Утопия на Оруел. Как е възможно всичко това едновременно?

Двумисъл означава способността да се придържаш едновременно към две противоположни убеждения и да ги приемаш и двете. Партийният интелигент знае в каква насока трябва да променя спомените си, следователно знае, че преиначава действителността, но с помощта на двумисълта той уверява себе си, че действителността не е изопачена. Този процес трябва да бъде съзнателен, защото в противен случай няма да се осъществи с нужната прецизност, но освен това трябва да бъде несъзнателен, защото иначе ще внуши чувството за измама и, следователно, за вина. Двумисълта е същността на ангсоц, тъй като най-съществената дейност на партията е да използва съзнателната измама, запазвайки същевременно целеустремеността, присъща на пълната честност. Абсолютно наложително е да се лъже преднамерено и едновременно искрено да се вярва в лъжите, да се забравя неудобният факт, а после да се изважда отново от забравата точно за толкова, колкото е необходимо, за да се отрече съществуването на обективната действителност, като през цялото време се държи сметка за отречената действителност. Дори при употребата на думата двумисъл трябва да се прибягва до двумисъл. Защото, когато човек употребява думата, той признава, че преиначава действителността; чрез следващо прилагане на двумисълта той изтрива това признание: и така до безкрай, като винаги лъжата е една крачка пред истината. В последна сметка именно с помощта на двумисълта партията е била в състояние и по всичко изглежда, ще е в състояние още хиляди години да спира хода на историята.

Всички олигархии в миналото са губили властта или защото прекалено са закостенявали, или защото прекалено са се размеквали. Или са се превръщали в глупави и нагли, преставайки да се нагаждат към променящите се обстоятелства и са били сваляни, или са ставали твърде либерални и страхливи, отстъпвали са там, където е трябвало да се наложат със сила, и пак са били сваляни. Тоест, губели са властта или съзнателно, или обратно — несъзнателно. Постижението на партията се състои в създадената от нея настройка на мисълта, в която двете състояния съществуват едновременно. Върху каквато и да е друга интелектуална основа господството на партията не би могло да се увековечи завинаги. Ако човек смята да управлява, при това вечно, той трябва да е в състояние да се пребори с чувството за действителност. Защото тайната на управлението е в съчетаването на вярата в собствената непогрешимост със способността да се извлича поука от минали грешки.

Излишно е да се уточнява, че най-изкусните специалисти по двумисъл са тези, които са изобретили двумисълта и я разбират като всеобхватна система за умствена измама. В нашето общество най-осведомените за ставащото най-малко са способни да видят света такъв, какъвто е. В общи линии, колкото по-добре разбираш, толкова по-дълбоко се заблуждаваш: колкото си по-интелигентен, толкова по-малко си разумен. Пример за това е фактът, че военната истерия се засилва с изкачването по социалната стълбица. Най-трезво е отношението към войната на поробените народи от спорните територии. За тези хора войната е само непрестанно бедствие, което ги блъска напред-назад като приливна вълна. Съвършено им е безразлично кой побеждава. Те знаят, че промяната на сюзерена означава само, че ще вършат същата работа като преди, но за нови господари, чието отношение към тях не се различава от това на старите. Малко по-облагодетелстваните работници, които наричаме «проли», само от време на време се сещат, че има война. Налага ли се, могат да бъдат доведени до изстъпление от страх и омраза, но оставени сами на себе си, те за дълго забравят, че има война. Истинският военен ентусиазъм се наблюдава в редиците на партията и особено в Партядрото. В покоряването на света най-силно вярват тези, които знаят, че то е невъзможно. Това своеобразно свързване на противоположностите — знанието с невежеството, цинизма с фанатизма — е една от основните отличителни черти на обществото в Океания. Официалната идеология изобилства с противоречия, дори когато не са породени от някаква практическа причина. Така партията отрича и скверни всеки принцип, първоначално застъпен от социалистическото движение, и при това го прави тъкмо в името на социализма. Тя проповядва безпримерно за миналите векове презрение към работническата класа, като в същото време облича своите членове в униформа, някога типична за черноработниците и възприета именно за това. Тя системно подкопава единството на семейството, а назовава своя ръководител с име, което е непосредствен призив към чувството за семейна преданост. Дори имената на четирите министерства, чрез които ни управляват, са пример за дебелоочие в преднамереното изопачаване на фактите. Министерството на мира се занимава с войната, Министерството на истината — с лъжата, Министерството на любовта — с изтезанията и Министерството на благата — с нищетата. Тези противоречия не са случайни, нито пък са плод на обикновено лицемерие: те са преднамерено упражнение в двумисъл. Защото само чрез съгласуване на противоречията властта може да бъде запазена за неопределено дълго време. По никакъв друг начин не би могъл да се разчупи извечният цикъл. За да бъде равенството между хората окончателно предотвратено — за да могат висшите, както ги нарекохме, да запазят завинаги мястото си, — преобладаващото състояние на ума трябва да бъде контролираното безумие.

