САТОРИ ИЛИ ПОСТИГАНЕ НА НОВА ГЛЕДНА ТОЧКА

При Дзен постигането на нова гледна точка се нарича сатори (у на китайски), а глаголната му форма е сатору. Без него няма Дзен, защото животът на Дзен започва с „откритието, което ни дава сатори". Сатори може да се определи като интуитивно прозрение и пълна противоположност на разбирането по пътя на разума и логиката. Каквото и определение да му се даде, сатори означава разкриване на нов свят, невидян досега поради объркването, царящо в дуалистичното съзнание. С тази встъпителна бележка предлагам читателят да се замисли върху следното мондо, което — буквално преведено — значи „въпроси и отговори". Надявам се то да послужи като илюстрация на моето твърдение.

Млад монах се обърнал към Джошу с молба да му преподава Дзен.

— Закусвал ли си днес? — попитал учителят.

— Да, учителю, закусвал съм — отвърнал монахът.

— Иди и измий съдовете си — бил незабавният отговор.

Тази фраза внезапно отворила очите и съзнанието на монаха за истината на Дзен.

По-късно Уммон разсъждавал така върху цитирания отговор: „Имало ли е специално внушение във фразата на Джошу или не? Ако е имало, какво е било то? А ако не, какво сатори е постигнал монахът?"

А Суиган заявил по повод казаното от Уммон: „Великият учител не знае кое какво е, затова и отговорът му е такъв. Той е съвършено излишен. Все едно да се опитваш да нарисуваш крака на змия или брада на евнух. Аз съм на друго мнение. Монахът, който наглед е постигнал някакво сатори, отива в ада със скоростта на стрела!"

Какво означава всичко това — фразата на Джошу за измиването на съдовете, постигането на сатори от монаха, разсъжденията на Уммон и уверенията на Суиган? Противоречат ли си те, или всичко е „много шум за нищо"? Според мен те сочат един път и монахът може да отиде където и да е, но неговото сатори е факт.

Токусан бил голям познавач на Диамантената сутра. Научил за съществуването на Дзен, който пренебрегва свещените писания и посяга право към човешката душа. Отишъл при Рютан с молба да го посвети в учението. Един ден Токусан седял навън и се опитвал да разгадае тайнството на Дзен.

— Защо не влезеш вътре? — попитал го Рютан.

— Тъмно е като в рог — отвърнал Токусан.

Рютан запалил свещ и му я подал. Когато той посегнал да я вземе, учителят духнал пламъка. В този миг съзнанието на Токусан се отворило.

Един ден Хякуджо (Пайчан) отишъл да посети учителя си Басо (Мадзу). Над тях прелетяло ято диви патици.

— Какво е това? — попитал Басо.

— Диви патици, учителю.

— Накъде летят?

— Те вече отлетяха.

Басо хванал грубо носа на Хякуджо и го извил.

— Ох! Ох! — извикал Хякуджо от силната болка.

— Ти каза, че са отлетели — рекъл Басо, — а те са тук от самото начало.

Струйки пот потекли по гърба на Хякуджо — той бил осенен от сатори.

Съществува ли връзка между миенето на съдовете, духването на свещта и извиването на носа? Ще се съгласим с Уммон: ако нямаше връзка, как тогава всички щяха да осъзнаят истината на Дзен? А ако я има, каква е тя? Какво е сатори? Какъв е този нов светоглед, който ни дава то, от кой ъгъл се разглеждат нещата?

При Даие (Дахуй, 1089—1163 г.) прочут учител от времето на династията Сун, живял монах на име Докен (Таоциен), който прекарал много години в изучаване на Дзен, но не успял да открие тайните му, ако изобщо има такива. Веднъж учителят го изпратил с мисия в далечен град и той се тревожел, че пътуването, което се налагало да продължи половин година, щяло по-скоро да попречи, отколкото да помогне на неговите занимания с Дзен. Соген (Дзунюан), друг ученик на Даие, му съчувствал и затова му казал:

— Ще те придружа в пътуването и ще направя за теб, каквото мога. Няма защо да прекъсваш своите медитации дори по време на път.

Една вечер, отчаян, Докен помолил приятеля си да му помогне в решаването на загадката на живота.

— Готов съм да сторя каквото мога, но има неща, за които не мога да ти бъда от помощ. С тях ще трябва да се справиш сам.

Докен поискал да разбере кои са тези неща.

— Когато си гладен или жаден, например, ако аз се храня или пия вода, ти няма да се заситиш. Трябва ти самият да ядеш и пиеш. Поискаш ли да се отзовеш на повика на природата, трябва сам да се погрижиш за това, аз не мога да ти бъда полезен. И никой друг освен теб не може да измине този път.

Този приятелски съвет изведнъж отворил съзнанието на монаха, който търсел истината. Той бил така възхитен от своето откритие, че не знаел как да изрази радостта си. Соген казал, че е свършил своята работа и оставил Докен да продължи сам. След половин година Докен се завърнал в манастира. По пътя го срещнал Даие, който слизал надолу от планината, и веднага отбелязал:

— Сега вече той знае всичко.

Нека попитам: какво ли е проблеснало в съзнанието на Докен, когато чул от приятеля си Соген толкова простичкия съвет?

Кьоген (Сянйен) бил ученик на Хякуджо (Пай-чан). След смъртта на учителя Кьоген отишъл при Исан (Туейшан), който бил от напредналите ученици на Хякуджо. Исан се обърнал към него:

— Разбрах, че си учил при покойния ми учител и че се отличаваш със забележителен ум. Разбирането на Дзен посредством интелекта обаче неминуемо завършва с аналитична дейност, което не е от голяма полза. Но независимо от това, ти може би си стигнал до някакво прозрение за истината на Дзен. Представи ми своя възглед за причината за раждането и смъртта; т.е. за онова, което си бил преди твоите родители да са те създали.

Кьоген не знаел как да отговори. Той се усамотил и изчел усърдно всичко, което бил записал по време на проповедите на учителя. Но не могъл да намери подходящ откъс, който да представи като пример за своя възглед. Върнал се при Исан и го помолил да го посвети в истината на Дзен, но той отговорил:

— Аз наистина нямам какво да ти кажа и ако бях се опитал, ти щеше да имаш повод да ми се присмееш. Освен това, каквото и да кажа, то ще си е мое и никога не може да е твое.

Кьоген останал разочарован и се обидил на Исан. В крайна сметка решил да изгори всичките си записки, които според него били вече напълно безполезни за душевното му усъвършенствуване и да се оттегли от света на хората, за да прекара остатъка от живота си в уединение и бедност според повелите на будизма. Той обяснил решението си така: „Каква е ползата от изучаването на будизма, който е толкова труден за разбиране и толкова сложен за възприемане, когато се преподава от друг човек? Ще стана обикновен, бездомен монах, несмущаван от желания за овладяване на неща, за които човек трябва да мисли прекалено много." Той напуснал Исан и си направил колиба близо до гроба на Чу, учителя от Нанян. Веднъж, когато чистел наоколо от плевели и камъни, едно пометено от него камъче отхвръкнало и се ударило в бамбуково дърво. От неочаквания звук той бил озарен от сатори. Радостта му била безгранична. Разбрал гледната точка на Исан; почувствал се така, сякаш срещнал отдавна починалите си родители. Нещо повече, осъзнал, че отказвайки да го обучава, Исан му е направил добро. Неговото просветление не би дошло, ако Исан тогава е бил толкова нелюбезен, че да му обясни нещата.

