В обятията на шамбала ернст Мулдашев съдържание

Ориентирах се по компаса и закрачих към мястото, откъдето бяхме започнали своя поход към Града на боговете. „Живеем в някакъв нарисуван от нас самите свят - мислех си, докато вървях. - Всеки човек е художник на своя живот. Всеки рисува. Малцина са тези, които живеят естествено. Защо? Ами защото слабо поз­наваме самите себе си. Почти не знаем кои сме! Ходим на учили­ще и дори получаваме отлични оценки по предмети, които ни на­силват да приемем „маймунския вариант" за развитието на чове­чеството. Дълбоко в душите си обаче не вярваме в него. Нещо в нас не Ни разрешава да оглушеем чак до такава степен. Започваме да ходим на църква, уж за да опознаем себе си, но монотонното пеене на попа скоро ни омръзва и преставаме да вникваме в същ­ността на молитвите. А въпросът „Кой съм?" продължава да виси и да ни чопли отвътре. Не ни остава нищо друго, освен да си „ри­суваме сюжети" по темата „Кой съм аз?".

Ние рисуваме различни сюжети за себе си. Съвсем рядко те са „самобичувапщ" - никой не иска да си представя например, че е животно, научило се да ходи на два крака. Доста по-често се рису­ват „банални сюжети", за който са характерни например яденето на сладолед като начин да изпиташ радост, желанието красиво да по­стоиш с халба бира на шумна улица, за да удовлетвориш тщеслави­ето си, навикът загадъчно да помълчиш със сведен поглед пред за­интригувал те екземпляр от противоположния пол, за да прикриеш баналността на своето мислене, умението да разкажеш брадат виц, като пръв се разсмееш, за да демонстрираш интелекта си и т.н.

Най-често обаче хората рисуват за себе си „самовъзвеличава-щи се сюжети", като обикновено ги крият дълбоко в себе си. По­някога, когато „душата вече не издържа", индивидът се появява в обществото с пъстра вратовръзка и малиново червена риза. Тога­ва изпитва удовлетворение от разтапянето на „баналните драска­чи на сюжети", които му се подмазват и примират пред малинова­та му риза.

Народът нарича мъжете, които рисуват „самовъзвеличаващи се сюжети", надути пуяци или самовлюбени идиоти. Най-умните от тях в един миг стигат до прозрението, че не е културно да но­сят такава риза. Затова започват да се обличат или изцяло в бяло, или в черно, за да подчертаят своята загадъчност. А най-най-ум­ните осъзнават, че работата не е в облеклото, а в маниерите, на които те някъде там се учат (неизвестно впрочем къде!). Демон­стрират ги елегантно и укорително поглеждат към „баналните драскачи на сюжети", които не умеят да държат приборите пра­вилно и не са научени на английския вариант за отваряне на уста­та с цел поглъщане на зеле, да речем. Гениите пък сред тях се досещат, че по-важен от маниерите е погледът. Те дълго тренират пред огледалото, за да живеят после цял живот за сметка на пог­леда си: не ми харесва - леко повдигам веждата над едното око; харесва ми - притварям клепачи (дай Боже, миглите да са дълги); скучно ми е - заглеждам се в една точка; весело ми е - смея се с очи, като леко ги присвивам; трябва да очаровам някого - широко разтварям очи и т.н. „Баналният драскач на сюжети" не разбира за какво става дума и... се хваща на въдицата.

Мъжете обикновено „желаят" жените и го повтарят безкрайно, дори когато съвсем не е така. На тяхната страст са подложени и трите категории жени. „Самобичуващите се" ги желаят, за да им доставят благородно две минути радост. „Баналните" стават жер­тва на принципа, че в животинския свят съществуват отношения между самеца и самката. „Самовлюбените" пък биват очаровани с подсъзнателната мисъл: „Ще ти дам да се разбереш, кучко, кой съм аз!"