Има един въпрос, който до този момент почти не засегнахме. Защо трябва да се предотврати равенството между хората? Дори ако приемем, че механизмът на процеса е описан правилно, какъв е мотивът за това огромно, точно пресметнато усилие да се спре историята в една определена точка от времето?

Тук стигаме до разковничето. Както вече видяхме, мистичната власт на партията и преди всичко на Партядрото зависи от двумисълта. Но още по-дълбоко е скрит изначалният мотив, никога неизследваният инстинкт, който в първоначалния момент доведе до завземането на властта и породи двумисълта, Полицията на мисълта, вечната война и всичко останало. Този мотив се състои в…
Уинстън чу тишината така, както се чува нов звук. Стори му се, че от известно време Джулия е прекалено неподвижна. Лежеше на една страна, отвита от кръста нагоре, с ръка под бузата и тъмен кичур коса върху очите. Гърдите й се повдигаха бавно и равномерно.

— Джулия.

Мълчание.

— Джулия, спиш ли?

Мълчание. Тя спеше. Той затвори книгата, сложи я внимателно на пода, легна и издърпа одеялото върху двамата.

Все още, помисли си той, не бе открил разковничето. Разбираше как, не разбираше защо. Глава I, както и глава III, всъщност не му разкри нищо, което той не знаеше, тя само систематизира вече познатото. След като я прочете обаче, разбираше по-добре от преди, че не е луд. Фактът, че си в малцинство, дори че си сам, не означава, че си луд. Има истина, а има и неистина, и ако се придържаш към истината, дори когато си сам срещу целия свят, ти не си луд. Жълт лъч от залязващото слънце падаше през прозореца косо върху възглавницата. Уинстън затвори очи. Слънчевият лъч върху лицето му и допирът до гладкото женско тяло го изпълваха със силно, сънливо чувство на увереност. Той беше в безопасност, всичко беше наред. Потъна в сън, промърморвайки «Здравият разум не се поддава на статистика», с чувството, че тази забележка съдържа дълбока мъдрост.

Като се събуди, му се стори, че е спал дълго, но старомодният часовник му показа, че е само двайсет и трийсет. Подремна още малко; после от двора долетя обичайният гръден глас:
Любовта ми беше без надежда,

отлитна кат априлски ден.

Ала с мечтата сърцето проглежда,

от нея преляло, пърха то в мен!

— Гладна съм — каза тя. — Хайде да сварим още кафе. По дяволите! Печката е изгаснала и водата е студена — тя разтърси печката. — Свършила се е нафтата.

— Сигурно можем да вземем от стария Чарингтън.

— Странно, проверих и беше пълна. Ще се облека — добави тя. — Като че ли захладнява.

Уинстън също стана и се облече. Неизтощимият глас не млъкваше:
Казват, че за всичко времето е лек,

казват, че забрава то всекиму дарява;

но онез усмивки и сълзи цял век

сърцето ми, сърцето ми раняват!

— Красива е — промърмори той.

— Поне метър е широка в ханша — каза Джулия.

