Утопия на Оруел. Как е възможно всичко това едновременно?

Бяха минали може би два или три часа, откакто го доведоха тук. Тъпата болка в корема му не минаваше: ту отслабваше, ту се изостряше, а с нея и мислите му. Когато се изостряше, той мислеше единствено за самата болка и за глада си. Когато отслабваше, го обземаше паника. На моменти с такива подробности си представяше какво го очаква, че сърцето му заблъскваше лудо, а дъхът секваше. Усещаше ударите на палките по лактите си и ритниците с подковани ботуши в пищялите; виждаше се как се гърчи на пода и крещи за пощада през избитите зъби. Почти не се сещаше за Джулия. Не му беше до нея. Обичаше я и нямаше да я предаде; но това беше само факт, който знаеше, както знаеше таблицата за умножение. Не тръпнеше от обич и почти не се замисляше какво става с нея. По-често с искрица надежда се сещаше за О'Брайън. О'Брайън сигурно е узнал, че е арестуван. Братството, беше казал той, никога не се опитва да спаси членовете си. Но беше споменал за бръснач — ако можеха, щяха да му изпратят бръснач. Навярно ще има пет секунди, преди надзирателите да нахлуят в килията. С парещ студ бръсначът ще се впие в него и дори пръстите, които го държат, ще бъдат прерязани до костта. Какво ли имаше да изтърпи страдащото му тяло, което трепереше и се гърчеше от най-малката болка. Не беше уверен, че ще използва бръснача дори ако му се отдадеше възможност. По-естествено беше да съществува минута за минута, като приема живота на порции от по десет минути, макар и да е убеден, че накрая го очакват мъчения.

Понякога се опитваше да преброи фаянсовите плочи по стените на килията. Не би трябвало да е трудно, но всеки път някъде се объркваше. По-често се чудеше къде се намира и кое време на деня е. Ту беше сигурен, че навън е пладне, ту беше не по-малко сигурен, че е среднощ. Инстинктивно разбираше, че тук светлината никога не се гаси. Това беше мястото, където нямаше тъмнина: сега осъзна защо беше решил, че О'Брайън схваща намека. В Министерството на любовта нямаше прозорци. Килията му можеше да е десет етажа под земята или трийсет над нея. Мислено се премести от едното място на другото и се опита да определи по усещанията на тялото си дали е кацнал високо във въздуха или е погребан дълбоко под земята.

Отвън се чу тропотът на маршируващи ботуши. Стоманената врата се отвори с трясък. Чевръсто влезе млад офицер, спретната фигура в черна униформа от лъскава кожа, която сякаш цялата блестеше, а бледото му строго лице беше като восъчна маска. Махна на надзирателите отвън да вкарат затворника, когото водеха. Поетът Ампълфорт политна в килията. Вратата се затвори отново с трясък.

Ампълфорт направи една-две неуверени крачки към отсрещната стена, сякаш мислеше, че там трябва да има друга врата, извеждаща навън, а после се залута напред-назад из килията. Все още не беше забелязал присъствието на Уинстън. Тревожните му очи се взираха в стената, около метър над главата на Уинстън. Беше бос; големите мръсни пръсти се подаваха от дупките на чорапите му. Не се беше бръснал от няколко дни. Рядка четина покриваше лицето му до скулите и му придаваше просташки вид, който никак не съответстваше на източеното слабо тяло и нервните му движения.

Уинстън се отърси за малко от унеса си. Трябваше да поговори с Ампълфорт, дори това да означаваше, че от телекрана ще му изкрещят. Не бе изключено Ампълфорт да е приносителят на бръснача.

— Ампълфорт — обади се той.

От телекрана не се разнесе крясък. Ампълфорт се спря, леко сепнат. Погледът му бавно се фокусира върху Уинстън.

— А, Смит! — каза той. — И ти ли!

— Ти за какво си тук?

— Да ти кажа право… — той непохватно седна на пейката срещу Уинстън и добави: — Има само едно престъпление, нали?

— И ти си го извършил?

— Очевидно, да.

Вдигна ръка над челото и за момент притисна слепоочията си, сякаш се опитваше да си спомни нещо.