Според мен напоследък жените от третата категория, които си рисуват „самовъзвеличаващи се сюжети", се увеличават. Дойдо-

ха времена, когато уравниловката изчезна и на преден план изля­зоха материалните, а не идеологическите ценности. Сега дори ня­кой импотентен тип с „Ауди" може да мине за мъж от класа. Же­ните от третата категория си дават висока оценка и всяко „допус­кане" на екземпляр от мъжки пол до бялото им тяло оценяват на­право като подарък от злато за него - „самеца". Те не забравят да издадат умопомрачаващ вик, който да свидетелства за дивата сте­пен на възбуда по време на краткотрайната процедура, за да му повишат самочувствието.

Мъжете наричат това състояние на жените синдром на „злат­ната... " (имат предвид женския орган), като не забравят в по-кул­турно общество, особено в присъствието на хора с малинови ри­зи, да го наричат високопарно „синдром на златната жена".

Разбира се, не смятам, че само импотентни мъже си купуват „Ауди", но пък вярвам в съществуването на „синдрома на златна­та жена". Представителките му също много обичат златото и но­сят по пет синджирчета наведнъж. А пръстените им са толкова, че тези златни окови не им дават възможност да си сгъват пръстите. Те безкрайно съжаляват, че никой не прави бижута за пръстите и на краката, дори и арабите.

Често наблюдавам жени с подобен синдром. Те и на мен се лепят, макар да нямам „Ауди", а служебна „Нива". Ползата е, че така ги изучавам, макар да ми става малко тъжно.

Тях човек би могъл да оправдае до известна степен, понеже те искат по някакъв начин да подчертаят превъзходството си пред мъжете в малиново, бяло или черно. В отговор те изтъкват своя „сюжет на живота, обагрен в златисто". Така започва съревнова­нието между сюжетите. За каква любов може да става дума?

Жените със „златни сюжетчета" също искат обаче да бъдат оби­чани. Желанието да се влюбят ги притиска все по-силно, така че идва време, когато „златната жена" реално си задава въпроса къ­де е „той"? Оглежда представителите на мъжкия пол и най-сетне избира обекта на своята любов. Видът на избраника зависи от ней­ните умствени способности.

Най-примитивните „златни жени", при които грижата за пъп-чето доминира над всичко, обикновено избират напомпано с ана-

боли биче с впита тениска. От американските екшъни те са въз­приели идеята, че жената задължително се нуждае от защитник, сякаш някой толкова я преследва, че й трябва закрила. Животът обаче си тече мирно и спокойно, пъпчето не винаги може да бъде оголено, а бичето е все до нея. Като пълен идиот той дори през зимата облича понякога впитата тениска без ръкави. По-умната категория „златни жени", които не обръщат чак толкова голямо внимание на пъпчето, избират за „обект на любовта" дебеловрати със златни ланци. Напълно възможно е тайно да желаят да имат до себе си нещо, което да „мирише на мъж". И тъй като дебелият врат се възприема като главен признак на мъжествеността, отна­чало на тях им харесва да висят на него. После така им омръзва, сякаш ги карат да правят едно и също упражнение по време на сутрешната гимнастика. А и животът с дебеловратия след време става скучен, защото работата все пак не е във врата.

Още по-умната категория „златни жени" избират за обект на любовта си артисти, видни учени, депутати и други подобни пред­ставители на интелектуалния елит, стига да не са твърде стари. Въпреки че вратът на подобен мъж най-често е тънък, а адамова­та му ябълка стърчи нелепо, „златната жена" разбира, че основ­ното, за което може да го обича, е умът му. Ако умът му пък е в съчетание с известно име - повече от чудесно! Тя примира от гор­дост, докато пристъпва редом с него - невзрачния, защото той е достатъчно умен да твърди пред всички, че именно тя го е ощаст­ливила и е станала негова муза. Приятелките, хванали под ръка биче или дебеловрат обект, линеят от завист, понеже техните въз­любени не могат да кажат две думи на кръст, а само се пъчат със златото по врата си или издуват гръдния си кош.

