Уейндайър
Изтегляне 1.2 Mb.
|
Свързани:
Гопи-Кришна
- Навигация на страницата:
- „Нищо не е по-мощно от идея, чието време е ДОШЛО."
- „Ако човек уверено напредва по посока на своите мечти и дръзва да живее живота, който си е представял, ще срещне неочакван успех в близките часове."
- КАК" И „ЗАЩО" НА ИЗВИКВАНЕТО
| ГЛАВА 2
Мисълта Вие не сте човешко същество, което има духовен опит. Вие сте духовно същество, имащо човешки опит. Мисълта е много повече от това, което правите, фактически тя е и онова, което вие и всички ние сме. Мисълта съставлява нашето цяло същество освен онази част от нас, която е формата или опаковката, разнасяща психиката ни. Опитайте се да мислите за мисълта като нещо, което съществува не само във вас, но и извън вас. Това може да е трудно, защото сте привикнали да вярвате, че мислите ви са вътрешен механизъм, ръководещ онази част от вас, която е формата. Вместо това се опитайте да разглеждате мисълта като универсалност, в която сте родени. Това е нещо, което правите, както и нещо, което сте! След като привикнете към тази нова идея, става все по-лесно да разглеждате цялата мисъл като нещо, което е до голяма степен част от вас. Ето един мини урок за това, какво представлява мисълта. Вашият копнеж да подобрите живота си е в действителност мисълта ви да подобрите живота си. Вашата воля да живеете е в действителност вашата мисъл да живеете. Вашите нагласи към целия живот са всъщност мисли по тези въпроси. Цялото ви минало до този момент всъщност не е нищо повече от мисъл. Цялото ви бъдеще от този момент нататък не е нищо друго освен мисъл. Отношенията ви с всеки човек във вашия живот не са нищо повече от мисъл. Вашата решимост, да успеете не е нищо повече от мисълта ви да го направите. Идеята за успеха е всъщност мисълта за успеха. След като не можете да застанете зад очите на друго човешко същество и да чувствате онова, което този човек чувства, фактически сте отдалечени на една стъпка от процеса, който той представлява, и го преживявате посредством мисълта. Вие се свързвате с всичко и всеки на тази планета чрез механизма на мисълта. Не това, което е в света, определя качеството на вашия живот, а как вие избирате да обработвате този свят в своите мисли. Много високо уважавани мислители в различни дисциплини са заключили, че мисълта, умът е цялостната детерминанта на това, как ще протече животът ни. Датският философ Спиноза казва: „Видях, че всички неща, от които се страхувах и които се страхуваха от мен, нямат нищо добро или зло в себе си, докато умът не ги надари с такива качества." Албърт Елис, основателят на рационално-емоционалната терапия, казва: „Хората и нещата не ни тормозят, по-скоро ние тормозим себе си, като вярваме, че те могат да ни тормозят." Според Ралф Уолдо Емерсън7: „Ние ставаме това, за което мислим по цял ден." Шекспир ни казва: „Няма нищо, което да е добро или зло само по себе си, а мисленето го прави такова." Ейбрахам Линкълн казва: „Хората са точно толкова щастливи, колкото решат да бъдат." „Променете своите мисли и ще промените света си" - смята Норман Винсънт Пийл8, а Исус ни учи: „Както си мислите, така и ще бъде." Нашето бъдеще е формирано от мислите, които имаме най-често. Ние буквално ставаме това, което мислим, и на всички нас е даден дарът да сме способни да напишем собствената си жизнена история. За мен това е нещото, което е най-близо до абсолютната истина. В моята притча „Дарове от Айкис" Айкис казва: „Няма път към щастието - щастието е пътят." Моите мисли винаги са създавали моя свят. След като майка ми успя да събере отново семейството си, живеехме в източната част на Детройт. Прекарах много нощи в гледане на „Тазвечершното шоу" със Стив Алън на черно-бял телевизор „Адмирал", докато всички останали спяха. Харесваше ми палячовщината на Алън. Докато седях в малката дневна на Моръс Роуд, си представях себе си в „Тазвечершното шоу" и наум репетирах как говоря със Стив Алън. Всъщност разработвах рутинни изказвания, изхвърлях тези или онези