Не е ли възможно Дзен да се обясни така, че учителят да съумее да доведе всичките си ученици до сатори? Подлежи ли изобщо просветлението на анализ? Сатори е изживяване, което с никакви обяснения или примери не може да бъде предадено на друг човек, освен ако той самият вече не го е изпитал. Ако се поддаваше на анализ — в смисъл, чрез анализ да става ясно другиму, който не го е изпитал, сатори не би било сатори. Превърнато в понятие, то губи същността си и вече няма Дзен. Затова единственото, което може да се направи в Дзен, в смисъл на обучение, е да се посочи, да се подскаже или означи пътят, така че да се съсредоточи вниманието на човека към целта. Постигането на целта и осъзнаването на този факт трябва да направим сами, никой не може го стори вместо нас. А знаците за това са навсякъде. Когато съзнанието на човека е узряло за сатори, той може да го намери във всяко нещо. Един звук, една неразгадаема забележка, едно разцъфнало цвете или една най-обикновена случка, например да се препъне човек, са условие или възможност, които ще отворят човешкото съзнание за сатори. И най-маловажно събитие може да доведе до резултат с изключителна значимост. Една искра може да предизвика експлозия, която из основи да разтърси земята. Всички предпоставки, всички условия за сатори са в съзнанието, те просто чакат своето узряване. Когато съзнанието е готово да приеме един или друг знак — полет на птица, иззвъняване на звънец, човек изведнъж се връща в естествения си дом, т.е. в даден миг открива истинското си Аз. Поначало нищо не е скрито от човека, всичко, което иска да види, през цялото време е пред очите му, но той е сляп за него. Ето защо в Дзен няма нищо за обяснение, нищо за обучаване, нищо, с което да се обогатят човешките знания. Ако познанието не възникне у човека, то не е истински негово, то е като взето назаем чуждо украшение.

Кодзанкоку (Хуан Шанчу), поет-конфуцианец и държавник от времето на династията Сун, отишъл при Каидо (Хуйтан) с молба да го въведе в Дзен. Учителят му отговорил:

— В един текст, вие много добре го познавате, има откъс, който точно обяснява учението на Дзен. Нима Конфуций не казва: „Мислите ли, че крия нещо от вас, ученици мои? Наистина нямам какво да крия от вас."

Кодзанкоку се опитал да му отговори, но Каидо го прекъснал:

— Не, не!

Кодзанкоку изпаднал в затруднение, не знаел какво да каже. След време двамата се разхождали из планината. Лавровите дървета цъфтели и въздухът бил наситен с тяхното ухание. Учителят попитал:

— Усещате ли аромата?

Когато Кодзанкоку отговорил с „да", Каидо рекъл:

— Аз наистина нямам какво да крия от вас.

Тези думи внезапно отворили съзнанието на Кодзанкоку за сатори.

Подобни примери ще ни помогнат да разберем какво е сатори и как идва то. Читателят може да попита: „След всичките обяснения и указания не се чувствам ни най-малко помъдрял. Не можете ли точно да опишете същността на сатори, ако изобщо има такава? Вашите примери и твърдения са твърде неопределени. Аз зная само каква е посоката на вятъра, но къде е пристанът, към който отива в крайна сметка лодката?" Тук привържениците на Дзен могат да отговорят: „Нито сатори, нито Дзен имат същност, която да бъде представена или демонстрирана за усвояване. Защото Дзен не борави с идеи, а сатори е своеобразно вътрешно възприятие — всъщност не възприятие на отделен предмет, а — така да се каже — на Цялото. Крайната цел на сатори е Азът; няма друга цел освен човек да стане отново самия себе си. Ето защо Джошу казал: „Пий чаша чай". Ето защо Нансен казал: „Колко хубав сърп е този, реже така добре." По този начин действа Азът и той трябва да бъде уловен, ако въобще може да бъде уловен, в момент от неговото функциониране.

Тъй като сатори достига изначалния корен на съществуването, неговото постигане обикновено бележи повратна точка в живота на човека. Но това постигане трябва да е цялостно и ясно очертано; привидното сатори, ако изобщо съществува такова, е по-лошо от отсъствието на сатори. Обърнете внимание на следните примери:

Когато Риндзаи (Линджъ) покорно понасял трийсетте удара на Обаку (Хуанпо), той представлявал жалка гледка, но щом постигнал сатори, веднага станал съвсем друг човек. Първо възкликнал: „В крайна сметка будизмът на Обаку не е толкова богат". Когато видял укорителния поглед на учителя, той се отплатил за стореното му добро като му зашлевил плесница. „Каква арогантност! Каква дързост!" — би помислил някой. Но грубостта на Риндзаи има своите основания, затова нищо чудно, накрая че Обаку останал доволен от постъпката му.

Когато Токусан (Дъшан) прозрял истината на Дзен, той незабавно извадил всичките си коментари върху Диамантената сутра, които преди смятал за незаменими и носел навсякъде със себе си, подпалил ги и ги превърнал в пепел. Тогава възкликнал: „Колкото и да познава човек дълбоката философия, това познание е като леко перце, реещо се в необятността на пространството; колкото и да е важен човешкият опит в мирските дела, той е като капка вода, падаща в бездънна пропаст."

Един ден, след случая с летящите патици, за който вече стана дума, Басо влязъл в залата, където трябвало да говори пред събралите се. Изведнъж Хякуджо, чийто нос бил почти счупен, излязъл напред и започнал да навива постелката, разстлана пред Буда, върху която щял да коленичи учителят. Обикновено навиването на постелката означавало край на проповедта. Без да протестира, Басо слязъл от подиума и се прибрал в стаята си. Изпратил да извикат Хякуджо и го попитал защо е навил постелката, преди той да е казал дори дума.

— Вчера вие ми извихте носа и това ми причини силна болка — отговорил Хякуджо.

— Къде блуждаеха мислите ти? — попитал Басо.

— Днес вече не ме боли — отвърнал Хякуджо. Тогава Басо казал, че Хякуджо е разбрал Дзен. Тези примери са достатъчни, за да покажат промените в съзнанието на човека, предизвикани от сатори. Колко безпомощни са били тези монаси, преди то да ги озари! Те били като загубили се в пустинята странници. Но след сатори те могат да се държат като абсолютни монарси, те вече не са ничии роби, а господари на самите себе си.

След тези бележки за отварянето на съзнанието, наречено сатори, можем да направим следното обобщение:

1. Хората често си представят, че Дзен цели да постигне самовнушение чрез медитация. Както доказват посочените дотук примери, това изобщо не е вярно. Сатори не се свежда до създаване на някакво състояние, което човек се стреми да постигне чрез интензивно мислене за него. То е постигане на нова гледна точка за нещата. От момента на събуждането на съзнанието ни ние сме били насочвани да откликваме на вътрешните и външните условия по определен концептуален и аналитичен начин. Учението Дзен се състои в премахване веднъж завинаги на тези устои и в преизграждане на старата рамка върху съвършено нова основа. Очевидно е, че размишленията върху метафизични и символични твърдения, които са продукт на белязаното от относителност съзнание, не играят никаква роля в Дзен.