Постепенно обаче започва да се появява противоречие, защото обектът на нейната любов предпочита пред „златната жена" своя­та наука или артистичните си изяви. Освен това проявява наглостта постоянно да й досажда с разговори за творчеството си, докато според нея би трябвало да й посвещава цялото си време. Как да се промени това положение? Как?! Чрез капризи! Първият каприз помага, вторият път - номерът минава, и така... цял живот. Извед­нъж „златната жена" забелязва, че обектът се е поизтъркал, крас-

поречието по неин адрес е започнало да звучи отвратително три­виално, а творческите му пориви са редки и с променлив успех. Тогава й хрумва мисълта: „Глупачка, кому посвети най-хубавите години от живота си?!" Тя се обръща към внезапно заинтиригува-лите я бичета и дебеловратите със златни ланци. Минутите общу­ване с тях са й достатъчни да разбере, че междувременно натру­палите тлъстини мъже са още по-долно качество от онези, които са загубили своя творчески потенциал. „Златната глупачка" изоб­що не загрява, че причината е в нея или по-скоро в „златния сю­жет", който тя толкова старателно рисува цял живот.

Най-умната, бих казал хитро-гениалната категория „златни жени", която доста сдържано се отнася към украсяването на пъп-чето и вратлето, избира за обект на любовта си финяги или мъ­же с неосъществени обратни наклонности. Такава жена разбира, че финягата ще й стане преди всичко „приятелка", но цял живот ще я почита и ще задоволява нейните „златни наклонности" са­мо защото тя - красавицата - го е оценила и е повишила мъжко­то му самочувствие, натикано в ъгъла от неговите „задни инте­реси".

„Златната умница" го е погледнала отпред, с което е придала значение на достойнството му. Тя дори отговаря на злобните за­вистници, намекващи за обратната му ориентация с гениалното: „Това е екологичен проблем!" Защо в такъв случай мъжът да не стане приятелка на подобна жена! Нали тя винаги го хвали и твър­ди, че е нормален мъж, който има... известни забежки. Затова пък колко общи интереси имат! И колко е важно това! Колко е хуба­во... да бродират заедно! Що се отнася до сексуалната задоволе­ност на „златната умница", то тя умее дори да медитира като йога и със силата на мисълта да потиска естествените си еротични же­лания. Ако пък „приятелката-възлюбен" от време на време се под­дава на особените си гени, то тя му прощава, защото за нея дума­та приятелка е с главно П.

Спънах се в някакъв камък и едва не се проснах на земята. От­ново усетих под краката си тибетските камъни.

- Ех! Колко леко се върви! - чух отзад гласа на Селиверстов.

- Да бе - изсумтя Рафаел Юсупов.

- Да не би да сте уморен, Рафаел Гаязович? - невинно под­хвърли Селиверстов.

- А, нищо, нищо.

- Кажете, ако сте уморен...

- Малко...

- Баба ми казваше: „Ще си почивам на онзи свят."

- Май не го казваш току-тъй, Сергей, нали? Сигурно имаш нещо предвид!

- Не, нямам. Само го споменах.

- От мен да мине. Помни обаче, че можеш да предизвикаш съдбата!

Стрелката на компаса ни водеше по тибетското плато. Градът на боговете, в чийто център се извисяваше Кулата на Шамбала, се отдалечаваше от нас. Скоро ще стигнем до цивилизацията. Ще ни посрепщат „цивилизовани" хора, на които ще започнем да доказ­ваме, че Градът на боговете наистина съществува и че в дълбока­та древност там са се случвали събития, които... Ще ги убеждава­ме, че сме произлезли от Тибет, където... където... Мислите ми започнаха да „заекват", сякаш не желаеха преждевременно да пра­вят равносметка на експедицията.