думи от разговора и си представях, че съм гост на шоуто. Представата ми обаче не беше за мен на 13 години, а това бях аз като възрастен - участвах пред публика и дискутирах неща, които знаех, че са верни. Повечето от тези мои представи за появата ми по телевизията се центрираха около убежденията ми, които имах дори на тази млада възраст, че сме способни да избираме собствената си съдба и да караме другите да се смеят. Тези мисли бяха толкова истински за мен, че разказвах на братята и приятелите си какво ще кажа, когато се появя в „Тазвечершното шоу". Те ме смятаха за дечко с богато въображение, който така или иначе живее в друг свят, шегуваха се с мен и променяха темата към нещо по-реалистично. Вътрешните ми картини обаче не бяха повредени от отношението на другите, защото, доколкото мога да си спомня, бях способен да вляза в този свят на „чистата мисъл" и за мен той беше толкова реален, колкото светът на формата е за всички нас. Когато бях малък, много пъти знаех какво ще ми се случи, преди фактически да се е случило, защото го преживявах в представите си. Като момче не направих нищо с тази способност и в крайна сметка престанах да разказвам на другите за нея. Както споменах във Въведението, когато се върнах в Ню Йорк през 1974 г. след трансформационното си преживяване на гроба на баща ми, знаех, че трябва да направя някои големи промени в живота си. Макар че ми харесваше да преподавам в университета, нещо вътре в мен ми казваше, че трябва да продължа сам, да сменя скоростите и да поема в съвършено нова посока. Борих се почти година с новата идея, че трябва да поема сам и да напусна сигурността на ежемесечния чек за заплатата. Имах страхотни представи в съзнанието си. Виждах се как говоря на всеки в Америка за идеите, които току-що бях написал във „Вашите слаби места". В съзнанието си виждах, че книгата ще има огромен успех. И така един ден съобщих на семинара си с аспирантите, че много скоро ще напусна университета и ще поема самостоятелно. След като казах това, изпаднах в състояние на шок. Все още бях на етапа на разискванията и разговорите в семейството, а го оповестих официално пред публика. Очевидно моята форма следваше невидимата сила на вътрешния ми свят. Дойде онази сутрин, когато картината в съзнанието ми беше много ясна. Видях се съвършено сам в начинанието си, без никакви гаранции и при все това обзет от душевно спокойствие, което изпитвах за първи път през живота си. Знаех, че това е денят и че след няколко часа ще бъда официално съвършено сам, без да мога повече да разчитам на чека за заплатата. Когато пристигнах в университета, отидох незабавно в кабинета на декана. Не бях казал на семейството си, че това е денят. Просто представата, която имах онази сутрин, ми показа, че това е така. Целият процес на влизане в деканския кабинет беше умствен. Всичко беше Мисъл. Всички образи бяха лично мои. Всичко беше представа за мен самия, която повече нямаше да мога да изтрия. Трудно ми беше да го повярвам. Ето ме - чакащ да съобщя на декана, че напускам - решение, което ще влезе в сила след няколко седмици на края на семестъра. Разговорът ни беше кратък. Казах, че искам да се махна и да правя нещо, в което искрено вярвам. Тя ме помоли да размисля и да го обсъдя със семейството си и с някои от колегите, но аз отговорих, че това вече е направено в съзнанието ми - в мислите ми, и че сега просто преминавам през формалностите, за да го осъществя и във физическия свят. Тя ми посочи всички рискове - колко малко вероятно е да мога да си изкарвам прехраната само с писане и изнасяне на лекции и че работа като тази, която имах, е много трудно да се намери през 70-те години поради пресищането с професори и откриването на много малко работни места в академичния свят. Казах й, че напълно съзнавам риска и това е именно една от причините да предприемам този завой в живота си. Бях се запътил по пътеката, която Робърт Фрост нарече „Най-малко пътуваният път". „Два пътя се разделяха в гората, а аз - аз тръгнах по този, по който най-малко е пътувано, и това е всичко, което имаше значение." Когато напуснах деканския кабинет, си отидох с един вътрешен плам. Бях свободен - свободен да напредвам уверено по посока на мечтите си. Почистих си бюрото, съобщих на студентите и на аспирантите, за които отговарях, и си отидох вкъщи по магистралата, знаейки, че предприемам най-голямата крачка в живота си. Ето ме - напълно непознат за медиите, напуснал сигурната работа, за да изляза и да кажа на света идеите, отразени в новата ми книга. Въпреки това бях в екстаз, защото бях видял всичко това в съзнанието си, преди да го преживея в света на формата. Дискутирах новото си приключение с жена ми и дъщеря ми и те напълно ме подкрепиха и насърчиха. Винаги съм бил отговорен човек и винаги съм изпълнявал финансовите си задължения, и разчитах на тази своя биография, вместо да създавам във въображението си някаква неизбежна катастрофа по отношение на семейните ми задължения. Щяхме да използваме спестяванията си, да вземем на заем, ако трябва, да намалим някои от разходите си, ако станеше необходимо. Семейството ми беше в пълно съгласие с мен: парите не бяха причина да не преследвам своето щастие. Изглежда, те знаеха, че това е нещо, което трябваше да преследвам, и това е почти винаги така, когато хората те обичат. Те не само ме насърчаваха, но, изглежда, имаха същото интуитивно чувство, че всичко ще тръгне добре. Те също бяха готови да поемат рисковете, знаейки, че всички ще бъдем по-щастливи, след като сме направили това усилие. Всяко препятствие, която ми се изпречваше на пътя, се превръщаше във възможност. Казаха ми, че са закупени минимален брой копия от отпечатаната ми книга и че дори да изляза пред публика и да говоря на хората по радиото и телевизията, това не би било от полза, защото книгата ми няма да я има по книжарниците. Реших да купя голямо количество книги и сам да ги занеса при хората. Първоначално станах свой собствен разпространител. Оставих книгите си на консигнация при някои собственици на магазини по цяла Америка през 1976 г. и имах огромния късмет да срещна някои чудесни хора точно във времето, когато беше необходимо. Един такъв човек - Дона Гулд, започна толкова отдадено да вярва, след като прочете книгата, че отделяше от собственото си време, за да ми помага да разнасяме книгите по цялата страна. Дона знаеше, че сам поемам повечето от разноските си, и ми подари много, много часове и тонове от своята енергия, за да ми помогне. Издателят ми започна да вярва повече, когато видя резултатите от ентусиазма ми по отношение на този проект. Не след дълго пътувах със собствена кола от малко градче към някое селце, за да говоря пред публика и да давам интервюта за местния вестник. Първо пропътувах целия Източен бряг, след това - Средния запад и накрая заедно с жена ми и дъщеря ми обиколихме цялата страна, плащайки си разноските, отсядайки в евтини мотели и най-важното - наслаждавайки се на всяка минута от това ново приключение. Рядко си мислех да печеля пари. Бях публикувал три учебника, които имаха голям успех, и много професионални статии без финансова изгода. Следователно и сега не бях мотивиран от желанието да трупам състояние. Просто правех нещо, което ми харесваше, и не отговарях пред абсолютно никого. След като използвах собствените си спестявания, за да финансирам това пътуване и да купувам книгите, имах пълния контрол върху всеки аспект от това начинание. Месеците се търкаляха, програмата ми за интервюта се препълни и достигна до 15 на ден. Книжарниците в градовете, които бях посетил, започнаха да правят нови поръчки от издателя. В началото успявах да получа поръчки само в малките градчета, но по-късно медиите в по-големите градове започнаха да ме ангажират за своите програми. Беше ми казано от един „експерт" по реклама и издателска работа, че единственият начин през 70-те години да говориш на всеки в Америка е по телевизията и радиото, но тази възможност за мен беше до голяма степен