъра на Агамемнон е даден подробен разказ за неговия произход; с удоволствие се говори за отварящите се на панти врати, за оръжието и за съдовете. Честта за изобретяването на човешките оръдия, способствуващи за покоряването на природата, е приписвана на боговете. Но, от друга страна, човек използува природата и като украшение. Украшенията имат онзи смисъл, че свидетелствуват за богатството и за това, което човек е направил от себе си. Откриваме, че този интерес към украшенията е бил много развит у Омировите гърци. Варварите и цивилизованите народи се издокарват, но варварите се ограничават само с това, че се издокарват, т.е. тяхното тяло трябва да ни хареса с външността си. Украшението е предназначено само да служи като украшение на нещо друго, а именно на човешкото тяло, в което човекът непосредствено намира себе си и което той трябва да преобразува по начина, по който преобразува онова, което съществува в природата. Затова най-близкият духовен интерес се състои в това тялото да се направи съвършен орган на волята, при което това изкуство може, от една страна, на свой ред да служи като средство за постигане на други цели, а от друга — то самото може да бъде цел. При гърците откриваме този безкраен стремеж на индивидите да се излагат на показ и по този начин да се наслаждават. Сетивната наслада, свързаната с нея зависимост и тъпото суеверие не могат да станат основа на тяхното мирно състояние. Те твърде силно са възбудени, твърде много разчитат на своята индивидуалност, за да могат просто да се покланят на природата така, както тя се проявява в своята мощ и благосклонност. След като бил прекратен разбойническият живот и след като благодарение щедростта на природата били обезпечени безопасност и доволство, мирното състояние спомага за развитието в гърците на чувството за собствено достойнство, на самоуважението. От една страна, те са твърде самостоятелни индивидуалности, за да може суеверието да ги пороби, а от друга — те все още не са суетни. Обратно, първо е трябвало да бъде изяснено същественото, преди те да станат суетни. Радостното чувство на собствено достойнство по отношение на сетивната естественост и потребността не само да се забавляват, но и да се покажат, да заслужат почит предимно благодарение на това и да намират в него удоволствие са главното определение и главното занимание на гърците. Така както птицата волно пее в простора, така и човекът изразява тук само онова, което се съдържа в неговата неизвратена човешка природа, за да се прояви по този начин и да получи признание от страна на останалите. Това е субективното начало на гръцкото изкуство, в което човекът в свободно красиво движение и с мощно изкуство изработва от своята телесност художествено произведение. Гърците първо сами преобразили себе си в прекрасни форми, а после обективно ги изразили върху мрамор и картини. Мирните състезания по време на игрите, на които всеки показва какъв е, са много древни. Омир прекрасно описва игрите, устроени от Ахил в чест на Патрокъл, но във всичките му поеми не се говори нищо за статуите на боговете, макар той и да споменава за тяхното светилище в Додон и за съкровищницата на Аполон в Делфи. При Омир състезанията се състоят в борба и юмручен бой, обикновено бягане, надбягване с колесници, хвърляне на диск и копие и стрелба с лък. Към тези упражнения се прибавят песните и танците за изразяване на радостното, общо веселие и тези изкуства също така са процъфтявали в изящни форми. Върху щита на Ахил, между другото, Хефест е изобразил начина, по който прекрасните юноши и девойки извършват сложни движения с краката толкова бързо, колкото са бързи движенията на грънчаря, който върти своето колело. Тълпата, която стои около тях, им се любува, божественият певец пее и свири на арфа и двамата главни танцьори кръжат сред хоровода. Тези игри и упражнения в изкуствата с доставяните от тях наслади и почести отначало били частно дело и се устройвали в особени случаи, но впоследствие се превърнали в национално дело и били насрочвани за определено време и на определени места. Освен олимпийските игри, устройвани в свещената област Елида, имало и други местности, където на почит били още истмийските, питийските и немейските игри. Що се отнася до вътрешната природа на тези игри, преди всичко трябва да се каже, че играта се противопоставя на сериозността, зависимостта и нуждата. Тази борба, това бягане, това състезание не са били сериозна работа; не е било нужно непременно да се защищават, не е имало нужда от борба. Сериозен е трудът по отношение на потребността: аз или природата трябва да загинем; ако едното трябва да съществува, другото трябва да отпадне. Но в сравнение с тази сериозност играта все пак се оказва по-възвишена сериозна работа, тъй като в нея природата застава пред въображението на духа и макар че в тези състезания духът не е достигнал до висшата сериозност на мисълта, все пак в телесните упражнения човек проявява своята свобода, а именно в това, че създава от тялото си орган на духа. В един от своите органи, в гласа, човек непосредствено притежава този елемент, който допуска по-широко съдържание от обикновената сетивна наличност и изисква по-широко съдържание. Видяхме, че песента съпровожда танца и му служи. Но след това песента става самостоятелна и има нужда от акомпанимента на музикални инструменти; тогава тя престава да бъде такава несъдържателна мелодия, каквито са модулациите на птиците, които наистина могат да изразяват усещане, но нямат никакво обективно съдържание; обратно, тя изисква съдържание, което се поражда от представата и духа, а после се формира в обективното художествено произведение.