— Стават такива неща — смотолеви той. — Успях да си спомня един случай — един невероятен случай. Без съмнение бе плод на недомислие. Подготвяхме окончателното издание на стихосбирка от Киплинг. В края на един стих реших да оставя думата «бог». Нямах друг избор! — добави той почти възмутено, като вдигна лице, за да погледне Уинстън. — Беше невъзможно да се промени стихът. Римуваше се с «рог». Разбираш ли, в целия език има само дванайсет думи, които се римуват с «рог». Дни наред си блъсках главата. Нямаше друга рима.

Изражението на лицето му се смени. Раздразнението премина и за момент той сякаш бе дори доволен. През мръсните и редки косми просветна някакво интелектуално вдъхновение, радостта на педанта, който е установил един безполезен факт.

— Идвало ли ти е някога наум — попита той, — че цялата история на английската поезия е предопределена от факта, че в английския език липсват рими?

Не, точно тази мисъл никога не бе хрумвала на Уинстън. Нито пък при тези обстоятелства му се струваше много важна или интересна.

— Знаеш ли колко е часът? — попита той.

Ампълфорт отново го погледна сепнато.

— Изобщо не съм се замислял за това. Арестуваха ме може би преди два дни, може би преди три — очите му пробягваха по стените, сякаш едва ли не очакваше да открие прозорец в тях. — Тук денят и нощта се сливат. Не виждам как човек може да определи времето.

Няколко минути говориха напосоки, после без очевидна причина крясък от телекрана им заповяда да млъкнат. Уинстън седеше тихо със скръстени ръце. Ампълфорт, който беше прекалено висок, за да седне удобно на пейката, постоянно се въртеше, като обгръщаше със слабите си ръце ту едното коляно, ту другото. От телекрана му излаяха да седи мирно. Времето минаваше. Двайсет минути, час — трудно беше да се каже. Още веднъж отвън се зачу тропот на ботуши. Стомахът на Уинстън се сви. Скоро, много скоро, може би след пет минути, може би сега, тропотът на ботушите ще означава, че е дошъл неговият ред.

Вратата се отвори. Младият офицер със строгото лице влезе в килията. С рязко движение на ръката посочи Ампълфорт.

— Стая 101 — каза той.

Ампълфорт тромаво закрачи между надзирателите, изражението му беше леко смутено, но недоумяващо.

Изтече като че ли много време. Болката в корема на Уинстън пак се събуди. Мислите му се влачеха в неизменен ред, като топче, което попада винаги в едни и същи дупки. Мислеше само за шест неща. Болката в корема му, залъка хляб, кръвта и писъците, О'Брайън, Джулия, бръснача. Стомахът му отново се сви, тежките ботуши приближаваха. Течението, което се създаде от отварянето на вратата, внесе силен мирис на студена пот. В килията влезе Парсънс. Беше облечен със сиво-кафяви шорти и спортна риза.

Този път Уинстън така се сепна, че излезе от вцепенението си.

— Ти тук! — възкликна той.

Парсънс хвърли към Уинстън поглед, в който нямаше нито интерес, нито изненада, а само мъка. Заразхожда се нервно нагоре-надолу, очевидно не можеше да застане на едно място. Всеки път, когато изправяше омекналите си колена, ставаше ясно, че те треперят. Гледаше вторачено с широко отворени очи, сякаш не можеше да откъсне поглед от нещо съвсем близко.

— За какво си тук? — попита Уинстън.

— Престъпмисъл! — каза Парсънс почти през сълзи. Тонът, с който го изрече, предполагаше пълно съзнаване на вината и едновременно някакъв непонятен ужас, че такава дума може да има нещо общо с него. Застана срещу Уинстън и развълнувано затърси съчувствието му: — Нали не смяташ, че ще ме застрелят, а, старо? Нали те не убиват, ако всъщност нищо не си направил — само за мисли, които не можеш да прогониш? Знам, че разглеждат делата безпристрастно. О, имам им вяра за това! Те ще се запознаят с досието ми, нали? Ти знаеш какъв човек съм. Не съм лош човек. Не много умен, разбира се, но ентусиаст. Всичко съм правил за партията, нали? Ще се отърва само с пет години, не смяташ ли? Или дори с десет? От човек като мен ще имат голяма полза в трудовия лагер. Нали няма да ме застрелят, задето един-единствен път съм излязъл извън релсите?

— Виновен ли си? — попита Уинстън.