затворена, тъй като нямах национална известност. Той каза, че трябва да съм щастлив, ако продам няколко хиляди книги в Ню Йорк, ако имам няколко преиздания и натрупам „точки" за промоция в университета. Това беше становището и на много други хора, които познаваха издателската индустрия отвътре. Те, изглежда, не съзнаваха великата истина в думите на Виктор Юго: „Нищо не е по-мощно от идея, чието време е ДОШЛО." Какво е идеята, ако не мисъл? Експертите имаха собствени идеи и действаха въз основа на тях. Аз също имах своята идея. Съгласих се, че най-лесният начин да говоря на всеки в Америка е телевизионната мрежа, но не смятах, че това е единственият начин. Можех да достигна до всеки, ако бях готов да отделя времето, да вложа енергията и да поема рисковете на такъв подход. Имах готовност и бях изпълнен с нетърпение. Бях готов да използвам всяка бариера като възможност да проверя дали бих могъл да я премина. И това винаги работеше. Както карах нещата да се случват посредством мислите си, така ги карах да се случват, като не се борех с никого и нищо, а правех всичко с доброжелателство и любов. Беше страшно забавно - всеки божи ден, всяко интервю, всеки нов град, всеки нов приятел. Всичко беше много възбуждащо. Месеците станаха година, а семейството ми и аз бяхме още по пътищата, финансовите въпроси някак се уреждаха от само себе си и тогава един ден, докато говорех по радиостанцията КМОХ в Сейнт Луис, ми се обади по телефона Артър Пайн - моят приятел и агент, който ме информира, че книгата ми ще се появи в списъка на „Ню Йорк Таймс" на национални бестселъри през следващата седмица, дебютирайки на първо място. Бях постигнал това, което почти всички смятаха за невъзможно. Без националната телевизия и радио бях успял да достигна до хората на тази страна и бях накарал достатъчно много от тях да си купят моята книга и да я поставят в списъка на националните бестселъри. Бях изпаднал в страхопочитание и шок. Това беше обаче само началото на проявата на моите вътрешни образи, моите мисли. Бях започнал да превръщам във форма онова, за което мислех всеки ден, и най-важното - бях започнал да откривам себе си, за да позволя на целта си да ме намери. Бях започнал да се прочиствам от негативността и преценъчността, които преди това пречеха на протичането на моя процес. Тогава започнаха и други промени. Започнах да правя физически упражнения всеки ден: първо бавно, но всеки ден. През август 1976 г, пробягах първата си миля, без да спирам. Накрая пуфтях и пъшках в състояние на пълна изнемога, но независимо от това завърших пробега с чудесно чувство на вътрешно удовлетворение. Следващия ден се опитах отново да свърша тази задача. На по-следващия ден и в рамките на една седмица спокойно бягах разстоянието от една миля. Два месеца по-късно бягах осем мили, без да спра, и така започнах да бягам всеки ден по осем мили, което продължава и до днес - всеки божи ден, без да съм пропуснал дори и един ден от 7 октомври 1976 г. досега. Станах по-внимателен към навиците си за хранене и постепенно престанах да ям много неща, които днес смятаме за хранително непълноценни. Колкото по-ясен ставах, колкото по-малко негативен и преценъчен, толкова по-здравословно започнах да се отнасям към физическото си Аз. След като позволих на целта си да ме намери, започнах да се чувствам по-щастлив и в по-голяма хармония със себе си. В крайна сметка сякаш забравих за себе си и автоматично се настроих към силното си чувство за мисия и цел. Изглежда, така работи процесът на просветлението. Човек преминава през серия фази: първо от фокусиране върху себе си и съзнателна работа за подобряване на себе си до окончателното изчезване на вътрешното безредие. След отмирането му открива, че се чувства много по-целеустремен в споделянето на себе си с другите. Когато имате вътрешно автентично чувство за любов и хармония, точно това е, което трябва да дадете на другите. След като книгата ми започна редовно да се появява в списъците на бестселъри