Утопия на Оруел. Как е възможно всичко това едновременно?

— Не, мили, слушам те. Продължавай. Чудесно е.

Той продължи да чете:
Целите на тези три групи са напълно несъвместими. Целта на висшите е да останат там, където са. Целта на средните е да заемат мястото на висшите. Целта на низшите, когато имат такава — защото, сломени от робски труд, низшите трудно намират време и сили да се замислят за нещо повече от всекидневните си грижи, — е да унищожат всички различия и да създадат общество, в което всички хора са равни. Така в хода на цялата история се повтаря в общи линии една и съща борба. През продължителни периоди висшите са като че ли непоклатими, но рано или късно неизменно настъпва мигът, когато те или изгубват вяра в себе си, или способността да управляват компетентно, или и двете. Тогава те биват свалени от средните, които привличат на своя страна низшите, като пред тях се представят за борци за свобода и справедливост. Веднага щом осъществят целта си, средните тласкат низшите обратно в старото им състояние на подчинение, а самите те стават висши. Не след дълго от една от двете групи или от двете заедно се обособява нова средна група и борбата започва отново. От трите групи единствено низшите никога, дори и временно, не постигат целта си. Би било преувеличение да се твърди, че в цялата история не е имало никакъв напредък в материално отношение. Дори днес, в период на упадък, обикновеният човек живее физически по-добре, отколкото преди няколко века. Но никакво натрупване на блага, никакво демократизиране, никаква реформа или революция не са доближили и на милиметър осъществяването на човешкото равенство. От гледна точка на низшите нито една историческа промяна не е означавала нищо повече освен промяна в имената на техните господари.

В края на деветнайсети век повторението на този модел стана очевидно за много мислители. Тогава се появиха философски школи, които разглеждаха историята като цикличен процес и твърдяха, че неравенството е неотменим закон на човешкото общество. Естествено това учение винаги е имало своите привърженици, но в начина, по който се представи тогава, имаше значителна промяна. В миналото необходимостта от йерархична подредба на обществото е била проповядвана преди всичко от висшите. Изтъквали са я крале, аристократи, свещеници и други зависещи от тях паразитни елементи, като обикновено тази доктрина е била подслаждана с обещания за възнаграждение във въображаемия отвъден свят. Докато са се борили за власт, средните винаги са прибягвали до думи като свобода, справедливост и братство. Тогава обаче срещу идеята за братство между хората се обявиха онези, които все още не бяха завзели властта, но се надяваха скоро да го сторят. В миналото средните са извършвали революции под знамето на братството и веднага след като са сваляли старата тирания, са установявали нова. Новите средни всъщност провъзгласиха тиранията си предварително. Социализмът, теория, която се роди в началото на деветнайсети век и бе последната брънка във веригата от идейни учения, водеща началото си от робските въстания в древността, все още беше дълбоко повлиян от утопиите на миналото. Но във всеки вариант на социализма, появил се след 1900-ата година, целта да се установят свобода и равенство все по-открито се изоставяше. Новите движения, които се явиха в средата на нашия век: ангсоц в Океания, необолшевизъм в Евразия, смъртобоготворене, както обикновено се нарича в Изтазия, съзнателно си поставят целта да увековечат несвободата и неравенството. Естествено тези движения произлизаха от старите и се стремяха да запазят имената им, на думи поне да следват идеологията им. Всички те обаче си поставяха задачата да спрат прогреса и да замразят историята в избрания момент. Познатото махало трябваше да се люшне още веднъж и после да спре. Както обикновено висшите трябваше да бъдат свалени от средните, които тогава щяха да станат висши, но този път чрез съзнателно изработена стратегия те щяха да бъдат в състояние да запазят положението си на висши завинаги.

