Том ІІ: Гръцкият Свят

 

Тук, обратно, откриваме една сурова абстрактна добродетел, живот за държавата, но така, че активността, свободата на индивидуалността се измества на заден план. В основата на държавния строй на Спарта се намират такива учреждения, в които напълно са изразени интересите на държавата; тяхна цел е само безсмисленото равенство, а не свободното движение. Още първоначалната история на Спарта се различава напълно от първоначалната история на Атина. Спартанците са дорийци, атиняните — йонийци и тази национална разлика оказва своето влияние и в държавния строй. Що се отнася до възникването на Спарта, трябва да кажем, че дорийците нахлуват с Хераклидите в Пелопонес, покоряват тамошните племена и ги поробват, тъй като илотите несъмнено са били туземци. Месенците впоследствие биват постигнати от участта на илотите, защото за характера на спартанците е свойствена нечовешка жестокост. Докато при атиняните съществува семеен живот, а техните роби са домашни слуги, спартанците се отнасят към поробеното население с още по-голяма жестокост, отколкото турците към гърците. В Лакедемон винаги е съществувало военно положение. При встъпването си в длъжност ефорите направо обявявали война на илотите и последните непрекъснато се принасяли в жертва от занимаващите се с военни учения млади спартанци. Няколко пъти илотите били освобождавани и се борели срещу враговете, и в редовете на спартанците те проявявали изключителна храброст; но когато се връщали, били убивани по най-жесток и коварен начин. Както на плавателен съд, прекарващ затворници, екипажът непрекъснато е въоръжен и проявява огромна бдителност, за да предотврати избухването на въстание, така и спартанците винаги внимателно следели илотите, винаги се намирали във военно положение като срещу врагове.

Както разказва Плутарх, поземлената собственост била разделена още от Ликург на равни парцели, от които само 9 хиляди били дадени на спартанците, т.е. на жителите на града, а 30 хиляди — на лакедемонците или периеките. В същото време за запазване на равенството било постановено, че поземлените участъци не могат да се продават. Но обстоятелството, че впоследствие основна причина за упадъка на Лакедемон било имущественото неравенство, доказва колко нищожни са били резултатите от тази мярка. Тъй като дъщерите наследявали парцелите, благодарение на браковете повечето поземлени участъци преминали в ръцете на малко семейства и накрая цялата собственост върху земята се оказала в ръцете на тесен кръг хора, сякаш за да видим колко нелепо е желанието да се установи равенство чрез принуда, равенство, което в действителност не съществува и което освен това унищожава най-важната свобода — правото на собственост. Друга важна особеност на законодателството на Ликург е, че той забранил всякакви пари, освен железните, и това неизбежно направило невъзможна каквато и да е промишлена дейност и външна търговия. Спартанците нямали и флота, която единствено можела да поддържа търговията и да я развива; когато възниквала нужда от флота, те се обръщали за помощ към персите.

За равенството в бита и близкото познанство между отделните граждани би трябвало да помага обстоятелството, че спартанците се хранели на обща маса. Но благодарение на тази общност семейният живот останал на заден план, защото яденето и пиенето са частно, а следователно — домашно дело. При атиняните общуването не е било материално, а духовно и дори пировете, както виждаме от описанията на Ксенофонт и Платон, са имали духовен характер. Обратно, при спартанците разходите за общата трапеза се покривали от вноските на отделните лица и онзи, който бил твърде беден, за да прави тези вноски, бил изключван от нея.