по цяла Америка, обажданията за ангажименти в медиите и изнасянето на лекции драматично се увеличиха, Организатори на шоу-програми, които преди това хладно срязваха Дона, сега се обаждаха, за да молят за моето участие. Един по един започнах да ги обикалям. За няколко месеца книгата ми беше катапултирала до върха на списъка, където остана почти две години. Тогава един ден дойде магическото телефонно обаждане, което трябваше да доведе до осъществяването на представата ми като малко момче, гледащо телевизия в източната част на Детройт. Хауард Папуш от екипа на „Тазвечершното шоу" получил екземпляр от книгата ми от някакъв човек на парти в Лонг Айланд. Взел я със себе си в самолета обратно до Лос Анджелис. На следващата седмица ми се обади служител на „Тазвечершното шоу" да ме пита дали следващия път, когато съм в Лос Анджелис, ще се съглася да отида в студията „Бърбенк" за предварително интервю за шоуто! След десет дни седях в кабинета на Хауард и говорех с него за идеите, в които вярвам толкова силно. До този момент бях давал стотици интервюта и бях научил, че най-добрата стратегия е да бъда просто себе си. Просто себе си - да говоря на интервюиращия така, сякаш сме в собствената ми дневна. Хауард и аз си „паснахме" веднага и до ден днешен сме много добри приятели. След седмица трябваше да се появя за първи път в „Тазвечершното шоу". Гостът-домакин онази понеделнишка вечер беше Шеки Грийн - известен комик от Лас Вегас. Когато стоях във фоайето до зелената стая преди началото на шоуто, забелязах няколко улични телефона. Реших да се обадя на жена ми и да споделя възбудата, която изпитвах. Докато говорех, забелязах някой да използва съседния телефон. Беше първият гост на вечерта - мъжът, с когото в представите си бях говорил толкова много пъти преди почти четвърт век - г-н Стив Алън. Заснемането на вечерта според мен беше сензационно. Имах почти 15 минути по националната телевизия, за да разкажа за идеите, които бяха толкова важни за мен. Това беше мечта, която се сбъдна. Когато отидох на аерогарата, за да хвана полета обратно до Източния бряг, бях изпълнен с въодушевление. Тогава по високоговорителя чух името си в повикване. На телефона беше Хауард, за да ми предаде лошата новина, че шоуто за първи път от много години е изместено заради надхвърляне на определеното време от страна на Националния конгрес на Републиканската партия. Нямаше да бъде излъчвано за неопределено време. Кацнах вкъщи, чудейки се дали изобщо то ще продължи да се излъчва, но на следващия ден Хауард отново ми се обади, молейки ме да отлетя на другия ден, за да участвам в предаването с Джони Карсън, което щеше се излъчи същата седмица. Така че за трети път прелетях страната, пристигнах в Лос Анджелис и направих шоуто с Джони в сряда вечерта. Имахме обаче само 6 или 7 минути в края на шоуто и заради краткостта на интервюто по време на излъчването Джони ме помоли да остана още два дни и да се появя отново в петък вечерта! Останах още два дни, участвах в шоуто в петък вечерта и всичко беше прекрасно. Седмица след това изместеното шоу беше излъчено, така че преминах пътя от неизвестен човек, получаващ ангажименти само в местни програми, до човек с три появи в „Тазвечершното шоу" по националната телевизия, всичките излъчени в период от 11 дена. Изглеждаше ми ясно, че Торо9 е бил абсолютно прав, когато е написал: „Ако човек уверено напредва по посока на своите мечти и дръзва да живее живота, който си е представял, ще срещне неочакван успех в близките часове." В крайна сметка „Вашите слаби места" беше публикувана на 26 езика по света. Последваха други книги, записи, статии, международни пътувания за професионални ангажименти и възможност за мен да променя живота на милиони хора. През първата година, когато бях абсолютно сам и без сигурността на чека за заплатата, получих повече пари, отколкото съм имал през целия си тридесет и шест годишен живот преди това. „КАК" И „ЗАЩО" НА ИЗВИКВАНЕТО Изтегляне 1.2 Mb. Сподели с приятели:
|