Към любовта се стремят и умните, и глупавите, и красивите, и неособено хубавите, и младите, и старите. Хората са готови да жертват всичко в името на любовта - пари, реноме, положение. Пред любовта избледняват и алчността, и завистта. Това неразби­раемо чувство може да прави чудеса.

Понякога обаче тя бива заменена от псевдолюбов.

Най-честият вариант на подмяна е така наречената всенародна любов към вожда, другаря генерален секретар, дучето, фюрера, някой шеф или лидер. Защото силните на деня, които имат безг­ранична власт и пари, не могат да спят спокойно нощем и все се чудят какво им липсва. Внезапно се сещат - нуждаят се от любов! И те нареждат да им водят все нови и нови жени, повечето от които правят всичко необходимо да утвърдят високото им само­чувствие. После се обръщат към мъжката половина на човечест-

вото - ей така, просто за да се усещат обичани от колкото се може повече хора! Ето как въз­никва „всенародната любов", с която сексът изобщо не може да се мери. -

Когато-мисли за любовта, човек забравя, че първо трябва да обича той самият, а после да иска от другите хора да го оби­чат. Но хората ужасно се стра­хуват да даряват любов. За­що?! Ами защото истинската любов изисква душевна чисто­та. А тя е невъзможна, ако си се поддал на алчността, под­лостта и завистта. Как се става чист? Много лесно - като се мисли чисто, защото тъкмо в мисълта е заложена чистотата на човека.

Във всеки от нас надделява човекът-пространство, който също силно желае да стане Бо­жи Син като вечния му събрат - човека-време. За да се осъ­ществи това, трябва да мине доста време. И най-важното -необходимо е да се осъзнае, че най-съществен критерий за прогреса е чистотата на помис­лите.

Беше ми весело да крача в Тибет. Но още по-радостно ще­ше да ми стане в родната Уфа, където щях да гледам жените

в очите. Изведнъж си предста­вих как цялата улица се пълни с хора и от очите им струи лю­бов. Влюбените погледи става­ха все повече на брой. Какво пък - човекът-пространство е способен да се усъвършенства. Казах си, че хората на Шамба-ла отдавна са се научили да обичат истински.

Стигнахме до мястото, къ­дето бяхме разпъвали нашите палатки. Оттук бяхме поели

към загадъчния Град на бого­вете. Обърнах се назад - Кула­та на Шамбала вече не се виж­даше.

Пак разпънахме палатките. Приготвихме си скромна вече­ря. Пийнахме по малко спирт. Стомахът почти не ме болеше.

- Момчета! Утре потеглям към Мястото на гладния дя­вол... сам.
МЯСТОТО НА ГЛАДНИЯ ДЯВОЛ

Сутринта на другия ден се надигнах по-рано от обикновено, което ми се случва рядко. По принцип ме събуждат с вик в ухото „Ставай!" или с гъделичкане, което ми е много противно. Щом все пак стана, поне час се движа като зомби без мисъл в главата. Изобщо не се сещам за гимнастика или миене.

Рано или късно идвам на себе си и тогава си спомням, че съм шеф на експедиция. Започвам бурна дейност и се карам наляво и надясно, че късно поемаме по маршрута, като забравям, че при­чината за късното тръгване все пак съм аз. Когато всичко вече е приготвено, вадя несесера от найлоновата торба с вечно влажна­та хавлиена кърпа, която мирише на парцал за бърсане на под, и започвам процедурата по измиване. Особено внимание отделям на зъбите. Понякога дори забравям за лицето, да не говоря за вра­та. Случва се да извадя зацапано огледалце и докато се опитвам да видя лика си през петънцата кал, се бръсна, като мажа бузите си (разбира се, без гореща вода) с омекнало парче сапун, по което са полепнали малки камъчета. Не се уморявам да си повтарям: „Ама че физиономия, а?!"