Обективното художествено произведение
Открихме, че в понятието на гръцкия дух двата елемента, природата и духът, се намират в такова отношение един спрямо друг, при което природата е само изходен момент. Това унижаване на природата в гръцката митология се представя като повратен момент в развитието на цялото, като война на боговете, като сваляне на титаните от потомците на Зевс. В това се изразява представата за прехода на източния дух към западния, тъй като титаните са природно начало, сили на природата, които са лишени от власт. Наистина и впоследствие все още им се кланят, но не като на управляващи, защото те са прогонени на края на земята. Титаните са силите на природата: Уран, Гея, Океан, Селена, Хелиос и т.н. Кронос е господството на абстрактното време, което изяжда своите деца. Дивата производителна сила се сдържа и Зевс се появява като глава на новите богове, които имат духовно значение и самите те са дух. Този преход не може да бъде изразен по-определено и наивно, отколкото това се прави тук; новото царство на боговете известява, че тяхната собствена природа е духовна. Второ, новите богове запазват в себе си природните моменти, а следователно и определено отношение към природните сили, както вече бе споменато по-горе. В ръцете си Зевс държи мълниите и облаците, а Хера поражда природното, поражда ставащата жизненост; но освен това Зевс е и политически бог, охраняващ нравственото начало и гостоприемството. Океан като такъв е само природна сила; но макар и за Посейдон още да е свойствена дивата стихия, той е и нравствено лице: построил е стените и е създал коня. Хелиос е слънцето като природен елемент. Тази светлина по аналогия с духовното се преобразува в самосъзнание и Аполон се появява от Хелиос. Името му посочва връзката със светлината, Аполон е бил овчар при Адмет, но свободно пасящите бикове били посветени на Хелиос; неговите лъчи, които са се представяли във вид на стрели, умъртвяват Питон. От това божество не може да се отстрани идеята за светлината като намираща се в неговата основа природна сила, още повече че неговите други предикати лесно могат да бъдат свързани с тази идея, и обясненията на Мюлер и другите автори, отричащи тази основа, са доста произволни и пресилени. Защото Аполон е пророкуващ и знаещ бог, който осветява всичко със светлина; след това изцеляващ и укрепващ, както и унищожаващ, защото погубва мъжете: изкупващ и пречистващ, противоположно на Евменидите, древните подземни божества, които отстояват суровото и строго право; самият той е чист, няма жена, а само сестра, и не е замесен като Зевс в множество отвратителни истории; по-нататък той е знаещ и пророкуващ, певец и вожд на музите, така както слънцето направлява в хармоничен хоровод небесните светила. Точно така наядите са се превърнали в музи. Майката на боговете Кибела, все още почитана в Ефес, е почти неузнаваема у гърците като Артемида — девствената ловджийка, поразяваща дивите зверове. А ако някой започне да твърди, че това превръщане на природното в духовно е наше или по-късно гръцко алегоризиране, на това трябва да се противопостави фактът, че гръцкият дух се състои именно в това превръщане на природното в духовно. В гръцките епиграми се срещат такива преходи от сетивното към духовното. Само абстрактният разум не може да разбере това единство между природното и духовното. По-нататък боговете трябва да бъдат разбирани като индивидуалности, а не като такива абстракции, каквито са например знанието, единното, времето, небето, необходимостта. Тези абстракции не са съдържание на боговете. Те не са алегории, абстрактни същности, снабдени с многообразни атрибути като Хорациевата Necessitas clavis trabalibus. Точно така боговете не са и символи, защото символът е само знак, значение на нещо друго. В самите гръцки богове се изразява онова, което те са. Вечното спокойствие и осмислената яснота в главата на Аполон се оказват не символ, а онзи израз, в който духът се проявява и разкрива своето присъствие. Боговете са субекти, конкретни индивидуалности; алегоричната същност няма свойство, тя самата е свойство. Всеки бог има особен характер, тъй като при всеки от тях преобладава едно характерно за него определение, но напразно бихме се опитвали да приведем този кръг от характери в система. Разбира се, Зевс господствува над останалите богове, но той не притежава истинска сила, така че му се предоставя възможността да действува свободно в тяхната обособеност. Тъй като цялото духовно и нравствено съдържание е било присъщо на боговете, то единството, което се е признавало за по-висшестоящо от тях, на всяка цена е трябвало да остане абстрактно; и така, такова единство е била