Той с лекота обхвана гъвкавата талия на Джулия. Телата им бяха долепени от хълбоците до коленете. От техните тела никога нямаше да се роди дете. Това беше единственото, което никога нямаше да успеят да постигнат. Само устно, само мислено те можеха да предадат тайната си. Жената долу не притежаваше разум, тя притежаваше само силни ръце, топло сърце и плодовита утроба. Почуди се колко ли деца е родила. Нищо чудно да са петнайсет. Преминала е през краткия си разцвет, вероятно година е била красива като дива роза, а после изведнъж се е издула като наторяван плод, станала е груба и червендалеста и повече от трийсет години животът й представлява пране, чистене, шиене, готвене, метене, лъскане, кърпене, чистене — първо за децата, после за внуците. И след всичко това тя продължаваше да пее. Мистичното преклонение, което изпитваше към нея, някак се примеси с отблясъка на светлото безоблачно небе, простряно далеч зад комините в безкрая. Странно беше да се помисли, че небето е едно и също навсякъде — в Евразия и в Изтазия, както и тук. И хората под това небе също много си приличаха — навсякъде, по целия свят, точно такива стотици хиляди милиони хора, неподозиращи за съществуването на други такива хора, разделяни от стени на омраза и лъжи — те така и не се бяха научили да мислят, но трупаха в сърцата, утробите и мускулите си силата, способна един ден да преобърне света. Ако имаше надежда, тя беше в пролите! Без да е прочел до края книгата, той знаеше, че това трябва да е заключителното послание на Голдщайн. Бъдещето принадлежеше на пролите. А можеше ли да е сигурен, че когато дойде тяхното време, светът, който те ще построят, няма да е толкова враждебен за него, Уинстън Смит, колкото и светът на партията? Можеше, защото поне щеше да е свят на здравия разум. Където има равенство, може да има и здрав разум. Рано или късно щеше да стане, силата щеше да се прероди в съзнание. Пролите бяха безсмъртни, не можеше да има съмнение, достатъчно бе да се погледне юначната фигура в двора. Накрая те ще се пробудят. А дотогава, дори да е след хиляда години, те щяха да оцелеят въпреки всичко, като птици, предаващи една на друга жизнеността, от която партията е лишена, и при това не може да убие.

— Помниш ли — попита той — дрозда, който ни пееше в онзи първи ден в края на горичката?

— Той не пееше за нас — каза Джулия. — Той пееше за свое удоволствие. Дори не и за това. Той просто пееше.

Птиците пееха, пролите пееха, партията не пееше. По целия свят, в Лондон и Ню Йорк, в Африка и Бразилия, в тайнствените забранени земи отвъд границите, по улиците на Париж и Берлин, в селата из безкрайните руски степи, по тържищата в Китай и Япония — навсякъде се извисяваше същата здрава, непобедима фигура, придобила чудовищни размери от работа и раждания, която се трудеше от първия до последния си ден и пак пееше. Един ден от тези могъщи слабини щеше да се пръкне раса от разумни същества. Вие сте покойници; бъдещето принадлежи на тях. Но вие можете да споделите това бъдеще, ако поддържате разума си жив — така както те поддържат тялото си, — и ще предавате тайното учение, че две и две правят четири.

— Ние сме покойници — промълви той.

— Ние сме покойници — послушно повтори Джулия.

— Вие сте покойници — изрече стоманен глас зад тях…

Те отскочиха един от друг. Стомахът на Уинстън сякаш се беше свил на топка. Виждаше бялото около гледците в очите на Джулия. Беше съвсем прежълтяло. По скулите й изпъкваха неизтритите още петна руж, сякаш се бяха отделили от кожата под тях.

— Вие сте покойници — повтори стоманеният глас.

— Зад картината — прошепна Джулия.

— Зад картината — каза гласът. — Останете на местата си. Не мърдайте, докато не ви заповядат.