Новите учения възникнаха отчасти поради натрупването на историческо познание и съзряването на исторически разум, който практически не съществуваше преди деветнайсетия век. Цикличното движение на историята стана разбираемо, или поне така изглеждаше; а щом бе станало разбираемо, значи беше и управляемо. Но главната, основната причина се състоеше в това, че още в началото на двайсети век човешкото равенство бе вече технически осъществимо. Разбира се, хората не бяха се изравнили по вродените си дарби и занятията им поставяха някои в по-благоприятно положение от останалите, но вече не съществуваше истинска необходимост от класови различия или от разделяща бездна в благосъстоянието. В по-ранните епохи класовите различия са били не само неизбежни, но и търсени. Неравенството е било цената на цивилизацията. С развитието на машинното производство обаче това се промени. Макар все още да бе необходимо хората да се занимават с различни по вид дейности, вече не бе нужно те да живеят на различно социално или икономическо равнище. Следователно от гледна точка на новите групи, които бяха на път да завземат властта, човешкото равенство вече не беше идеал, към който да се стремят, а опасност, която трябваше да избегнат. В по-примитивни времена, когато справедливо и мирно общество действително не е било възможно, е било много по-лесно да се вярва в него. От хиляди години идеята за земен рай, в който хората да живеят заедно като братя, без закони и без непосилен труд, е преследвала човешкото въображение. И този блян е завладявал дори групите, които са се оказвали облагодетелствани от историческите промени. Наследниците на френската, английската и американската революция са вярвали донякъде в собствената си фразеология за правата на човека, свобода на словото, равенство пред закона и така нататък и дори са позволявали поведението им частично да се влияе от тях. Но към четвъртото десетилетие на двайсети век всички основни течения на политическата мисъл се превърнаха в авторитарни. Точно в момента, когато стана осъществим, земният рай бе дискредитиран. Всяка нова политическа теория, както и да се наричаше тя, водеше обратно към йерархия и социално разслоение. И в общата атмосфера на непримиримост на възгледите, наложила се около 1930 година, беззакония, които бяха отречени в някои страни от стотици години — затвор без съд, експлоатиране на военнопленници като роби, публични екзекуции, изтезания за изтръгване на признания, вземане на заложници и депортиране на цели народи, — не само че станаха отново нещо обикновено, но бяха толерирани и дори оправдани от хора, които се смятаха за образовани и прогресивни.

Трябваше да минат десет години войни, граждански войни, революции и контрареволюции по всички части на света, за да се утвърдят като напълно формулирани политически теории ангсоц и неговите съперници. Но те бяха предшествани от различни системи, наричани обикновено тоталитарни, появили се по-рано през същия век, и така контурите на света, който щеше да изплува от царящия хаос, отдавна се виждаха. Също така беше ясно какъв тип хора щяха да управляват този свят. В по-голямата си част новата аристокрация се състоеше от бюрократи, учени, технократи, профсъюзни активисти, специалисти по пропагандата, социолози, преподаватели, журналисти и професионални политици. Тези хора с корени в получаващата заплата средна класа и в горните прослойки на работническата класа бяха формирани и събрани от безплодния свят на монополната промишленост и централизираното управление. В сравнение със съответните класи в миналото те не бяха така алчни и луксът по-малко ги блазнеше, но бяха по-ненаситни за чиста власт и преди всичко много добре съзнаваха какво вършат и бяха твърдо решени да смажат опозицията. Последното различие е основно. В сравнение със съществуващата днес всички тирании в миналото са колебливи и нерешителни. До известна степен самите управляващи групи винаги са били под влиянието на либерални идеи, проявявали са небрежност в работата си и са се интересували само от откритите действия — не и от мислите на своите поданици. В сравнение с днешните стандарти дори католическата църква от средновековието се отличава с търпимост. Една от причините е, че в миналото нито едно правителство не е било в състояние да държи под постоянно наблюдение всичките си граждани. Изобретяването на печатарската машина обаче улесни манипулирането на общественото мнение, а киното и радиото задълбочиха този процес. Появата на телевизията и техническият напредък, който позволи едновременно да се предава и приема през един и същ апарат, поставиха край на личния живот. Всеки гражданин, или поне всеки достатъчно важен, за да си струва да бъде наблюдаван гражданин, е денонощно пред очите на полицията, освен това в ушите му денонощно се набива официалната пропаганда, като всички останали канали за съобщение са прекъснати. За пръв път се появи възможността да се наложи не само пълно подчинение на волята на държавата, но и пълно единство на мнението по всички въпроси.