2. Без постигане на сатори никой не може да прозре истината на Дзен. Сатори е внезапен проблясък в съзнанието за една съвършено нова истина, неподозирана досега. То е своеобразен духовен срив, който става изведнъж след дълго натрупване на знания и представи. Натрупването е достигнало предела на стабилността, изведнъж цялата постройка рухва до основи и в същия миг нови небеса се разкриват изцяло пред нас. Достигне ли точката на замръзване, водата става лед, течността внезапно се е превърнала в твърдо тяло и губи способността си да тече. Сатори идва при човека изненадващо, тъкмо когато е усетил, че се е изчерпал докрай. В религиозен план това означава ново раждане, а в интелектуален — постигане на нова гледна точка. В този момент светът се облича в нови одежди, изчезва породената от дуализма привидност на нещата, наречена от будизма илюзорност.

3. Сатори е raison d'être на Дзен, без него Дзен не е Дзен. Всяка подготовка, практика или учение действуват срещу сатори. Дзен-учителите не са имали търпението да чакат то да дойде в неопределен момент, когато само пожелае. В искрения си стремеж да помогнат на своите ученици в търсенето на истината на Дзен, те с преднамерено загадъчни методи са целели да ги доведат до такова състояние на съзнанието, което би благоприятствало пътя към просветлението. Иначе никакви наставления и внушения от страна на религиозни и философски водачи не са постигали желания ефект. Техните ученици са били отвеждани все по-далеч и по-далеч от целта. Така е било по-специално в периода, когато будизмът идва в Китай с цялото си индийско наследство от подчертано метафизични абстракции и сложните системи на учението йога, които обърквали по-практичните по характер китайци и те не знаели как да схващат основното в учението на Шакямуни. Бодхидхарма, Шестият патриарх, Басо и други китайски учители забелязали това несъответствие и като естествен резултат възникнал и се развил Дзен. Те поставяли сатори над изучаването на сутрите и над схоластичните дискусии върху шастрите и го отъждествявали с Дзен. Без сатори Дзен е като пипер, който не люти. Но има и нещо друго, определяно като свеждане на Дзен само до изживяването на сатори, което трябва да се избягва.

4. Това подчертано внимание към сатори разграничава Дзен от дхяна-системата — такава, каквато е практикувана в Индия или в други будистки школи в Китай. Дхяна обикновено се разглежда като вид медитация или размишление, насочени към конкретна идея; в школата Хинаяна това е преходността, докато в Махаяна централно място заема учението за пустотата. Когато умът е подготвен така, че да е способен да осъзнае състоянието на пълна празнота, в която няма и следа от осъзнатост и дори е изчезнало усещането за несъзнавано, с други думи, когато всички форми на умствена дейност са пометени от полето на съзнанието и то е като небе без нито едно облаче по него — чиста небесна синева, тогава дхяна е достигнала своето съвършенство. Това може да се нарече състояние на екстаз или транс, но не и Дзен. В Дзен трябва да има сатори, да настъпи цялостен поврат, който да разруши старите наслоения в разума и да положи основите за нов живот, трябва да има пробуждане на ново съзнание, което ще преразгледа всичко старо от една нова, съвършено непозната до този момент, гледна точка. В учението „дхяна" тези неща липсват, тъй като е само едно пасивно упражнение на ума. То несъмнено има своите достойнства, но Дзен не бива да се отъждествява с него.

5. Сатори не означава да видиш лицето на Бога, нещо, към което се стремят някои християнски мистици. Дзен от самото начало дава да се разбере, че негова основна теза е необходимостта да се проникне в процеса на създаване; създателят може да е зает с формирането на своята вселена или да отсъства от работилницата си, но Дзен продължава без да зависи от подкрепата на създателя. Когато схване защо се живее животът, той е удовлетворен. Хоиен (Файен, умрял през 1104) от Гососан имал навика да протяга ръката си и да пита своите ученици защо това се нарича ръка. Когато човек знае защо това се нарича ръка, има сатори, има и Дзен. Докато при мистичния Бог важно е улавянето на конкретен предмет. Когато има Бог, се изключва идеята за не-Бог. Това не е самоограничение. Дзен изисква пълна свобода, дори от Бог. Точно това означава и определението „без постоянна обител". Фразата „Изчисти устата си, когато споменаваш Буда" има същото значение. Не че Дзен иска да светотатства, а просто осъзнава несъвършенството на думите и имената. Ето защо, когато се обърнали към Якусан (Юешан, 751—834) с молба да изнесе проповед, той не казал нито дума, а слязъл от подиума и се прибрал в стаята си. Хякуджо пък просто пристъпил няколко крачки напред, спрял и разперил ръце, и това било неговото изложение на великия принцип на учението.

6. Сатори не е болестно състояние на духа, не е подходящ обект за изучаване на ненормалната психика. То е преди всичко съвършено нормално състояние на съзнанието. Когато говоря за извисяване на духа, някой може да помисли, че Дзен е нещо, което обикновените хора би трябвало да отбягват. Това е най-погрешното разбиране на Дзен, но за съжаление твърде често се споделя от предубедените му критици. Както казва Джошу, „Дзен е всекидневната ви мисъл", единствено от пантите зависи дали вратата ще се отваря навън или навътре. Само за миг всичко може да се промени и вие да разберете Дзен, но си оставате нормален, какъвто винаги сте били, и в същото време сте придобили нещо съвсем ново. Съзнанието ви започва да работи в нова, съвсем различна тоналност, изпълнена с много повече покой, радост и задоволство, непознати за вас до този момент. Променя се тонът на живота. Усвояването на Дзен носи нещо обновително, подмладяващо. Пролетните цветя стават по-красиви, планинските ручеи — по-прохладни и бистри. Вътрешният поврат, който води до това състояние на нещата, не може да бъде наречен анормален. Щом животът започва да носи повече радост и неговият обсег се разширява до включване на самата вселена, би трябвало да има нещо в сатори, което е твърде ценно и си заслужава човек да се стреми към него.
8.

КОАН
Дзен е уникален продукт на източното съзнание. От практическа гледна точка неговата уникалност се състои в методичното обучение на съзнанието, така че то да се подготви за състоянието сатори, когато ще се разкрият собствените му тайни. Дзен може да бъде смятан за вид мистицизъм, но се различава от всички други негови видове по своята система, по своето обучение и по крайната си цел. Имам предвид главно упражненията коан и дзадзен.

Дзадзен или неговият санкстритски еквивалент дхяна означава седене с кръстосани нозе в пълен покой и дълбоко съзерцание. Тази практика се заражда в Индия и се разпространява из целия Изток. Съществува от векове и съвременните последователи на Дзен строго я изпълняват. В този смисъл дзадзен е основният практически метод за духовно, възпитание на Изток, но когато се прилага в комбинация с коани, той придобива специфични особености и е присъщ само на Дзен.