Що се отнася до политическия строй на Спарта, неговата основа, разбира се, е демократична, но със значителни промени, които го превръщат почти в аристокрация и олигархия. Начело на държавата стояли двама царе, заедно с тях съществувал и сенат, който се избирал от най-добрите граждани и изпълнявал също така и съдебни функции, като при вземането на решенията се ръководел повече от нравствените обичаи и обикновеното право, отколкото от писаните закони.1 Освен това сенатът бил също така и висше правителствено учреждение, съвет на царете, под чийто контрол били най-важните държавнически дела. Накрая имало също и висши длъжностни лица — ефори, за чийто избор не са останали никакви определени сведения. Аристотел казва, че начинът на тяхното избиране е бил твърде детски. Според Аристотел ефори са можели да бъдат и хора без знатен произход и имущество. Ефорите имали право да свикват народните събрания, да поставят въпросите на гласуване, да предлагат закони подобно на плебейските трибуни в Рим. Тяхната власт била тиранична подобно на властта, която известно време са притежавали Робеспиер и неговите привърженици във Франция.

Тъй като духът на лакедемонците бил насочен изключително към държавата, сред тях не се развили образоваността, изкуството и науката. В очите на другите гърци спартанците изглеждали упорити, непохватни и неумели хора, които не можели да се занимават със сложни неща или поне се оказвали твърде безпомощни. Според Тукидид атиняните казват на спартанците следното: „Вашите закони и обичаи нямат нищо общо със законите и обичаите на другите и освен това, когато се появявате в чужбина, вие не постъпвате нито според собствените си закони и обичаи, нито по законите и обичаите, които са общоприети за Гърция“. Във вътрешните си дела те в общи линии били честни. Що се отнася до техния начин на действие спрямо другите народи, самите те открито заявявали, че смятат произвола за похвален, полезен и справедлив. Известно е, че в Спарта (подобно на Египет) присвояването на необходими неща било в известни отношения позволено, само че крадецът не трябвало да допуска да бъде хванат. По този начин тези две държави - Атина и Спарта, са противоположни една на друга. Нравствеността на едната се състои в неотклонната насоченост на духа към държавата, в другата държава може да се види както такова нравствено отношение, така и развито съзнание и безкрайна дейност, изразяваща се в прераждане на прекрасното, а след това и в установяване на истинното.

Но макар че тази гръцка нравственост е във висша степен прекрасна, симпатична и интересна в своите прояви, тя все пак не е израз на висшата гледна точка на духовното самосъзнание: не Ј достига безкрайната форма и именно гореспоменатата рефлексия на мисленето в себе си, освобождаването от природния момент, от съдържащия се в красотата и божествеността сетивен елемент, а също така и от непосредствеността, в която се състои нравствеността. В нея мисълта не постига самата себе си: в нея няма безкрайност на самосъзнанието, липсва съзнанието за това, че правото и нравствеността трябва да се потвърждават в мен въз основа на свидетелството на моя дух, че прекрасното, идеята само в сетивния наглед или представата стават истина, вътрешен, свръхсетивен свят. Духът може само за кратко да остане на тази гледна точка за прекрасното духовно единство, която току-що охарактеризирахме, а източникът за по-нататъшния прогрес и гибел е стихията на субективността, моралността, истинската рефлексия и вътрешния свят. Най-големият разцвет на гръцкия живот продължил приблизително 60 години, от Персийските войни (492 г. пр. Хр.) до Пелопонеската война (431 г. пр. Хр.). Принципът на моралност, който е трябвало да влезе в действие, е станал начало на гибелта. Но в Атина и Спарта той се проявява в различни форми: в Атина - като явно лекомислие, в Спарта - като поквара на частните лица. Когато се налагало да загиват, атиняните се оказвали не само достойни за симпатия, но и велики, благородни, така че можем да съжаляваме за тях, докато принципът на субективността довежда спартанците до низка алчност и вулгарна извратеност.