След революционния период от петдесетте и шейсетте години обществото се прегрупира както винаги на висши, средни и низши. За разлика от своите предшественици обаче новите висши не действаха по инстинкт, а бяха наясно какво е необходимо да направят, за да запазят позициите си. Отдавна се знаеше, че единствената сигурна основа на олигархията е колективизмът. Богатството и привилегиите се защищават най-лесно, когато са съвместно притежание. Така нареченото «ликвидиране на частната собственост», което се извърши в средата на века, означаваше всъщност съсредоточаване на собствеността в много по-малко ръце, отколкото преди: но с тази разлика, че новите собственици бяха група, вместо сбор от отделни личности. Поотделно нито един член на партията не притежава нищо, с изключение на дребни лични вещи. Колективно партията притежава всичко в Океания, защото тя контролира всичко и разполага с продукцията както намери за добре. Тя успя да заеме тази командна позиция в годините след революцията почти без съпротива, защото целият процес бе представен като акт на колективизация. Винаги се е смятало, че социализмът ще настъпи веднага след като бъде експроприирана класата на капиталистите; а без съмнение капиталистите бяха експроприирани. Фабрики, мини, земя, къщи, транспорт — всичко им бе отнето: и след като вече не бяха частна собственост, следваше, че всички тези неща трябва да са колективна собственост. Ангсоц, който израсна от предишното социалистическо движение и наследи неговата фразеология, всъщност изпълни главната точка в социалистическата програма, с предвидения и преднамерения резултат да се увековечи икономическото неравенство.

Но проблемите по увековечаването на йерархическото общество са по-сложни. Четири са начините управляващата група да загуби властта си. Или е била победена от външен враг, или е управлявала некомпетентно и масите са се разбунтували, или е позволила зараждането на силна и недоволна средна група, или е загубила увереността в себе си и волята да управлява. Тези причини не действат поотделно, а като правило в някаква степен се проявяват и четирите едновременно. Управляваща класа, която може да се предпази от всички тях, ще остане вечно на власт. В крайна сметка решаващ фактор е психическото състояние на самата управляваща класа.

След средата на нашия век първата опасност фактически бе отстранена. Всяка от трите сили, които си поделят сега света, всъщност е непобедима и може да се окаже сломена само в резултат на бавни демографски изменения, които правителство с неограничени пълномощия е в състояние лесно да предотврати. Втората опасност също съществува само на теория. Масите никога не се бунтуват от само себе си и никога не се бунтуват само защото са потиснати. Всъщност, докато не им се даде възможност да сравняват, те никога няма да осъзнаят, че са потиснати. Повтарящите се икономически кризи от миналото са напълно ненужни и сега не се допускат, но други също така значителни сътресения могат да станат и стават, без да водят до политически последствия, защото не съществува никакъв начин да се изрази недоволство. Въпросът пък за свръхпроизводството, постоянен за нашето общество още от въвеждането на машините, е решен с помощта на вечната война (виж глава III), която освен това поддържа обществения дух на необходимия градус. Следователно, от гледна точка на днешните ни управници, единствените истински опасности се крият в образуването на нова група способни, неудовлетворени, жадни за власт хора и разпространяването на либерализъм и скептицизъм в собствените им редици. Тоест проблемът се свежда до възпитанието. Проблемът е непрестанното формиране на съзнанието както на управляващата, така и на многобройната изпълнителска прослойка, върху която първата е стъпила. Върху съзнанието на масите е достатъчно да се влияе само в отрицателна насока.