Тази глава е посветена главно на коаните като най-съществена особеност на Дзен, практикуван сега в Далечния Изток, а не на дзадзен или дхяна. Първоначално в будизма дхяна е била една от трите съставни части на учението: сила (морални предписания), дхяна (съзерцание) и праджня (мъдрост). От добрите будисти се очаква да спазват всички наставления на Буда, да усвоят добре начините за контролиране на страстите си и най-сетне — да са достатъчно просветени⁵⁸, за да се ориентират в цялата плетеница на будистката метафизика. Когато на човек му липсват някои от тези достойнства, той не може да бъде смятан за верен последовател на Шакямуни. Но с течение на времето се появили и различия — някои будисти започнали да обръщат повече внимание само на една от тези три части. Едни наблегнали върху етиката, поставяйки я над всичко останало, други станали последователи на дхяна, а трети се посветили на интелектуалния аспект в будисткото учение. Последователите на Дзен може да бъдат смятани за практикуващи дхяна, но в Дзен дхяна вече не се тълкува в първоначалния смисъл, защото Дзен има своя собствена цел в прилагането на тази индийска форма на духовно упражнение.

В Махаяна шастра, цитирана в Dhyana Paramita Systematically Expounded, от Шиша Дайшъ, основател на сектата Тиентай, се твърди, че дхяна се практикува, за да се изпълнят Четирите велики обета⁵⁹, почитани от всички будисти:
Дхяна е обител на добрата мъдрост,

дхяна е нива, раждаща блаженство,

като вода пречистена, дхяна измива прахта на страстите,

дхяна е броня, изкована от ваджра⁶⁰,

която защитава от стрелите на лошите помисли онзи, който я носи;

макар да не си достигнал състояние на покой,

ти вече се приближаваш към нирвана.

Ще достигнеш ваджра-самадхи⁶¹,

ще сринеш ограниченията и пречките,

дори да са големи като Планини,

ще придобиеш Шестте сили, творящи чудеса,

и ще можеш да спасиш безброй същества.

А ако прахта на гнева се вдигне така високо, че

затъмни божественото слънце,

велики дъждове може да я измият.

Вятърът на просветлението може да отнесе прахта,

но само дхяна ще я премахне завинаги.
Коренът на дхяна е dhi и означава „схващам", „разсъждавам върху нещо", „съсредоточавам се върху нещо". Етимологията на dhi може да има някаква връзка с dha — „държа", „пазя", „поддържам". Следователно дхяна означава да се държат мислите вкупом, да не се отклоняват от предначертания им път. С други думи, тя означава съсредоточаване на мислите върху един единствен обект. Затова, когато се практикува Дзен или дхяна, всички странични подробности трябва да бъдат така овладени, че да се създадат най-благоприятни условия, та съзнанието постепенно да се издигне над вихъра на страстите и чувствеността. Например яденето и пиенето трябва да се регулират, не трябва да се прекалява със спането, тялото да се държи в свободна и удобна поза, но стегнато и изправено. Що се отнася до контрола върху дишането, индийците, както е добре известно, са съвършени майстори в тази област. Друго важно обстоятелство е изборът на мястото, където ще седи практикуващият дхяна; разбира се, препоръчително е да се избягват мисли за пазара, фабриката или кантората. Има още много други правила или препоръки, отнасящи се до контрола върху тялото и съзнанието, които са разгледани цялостно в труда на Шиша Дайши за дхяна-парамита.

Както се вижда и от тези кратки бележки върху дхяна, дзадзен, практикуван от последователите на Дзен, няма същата цел както при другите будисти. В Дзен — дхяна или дзадзен се използват като средство за решаване на загадките коан. Дзен не превръща дхяна в самоцел, защото разглеждано отделно от упражненията коан, практикуването на дзадзен има второстепенно значение. Без съмнение то е необходимо съпътстващо обстоятелство в усвояването на Дзен — дори ако един коан бъде разбран, дълбоката му духовна същност няма да стигне до съзнанието на изучаващия Дзен, щом не е овладял в съвършенство дзадзен. Коан и дзадзен са двата неотделими атрибута на Дзен — първият му дава зрение, вторият — опора.

В ранните години на будизма в Китай усърдните будистки учени насочили вниманието си към философски дискусии и сутри като Аватамшака, Пундарика, Праджняпарамита, Нирвана още тогава били преведени на китайски. Задълбочените метафизични тези, съдържащи се в свещените текстове, заинтересували китайските учени повече от всичко останало в тях. Така, вероятно благодарение на ненадминатия Кумараджива, на китайските будисти бил даден силен импулс за пълното овладяване на свещените текстове. След това започнало изучаването на будистката етика. Когато през шести век в Китай дошъл Бодхидхарма, Първият патриарх на Дзен, той бил приет с подозрение като един вид еретик. Будистките философи не го разбирали и не го одобрявали. Дори когато Шестият патриарх Ено (Хуйнън) се отказал от своето отшелничество и се обявил за истинския носител на учението на Дзен, другите последователи на дхяна, не го забелязали. Дотогава дхяна или дзадзен се прилагали главно според Хинаяна — както става ясно от трудовете по историята на ранния будизъм в Китай и както може да се съди по сутрите за дхяна, преведени до онова време. Дзен, както го разбираме сега, се поява едно или две поколения след Ено, но се развива така бързо, че засенчва всички останали будистки школи. Понастоящем в Китай няма будистки манастир, който да не принадлежи към сектата Дзен, и повечето от тях са от школата Риндзаи⁶². Една от причините Дзен да се наложи е практикуването на дзадзен като начин за решаване на коаните и оттам — към постигането на сатори.

Терминът коан, влязъл широко в употреба към края на династията Тан, означава буквално „обществен документ" или „официален устав". Сега означава кратък разказ за учител по Дзен, диалог между учител и монаси, или въпрос, поставен от учител, чиято цел е да се отвори съзнанието за истината на Дзен. В началото разбира се, този вид словесност, какъвто го знаем сега, не е съществувал. Представлява своеобразна методика, специално създадена през по-късен период от великодушни учители, които искали да стимулират еволюцията към дзен-съзнание у техните по-малко надарени ученици.

Съзнанието може да се развива и само дори когато е оставено да следва определения му от природата ход. Но човек не може винаги да чака естествения ход — той обича да се намесва, за добро или за зло. Човек е нетърпелив, щом има възможност да се намеси, не пропуска да го направи. Това понякога помага, понякога определено вреди. В резултат се стига до едното или до другото. Ние приветстваме намесата на човека, когато се постига повече, отколкото се губи, и наричаме това усъвършенстване и прогрес, но когато ефектът е обратен, явлението се определя като регрес. Цивилизацията е нещо изкуствено, създадено от хората. Някои не са удовлетворени от нея и искат да се върнат обратно към природата. Наистина така нареченият съвременен прогрес в никакъв, случай не може да бъде окачествен като абсолютно благо, но като цяло, поне от материалната страна, животът ни днес е по-добър отпреди и виждаме признаци за по-нататъшно подобрение. Затова нашето недоволство общо взето не се проявява особено силно.