 
ПЕЛОПОНЕСКАТА ВОЙНА

Принципът на разрухата се разкрива преди всичко във външното политическо развитие - както във войната на едните гръцки държави срещу другите, така и в борбата на партиите в градовете. Гръцката нравственост направила Гърция неспособна да образува единна държава, защото взаимната обособеност на малките държави, съсредоточаването в градовете, където интересите, духовното развитие в общи линии можели да бъдат еднакви, се разглеждали като необходимо условие за тази свобода. По време на Троянската война имало само кратковременно примирие и това единство не успяло да изтрае дори до времето на Персийските войни. Дори и да откриваме стремеж към него, той отчасти е бил твърде слаб, отчасти е предизвиквал съперничество, а борбата за надмощие е водела до взаимна вражда между държавите. Накрая всеобщите враждебни действия започнали с Пелопонеската война. Преди тази война и в началото Ј начело на атиняните - народа, който най-много ценял свободата си - стоял Перикъл. Само неговата извисена личност и забележителният му гений го крепели на този пост. След Персийските войни хегемонията преминала към Атина: многото съюзници на островите и в градовете би трябвало да способствуват за продължаването на войната с персите и вместо да доставят флота или войски, те внасяли парични суми. Благодарение на това в Атина се съсредоточила огромна мощ. Част от парите били изразходвани за създаването на великите архитектурни произведения, които като творение на духа доставяли наслада и на съюзниците. Но това, че Перикъл не само давал парите за художествени произведения, а и в други отношения се грижел за народа, се разкрило след смъртта му от огромното количество запаси, натрупани в многото складове и особено в морския арсенал. Ксенофонт казва следното: Кому не е нужна Атина? Не е ли нужна тя на всички онези страни, в които има много зърно и стада, масло и вино и на всички онези, които искат да получат доходи, като пуснат в оборот парите или употребят ума си? Не е ли нужна тя на занаятчиите, софистите, философите, поетите и всички, които се стремят да се запознаят с онова, което е достойно за зрението и слуха в сферата на свещения култ и обществения живот?

Атина разрешила на Алкивиад да я въвлече в едно фантастично мероприятие и - напълно отслабена в резултат на това - била победена от спартанците, които извършили предателство, като се обърнали към Персия и помолили персийския цар да им даде пари и флота. След това те се оказали въвлечени в ново предателство, защото унищожили демокрацията в Атина и изобщо във всички градове на Гърция и предоставили властта на онези групировки, които искали установяване на олигархия, но не били достатъчно силни, за да се закрепят със собствени сили. Накрая главната измяна на Спарта се състояла в Анталкидовия мир, по силата на който тя предала всички гръцки градове в Мала Азия под властта на персите.

Тогава Лакедемон постигнал значително надмощие както благодарение на установените от него олигархии, така и благодарение на гарнизоните, които държал в някои градове, например в Тива. Но гръцките държави недоволствували от спартанския гнет доста повече, отколкото преди от господството на атиняните; те отхвърлили игото, тиванците оглавили въстанието и за кратко време градът им станал най-развитият в Гърция. Господството на Спарта било унищожено и в резултат от възстановяването на месенската държава в Лакедемон била създадена една здрава държава. Тива дължала цялото свое могъщество на две личности - Пелопид и Епамидон, и изобщо в тази държава преобладавал субективният елемент. Затова тук особено процъфтявала лириката, поезията на субективното. Своеобразната субективна дълбочина на чувството се проявява и в това, че така нареченият свещен отряд, образуващ елита на тиванската армия, се смятал за съставен от обичащи и обичани и значението на субективността се проявявало предимно в това, че след смъртта на Епамидон Тива се върнала към своето предишно състояние. Отслабена и разорена, Гърция вече не можела да намери спасение в самата себе си и имала нужда от авторитет. В градовете борбата не преставала и гражданите се разделили на партии като в италианските градове в средните векове. Победата на една партия водела до изгнание на друга и тогава последната обикновено се обръщала към враговете на родния град, за да поведе война срещу него. Мирното съвместно съществуване на държавите станало невъзможно, те взаимно подготвяли собствената си гибел.