Завиждам на брат си Алберт, който е „чучулига", сутрин става лесно, приготвя закуска за всички, след което започва да реве: „Ставайте! Ставайте!" Разбира се, ние спящите, дълго не се пре-

даваме и дори понякога прилага­ме хитрост, като потупваме па­латката с ръка отвътре, за да зас­видетелстваме, че вече сме будни. Но Алберт също не се предава и започва да удря с лъжица по кан­че. Най-доволен е, когато от па­латката се подадат нашите съне­ни физиономии.

Сънената физиономия се отли­чава от всички състояния на чо­вешкото лице по своята висока степен на непривлекателност, то­гава понятието мачкано лице се изпълва със съдържание. Щом ви­дя подобни лица, ръцете ми несъз­нателно правят мачкащи движения и винаги си спомням изказва­нето на моя приятел Юрий Иванович Василиев за женската кра­сота. Той не пропуска да подчертае, че тя може да се види само сутрин, когато лицето не е покрито с „мазилка".

Онази сутрин, когато се събудих учудващо рано, полежах в палатката с прояснена глава. Мислите ми кръжаха около разкази­те на Кетсун Зангпо, Бонпо-лама и монаха Тленнурпу за Мястото на гладния дявол, където имах намерение да се озова днес.

Бонпо-лама ми разказа навремето, че в района на Кайлас пре­ди VII-VIII век от нашата ера е съществувало кралство на йоги­те, наричано Шанг-Жонг, където живеели последователи на йо-гийското учение. Те знаели мантри и чрез тях използвали тантри-ческата сила на Кайлас. С нейна помощ била построена столица­та им - Тун-Лонг-Вали, тоест Вавилон. Това място, вече затрупа­но от пясъци, е омагьосано и сега се нарича Мястото на гладния дявол.

В главата ми изплуваха и беседите с Бонпо-лама за това, че е напълно възможно точно тук да са се извършвали експерименти-

те, казано на съвременен език, за клониране на човека, адаптиран към суровите условия на Земята след Всемирния потоп. Големи­те хора (вероятно атлантите) са използвали „семена" от арийска-та раса, запазени във Вара - гениите хранилища на Шамбала. Опи­тите продължавали, но скоро големите хора разбрали, че „създа­нието" изисква грижи, понеже клонираните тибетци имали склон­ност да прегрешават. Затова недалеч от Кайлас бил изграден ти­бетският Вавилон, в който големите хора обучавали ниските на ръст тибетци как да живеят. Този процес продължил дълго, дока­то тибетците не се разпръснали по цялото земно кълбо.

За съжаление обаче те изгубили способността си да ползват енергийните технологии. Така Земята била населена, Шамбала из­пълнила мисията си, а големите хора слезли под земята - в родна­та Шамбала, като оставили тибетците без закрила. Останалите на Вечния континент жители забравили, че техните предци отдавна са се разпространили по земята и са създали различни народи и нации, които са техни братя. Те дори не си спомняли за тях, а чакали завръщането на големите хора. Те обаче все не се връща­ли, а тибетците потепенно подивели. Рядко появявапщте се неиз­вестно откъде пророци учредили много религии и им възложили да създадат теософска (религиозна) държава. Те им казали да си припомнят миналото, което е основно за цялата Земя. Ето защо Тибет бил назован Страната на спомените.

Много често тибетците идвали на мястото, където се намира­ли развалините на източния Вавилон, после отивали на поклоне­ние пред свещения Кайлас, извърщвали свещената парикарма и молели Кайлас да върне големите хора. Но Кайлас мълчал. Ско­ро те забелязали, че сред развалините, вече затрупани от пясъка, се е заселила някаква черна сила. Пристигналите тук започнали да се убиват един друг без причина. Тръгнал слух, че Кайлас е омагьосал мястото и че там се е заселило безтелесно същество, което се храни със злите хорски мисли. Всеки можел да се убеди със собствените си очи. Защото тук злобните човешки мисли не само не можели да бъдат скрити, но и се осъществявали. Хората престанали да посещават мястото, а дори и да отивал някой, вина­ги бил съм. Но дори и самотниците често не издържали влияние-

то на онези лоши мисли, които излизали от сами­те тях и те полудявали или молели Бог телата им да се вкаменят.