По същия начин въвеждането на системата коан в Дзен — чист, естествен и прост, води едновременно и до упадък, и до напредък. Но веднъж появила се, тя трудно може да се премахне. Разбира се, било е много човеколюбиво от страна на дзен-учителя да се погрижи и за своите онеправдани братя, чиито природни заложби не са били богати колкото неговите и които, следователно, са могли да пропуснат възможността за достигане до истината. Той е искал да сподели с тях чудесното блаженство от прозрението, изпитано от него чрез дзен. Неговото бащинско отношение го е карало да търси начин да отвори дори и насилствено съзнанието на своите ученици за непознатите красоти на сатори. Оставени на своето невежество, те биха стигнали до него само по рядка щастлива случайност. Учителят знаел, че методът коан е изкуствен и внесен отвън, защото докато Дзен не се зароди от вътрешната активност на човека няма да бъде истински и изпълнен със съзидателна жизненост, както би трябвало да е. Но дори и подобието може да задоволява, когато истинското е трудно и рядко постижимо. Още повече, че оставено само на себе си, това истинско нещо най-вероятно въобще би изчезнало от съвкупността от човешки опит. Подобието не означава непременно проста подмяна. То може да съдържа в себе си нещо неподправено и пълно с възможности, защото правилно използвана, системата коан-дзадзен разтваря съзнанието за истината на Дзен. Защо тогава да не я възприемем и да не я прилагаме изцяло?

В началото дзен-учителят бил, така да се каже, самоук. Той нямал училищно образование, не бил посещавал колеж за съответната подготовка. Но воден от настоятелна вътрешна необходимост, която разпалвала духа му, непрекъснато търсел и подбирал необходимите му познания. Той се самоусъвършенствал. Разбира се, имал и учител, но учителят не му помагал така, както днес се оказва помощ на ученика — по-често, отколкото е необходимо, повече, отколкото е добре за него. Тази липса на леснодостъпно образование е направила дзен-учителя още по-силен и издръжлив. Това е причината, поради която в този ранен период, по-точно в епохата на династията Тан, Дзен бил толкова активен, изпълнен с блясък и сила. Когато системата коан се появява в епохата на династията Цин (Сун), златните дни на Дзен почти свършват и учението постепенно започва да показва признаци на упадък и застой.

Ето един от първите коани, задавани на учениците от по-късния период. Когато монахът Мьо (Мин) попитал Шестия патриарх какво е Дзен, той отговорил: „Ако съзнанието ти не е ангажирано с размисли за двуначалието добро-зло — какво е истинското ти лице, преди да си се родил?" (Покажи ми това „лице" и ти ще се докоснеш до тайната на Дзен. Какъв си бил ти преди да се роди Авраам? Ти ще узнаеш кой си и кой е Бог, след като си се срещнал лично, отблизо с онзи първообраз. Тук на монаха се казва да се ръкува със съществото-първо-образ, или — с други думи — със самия себе си.)

Когато този въпрос бил зададен на монаха Мьо, съзнанието му вече било подготвено да прозре съдържащата се в него истина. Въпросителната форма само външна. Всъщност въпросът е бил утвърждение, целящо да отвори съзнанието на слушателя. Патриархът забелязал, че съзнанието на Мьо е на прага на своето отваряне за истината на Дзен. Монахът се лутал в мрака дълго и изнурително. Съзнанието му помъдряло дотолкова, че било като узрял плод и се нуждаело само от леко разклаща-не, за да падне на земята. Едно последно докосване на ръката на учителя било достатъчно. Настояването за „истинското лице" е изиграло ролята на тази последна намеса и съзнанието на Мьо мигновено се отворило за истината. Но на нов ученик, който за разлика от Мьо не е запознат с Дзен, подобно утвърждение под формата на въпрос за „истинското лице", се отправя обикновено с друга цел. Той трябва да започне да осъзнава, че онова, което досега е приемал като обикновен факт или като логически невъзможно, може и да е било нещо друго и че предишният му подход към нещата невинаги е бил правилен или благотворен за духа му. След като ученикът осъзнае това, той би могъл да се замисли върху самата фраза и да се опита да стигне до истината, ако има такава. Целта на коана е именно да развие у ученика този стремеж към търсене. След това той трябва да продължи да търси въпроси, докато умът му стигне до ръба на пропаст, която трябва да прескочи. Този отказ от последните опори довежда ученика до пълно откриване на неговото „истинско лице", по думите на Шестия патриарх. Вижда се, че тази употреба на коана не е такава, каквато е била в ранните години. Тогава той е бил, така да се каже, кулминация на всичко, което ставало в съзнанието на монаха Мьо, получило в развитието си този завършек. Въпросът на Шестия патриарх дошъл в края на упражнението. Сега обаче коанът се поставя в началото — той дава първия тласък на движението към Дзен. Повече или по-малко механично отначало, движението постепенно придобива характера, необходим за съзряване на дзен-съзнанието. Коанът служи като фермент. Когато са налице достатъчно условия, съзнанието се отваря към сиянието на сатори. Характерно за съвременния Дзен е именно използването на коана като механично средство за отваряне на съзнанието за собствените му тайни.

Хакуин имал обичая да показва едната си ръка и да иска учениците му да чуят нейния звук. Обикновено звук се чува само когато човек пляска с двете си ръце и в този смисъл не е възможно да се произведе звук само от една ръка. Хакуин обаче искал да се стигне до корена на нашия всекидневен опит, който се опира на така наречената научна или логическа основа. Този фундаментален поврат е необходим, за да се изгради нова структура въз основа на опита на Дзен. Оттук и това явно неестествено, а следователно и нелогично, искане на Хакуин към учениците му. Предишният коан бе за „лицето" — нещо, което се гледа; а този е за звука — нещо, което е адресирано към слуха като сетиво. Но крайната цел и в двата случая е една и съща — да се отвори тайникът на съзнанието, където посветените могат да открият несметни богатства. Виждането или чуването нямат нищо общо с основното значение на коан. Както казват учителите по Дзен, коан е само парче тухла, с която чукаш по вратата, показалец, насочен към луната. Той има за цел да синтезира или да преодолява — без значение коя дума ще изберете — дуализма на сетивата. Докато съзнанието не е свободно да приеме звук от една ръка, то остава ограничено и раздвоено в своя вреда. Вместо да намери ключа към тайните на съзиданието, съзнанието е безнадеждно погребано в относителността на нещата, т. е. неистинската им страна. Докато съзнанието не се освободи от оковите, то никога няма да разглежда света в неговата цялост и да бъде удовлетворено. Всъщност звукът, произведен от едната ръка, стига и горе до рая, и долу до ада, така както „истинското лице" на човека е обърнато към цялото пространство на съзиданието и до края на времето. Хакуин и Шестият патриарх си подават ръка и ни изпращат еднакви послания.

Да разгледаме друг пример. Когато Джошу бил запитан какво значение има идването на Бодхидхарма на Изток (което се смята за равностойно на въпроса кой е основният принцип на будизма), той отговорил: „Кипарисовото дърво в двора".

— Вие говорите за обективно съществуващ символ — казал монахът.

— Не, аз не говоря за обективно съществуващ символ.

— Тогава кой е основният принцип на будизма? — отново попитал монахът.