— Разбира се, че съм виновен! — извика Парсънс с раболепен поглед към телекрана. — Да не мислиш, че партията ще арестува невинен човек? — жабешкото му лице се поуспокои и дори придоби малко лицемерно изражение. — Престъпмисъл е ужасно нещо, старо — каза той нравоучително. — Коварно нещо е. Може да проникне в теб, без дори да се усетиш. Знаеш ли как ме сполетя? В съня ми! Да, наистина. Трудех се, отдавах своя принос и изобщо не подозирах, че нещо такова се върти в главата ми. А после съм започнал да говоря насън. Знаеш ли какво са ме чули да викам?

Понижи гласа си, сякаш му се налагаше да сквернослови по лекарско предписание.

— «Долу Големия брат!» Да, това съм викал! И изглежда, съм го викал не веднъж. Между нас казано, старо, радвам се, че ме хванаха, преди да е станало късно. Знаеш ли какво ще им кажа, когато ме изправят пред съда? Благодаря, ще им кажа, благодаря ви, че ме спасихте, преди да е станало прекалено късно.

— Кой те разобличи? — попита Уинстън.

— Дъщеричката ми — отвърна Парсънс с някаква скръбна гордост. — Подслушвала е на ключалката. Чула ме какво викам и още на другия ден отскочила до патрулите. Бива си го седемгодишния дребосък, а? Не й се сърдя. Всъщност, гордея се с нея. Така или иначе, това показва, че добре съм я възпитал.

Направи две-три резки крачки нагоре-надолу, като поглеждаше с копнеж към клозетната чиния. После изведнъж смъкна шортите си.

— Ще прощаваш, старо — каза той. — Не издържам. От чакането е.

Пльокна широкия си задник на клозетната чиния. Уинстън закри лицето си с ръце.

— Смит! — изрева глас от телекрана. — 6079, У, Смит! Открий лицето си. Забранено е да се покрива лицето в килиите.

Уинстън откри лицето си. Парсънс използваше тоалета шумно и обилно. После се оказа, че сифонът не работи, и часове след това килията вонеше ужасно.

Преместиха Парсънс. Затворници ту се появяваха, ту изчезваха загадъчно. Една жена изпратиха в стая 101 и Уинстън забеляза как тя сякаш се съсухри и смени цвета на лицето си при тези думи! После настъпи час, който, ако го бяха довели тук сутринта, щеше да е следобеден; ако пък го бяха довели следобед, трябваше да е среднощ. В килията имаше шест затворници, мъже и жени. Никой не помръдваше. Срещу Уинстън седеше мъж с едри зъби и без брадичка, а лицето му наподобяваше едър безобиден гризач. Тлъстите му петнисти бузи така бяха провиснали, че изглеждаше много вероятно да е скрил в тях малки запаси храна. Светлосивите му очи плахо пробягваха от лице на лице, но уловеха ли нечий поглед, бързо се извръщаха.

Вратата се отвори и вкараха затворник, от чийто вид Уинстън за миг изтръпна. Беше обикновен беден човечец, навярно инженер или техник. Стресна го измършавялото му лице: същински череп. Поради слабостта устата и очите му изглеждаха непропорционално големи, а погледът сякаш излъчваше убийствена, непримирима омраза към някого или към нещо.

Мъжът седна на пейката недалеч от Уинстън. Уинстън не го погледна повече, но измъченото череповидно лице така ясно се запечата в съзнанието му, че сякаш през цялото време стоеше пред очите му. Изведнъж проумя каква е работата. Мъжът умираше от глад. Изглежда, същото бяха помислили всички в килията. По цялата пейка премина едва доловим трепет. Очите на мъжа без брадичка се стрелкаха към човека с череповидното лице, после виновно се отклоняваха, за да се върнат пак като омагьосани. Не след дълго той започна да се върти на мястото си. Накрая се изправи, прекоси с тромаво клатушкане килията, порови в джоба на комбинезона си и смутено подаде изпомацан къшей хляб на човека с череповидното лице.

От телекрана се разнесе яростен, оглушителен рев. Мъжът без брадичка отскочи назад. Мъжът с череповидното лице бързо беше скрил ръце зад гърба си, сякаш да покаже на целия свят, че е отказал подаръка.

— Бъмстед! — изрева гласът. — 2713, Дж. Бъмстед! Пусни хляба!

Мъжът без брадичка пусна парчето хляб на пода.

— Остани на мястото си! — нареди гласът. — Обърни се с лице към вратата! Не мърдай!