Почваше се, най-сетне се почваше! Не можеха да сторят нищо, освен да се гледат в очите. Да се спасят с бягство, да се измъкнат от къщата, преди да е станало твърде късно — такова нещо изобщо не им мина през ум. Немислимо бе да не се подчинят на стоманения глас иззад стената. Чу се щракане, сякаш от превъртане на ключ, и трясък от счупено стъкло. Картината падна на пода и на мястото й се появи телекран.

— Сега могат да ни видят — каза Джулия.

— Сега можем да ви видим — каза гласът. — Отидете в средата на стаята. Застанете с гръб един към друг. Сложете ръце зад главите си. Не се докосвайте.

Те не се докосваха, но му се струваше, че усеща как се тресе тялото на Джулия. Или може би се тресеше самият той. С усилие спря тракането на зъбите си, но не можеше да овладее коленете си. Вътре и вън от къщата се чуваше тропотът на ботуши. Дворът сякаш бе пълен с хора. Влачеха нещо по калдъръма. Песента на жената внезапно бе спряла. Прокънтя силен, гръмовен металически звук, сякаш бяха изритали коритото през целия двор, после се разнесоха гневни викове, които преминаха в рев от болка.

— Къщата е обкръжена — каза Уинстън.

— Къщата е обкръжена — каза гласът.

Той чу как зъбите на Джулия изтракаха.

— Мисля, че е време да се сбогуваме — каза тя.

— Време е да се сбогувате — каза гласът.

А после се намеси съвсем различен глас, тънък и възпитан, който се стори познат на Уинстън:

— И понеже засегнахме темата: «Ето я свещта, да ти свети в тъмата, ето го палача, да ти отсече главата!»

Нещо се срути върху леглото зад гърба на Уинстън. През прозореца се показа краят на стълба, който бе разбил рамката. Някой се катереше отвън. По стъпалата се чу тропот на ботуши. Стаята се изпълни с яки мъже в черни униформи, с подковани ботуши и палки в ръцете.

Уинстън вече не трепереше. Дори не мигаше. Само едно беше важно: да не мърда, да не мърда, да не им дава повод да го ударят! Срещу него се изправи мъж с тежката челюст на професионален боксьор и процеп вместо уста и започна замислено да поклаща палката си, стисната с палеца и показалеца. Погледът на Уинстън срещна неговия. Почти непоносимо беше чувството на голота, което изпитваше с ръце зад главата и с незащитени лице и тяло. Мъжът показа върха на белия си език, облиза мястото, където трябваше да бъдат устните, и отмина. Чу се още един трясък. Някой беше взел от масата стъкленото преспапие и го беше разбил в каменната плоча на камината.

На килима се изтърколи късчето корал, миниатюрна розова топчица като захарна розова пъпка от торта. Колко мъничко, помисли си Уинстън, колко мъничко е било всъщност. Зад него се чу как някой изохка от болка и тъп звук от удар, а той получи силен ритник по глезена, който едва не го събори. Един от мъжете беше ударил с юмрук Джулия в слънчевото сплитане и я беше превил като сгъваем метър. Тя се гърчеше на пода и се мъчеше да си поеме дъх. Уинстън не смееше да извърне глава и на милиметър, но от време на време пред очите му попадаше сивосинкавото й давещо се лице. Дори в ужаса си той сякаш усещаше болката със собственото си тяло, непоносимата болка, която въпреки всичко не бе така жестока, както борбата й за глътка въздух. Знаеше какво изпитва тя: страхотна, умъртвяваща болка, неотслабваща за миг, но все още предстояща, защото тя най-напред трябваше да си поеме дъх. После двама мъже я хванаха за краката и раменете и я изнесоха от стаята като чувал. Уинстън зърна обърнатото й надолу лице, прежълтяло и изкривено, със затворени очи и все още с петна руж на двете скули; такава я видя за последен път.