— Кипарисовото дърво в двора — отново отговорил Джошу.

Този диалог е пример за коан, предназначен за начинаещи.

Абстрактно погледнато, не може да се каже, че тези коани, дори според здравия разум, са напълно безсмислени. Ако искаме да размишляваме върху тях, те ни предоставят големи възможности за това. За някои например, едната ръка на Хакуин може би е символ на вселената или на безусловното, а кипарисовото дърво на Джошу — конкретен израз на висшия принцип, през който прозира пантеистичната наклонност на будизма. В тях отсъствува и споменатият метафизичен символизъм. Да се разгадават коани с помощта на разума — това вече няма да е Дзен. Дзен в никакъв случай не бива да се смесва с философията. Той има своя собствена причина да съществува обособено и този факт никога не бива да се забравя. В противен случай цялата му структура се разпада. „Кипарисовото дърво" винаги ще си е кипарисово дърво и няма нищо общо с пантеизма или с какъвто и да било друг „изъм". Джошу не е бил философ дори и в най-широкия и общоупотребяван смисъл на думата. Той отначало докрай е бил дзен-учител и всичко, което се е отронвало от устните му, е идвало направо от собствения му духовен опит. Затова, ако оставим настрана този „субективизъм", (въпреки че в Дзен няма такъв дуализъм като субект и обект, мисъл и свят), „кипарисовото дърво" губи изцяло своя смисъл. Ако въпросната фраза има интелектуален или концептуален характер, можем да опитаме да разберем значението и, следвайки логическата връзка на идеите в нея, и да си въобразим, че най-сетне сме преодолели трудността. Но учителите по Дзен ще ни уверят, че и в този момент Дзен е безкрайно далеч от нас, а духът на Джошу ще ни се присмива иззад паравана, който така и не сме успели да поместим. Питателната среда за коаните са онези зони от съзнанието, които логическият анализ не може никога да достигне. Когато съзнанието узрее до такава степен, че получи настройка подобна на тази на Джошу, значението на „кипарисовото дърво" ще се разкрие от само себе си и без по-нататъшни въпроси ще се убедите, че вече разбирате диалога.

След смъртта на Джошу попитали неговия ученик Акутецуши (Чутиедзу), дали наистина на въпроса „Кой е основният принцип на будизма", Джошу е дал отговора за кипарисовото дърво. Ученикът отвърнал без колебание: „Моят учител никога не е казвал такова нещо." Това било в пълно противоречие с факта, защото всички знаели, че Джошу бил изрекъл тази фраза. Човекът, който попитал Какутецуши, също знаел. Той задал този въпрос, за да види как ученикът на Джошу разбира смисъла на отговора с кипарисовото дърво. Затова продължил да пита: „Но всички потвърждават този факт. Как можете вие да го отричате?". Тецу държал на своето: „Моят учител никога не е произнасял тази фраза и по-добре да не го обиждате по този начин." Какво безцеремонно изявление! Но онези, които познават Дзен, знаят — това категорично отрицание е несъмнено доказателство, че Тецу разбирал истински духа на своя учител. Неговият Дзен бил несъмнен. От гледна точка на здравия разум обаче никакво интелектуално усилие не би могло да помири това категорично отрицание със самия факт. Затова Дзен е учение направо безпощадно към онези критици, които възприемат историята с кипарисовото дърво като намек за пантеизма на Махаяна.

Ако говорим на общоприет език (мисля, че за обикновения читател е по-лесно да разбере дзен, представен по такъв начин), в нашето съзнание има неопознати пространства, които са отвъд границите на относително устроеното съзнание. Не е правилно да ги определяме като „подсъзнание" или „над-съзнание". Думата „отвъд" се употребява само защото с нея най-удобно се определя тяхното местоположение. Но всъщност в съзнанието ни няма „отвъд", „отдолу" или „отгоре". Съзнанието ни е неделимо цяло и не може да бъде делено на части. Така наречената terra incognita е един вид отстъпка на Дзен заради обичайния ни начин на изразяване. Всяко място в съзнанието ни обикновено е запълнено с нанос от понятия, от който трябва да се избавим, за да осъществим опита на Дзен. Психолозите на Дзен споменават за наличие на недостижими места в съзнанието. Говорим за тези „пространства", за да станат по-лесно разбираеми за нас самите, въпреки че в действителност такива места няма извън обикновеното съзнание. Когато даден коан премахне всички пречки пред висшата истина, осъзнаваме, че няма такова нещо като скрито пространство в съзнанието, няма дори истина на Дзен, която изглежда толкова тайнствена.

След като стената на коана бъде преодоляна и пречките на логиката премахнати, вие се връщате, така да се каже, към своето всекидневно, относително устроено съзнание. Едната ръка не издава звук, докато другата не я плесне. Кипарисовото дърво се извисява пред прозореца. Всички човешки същества имат вертикално поставен нос и хоризонтално разположени очи. От този момент Дзен става най-простото нещо на света. Откриваме, че през цялото време вървим през едно поле, което по-рано сме смятали за безкрайно отдалечено. След сатори виждаме познатия ни свят с всичките му многобройни предмети и идеи в тяхната взаимна връзка и ги благославяме.

Когато все още не е съществувала системата коан, Дзен вероятно е бил по-естествен и по-чист, но само малцина избраници са можели да постигат неговия дух. Да предположим, че сте живели през онази епоха — какво щяхте да направите, ако ви ударят грубо по рамото? Как бихте го възприели, ако ви нарекат „стара мръсна изтривалка"? Или ако учителят ви помоли да му подадете възглавницата и после ви удари с нея? Ако сте били твърдо решени да изследвате дълбините на Дзен и сте имали непоколебима вяра в неговата „разумност", то след дълги години медитация бихте могли да успеете. Но такива примери днес рядко се срещат. Съзнанието ни е толкова заето с житейски грижи, че не сме в състояние да извървим сами лабиринта на Дзен. В ранните години на епохата Тан хората са били по-простодушни и по-доверчиви. Съзнанието им не е било обременено с предубеждения. Но това положение поради присъщия на нещата характер, не е можело да просъществува дълго. За да се поддържа жизнеността на Дзен, е било необходимо да се намери средство, с помощта на което това учение да стане по-достъпно и съответно по-разпространено. Упражнението коан е трябвало да бъде създадено в интерес на подрастващите и на бъдните поколения. В самата същност на Дзен е заложено то никога да не може да бъде широко разпространена религия, каквито са будистката школа Шин или християнството. Но фактът, че в основни линии съхранява приемственост в продължение на толкова векове, се дължи, според мен, главно на системата коан. В Китай, където възниква, Дзен вече не съществува в първоначалния си вид. Линията на приемственост е прекъсната — толкова силно в него е проникнало учението за Чистата земя, което има за основен елемент повтарянето на името на Буда. Само в Япония Дзен все още е жизнен и има своите ортодоксални прояви. С основание може да се твърди, че това се дължи на коан в съчетание с практиката на дзадзен. Без съмнение тази система до голяма степен е изкуствена и крие опасни капани, но когато се борави правилно с нея, Дзен й вдъхва живот. За онези, които под ръководството на истински компетентен учител я прилагат точно, опитът на Дзен е осъществим и сатори със сигурност ще дойде.