Тибетците го нарекли Мястото на гладния дя­вол. Те винаги разказва­ли на другите хора ужас­ни истории, защото зна­ели, че там страхът се притъпява. Били дълбо­ко убедени, че страхът е свято чувство и предпаз­ва от лоши мисли и зли деяния. Обаче в Място­то на гладния дявол стра­хът не защитавал човека, затова той постъпвал, както му харесва.

Рафаел Юсупов из­хърка рязко, та чак подс­кочих. После вдигна ръ­ка, погледна ме с мътен поглед и попита:

- Какво, не спиш ли?

- Нещо не ми се спи...

- Да! Въздухът не стига... - отрони Юсупов и мелодично за­хърка, „издухвайки" ниските ноти.

Докато го слушах, си помислих, че днес би трябвало отново да се срещнем с монаха Тленнурпу. Неговата килия в манастира Чу-Гомпа беше наблизо. „Шофьорът" Лан-Вин-Е не ми даде да си поговоря подробно с него, понеже стриктно изпълняваше нареж­дането на спецслужбите да възпрепятства продължителните ни контакти с тибетските монаси. Според краткия му разказ навре­мето Тибет е бил управляван от Бога на демоните. Той седял на

Кайлас, a жена му - на Мястото на гладния дявол. Когато 28-те добри богове победили Бога на демоните, Кайлас засиял. Сияело и Мястото на гладния дявол. Светлината идвала от камъка Шан-тамани. Може би Гладният дявол е бил изпратен там от Кайлас, за да го защити.

Тихичко се измъкнах от палатката, извадих несесера и с удо­волствие се избръснах. Измих се в ручейчето, като не забравих да изтрия и огледалцето. Намръщих се при допира на лицето ми до ухаещата кърпа. После запалих примуса, кипнах вода за закуска­та и като влязох в ролята на Алберт, изревах:

- Ставайте! Ставайте! Никой да не си прави оглушки!

Момчетата се заизмъкваха от палатките. Радвах се на сънени­те им лица, усещайки свежестта на своята измита и дори обръсна­та физиономия.

Веднага след закуската отидох при Тату и го помолих тихо­мълком да ми уреди среща с монаха Тленнурпу без знанието на Лан-Вин-Е, който трябваше да ни чака в манастира Чу-Гомпа.

- Не, не, не! - уплаши се той. - Не бива! Лан-Вин-Е вижда всичко! По-добре е да му кажете.

Заедно с Равил и Тату потеглихме начумерени по платото към манастира Чу-Гомпа. Пръв ни посрещна Лан-Вин-Е. Лицето му не изразяваше никакви емоции. Вложих цялата си енергия и го помолих да поговоря с Тленнурпу. Той учудващо лесно се съгла­си, но постави условието разговорът да се състои в негово при­съствие.

Малко по-късно се срещнахме и след обичайните поздрави аз казах:

- Бих искал да продължим разговора си за Мястото на гладния дявол. Днес имам намерение да го посетя...

Веждите на монаха се повдигнаха, очите му се разшириха.

- Не ходете. То е омагьосано.

- Бил ли сте там?

- Да, но сам. Не бива да ходите двама души едновременно.

- Разбирам...

- Дин, дин, дин - намеси се в разговора Лан-Вин-Е, като побутна преводача Та­ту, който освен тибетски знаеше и английски, и ки­тайски.

- Дуау, дуау, дуау - от­върна му Тату, от което „разбрах", че го осведомя­ва за желанието ми да оти­да на Мястото на гладния дявол.

- Бя, бя, бя - каза Лан-Вин-Е.

Стана ми ясно, че е про­тив.

- Позволете да продъл­жа разговора си с монаха! -помолих ги аз.

- Please - пръв отговори Тату.