Стоеше като вкаменен. Все още никой не го беше ударил. В главата му кръжаха мисли, явяваха се от само себе си, но изглеждаха съвсем ненужни. Почуди се дали са хванали мистър Чарингтън. Почуди се какво ли са направили с жената от двора. Усети, че много му се пикае, и малко се изненада, защото бе ходил в тоалетната само преди два-три часа. Забеляза, че часовникът върху полицата на камината показва девет, което означаваше двайсет и един часа. Но все още беше много светло. Не трябваше ли през август в двайсет и един часа вече да се здрачава? Почуди се дали в края на краищата с Джулия не бяха объркали времето — бяха спали цяла нощ и смятаха, че е двайсет и трийсет, а всъщност беше точно осем и трийсет на следващата сутрин. Но не се замисли по-настойчиво. Не го интересуваше.

По коридора се чуха други, по-леки стъпки. В стаята влезе мистър Чарингтън. Облечените в черна униформа мъже изведнъж притихнаха. Имаше някаква промяна във външния вид на мистър Чарингтън. Погледът му падна върху отломъците от стъкленото преспапие.

— Съберете парчетата — каза той строго.

Един мъж послушно се наведе. Простонародното лондонско произношение беше изчезнало: Уинстън изведнъж разбра чий глас бе чул преди малко от телекрана. Мистър Чарингтън все още носеше старото си кадифено сако, но почти побелялата му коса беше станала черна. Нямаше и очила. Хвърли пронизващ поглед към Уинстън, сякаш за да удостовери самоличността му, и повече не му обърна внимание. Все още се познаваше, че е той, но вече не беше същият човек. Стойката му беше изправена, изглеждаше и по-едър. Лицето му беше почти същото, но въпреки това — сякаш съвсем непознато. Черните вежди не бяха така гъсти, бръчките бяха изчезнали, едва ли не всички черти на лицето му бяха променени; дори носът изглеждаше по-къс. Това беше живото студено лице на трийсет и пет годишен мъж. На Уинстън му хрумна, че за първи път в живота си, без всякакво съмнение, вижда човек от Полицията на мисълта.

Трета част

1.
Не знаеше къде се намира. Предполагаше, че е в Министерството на любовта, но нямаше как да се увери.

Килията бе с висок таван и без прозорци, стените — покрити с блестящ бял фаянс. Скрити лампи лееха студена светлина, носеше се тихо постоянно бръмчене, вероятно от компресорите за въздух. Покрай цялата стена, прекъсната само от вратата и от клозетната чиния без дървена седалка отсреща, обикаляше пейка или полица, широка колкото да се седне. Имаше четири телекрана, по един на всяка стена.

В корема си усещаше тъпа болка. Беше се загнездила там още когато го изтикаха в затворения камион, с който го откараха. Но чувстваше и глад, парещ нездравословен глад. Може би бяха минали двайсет и четири часа, откакто бе ял, може би трийсет и шест. Все още не знаеше и навярно никога нямаше да узнае дали беше сутрин или вечер, когато го арестуваха. Откакто го арестуваха, не му бяха дали никаква храна.

Седеше на тясната пейка, доколкото можеше неподвижно, с кръстосани на коленете ръце. Вече се беше научил да седи неподвижно. При всяко по-рязко движение от телекрана му изреваваха. Но ненаситното желание за храна все повече го завладяваше. Неудържимо копнееше за залък хляб. Доколкото си спомняше, в джоба на комбинезона си имаше няколко трохи. Дори беше възможно — така си мислеше, защото от време на време нещо като че ли го погъделичкваше през комбинезона — да се намери и по-голяма коричка. Накрая изкушението да провери надви страха му; той плъзна ръка в джоба си.

— Смит! — изрева гласът от телекрана. — 6079, У. Смит! В килиите е забранено да се държат ръцете в джобовете!