безформената и безсъдържателна съдба, оказалата се печална необходимост, защото е безсмислено начало, докато боговете се отнасят към хората дружелюбно, тъй като те са духовни същества. Висшето начало, това, че единството се съзнава като бог, като единен дух, още не е било известно на гърците. Относно случайността и индивидуалността, свойствени за гръцките богове, възниква въпросът къде трябва да се търси външният източник на тази случайност. От една страна, тя възниква благодарение на местните особености, благодарение на това, че гръцкият живот е започнал на различни места, че се е локализирал и веднага е предизвикал създаването на местни представи. Местните богове остават самотни и представите за тях се оказват доста по-широки от онези представи, които се развиват, когато те впоследствие влизат в кръга на боговете и се свеждат до нещо ограничено; те се определят в съответствие с особеното съзнание и отделните събития, извършващи се в местностите, в които се появяват. Съществува цяло множество от Херкулесовци и Зевсовци, които имат своя локална история като индийските богове, които също имат храмове на най-различни места и особени местни истории. Аналогичен характер имат католическите светци и техните легенди, в които обаче изходен момент е не местното своеобразие, а например единната божия майка, а след това се извършва преход към най-разнообразните местни особености. Гърците разказват за своите богове изключително весели и прелестни истории, които нямат край, тъй като живият дух на гърците непрекъснато измисля нещо ново. Вторият източник за възникването на особеностите е религията на природата, чиито представи се запазват, възпроизвеждат и изопачават в гръцките митове. Във връзка със запазването на първоначалните митове се намират знаменитите мистерии, за които вече споменахме по-рано. Тези мистерии на гърците представляват нещо такова, което като неизвестно, по силата на предразсъдъка, се е приемало за дълбока мъдрост и във всички епохи е привличало любопитството на хората. Преди всичко трябва да отбележим, че това древно и първоначално — именно защото е първоначално — съвсем не е превъзходно, а неподредено, че по-чистите истини не са били изразявани в тези тайни и че в тях изобщо не се е съдържало, както са предполагали много хора, например учение, признаващо единния бог противно на многобожието. Мистериите по-скоро са представлявали древни култури и желанието да се намери в тях дълбока философска структура би било нелепо и неисторическо, след като тяхно съдържание са били само идеите, отнасящи се до природата, сравнително грубите представи за всеобщото превръщане в природата и всеобщата жизненост. Ако съпоставим всички исторически данни, отнасящи се до мистериите, като резултат задължително ще се получи това, че мистериите са били не система от учения, а сетивни обреди и представи, които са се намирали само в символите на общите процеси, извършващи се в природата, например за отношението на земята към небесните явления. В основата на представите за Церера и Прозерпина, за Вакх и неговия поход се е намирала предимно представата за природата изобщо, а след това към тази обща представа са били присъединени неясни разкази и описания, в които интересът е бил насочен предимно към жизнената сила и нейните промени. И духът би трябвало да бъде подлаган на процес, аналогичен на този, който се извършва в природата, защото той трябва два пъти да се роди, т.е. да отрече себе си в самия себе си; по този начин представите в мистериите, макар и слабо, са напомняли за природата на духа. За гърците те са били нещо, което ги е карало да изпадат в трепет, защото човекът притежава вроденото свойство да се страхува, когато вижда, че смисълът се крие в такава форма, която като сетивна не изразява този смисъл и затова отблъсква и привлича, предизвиква предчувствия благодарения на смисъла, който се долавя в тях, но в същото време пробужда и трепет, предизвикан от нейната ужасна форма. Есхил е бил обвиняван, че в своите трагедии е осквернил мистериите. Неопределените представи и символи на мистериите, в които само се досещаме за онова, което има важно значение, не са еднородни с ясните и чисти образи и ги застрашават с гибел, в резултат на което боговете на изкуството се отделят от боговете на мистериите и трябва да правим категорична разлика между тези две области. Гърците са заимствували голяма част от боговете си от други страни, както Херодот определено съобщава това за Египет, но тези чужди митове били преобразувани и одухотворени от гърците и онова, което е било усвоено от тях от чуждоземните теогонии, е било преработено от елините в такъв разказ, който често се