Мъжът без брадичка се подчини. Големите му провиснали бузи неудържимо се тресяха. Вратата се отвори с трясък. След младия офицер, който влезе и отстъпи встрани, се появи нисък набит надзирател с огромни ръце и плещи. Зае стойка срещу мъжа без брадичка и по сигнал на офицера нанесе страхотен удар с цялата тежест на тялото си право в устата му. Силата на удара почти отлепи от пода човека без брадичка. Тялото му залитна през килията и се строполи под клозетната чиния. Миг лежа като зашеметен, а от устата и носа му капеше тъмна кръв. Като че ли несъзнателно едва-едва прохленчваше или изпискваше. После се претърколи и неуверено започна да се изправя на ръце и колене. Сред потока от кръв и слюнка от устата му изпаднаха двете половини на изкуствените му зъби.

Затворниците седяха съвършено неподвижни с кръстосани на коленете ръце. Мъжът без брадичка се върна на мястото си. Едната страна на лицето му потъмняваше. Устата му се беше подула и се бе превърнала в кървавочервена маса с черна дупка по средата. Очите му все така пробягваха от лице на лице, но по-виновно от всякога, сякаш се опитваше да разбере колко го презират останалите за унижението му.

Вратата се отвори. С едва забележим жест офицерът посочи мъжа с череповидното лице.

— Стая 101 — каза той.

Уинстън чу до себе си пъшкане и някакво раздвижване. Мъжът буквално се беше хвърлил на колене върху пода, с молитвено стиснати ръце.

— Другарю офицер! — извика той. — Няма нужда да ме пращате там! Нима вече не признах всичко? Какво още искате да знаете? Всичко съм готов да призная, абсолютно всичко! Само ми кажете какво е то и аз веднага ще призная. Напишете го и аз ще подпиша — каквото и да е! Само не стая 101!

— Стая 101! — каза офицерът.

Вече пребледнялото лице на мъжа придоби цвят, какъвто Уинстън не подозираше, че съществува. Стана безспорно, явно зеленикаво.

— Правете с мен каквото искате! — крещеше онзи. — Вече седмици наред ме морите с глад. Продължавайте и ме оставете да умра. Застреляйте ме. Осъдете ме на двайсет и пет години. Кого още искате да предам? Само кажете кого и аз ще ви кажа всичко каквото поискате. Не ме интересува нито кой е, нито какво ще правите с него. Имам жена и три деца. Най-голямото още не е навършило шест годинки. Можете всички да ги вземете и да им прережете гърлата пред очите ми, аз ще стоя и ще гледам. Само не стая…

— Стая 101! — каза офицерът.

Мъжът огледа с обезумели очи останалите затворници, сякаш се чудеше дали да не посочи друга жертва на свое място. Погледът му спря на смазаното лице на човека без брадичка. Той протегна измършавяла ръка и изкрещя.

— Този трябва да вземете, не мен! Вие не го чухте какво приказваше, след като разбиха лицето му. Дайте ми възможност и дума по дума ще ви го повторя. Той е срещу партията, не аз. — надзирателите пристъпиха напред. Гласът на мъжа премина в писък. — Вие не го чухте! — повтори той. — Нещо му беше станало на телекрана. Той ви трябва. Него вземете, не мен!

Двамата яки надзиратели се бяха навели, за да го хванат за ръцете. Но точно в този момент той се хвърли на пода на килията и сграбчи един от железните крака, с които пейката беше прикрепена към пода. Зави без думи, като животно. Пазачите го дръпнаха, за да го отскубнат, но той се държеше с изненадваща сила. Теглиха го навярно двайсетина секунди. Затворниците седяха неподвижни с ръце на коленете и гледаха право пред себе си. Виенето спря, мъжът имаше сила само колкото да се държи. После се чу по-различен вик. С ритник на ботуша си надзирателят беше счупил пръстите на едната му ръка. Изправиха го.

— Стая 101! — каза офицерът.

Изведоха мъжа, който едва стъпваше и придържаше счупената си ръка, без да прави повече опити да се съпротивлява.