Той отново седна неподвижен, с ръце, кръстосани на коленете. Преди да го доведат тук, го бяха карали на друго място, по всяка вероятност обикновен затвор или полицейски участък. Не знаеше колко е стоял там, във всеки случай поне няколко часа — без часовник и дневна светлина му беше трудно да определи времето. Там беше шумно и вонеше. Бяха го затворили в килия, подобна на тази сегашната, но отвратително мръсна и постоянно претъпкана с десет-петнайсет души. Повечето бяха обикновени престъпници, но имаше и политически затворници. Той седеше мълчаливо, облегнат на стената, притиснат от мръсни тела, прекалено погълнат от страха и от болката в корема, за да обърне на някого внимание, но въпреки това забеляза удивителната разлика в поведението между затворниците партийци и останалите. Партийците бяха до един мълчаливи и наплашени, докато обикновените престъпници като че ли нехаеха. Ругаеха надзирателите, жестоко се биеха, когато посягаха на вещите им, пишеха мръсни думи по пода, ядяха внесена тайно храна, която измъкваха от неведоми скришни места по дрехите си, и даже крещяха към телекрана, когато оттам се опитваха да възстановят реда. От друга страна, някои от тях, изглежда, бяха в добри отношения с надзирателите, обръщаха се към тях с прякори и се опитваха да изпросят цигари през шпионката на вратата. И надзирателите се отнасяха към криминалните престъпници с известно снизхождение, дори когато трябваше да ги усмиряват с физическа сила. Много се говореше за лагерите с принудителен труд, където повечето затворници очакваха да заминат. Разбра, че в лагерите всичко било «наред», стига да имаш връзки и да си наясно с нещата. Имало и подкупи, покровителство и всевъзможни мошеничества, имало хомосексуализъм и проституция, имало дори нелегален алкохол, дестилиран от картофи. Доверените постове се давали само на криминални престъпници, особено на гангстерите и убийците, които представлявали един вид аристокрация. Цялата мръсна работа вършели политическите.

Извеждаха и вкарваха какви ли не затворници: търговци на наркотици, крадци, бандити, черноборсаджии, пияници, проститутки. Някои от пияниците бяха толкова буйни, че трябваше по няколко затворници да обединят силите си, за да ги усмирят. Четирима надзиратели внесоха за краката и ръцете огромна жена — същинска развалина, около шейсетгодишна, с едри провиснали гърди, гъсти къдрици побеляла коса, разсипани при борбата й с тях. Тя риташе и крещеше. Смъкнаха обувките й, с които се опитваше да ги рита, и я стовариха върху скута на Уинстън, като за малко не счупиха бедрените му кости. Жената се надигна и ги изпрати с рев: «Мръсни копелета!» После забеляза, че седи върху нещо неравно, и се изхлузи от коленете на Уинстън на пейката.

— Ще прощаваш, миличък — каза тя. — Нямаше да седна върху ти, ама тия мръсници ме друснаха тук. Хабер нямат как да се държат с дама, нъл'тъй? — тя млъкна, потупа се по гърдите и се уригна. — Ще ме прощаваш — добави тя, — не съм съвсем на себе си.

Наведе се и обилно повърна на пода.

— Ох, олекна ми — каза тя, като се облегна назад със затворени очи. — Никога не го задържай, от мен да знаеш. Връщай го, докато е още прясно в корема.

Оживи се и се обърна, за да огледа по-добре Уинстън, който, изглежда, веднага й хареса. Прегърна го с огромната си ръка през рамо и го придърпа към себе си, като му дъхаше в лицето на бира и повръщано.

— Как те викат, миличък? — попита тя.

— Смит — отвърна Уинстън.

— Смит? — повтори жената. — Колко смешно. И аз съм Смит. Ех — добави тя разнежено, — та аз можех да съм ти майка!

Можеше, помисли си Уинстън, да бъде неговата майка. Фигурата и възрастта й подхождаха, а хората вероятно доста се променят след двайсет години в лагер с принудителен труд.

Никой друг не го беше заговорил. Криминалните напълно пренебрегваха партийците. С безразличие и презрение ги наричаха «политическите». Затворниците партийци изглеждаха прекалено наплашени, за да разговарят с някого и преди всичко един с друг. Само веднъж, когато на пейката седнаха притиснати две жени партийки, той дочу сред глъчката от гласове няколко набързо прошепнати думи, и по-точно, «стая едно, нула, едно», които не разбра.