е оказвал истинско злословие по отношение на боговете. По такъв начин и животните, които при египтяните се смятат за богове, се принизяват при гърците до външни символи, проявяващи се редом с духовния бог. Гръцките богове с техните характерни особености се изобразяват с човешки черти и този антропоморфизъм се смята за техен недостатък. Но срещу това трябва да изтъкнем факта, че човекът като духовно начало представлява истинската същност на гръцките богове и благодарение на това те стоят по-горе от всички богове, представляващи олицетворение на природните сили, и всички абстракции на единното и висше същество. От друга страна, като преимущество на гръцките богове се смята също и това, че те се изобразяват като хора, докато това като че ли липсва на християнския бог. Шилер казва следното: „Там, където боговете са били по-човечни, хората са били по-божествени“. Но гръцките богове не бива да бъдат смятани за по-човечни от християнския бог. Христос в доста по-голяма степен е човек: той живее, умира на кръста, което е несравнимо по-човешко от човека на гръцката красота. Що се отнася до общото между гръцката и християнската религия, и за двете трябва да се каже, че ако бог трябва да се явява, неговата естественост трябва да бъде духовна естественост, каквато за сетивната представа по същество е човекът, защото нито една друга форма не може да се проявява като нещо духовно. Наистина, бог се явява в слънцето, в планините, в дърветата, във всичко живо, но тази естествена проява не е форма на духа: тогава бог се възприема по-скоро само във вътрешния свят на субекта. Ако самият бог трябва да се явява в съответния израз, то това изразяване може да бъде само в човешка форма, защото през нея проблясва духовното начало. А на въпроса трябва ли да се явява бог, трябва да отговорим утвърдително, защото няма нищо съществено, което да не се явява. Истински недостатък на гръцката религия в сравнение с християнската е това, че в нея явлението представлява висш образ, изобщо пълнота на божественото начало, докато в християнската религия явлението се смята само за момент от божественото. В нея явяващият се бог е умрял, той се предполага като отричащ себе си. Обратно, за елините гръцкият бог се явява увековечен в картини, в мрамор, в метал или върху дърво или в представите като образ на фантазията. Но защо бог не им се е явил в плът и кръв? Защото човекът се е признавал и е имал чест и достойнство само като формиран и създаден за свободата на прекрасното явление. И така, формата и образът на божеството все още са били създавани от отделния субект. Един от елементите в духа се оказва това, че той поражда себе си, че прави от себе си това, което е; друг елемент е това, че той първоначално е свободен и че свободата е негова природа и негово понятие. Но тъй като гърците още не са разбирали себе си в мисълта, те още не са познавали и духа в неговата всеобщност, не са познавали понятието човек и в себе си биващото единство на божествената и човешката природа съответно на християнската идея. Само увереният в себе си вътрешен дух е в състояние да освободи страната на явлението и може убедено да довери божествената природа на нещо остензивно (einem Diesen). Той вече няма нужда неговото въображение да внася естественост в духовното начало, за да фиксира божественото и да съзерцава единството във външните форми; но когато свободната мисъл мисли външното, тя може да го оставя във вида, в който е, защото тя мисли съединяването на крайно и безкрайно и го признава не за случаен синтез, а за абсолютно начало, за самата вечна идея. Тъй като гръцкият дух все още не е стигнал до задълбоченото разбиране на субективността, в него все още не се осъществява истинско помирение и човешкият дух още не е абсолютно правоспособен. Този недостатък се проявява още в това, че над боговете стои съдбата като чиста субективност; тя се проявява и в това, че хората взимат своите решения не самостоятелно, а под внушението на своите оракули. Както човешката, така и божествената субективност още не взима абсолютното решение, изхождайки от самата себе си.
Каталог: textove textove -> Еразъм Ротердамски Възхвала на Глупостта textove -> Платон „апология” textove -> Nikolai Maistorov textove -> Стоимен стоилов 1944 Роден във Варна, България textove -> Stoyan tsanev 1946 Born in Bourgas, Bulgaria textove -> Stoyan tsanev born in Bourgas, Bulgaria in 1946 textove -> Стоимен стоилов 1944 Роден във Варна, България textove -> Ralitsa Nikolova Born February 16, 1945 in Polski Senovets textove -> Изложение на книгата в Лайпциг, Германия Самостоятелни изложби textove -> Христо Кърджилов Изтегляне 0.66 Mb. Сподели с приятели:
|