Мина много време. Ако беше среднощ, когато изведоха мъжа с череповидното лице, сега беше сутрин: ако тогава беше сутрин, значи беше следобед. Дълго време, вече няколко часа, Уинстън беше сам. От седенето на тясната пейка така се беше схванал, че често ставаше да се разтъпче, без да му се карат от телекрана. Залъкът хляб все още лежеше там, където го беше пуснал мъжът без брадичка. В началото му струваше много усилия да не го поглежда, но скоро гладът отстъпи място на жаждата. Устата му лепнеше и имаше лош вкус. От бръмчащия звук и неизменната бяла светлина му прималяваше, усещаше главата си празна. Изправяше се, защото болката в костите му ставаше непоносима, и пак сядаше почти веднага, защото прав му се завиваше свят. Но успееше ли да овладее поне малко физическите си възприятия, ужасът го обземаше отново. Понякога мислеше с гаснеща надежда за О'Брайън и за бръснача. Може би щеше да получи бръснача скрит в храната, ако изобщо мислеха да го хранят. По-неопределени бяха мислите му за Джулия. Някъде страдаше и тя, вероятно по-силно от него. Може би в този момент крещеше от болка. Помисли си: «Дали бих изтърпял двойна болка, ако можех така да спася Джулия? Да, бих го направил.» Но това бе само решение на разума, защото знаеше, че е правилно. Не го чувстваше със сърцето си. Тук не можеш да изпиташ нищо освен болка и предусещането на болката. Пък и нима беше възможно, когато действително страдаш, да искаш болката ти да се увеличи по каквато и да било причина? На този въпрос обаче още не можеше да даде отговор.

Ботушите отново приближаваха. Вратата се отвори. Влезе О'Брайън. Уинстън подскочи. Шокът, че го вижда, го накара да забрави всякаква предпазливост. За първи път от много години забрави за наличието на телекрана.

— И вас са ви хванали! — извика той.

— Мен отдавна са ме хванали — отговори О'Брайън с лека, почти тъжна ирония. Пристъпи встрани. Зад него се появи широкоплещест надзирател с дълга черна палка в ръка.

— Ти го знаеше, Уинстън — каза О'Брайън. — Не се заблуждавай. Ти го знаеше, винаги си го знаел.

Да, сега разбираше, че винаги го е знаел. Но нямаше време да мисли за това. Очите му бяха приковани в палката в ръката на надзирателя. Тя можеше да го удари навсякъде: по темето, по края на ухото, по горната част на ръката, по лакътя…

Лакътя! Почти парализиран от болка, той рухна на колене, стиснал ударения си лакът с другата ръка. От очите му излязоха искри. Беше невероятно, наистина невероятно един удар да причинява такава болка! Искрите изчезнаха и той видя как онези двамата го гледат. Надзирателят се смееше на гърченето му. Във всеки случай на един въпрос вече можеше да даде отговор. Никога и за нищо на света не можеш да поискаш болката ти да се увеличи. За болката можеш да искаш само едно — да спре. На света няма нищо по-страшно от физическата болка. Пред болката няма герои, никакви герои, мислеше той, докато се гърчеше на пода, напразно стиснал осакатената си лява ръка.

2.
Лежеше на нещо като походно легло, само дето беше издигнато високо над земята, а той беше вързан така, че да не може да мръдне. В лицето му биеше светлина, която му се струваше по-силна от обикновено. До него бе изправен О'Брайън и внимателно го наблюдаваше. От другата му страна стоеше мъж в бяла престилка и държеше спринцовка за подкожни инжекции.

Макар да бе с отворени очи, трудно възприемаше заобикалящата го обстановка. Имаше чувството, че е доплувал в тази стая от някакъв съвсем различен свят, от някакъв подводен свят много под нея. Не знаеше колко дълго е стоял там. Откакто го бяха арестували, не бе виждал дневна светлина. А и спомените му бяха накъсани. На моменти съзнанието му, дори това в съня му, пропадаше и отново изплуваше като от дупка. Но нямаше как да узнае дали промеждутъците траят дни, седмици или само секунди.