Сега трябва да обясним по-дълбокия смисъл на упадъка на гръцкия свят и да признаем, че негов принцип е ставащият свободен за себе си вътрешен свят. Виждаме, че вътрешният свят възниква по различни начини. Прекрасната гръцка религия е заплашена от мисълта, от вътрешната всеобщност. Конституциите и законите са застрашени от страстите на индивидите и произвола, а цялото непосредствено съществуване - от постигащата себе си и проявяваща себе си във всичко субективност. И така, тук мисленето е принцип на разложението, а именно - на разложението на субстанциалната нравственост. Защото то установява противоположността и по същество придава значение на принципите на разума. В източните държави, в които няма противоположности, не е възможна морална свобода, тъй като висш принцип там е абстракцията. Но когато мисленето съзнава, че има утвърдителен характер, както това е в Гърция, то установява принципи и тези принципи се намират в имащата съществено значение връзка с наличната действителност. Защото конкретно жизнени при гърците са нравствеността, животът за религията, за държавата, без по-нататъшни разсъждения, без всеобщи определения, които веднага се отдалечават от конкретната форма и трябва да Ј се противопоставят. Съществува закон и дух в него. Но веднага след като мисълта се появява, тя подлага конституцията на изследване. Стреми се да намери по-добро и иска онова, което тя признава за по-добро, да замени съществуващото.

В принципа на гръцката свобода, доколкото е свобода, се заключава изискването мисълта да стане свободна за себе си. Виждаме, че тази мисъл за първи път възниква в кръга на седемте мъдреци, за които вече говорихме. Те започнали преди всичко да изказват общи положения, но в онази епоха мъдростта се е съзирала повече в конкретното разбиране. Паралелно с развитието на религиозното изкуство и политическия строй укрепва и мисълта, техният собствен враг и унищожител, и в епохата на Пелопонеската война науката вече била изработена. С момента на появата на софистите възникват размишлението и резоньорството. Именно тази деловитост и действеност, които констатирахме у гърците в практичния живот и в художественото творчество, се проявяват у тях в многообразната преработка на представите, така че както сетивните неща се променят от човешката дейност, преработват се и се извращават от нея, така и съдържанието на духа, това, което се има предвид, което се познава, се тълкува по различен начин, става обект, подлаган на преработка, а следователно придобива и интерес за себе си. Сега движението на мисълта и вътрешното самовглъбяване, тази свободна от интереси игра, става от своя страна интерес. Образованите софисти, без да са учени или хора на науката, майсторски умеели да си служат с мислите и с това изумявали гърците. Те имали отговор на всички въпроси, общи гледни точки за всички интереси с политическо и религиозно съдържание и по-нататъшното развитие се състояло в това да могат всичко да докажат, да намерят във всичко такава страна, която би могла да бъде оправдана. Демокрацията особено силно се нуждае от това да говори пред народа, да му обяснява нещо и тук съществената гледна точка трябва да бъде нагледно изложена пред народа. Възниква необходимостта от култивиране на духа и гърците възприели от софистите тази умствена гимнастика. Но после това формиране на мислите станало средство, чрез което можело да се осъществяват собствени намерения и да се защитават собствени интереси пред народа: умелият софист знаел как да извърти нещата в своя полза и по този начин се откривал простор за страстите. Основният принцип на софистите бил следният: "Човекът е мяра на всички неща", но в това, както и във всички изречения, се крие двусмислие, защото човекът може да бъде разглеждан или като дух в неговата дълбина и истинност, или от гледна точка на неговия произвол и частни интереси. Софистите имали предвид само субективния човек и твърдели, че произволът е принципът на справедливото право, че стимулът, който има решаващо значение тук, е полезността за субекта. Тази софистика се повтаря във всички епохи, само че в различни форми; така например и в наши дни тя изкарва чувството, субективното мнение относно това какво е справедливо, за стимул с определящо значение.

