Уважаема госпожо Фандъкова, Уважаеми народни представители

На днешния ден преди 128 години телеграфите в Европа разнасят новината за Съединението на Княжество България и Източна Румелия, стъпка, толкова решителна, че стряска дипломациите на великите сили. Народът от двете страни на Балкана отхвърля императивите на „големите“, залегнали в Берлинския договор, разделил българските земи и донесъл покруса по цялата възкръснала в санстефански граници държава.

Следващата, повече от половин век българска история е белязана от борба за национално освобождение и обединение на българските земи. Съединението е първото и „най-важно ... в новата ни история“ дело в „изпълнение на национално-обединителната програма“. Без него нито една от следващите стъпки нямаше да бъде възможна.

За Съединението е казано и написано толкова много, че би отнело време само за да бъде изброено. Причините, обстоятелствата и фактите, както и личностите, свързани с него отдавна са широко известни.

Измеренията на неговата значимост са многолики и не се заключават само в създадените възможности за единно икономическо, стопанско, политическо, обществено и културно развитие върху обща държавна територия, макар и не цялата в смисъла на етническите български граници.

Силата да се пренебрегнат лични пристрастия, амбиции и политически колебания в името на една национално значима кауза, умелото дипломатическо използване на преходното състояние на неустановеност между вчерашните европейски съюзници в постепенно променящото се в онези години политическо равновесие на стария континент, силата на политически трудните решения тогава, в името на трайния интерес на държавата по-късно – това са само част от непреходните стойности на Съединението.

Макар и с известна първоначална колебливост от страна на княз Александър I и на някои политици, подхранвана от различините нагласи на великите сили и съветите им за умереност, делото на Съединението набира сили с общите усилия на голяма част от българското общество от двете страни на Балкана – с революционната отдаденост и комитетска дейност на Захари Стоянов и Стефан Стамболов, на дейците от пловдивския либералски кръг – Димитър Ризов, Иван Андонов, Иван Стоянович, Тодор Гатев, Владимир Неделев, както и техните сподвижници в градовете и селата на Южна България, с ангажираността и авторитета на Иван Евстатиев Гешов, Константин Величков, д-р Георги Странски и много други, с действията на държавната власт в Княжеството, на висшето офицерство, с работата по организирането на румелийската милиция и отстояването на българския характер на областта и невлизането в нея на османски военни части, със създаването и действията на гимнастическите дружества, комитетите „Единство“ и различните паравоенни образования в Източна Румелия, със съединистките акции, с устрема на лудите глави като Чардафон и другите водачи на четите от южните селища и накрая, но без да е последно по важност – с достойното поведение на десетки български офицери като командирите на 2-а пехотна пловдивска дружина майор Д. Николаев и на източнорумелийската жандармерия капитан Р. Николов, като майор С. Муткуров, капитаните К. Паница, С. Стефов и десетки други.

Два месеца след Съединението младата българска войска защитава делото му в Сръбско-българската война и при Гургулят, Брезник, Мека црев, Три уши, Сливница, Видин и Пирот показва решимост да отстоява правата на съединена България, изписвайки с героизъм първите страници от историята си. Едно от най-големите достижения на нацоналната ни революция – прозрението, че докато сами не си помогнем, нищо не е в състояние да го направи, получава най-сериозното си проявление в Съединението и неговата блестяща защита във войната от ноември 1885 г.

Някак засенчен от победите на българската войска остава целият процес на присъединяване на Източна Румелия към Княжеството, започнал с провъзгласяването на Александър І за княз и на Южна България. Още преди да бъде открита Посланическата конференция в Цариград на 24 октомври централната администрация на Южна България, заедно с архивите на бившата Източна Румелия е преместена от Пловдив в София, а до края на 1885 г. е ликвидирана съдебната система на бившата Източна Румелия, а източнорумелийската милиция е реорганизирана на основата на военната организация в Княжество България. В първите месеци на 1886 г. в Южна България е въведена цялата нормативна уредба на Княжеството.

Букурещкият мир от 19 февруари 1886 г. със Сърбия и Топханенският акт легитимират Съединението. Когато на 24 март 1886 г. в Топ хане посланиците на великите сили и представителите на Османската империя се съгласяват в следващите пет години, съгласно чл.17 на Берлинския договор, българският княз да бъде генерал губернатор на източнорумулийската провинция, последната вече изцяло е присъединена към Княжество България. Международно-правният статут на Съединението е уреден окончателно едва през 1909 г. с признаването от европейските държави на българската държавна независимост.

Извършеният акт от 6 септември предизвиква бурен възторг в цялата страна. София ликува и във вълната на въодушевление никои не отбелязва, че фактически градът става столица на съединена България. По стечение на обстоятелствата на този ден князът, министър-председателят и почти всички министри са извън града. На 7 септември на многолюдно събрание общественият деец, поет и бивш министър на вътрешните работи – Петко Р. Славейков, произнася вълнуващо слово: „Нашите братя – казва той, смело изпълниха своята длъжност като решително отхвърлиха неприятелския хомот, а сега наша длъжност е да ... им дадем братска ръка, за да се покажем като народ, вечно съединен, достоен за борба и способен за политическо съществуване“.

Година след Съединението, в реч пред Народното събрание, по повод обвиненията, че в следствие на отстъпчивостта на либералното правителство Кърджали и околностите му остават под властта на султана, министър-председателят П. Каравелов казва: „Ние извършихме това, което можахме и колкото можехме... може да сме направили грешки, но ние стояхме начело на българския народ, водихме войната, вървяхме с народа, намервахме се с него във всички опасности и сега, без да се срамим от никого, можем да чакаме със спокойствие съда на историята“. Тези думи на един от доайените на българската политика биха могли да бъдат златно правило на всяка дипломация, защото максимализмът не винаги е добър съветник, а политиката, наред с всичко друго, е добре оползотворени възможности.

И тъй като днес се намираме на място, на което обикновено отдаваме почит и на първия български княз Александър I (в тази година се изпълниха и 115 г. от откриването на този мемориал от княз Фердинанд I като знак за приемственост в държавността) ми се иска да му отдадем почит като припомним, че той „внася“ в България девиза „Съединението прави силата“, като през април 1879 г. го поставя върху знаците за възшествието си на българския престол. По-късно през май 1880 г., когато в Народното събрание обсъждат „Закона за правото за резание (сечене) монети в Княжеството“ Стефан Стамболов предлага този девиз да се изпише на един от паричните знаци. Депутатите приемат с ясното съзнание не само за моментния му политически смисъл, а и за непреходното му значение.

След Сръбско-българската война тази сентенция е поставена на сградата на Народното събрание, за да напомня, че само обединените усилия на нацията увенчават делата ѝ с трайни успехи.