Въз основа на гореказаното всеки — дори и нищо да не е знаел за нея, би могъл да си представи общата структура на обществото в Океания, На върха на пирамидата е Големия брат. Големия брат е непогрешим и всемогъщ. Смята се, че всеки успех, всяко постижение, всяка победа, всяко научно откритие, всички знания, всичката мъдрост, всичкото щастие, всичката добродетел са постигнати единствено под неговото ръководство и са вдъхновени от него. Никой никога не е виждал Големия брат. Той е лице от плакатите, глас от телекрана. Можем да бъдем съвсем сигурни, че никога няма да умре, но не е съвсем сигурно кога е бил роден. Големия брат е образът, който партията си е избрала, за да се представи пред света. Неговата функция е да бъде фокус за любовта, страха и преклонението — чувства, които по-лесно се насочват към отделна личност, отколкото към организация. След Големия брат идва Партядрото, в което членуват не повече от шест милиона души, или под два процента от населението на Океания. След Партядрото идва Партпериферията, която, ако Партядрото се приеме за мозъка на държавата, може да се оприличи на нейните ръце. След това идват безмълвните маси, които обикновено наричаме «проли» — те вероятно представляват осемдесет и пет на сто от населението. Според гореизложената класификация пролите са низшите; населението от роби от екваториалния пояс, което постоянно преминава от един завоевател към друг, и не е постоянен или необходим елемент от структурата.

По принцип принадлежността към всяка от тези групи не е наследствена. На теория дете на членове на Партядрото не принадлежи към него по рождение. В съответните подразделения на партията се влиза с изпит, полаган на шестнайсетгодишна възраст. Не съществуват и расова дискриминация или забележимо господство на една провинция над друга. Най-високи постове в партията могат да се заемат от евреи, негри, латиноамериканци с чиста индианска кръв, а управителите на даден район винаги са от населението на този район. В нито една част на Океания населението не се чувства като колония, управлявана от далечна метрополия. Океания няма столица и никой не знае местонахождението на върховния й ръководител. Тя е централизирана единствено чрез английския, който се използва навред, докато официалният език е новговор. Управниците й са сплотени не от кръвни връзки, а от принадлежността си към едно и също учение. Вярно е, че нашето общество е разслоено, и при това много строго разслоено, на пръв поглед на наследствена основа. Движението между различните слоеве е много по-ограничено, отколкото при капитализма или дори при доиндустриалната епоха. Между двата кръга на партията съществува известен обмен, но само дотолкова, че да се осигури изключването на слабите членове от Партядрото и да се обезвредят амбициозните членове от Периферията, като им се позволи да се издигнат. На практика достъпът на пролетариите до партията е закрит. Полицията на мисълта набелязва и ликвидира най-надарените от тях, които биха могли да се превърнат в подбудители на недоволство. Но това състояние на нещата не е непременно увековечено, нито пък е въпрос на принцип. Партията не е класа в стария смисъл на думата. Тя не цели предаването на властта на собствените си деца като такива; и ако не съществуваше друг начин да задържи на върха най-способните си хора, тя без колебание би вербувала цяло ново поколение от редиците на пролетариата. Фактът, че партията не е наследствена организация, изигра значителна роля при неутрализирането на опозицията в решаващите години. Старата разновидност социалисти бяха научени да се борят срещу нещо, наречено «класова привилегия», и смятаха, че онова, което не е наследствено, не може да бъде вечно. Те не разбираха, че не е необходимо приемствеността на олигархията да бъде физическа, нито пък са имали време да проумеят, че наследствените аристокрации винаги са били краткотрайни, докато приемствените организации, като католическата църква например, понякога са съществували стотици, дори хиляди години. Същността на олигархичното управление не е властта да се предава от баща на син, а да се съхранят определени възгледи и определен начин на живот, наложени от мъртвите на живите. Една управляваща група остава на власт, докато може да посочва наследниците си. Партията не се стреми да обезсмърти потомството си, а да обезсмърти сама себе си. Няма значение кой държи властта, стига йерархичната структура да се запази непроменена.