В красотата като принцип конкретното единство на духа се намира във връзка с реалността, с отечеството и семейството. В това единство още не е установена определена гледна точка в сферата на самия дух; решаващо значение за мисълта, извисяваща се над единството, има също и произволът. Но още Анаксагор учи, че самата мисъл е абсолютната същност на света. В началото на Пелопонеската война Сократ свободно изразява принципа на вътрешния свят, абсолютната независимост на мисълта в себе си. Той учи, че човек трябва да открие себе си и да узнае кое е справедливо и добро и че по своята природа такова справедливо и добро се оказва всеобщото. Сократ е знаменит като учител по морал, но по-правилно е да се каже, че той открил морала. Гърците притежавали нравственост, но Сократ искал да ги научи какво представляват моралните добродетели, задължения и т.н. в себе си. Морален е не онзи човек, който просто иска справедливост и постъпва справедливо, не невинният човек, а онзи, който съзнава своите действия.

Македонското царство

След падането на Атина Спарта става хегемон, но тя, както вече бе споменато, до такава степен егоистично злоупотребява с тази хегемония, че предизвиква всеобща омраза към себе си. Тива не можела дълго да играе ролята, която се свеждала до това да унижава Спарта, и в края на краищата изтощила своите войски във войната с фокейците. Спартанците и фокейците - първите за това, че нападнали тиванската крепост, последните за това, че превърнали в поле участък земя, който принадлежал на делфийския Аполон - били осъдени да заплатят значителни парични глоби. Но и двете държави отказали да платят, защото Амфиктионовият съд не притежавал много по-голям авторитет от старинния немски райхстаг, на който немските господари се подчинявали толкова, колкото им било изгодно. Тиванците трябвало да накажат фокейците; след като извършили своеобразно насилствено действие - осквернили и ограбили храма в Делфи, фокейците станали за кратко време много могъщи. Тази постъпка завършва падението на Гърция, светинята била осквернена, бог, така да се каже, бил убит; благодарение на това единството се лишило от последната си опорна точка; било нарушено благоговението към това, което в Гърция винаги е било нещо като висша воля, монархичен принцип, той бил осмян и поруган.

По-нататъшното развитие се изразява в напълно наивна форма, а именно: вместо сваления оракул се появява друга взимаща решение воля - действителната, могъща царска власт. Един чужденец - македонският цар Филип - се заел да отмъсти за оскърблението на оракула и от този момент станал негов приемник, превърнал се във властелин на Гърция. Филип подчинил гръцките държави и ги довел до съзнанието, че с тяхната независимост е свършено и че те вече не могат да запазят своята самостоятелност. Дребнавостта, суровостта, насилието, лъжите в политиката - всички тези предизвикващи омраза черти, за които толкова често са обвинявали Филип, не били наследени от юношата Александър, когато той застанал начело на гърците. На него не му е било нужно да извършва такива неща; не се налагало тепърва да създава армия, защото е имал такава наготово. Както е можел да яхне Буцефал, да го обуздае и подчини, така той е намерил вече готова и македонската фаланга - тази дисциплинирана желязна маса, която е правела силно впечатление още при Филип, който я е използувал, подражавайки на Епаминонд.

Александър бил възпитан от най-дълбокомисления и разностранен мислител на древността - Аристотел, и възпитанието му било достойно за онзи, който се бил заел с него. Александър бил въведен от Аристотел в недрата на най-дълбокомислената метафизика; благодарение на това природният му характер напълно се очистил и освободил от оковите на мнението, грубостта, празните представи. Аристотел оставил тази велика личност толкова непредубедена, колкото е била в началото, но отпечатал в нея пълното съзнание за това кое е истинно и направил този гениален дух пластичен като сфера, свободно движеща се в ефира.