- Как се чувствахте там? Тленнурпу ме погледна с

тъмнокафявите си очи:

- Лошо.

- Е... - монахът поизчака с отговора - там ставаш... зъл.

- Много зъл ли?

- Много.

- Ядосваш се силно и всичко ти се струва гадно. Главата ти се пълни с лоши мисли.

- А ако до теб стои приятел?

- Там се ходи поединично и само...

- Само какво?

- След като си извършил свещената парикарма около Кайлас.

Планината те прочиства. Като си по-чист, можеш да оцелееш.

- А „непречистените" оцеляват ли? -Не.

- Никога ли?

- Никога!

Знаех, че вече съм направил парикарма, затова също имах шанс

да... оцелея.

- А как умират хората там?

- Обикновено молят тялото им да се вкамени - монахът ме погледна сякаш с чувство на вина, убеден, че за един европеец понятието да се вкамениш изглежда глупаво и фантастично.

- И какво? Някой вкаменил ли се е?

- Да се вкамениш е щастие. Бог е дарявал само избраници. За обикновените хора то е недостъпно. Обикновените просто уми­рат.

- Значи - да се вкамениш... - повторих аз.

- Да се вкамениш е нещо много хубаво - простодушно добави монахът.

Вече знаех за феномена сомати. Известно ми беше, че йога от най-висок ранг е в състояние по време на медитация да прехвърли водата на своя организъм (така ми се струва!) във вода от четвър­тото състояние. После той спира обмяната си и тялото му изпада в така нареченото каменно-неподвижно състояние, в което се запаз­ва хиляди и дори милиони години. Неизвестно защо интерпретирах хипотетичната вода от четвъртото състояние като вода, подобна на онази, която се съдържа в хрущялите. Известно е, че те проявяват склонност към минерализация, тоест към натрупване на минерал­ни вещества - по-точно на калциеви соли. Оттук следваше изводът, че тялото на човека в сомати може да претърпи минерализация или да се вкамени. „Нима състоянието сомати не е вечно? Съществува ли опасност тялото да се вкамени?", помислих си аз.

Като разсъждавах наум по този въпрос, предположих, че сигур­но „отгоре се вижда всичко". Може би такова количество на тела в състояние на сомати е излишно за Генофонда на човечеството? Въз­можно е духът на дадено тяло, който живее на онзи свят, да е извър­шил грях и да се налага тялото да бъде ликвидирано. Или хората са изпаднали в сомати при неподходящи температурни условия и за­това тялото започва да деградира или се вкаменява.

- Дун вяо као? - обади се Лан-Вин-Е.

- Пита за какво сте се замислил - сконфузено промълви Тату.

- Ами отговорете му, че не знаете. Вие наистина не знаете за какво мисля.

- Дан ме - отвърна Тату. Настъпи минутна пауза.

- Дали на Мястото на гладния дявол има вкаменени хора? -прекъснах пръв паузата.

- Има, има - отговори монахът. - Осмина са.

- Какви са те?

- Големи.

- Седят или стоят?

- Разбира се, седят. -Как?

- Под формата на триъгълници, като... триъгълни каменни блокове.

- He ви разбрах.

- Медитиращият човек винаги прилича на триъгълник.

- Къде по-точно са те?

- Дайте да ви нарисувам мястото.

Монахът взе експедшщонния ми дневник и започна да рисува. Бог не му беше дал способности на художник, но изтърпях док-рая, като постоянно го засипвах с уточняващ въпроси.

Мястото се намираше недалеч от малка рекичка. Между ска­лите имало площадка, където били разположени осем „тела на вкаменени хора". Те приличали на триъгълншщ, но всеки от тях запазвал индивидуалните си черти. Височината им достигала два или дори пет метра, може би и повече. Били разположени в една

редица, ориентира­на от северозапад на югоизток. Наб­лизо се намирал горещ минерален извор, в който има­ло кръгли камъни, а светената вода била с три различ­ни вкуса. На две места се издигали пясъчни дюни със свещен пясък, под­ходящ за лечебни цели.