Всички вярвания, навици, вкусове, чувства, възприятия, които характеризират нашето време, всъщност са предназначени да поддържат мистиката на партията и да не позволят да се прозре истинската същност на днешното общество. Бунтът или подготовката за бунт понастоящем са невъзможни. Пролетариатът не представлява някаква опасност. Оставен на себе си, той ще продължи от поколение на поколение и от век на век да се труди, да се плоди и да умира не само без никакво желание за бунт, но и без възможността да осъзнае, че светът би могъл да бъде друг. Може да стане опасен само ако напредъкът в индустриалното развитие наложи да се образова; но тъй като военното и търговското съперничество вече не са от значение, равнището на образованието всъщност запада. На мнението на масите не се придава никакво значение. На тях може да се даде свобода на мисълта, защото те нямат никаква мисъл. При партийните членове, напротив, не бива да се допуска и най-малкото отклонение в мнението, дори по най-незначителния въпрос.

От раждането до смъртта си партийният член живее под окото на Полицията на мисълта. Дори когато е сам, той никога не може да е сигурен, че наистина е сам. Където и да се намира, спящ или буден, на работа или на почивка, в банята или в леглото, той може да бъде наблюдаван, без да знае, че го наблюдават. Нищо, което върши, не е без значение. Ревниво се проучват неговите приятели и развлечения, отношението към жена му и децата му, изражението на лицето му, когато е сам; думите, които промърморва в съня си, дори характерните му жестове. Със сигурност ще бъде забелязано не само някое провинение, но всяка чудатост, колкото и дребна да е тя, всяка промяна в навиците, всеки нервен тик, който би могъл да бъде признак за душевна борба. Той няма свобода на избор за каквото и да било. От друга страна, действията му не се регламентират от закон или от точно формулирани правила за поведение. В Океания закони не съществуват. Мислите и действията, които, бъдат ли забелязани, означават сигурна смърт, официално не са забранени, а безкрайните чистки, арести, изтезания, задържания и изпарявания не са наказания за действително извършени престъпления, а средство да бъдат обезвредени хората, евентуално готови да извършат престъпление някога в бъдещето. От партийния член се изисква не само да има правилно мнение, но и правилен инстинкт. Много от убежденията и становищата, които се изискват от него, никога не са били обявявани и не биха могли да бъдат обявени, без да се оголят присъщите на ангсоц противоречия. Ако по природа е правоверен (на новговор добромислещ), той при всички обстоятелства, без да се замисли, ще знае кое е вярното становище или желаното чувство. Впрочем грижливото възпитание в детските години, основаващо се върху думите от новговор «самстоп», «чернобял», «двумисъл», убиват желанието и способността му да се замисля прекалено дълбоко за каквото и да било.