Кошмарът започна с онзи първи удар по лакътя. По-късно щеше да разбере, че сполетялото го тогава беше само прелюдия, рутинен разпит, на който подлагат почти всички затворници. Като нещо обичайно се приемаше, че всеки трябва да признае дълъг списък от престъпления — шпионаж, саботаж и така нататък. Самопризнанието беше формалност, въпреки че изтезанията бяха истински. Не можеше да си спомни нито колко пъти, нито колко дълго го биха. Всеки път върху му се нахвърляха едновременно пет или шест мъже в черни униформи. Понякога с юмруци, понякога с палки, понякога със стоманени пръчки, понякога с ботуши. Имаше моменти, когато като животно се въргаляше без свян по пода, тялото му се гърчеше насам-натам, само и само да избегне ритниците, а вместо това предизвикваше все нови и нови ритници в ребрата, в корема, в лактите, в пищялите, в слабините, в тестикулите, в главата. Имаше моменти, когато всичко това продължаваше безкрай и му се струваше жестоко, несправедливо и непростимо не това, че надзирателите продължават да го бият, а че той не може да си наложи да загуби съзнание. В някои моменти нервите така му изневеряваха, че започваше да вика за пощада още преди да са започнали да го бият, когато само видът на замахналия за удар юмрук беше достатъчен, за да го накара да бълва признания за истински и въображаеми престъпления. Имаше моменти, когато още от началото вземаше решение нищо да не признава, когато всяка дума трябваше да бъде изтръгвана от него между стенания от болка — и други, когато вяло се опитваше да постигне компромис, като си казваше: «Ще си призная, но още не. Ще стискам зъби, докато издържа. Още три ритника, още два ритника и после ще им кажа всичко каквото искат.» Понякога го биеха, докато едва се държеше на краката си, после го хвърляха като чувал с картофи върху каменния под на килията, оставяха го да се съвземе няколко часа и отново го биеха. Имаше също дълги периоди на отдих. Тях си спомняше смътно, защото ги прекарваше главно в сън или във вцепенение. Спомняше си килия с нар, нещо като полица, която стърчеше от стената, и тенекиен умивалник, за храна получаваше гореща супа и хляб, понякога кафе. Спомняше си навъсен бръснар, дошъл, за да остърже брадата му и да остриже косата му, и делови равнодушни мъже в бели престилки, които измерваха пулса му, проверяваха рефлексите му, обръщаха клепачите му, опипваха го с безчувствени пръсти, за да видят няма ли счупени кости, и му биеха инжекции в ръката, за да го приспят.

Побоите се разредиха и се превърнаха преди всичко в заплаха, в ужас, към който можеше да бъде върнат в момента, в който отговорите му престанат да удовлетворяват. Разпитваха го вече не грубияни в черни униформи, а партийни интелигенти, които го обработваха на смени, всяка от която продължаваше — поне той така предполагаше, без да може да бъде сигурен — по десет-дванайсет часа. Тези, другите, се грижеха той да изпитва постоянна лека болка, но не разчитаха само на нея. Пляскаха го по лицето, дърпаха му ушите, скубеха му косата, караха го да стои на един крак, не му позволяваха да уринира, светеха със силни лампи в лицето му, докато от очите му потечаха сълзи и с всичко това се целеше да го унижат и да смажат способностите му да се защитава и разсъждава. Тяхното истинско оръжие бяха безмилостните, продължаващи с часове разпити, те го объркваха, поставяха му клопки, изопачаваха всяка негова дума, на всяка стъпка го обвиняваха в лъжи и противоречия, докато той не се разплакваше колкото от срам, толкова и от нервно изтощение. Понякога по време на един разпит плачеше пет-шест пъти. Обикновено го ругаеха и при всяко негово колебание го заплашваха, че ще го предадат пак на надзирателите, но понякога неочаквано променяха тона си, наричаха го другарю, призоваваха го в името на ангсоц и на Големия брат и опечалено го питаха дали дори сега у него не е останала поне малко преданост към партията, за да пожелае да поправи злото, което е сторил. Когато след многочасови разпити нервите му съвсем не издържаха, дори този призив можеше да го доведе до унизителни сълзи. Накрая досадните гласове го сломиха по-бързо, отколкото ботушите и юмруците на надзирателите. Той просто се превърна в уста, която произнася, и ръка, която подписва каквото поискат от него. Единствената му грижа бе да разбере какво искат и незабавно да го признае, преди отново да са почнали да го мъчат. Призна си, че е убил изтъкнати членове на партията, че е разпространявал противодържавни позиви, че е присвоявал обществени средства, че е продавал военни тайни, че е извършвал всевъзможни саботажи. Призна си, че е бил платен агент на изтазиатското правителство още от 1968 година. Призна си, че вярва в религията, че е поклонник на капитализма и сексуален дегенерат. Призна си, че е убил жена си, макар да знаеше, а и следователите сигурно знаеха, че жена му е още жива. Призна си, че от години поддържа лични връзки с Голдщайн и че е членувал в нелегална организация, в която са влизали едва ли не всички негови познати. По-лесно беше да си признаеш всичко и да уличиш всички. Освен това в известен смисъл всичко беше истина. Истина беше, че той е бил враг на партията, а партията не правеше разлика между помисъл и дело.