И така, видяхме, че този опит може да се постигне, като се премине през определен процес на обучение. С други думи, упражняването на коан е система, изградена с точно определена цел. Дзен не е като други форми на мистицизъм, оставени изцяло на случайността или капризите на съдбата. Следователно, прилагането на системата коан е нещо, което е характерно само за него. То го спасява от увличане в практиката на транса, от потъване в самоцелно съзерцание, от превръщане в упражнение за успокоение. Дзен се опитва да обхване живота в неговото пълнокръвно съществуване; да спира потока му и да се вглежда в него — това не му е присъщо. Постоянното присъствие на коани пред мисления ни взор прави съзнанието постоянно заето, т.е. изцяло активно. Сатори се постига в това състояние на активност, а не когато тя се потиска, както биха предположили някои. От казаното дотук за същността на коан можем по-добре да видим колко Дзен се различава от „медитацията" — такава, каквато най-често е разбирана и практикувана.

Систематизирането на учението Дзен започнало още през X век в Китай, но завършването му се дължи на гения на Хакуин (1683—1768), живял през епохата Токугава. Каквото и да се говори срещу прилагането на коан, именно тази система е спасила японския Дзен от пълно изчезване. Ето например, в съвременния китайски Дзен — доколкото може да се съди, е останало само названието. Същевременно вижте общата тенденция в практиката на Дзен, както я следват привържениците му от школата Сото в днешна Япония. Не може да се отрече, че в Сото има много добри страни, които заслужават да бъдат изучени внимателно. Но що се отнася до жизнеспособността на Дзен тя е по-голяма може би в школата Риндзаи, която използва системата коан.

Някой може да каже: „Ако Дзен наистина е така далеч от дейността на разума, както твърдите, в него не би трябвало да има система. Всъщност не би могло и да има, защото самото понятие система е резултат от мисловна дейност. За да бъде последователен докрай, Дзен би трябвало да остане прост, чист опит, който изключва всичко, наподобяващо процес, система или учение. Прилагането на коани би трябвало да е несъвместимо и чуждо на Дзен, то е в противоречие с него". На теория, или по-скоро от гледна точка на абсолютната истина, това твърдение е вярно. Затова, когато Дзен се разглежда „праволинейно", в него не се признават коани, нито околни пътища за изявяването. Просто тояжка, ветрило или дума! Дори когато някой казва „това е тояжка", „чувам звук" или „виждам юмрук", Дзен вече го няма. Той е като светкавица — няма място и време дори да се зароди мисъл. Говорим за система коан или за система изобщо, само когато става въпрос за практическата или конвенционалната страна на нещата. Както бе посочено вече, дори написването на тази книга е отстъпка, подмяна и компромис, а какво остава за "цялостното систематизиране" на учението Дзен.

За страничния наблюдател това „систематизиране" не изглежда всъщност като систематизиране — то е пълно с противоречия и дори сред самите дзен-учители има множество доста смущаващи различия. Това, което един утвърждава, друг категорично отхвърля или осмива със саркастични забележки така, че непосветените не знаят как да разбират тези постоянни и неразрешими пререкания. Истината е, че Дзен не бива да се разглежда само откъм неговата повърхност. Термини като система, рационалност, последователност, противоречие или несъответствие не отиват по-далеч от повърхността му. За да го разберем, трябва да обърнем наопаки този къс брокат и да го изследваме откъм другата му страна, където ще видим сложната плетеница на канавата и нишките. За Дзен този обратен ред е много необходим.

Ще приведа един пример, за да покажа как различните учители разглеждат Дзен. Фуньо, един от великите учители по Дзен от времето на династията Тан, казал: „Ако човек знае какво е тази тояжка, вече е изучил Дзен." Това изглежда доста прост коан. Учителят обикновено носи със себе си дълга тояжка, символ на неговия ранг, но някога тя е била неотменен спътник на странствуващите, използвана при изкачване на планини или преминаване на реки. Като добре позната вещ, тя е била използвана много често от учителите, за да илюстрират с нея свои проповеди. Тояжката често пъти ставала предмет на дискусии сред монасите. Чо от Рокутан, друг дзен-учител, очевидно оспорил становището на предшественика си Фуньо, завявайки: „Ако човек знаеше какво е тояжката, щеше да се намери в ада по-бързо от летяща стрела." Но в такъв случай никой не би пожелал да изучава Дзен. Какво всъщност е имал предвид Чо? Хоан, друг дзен-учител, казва за тояжката нещо което не е толкова радикално. Той съвсем разумно и същевременно наивно заявява: „Ако някой знае какво е това, нека го вземе и го опре до стената". Дали тези учители говорят за един и същ факт, дали казват една и съща истина? Или пък си противоречат не само на думи, но и с фактите, и с утвърждаваната от всеки истина? Да видим какво казват други учители за тояжката.

Един ден Суирю седнал на учителското кресло и като показал тояжката си, направил следното признание:

— Прекарах двадесет години в манастира благодарение на достойнствата й.

— Какво са ви дали нейните достойнства? — попитал един от монасите.

— Като се опирам на тояжката, прекосявам потоци, превалям планини. Какво щях да правя без нея?

По-късно друг учител, Шокеи по същия повод заявил:

— Ако аз бях на негово място, нямаше да кажа такова нещо.

— А какво щяхте да кажете? — попитал веднага монахът.

Шокеи взел тояжката си, слязъл от учителското кресло и се оттеглил.

Ето как Хоан коментира думите на двамата учители: „Тояжката на Суирю е твърде хубава, — но колко жалко! — има глава на дракон и опашка на змия. Тя е накарала Шокеи да последва Суирю и резултатът е също така достоен за съжаление — Шокеи все едно се е опитвал да нарисува още петна по козината на тигъра. Когато монахът попитал каква сила е получил от тояжката, защо Суирю не я е изхвърлил пред очите на събралите се? Тогава щеше да има истински дракон, истински тигър, които щяха да вдигнат вихрушка от прах."

Да се запитаме — какъв смисъл има целият този шум за нищо? Ако съвременният Дзен е система, то какъв вид система е? Изглежда хаотичен, а възгледите на различните учители са толкова противоречиви! И все пак от гледна точка на Дзен има един общ поток, протичащ през този безпорядък, а всеки учител на практика подкрепя другите по най-категоричен начин. Защото едно привидно противоречие не пречи на истинското утвърждение. В това взаимно допълване — наистина не по пътя на логиката, а по характерен за Дзен начин — откриваме животворността и истината на коан. Безжизнена фраза не би могла да даде толкова много резултати. „Едната ръка" на Хакуин, „кипарисовото дърво" на Джошу, или „първообразът" на Шестия патриарх — всички те са заредени с живот до самата си сърцевина. Едно докосване до този живец и цялата вселена ще се надигне от гроба, където сме я погребали с нашата логика и анализи.

За онези, които искат да знаят повече за коаните, давани за решаване на изучаващите Дзен, привеждам няколко примера.