От партийния член се очаква да няма лични чувства и спадове в ентусиазма. Той трябва през целия си живот да изпитва несекваща омраза към външните врагове и вътрешните предатели, да тържествува при победите и да се прекланя пред мощта и мъдростта на партията. Неудовлетворението, породено от безперспективното и бедно съществуване, преднамерено се насочва навън и се разсейва чрез такива уловки като Двеминутките на омразата, а размислите, които биха могли да доведат до скептични и бунтарски настроения, се убиват в зародиш чрез възпитаната отрано вътрешна дисциплина. Първият и най-елементарен стадий в тази дисциплина, който и едно дете може да усвои, се нарича на новговор самстоп. Самстоп означава способността да спреш като по инстинкт точно пред прага на опасната мисъл. Това включва умението да не виждаш аналогиите, да не забелязваш логическите грешки, да не разбираш и най-простите аргументи, ако са чужди на ангсоц, и да се отегчаваш и отвращаваш от всякакви помисли, които биха могли да те тласнат към ерес. С други думи, самстоп означава предпазна глупост. Но само глупостта не е достатъчна. Напротив, правоверността в пълния си смисъл изисква такъв всеобхватен контрол върху собствените мисли, какъвто има над тялото си акробатът. В последна сметка обществото в Океания се гради върху убеждението, че Големия брат е всемогъщ, а партията — непогрешима. А след като в действителност Големия брат не е всемогъщ и партията не е непогрешима, необходима е неуморна, мигновена гъвкавост при боравенето с фактите. Ключовата дума тук е чернобял. Както толкова много думи в новговор, и тази има две взаимно изключващи се значения. Отнесена към опонент, тя означава навикът нагло да се твърди, че черното е бяло, в противоречие с очевидните факти. Отнесена към партиен член, означава преданата готовност да кажеш, че черното е бяло, когато партийната дисциплина го изисква. Но това означава също способността да вярваш, че черното е бяло, и нещо повече — да знаеш, че черното е бяло, и да забравиш, че някога е било точно обратното. За тази цел се налага постоянно променяне на миналото, станало възможно благодарение на всеобхватна настройка на мисленето, известна в новговора като двумисъл.

Променянето на миналото е необходимо по две причини, едната от които е спомагателна, така да се каже, предпазна, и се състои в следното: партийният член, подобно на пролетария, понася сегашните жизнени условия отчасти защото не може да направи сравнение. Той трябва да бъде откъснат от миналото по същия начин, както и от чуждите страни, защото е необходимо да вярва, че живее по-добре от дедите си и че жизненото му равнище постоянно се повишава. Най-важната причина обаче за променянето на миналото е необходимостта да се гарантира непогрешимостта на партията. Речите, статистическите данни и всевъзможните други документи трябва постоянно да се осъвременяват, за да се покаже, че прогнозите на партията за всичко са верни. Освен това никога не бива да се признава, че са били извършени промени в учението или в политическото разположение на силите. Защото, да промениш възгледите си или дори политиката си, е признак на слабост. Ако например Евразия или Изтазия (няма значение коя точно) е врагът в момента, то тя винаги е била врагът. И ако фактите говорят друго, значи трябва да бъдат променени. Така историята постоянно се пренаписва. Всекидневното фалшифициране на миналото, извършвано от Министерството на истината, е така необходимо за стабилността на режима, както и репресиите, и следенето, провеждани от Министерството на любовта.

Основно положение в ангсоц е променливостта на миналото. Твърди се, че събитията от миналото не съществуват обективно, а се съхраняват само в документи и в човешката памет. Миналото е това, което единодушно се твърди в документите и спомените. И след като партията упражнява пълен контрол върху всички документи и върху умовете на своите членове, следва, че миналото е такова, каквото го иска партията. Оттук също следва, че въпреки променливостта на миналото то в нито един момент не е било променяно. Защото, когато се пресъздава такова, каквото е нужно сега, тази нова версия е миналото и никакво друго минало не може да съществува. Това важи дори когато се налага едно и също събитие да се промени неузнаваемо няколко пъти за една година. Във всеки един миг абсолютната истина принадлежи на партията, а абсолютното, естествено, никога не би могло да бъде различно от това, което е сега. По-нататък ще стане ясно, че контролът върху миналото зависи преди всичко от упражняването на паметта. По чисто механичен път всички писмени документи могат да се приведат в съответствие с настоящата правоверност. Но е необходимо и да се помни, че събитията са се случили по желания начин. И ако е необходимо да се пренаредят спомените или да се подправят документите, то също така е необходимо и да се забрави, че това е било направено. Този фокус може да се усвои както всяко друго умствено упражнение. Той се научава от множеството партийни членове и, разбира се, от всички, които са както интелигентни, така и правоверни. На старговор това се нарича съвсем откровено «контрол върху действителността». На новговор се нарича «двумисъл», въпреки че «двумисъл» включва още много други неща.