След като получил такова образование, Александър застанал начело на елините, за да пренесе Гърция в Азия. Само на двадесет години той вече водел калена армия, в която всички пълководци били зрели хора, разбиращи от военни действия. Целта на Александър била да отмъсти за цялото зло, което в продължение на много години Азия причинявала на Гърция и най-накрая с помощта на оръжието да реши стария спор между Изтока и Запада, като сложи край на тяхната борба. Ако в тази борба той отмъщавал на Изтока за злото, причинил на Гърция, той Ј се отплатил с добро за онези наченки на културата, които били пренесени оттам, разпространявайки на Изток съзрялата и високо развита култура и елинизирайки окупираната от него Азия. Величието и привлекателността на това дело съответствували на неговия гений, на неговата своеобразна юношеска индивидуалност, по-прекрасна от всички други, оглавяващи такива мероприятия. Защото в него не само се съчетавали геният на пълководеца, огромното мъжество и невероятната смелост, но всички тези свойства се извисявали благодарение на прекрасната му хуманност и индивидуалност. Макар че пълководците му били предани, те все пак били стари слуги на баща му и това го поставяло в затруднено положение, защото величието и юношеската му възраст били унизителни за тях, които се мислели за напълно съвършени; когато тяхната завист, както при Клит, стигала до сляпа ярост, това сигурно дразнело и самия Александър.

Азиатският поход на Александър представлява в същото време и поредица от открития, защото той за първи път открива за европейците достъпа до източния свят и прониква в такива страни като Бактрия, Согдиана, северна Индия, в които впоследствие почти не стъпвал европейски крак. Организацията и планът на похода, войнският гений, проявяващ се в разположението на войските по време на сраженията и изобщо по отношение на тактиката, завинаги ще останат предмет на възхита. Той бил велик пълководец в сраженията, мъдър по време на походите и диспозициите и най-храбър от всички по време на бой. Смъртта на Александър, настъпила във Вавилон, когато бил на 33 години, също красноречиво говори за неговото величие и за отношението му към войската, тъй като той се прощава с нея с пълното съзнание за своето достойнство. Александър е имал щастието да умре навреме; наистина това може да се нарече щастие, но по-скоро е било необходимост. За да остане юноша в паметта на следващите поколения, е трябвало да бъде покосен от преждевременна смърт. Както вече бе споменато по-горе, Ахил поставя началото на гръцкия свят, а Александър го завършва, и тези юноши сами по себе си не само представляват най-прекрасното зрелище, но в същото време дават и напълно завършена картина на гръцката същност. Александър завършил своето дело и дал своя съвършен образ, като оставил в него на света една от най-великите и прекрасни интуиции, които можем само да развалим с лоши рефлексии. Към великата световноисторическа фигура на Александър е неприложим съвременният мащаб за добродетел или моралност, с който се опитват да го измерват най-новите филистери-историци. И ако, за да омаловажат заслугите му, споменават това, че не е имал приемници и не е оставил след себе си династия, то именно гръцките държави, образували се след него в Азия, са неговата династия. Той прекарал две години в походи в Бактрия, където имал конфликт с масагетите и скитите; там била образувана гръко-бактрийската държава, просъществувала две столетия. Оттам гърците установили връзки с Индия и дори с Китай. Гръцкото господство се разпространило в северна Индия и, според преданието, едва Сандракот (Чандрагупта) я освободил от това господство. Наистина, това име се среща и при индийците, но по гореспоменатите причини не можем да вярваме в достоверността на тези данни. Други гръцки държави възникнали в Мала Азия, Армения, Сирия и Вавилония. Но от държавите, приемници на Александър, особено велик център на науката и изкуството става Египет, тъй като множество произведения на архитектурата се отнасят към епохата на Птоломеите, както бе установено въз основа на разчетените надписи. Александрия става главен търговски център, в който се установява връзка между източните обичаи и традиции и западната образованост. Освен това под властта на гръцките управници процъфтявали Македонското и Тракийското (простиращо се отвъд Дунав) царства, Илирийското и Епир.

Александър изключително много обичал науката и наред с Перикъл се славел като най-щедър покровител на изкуствата. В своята история на изкуствата Майер казва, че Александър дължи своята вечна слава колкото на своите завоевания, толкова и на разумната си любов към изкуството.

 

Продължението следва