Когато Кьосан получил от Исан огледало, той го показал на насъбралите се монаси и рекъл:

— Монаси, Исан е изпратил това огледало. Как ще го наречем — мое или на Исан? Ако кажете, че е мое, тогава защо е дошло от Исан? Ако кажете, че е на Исан, как ще обясните, че е в моите ръце? Ако дадете точен отговор, ще запазя огледалото. Ако не можете, ще го разбия на парчета.

Кьосан повторил думите си три пъти, но след като никой не казал нищо, счупил огледалото.

Тодзан дошъл при Уммон за съвет. Уммон го попитал:

— Откъде идваш?

— От Сато.

— Къде прекара лятото?

— В Ходжи край Конан.

— Кога тръгна оттам?

— На 25-ти от осмия месец.

Изведнъж Уммон повишил глас и наредил:

— Ударете му тридесет пръчки. Сега можеш да се оттеглиш.

Вечерта Тодзан отишъл при Уммон и попитал каква грешка е допуснал, че да заслужи тридесет удара. Учителят отвърнал:

— Така значи скитосваш из цялата страна? О, нещастна дрипо!

Исан спял, когато Кьосан влязъл при него. Щом го чул, той се обърнал към стената. Кьосан казал:

— Аз съм ваш ученик. Не се притеснявайте. Учителят направил движение, като че ли тогава

се събужда от сън. Кьосан понечил да излезе, но учителят го извикал и казал:

— Ще ти разкажа какво сънувах. Кьосан се навел напред, за да слуша. Исан рекъл:

— Ти сам се досети.

Кьосан излязъл и донесъл леген с вода и кърпа. Учителят измил лицето си, но преди да седне отново, влязъл друг монах, Кьоген. Учителят казал:

— Ние правехме чудо и то необикновено. Кьоген отговорил:

— Аз бях долу и знам какво правехте вие.

— Щом е така, разкажи го — пожелал учителят.

Тогава Кьоген му донесъл чаша чай. Исан казал:

— О, монаси, колко сте умни! С вашата мъдрост и чудесата, които творите, наистина превъзхождате Шарипутра и Маудгаляна!

Секисо (Шъшуан) умрял и неговите ученици решили, че трябва да бъде наследен от главния монах. Но Кюхо (Цинфън), който бил слуга на покойния учител, казал:

— Почакайте, имам един въпрос, на който приемникът би трябвало да отговори. Старият учител ни учеше така: „Овладейте всичките си страстни желания, бъдете като студена пепел и обрулени дървета, дръжте устата си затворена, докато не обрасне с мъх, бъдете целомъдрени като чисто бяло ленено платно, бъдете студени и мъртви като съд за благовония в изоставен храм". Как трябва да се разбира всичко това?

— Това — казал монахът — показва състоянието на пълното премахване.

— Ето, ти въобще не можеш да схванеш смисъла.

— Нима? Щом мислиш така, запали благовонна пръчица. Ако наистина не разбирам думите на стария учител, няма да мога да изпадна в транс, преди да е изгоряла пръчицата.

Щом изрекъл това, главният монах паднал в несвяст и вече не станал. Кюхо погладил с ръка своя покоен събрат-монах и казал:

— Ти даде забележителен пример за изпадане в транс. Но и в тълкуването ти се провали също така забележително.

Този пример доказва, че Дзен съвсем не означава стремеж към потапяне в нищото.

Приема се, че коаните са около 1700 на брой, но това ми се струва преувеличено. За практически нужди биха били достатъчни десет, пет или дори само един коан, та да се отвори съзнанието за висшата истина на Дзен. Но озаряващо просветление се постига само чрез саможертвени усилия на съзнанието, подкрепяни от твърда вяра в целта на Дзен. То не се постига чрез просто преминаване от по-прости към по-сложни коани, както това се практикува от школата Риндзаи. Тяхното количество всъщност няма нищо общо с просветлението. Необходимите изисквания са вяра и лични усилия, без които Дзен е само празен въздух. Онези, които гледат на Дзен като на размисъл и абстракция, никога няма да стигнат дълбините му, до които могат да се приближат само със силата на волята. Може да има стотици или дори безбройно множество коани — тъй както и количеството предмети във вселената е безкрайно, но това не ни засяга. Нека човек постигне всеобхватно и напълно удовлетворяващо прозрение за животрептущата същност на нещата, а коаните сами ще си намерят място.

Тук се крие и опасността от системата коан. Човек е склонен да смята, че всичко в учението на Дзен се свежда до нея, забравяйки истинската му цел — разкриване на вътрешния свят на човека. Мнозина са попадали в този капан и неизбежният резултат винаги е бил разрушаване и упадък на учението. Дайе (Дахуй) напълно съзнавал това, когато изгорил сборника със стоте коана, съставен от неговия учител Енго (Юану). Тези сто коана най-напред били подбрани от дзен-литературата от учителя Сетчо (Сиетоу), който написал и коментар към всеки от тях под формата на четиристишие. Дайе бил ревностен последовател на Дзен. Той знаел добре каква цел е имал неговият учител, когато е коментирал подбраните текстове. Знаел много добре и това, че впоследствие те ще се превърнат в убийствено оръжие срещу Дзен. Затова предал книгата на пламъците.

Други обаче са я пазили и сега е на наше разположение като един от най-важните трактати върху Дзен. Тя е един вид помагало и служи за авторитетен източник, когато възникват съмнения при изучаването на Дзен. На японски заглавието й е „Хекиганшу" (Джъ Пийен). За непосветения читател' тя е неразгадаема. Първо, езикът й не е класическият китайски, а разговорният от времето на династиите Тан и Цин, който понастоящем се среща само в дзен-литературата, написана по доста неиздържан начин. Второ, стилът е характерен за този вид произведения. Мислите и изразите изглеждат толкова необичайни, че смущават читателя, който очаква да срещне обикновена будистка терминология или поне скучни класически образци. Освен тези езикови трудности „Хекиган" естествено е пълна с Дзен. Но онези, които искат да разберат как последователите на Дзен боравят с коани, биха имали полза от тази книга.

Има и други трудове, посветени на коан, които повече или по-малко наподобяват Хекиган — Шойороку, Мумонкан, Каианкокуго и др. Всъщност книгите за Дзен, известни като гороку (улу, „изказвания и диалози), както и множеството биографии на дзен-учителите, разглеждат коан по характерния за Дзен начин. Почти всички видни учители са оставили в наследство свой труд гороку и от тези книги главно е съставена така наречената дзен-литература. Там, където философското учение на будизма използва всякакъв вид тълкувания, съждения и анализи, често пъти подробни и сложни, Дзен предлага лаконични фрази, афоризми и иронични коментари, които ярко контрастират с будистката философия. Друга характерна особеност на дзен-литературата е нейната причастност към поезията — коан се оценява и тълкува чрез стихове. Най-значимите примери в това отношение са Хекиганшу (Джъ Пийен) и Шойороку (Дзунюнлу). Първият е от Сетчо, както вече бе посечено, а вторият — от Унши (Хунчъ), който е автор на коментари в стихове и в друг сборник. Естествено е за Дзен да намира най-ярък израз в поезията, а не във философията, защото е свързан повече с чувствата, отколкото с разума, оттук и неговото предразположеност към поезията.