- Защо смятате, че триъгълните каменни блокове са тела на вкаменени хора? - попитах го аз.

- Как така? - учуди се той. - При медитация в позата на Буца човек винаги образува триъгълник; Той се стреми към това. Там се крие целият смисъл на медитацията.

- Не са ли малки пирамиди?

- Какво говорите! Пирамида е например Малкият Кайлас. Вка­менените хора наричаме понякога статуи, макар да е неправилно. Между другото, всяка от тях има своето название.

- Знаете ли ги?

- Ами... да - започна да си припомня монахът. - Пишете! Взех експедиционния дневник и написах следното: 1. Пема-Сам-

боа, 2. Соге-торче-чан, 3. Пема-Кялбао, 4. Санго-Таго, 5. Лонден-чази, 6. Чаня-санги, 7. Торче-толи, 8. Пема Джунгни.

- И какво означават?

- Означават различните прояви на един и същи човек.

- Как да ви разбирам?

- Всеки човек се проявява по различен начин - с недоумение ме погледна той.

- В какво?

- Как в какво? В тялото. Къде другаде?!

- Искате да кажете, че един и същи човек се е вкаменявал осем пъти, така ли? - учудих се аз.

- Да, вкаменявал се е осем пъти и всеки път е оставял след себе си по една статуя - с невъзмутимо лице отвърна монахът,

- Невъзможно!

- Как така невъзможно?! - искрено се зачуди монахът. - Случва се.

- Разбирам, ако човек е изпаднал в състояние на сомати. Тога­ва при неподходящи условия тялото му може да се минерализира, тоест да се вкамени. Но не може да се минерализира осем пъти и всеки път да оставя след себе си каменна фигура.

- Може - отново потвърди монахът.

- И как става това?

- Много просто. Нали разбирате, че човекът е преди всичко дух. А духът може да влезе в едно, после във второ, след туй в

трето тяло. Ако поиска, може да влиза в много тела едно след друго. Нали така? -Е?

- Значи така, един човек, тоест дух, решил навремето да се вкамени осем пъти. Стана ли ви ясно? - изгледа ме монахът.

- Не.

- Изглежда е изпаднал в състояние на сомати и поради непод­ходящи условия тялото му се е вкаменило - промърморих си под носа.

- След като видял, че тялото му се е вкаменило, човекът, тоест духът, напуснал „каменното тяло" и се вселил в ново тяло по вре­ме на бременността на някоя жена. Когато неговото ново тяло се родило и пораснало, той отново отишъл на Мястото на гладния дявол, седнал там и изпаднал в състояние на медитаия, след кое­то тялото му пак се вкаменило! Тогава той напуснал вкаменилото се тяло, отново се вселил в ново... и така сторил осем пъти. Осем­те статуи, които ви изброих, са имената на този човек по време на осемте му живота. Стана ли ви ясно?

- Вече да - отвърнах. - Но защо го е правил?

- О-о! - възкликна монахът. - Толкова е сложно...

- Да не би да е искал по този начин да създаде цели осем ста­туи? - подсмихнах се аз.

- О, не - също се подсмихна монахът.

- Тогава защо се е вкаменявал осем пъти?

- За да се пребори с Черния ангел... ангела на злото.

- Кой е пък той?

- Ами точно това е Гладният дявол - изгледа ме монахът като несъобразително дете. - Този човек е желаел да стане мъртъв, защото само мъртвите могат да си съперничат с ангелите - доба­ви монахът.

- Живият човек по-слаб ли е?

- Разбира се, по-слаб е.

- А онзи, чието тяло се е вкаменявало осем пъти, успял ли е в

крайна сметка да победи Черния ангел?

- Не, не успял. Черният ангел се оказал по-силен - сведе пог­лед монаха. - Черният ангел изчаквал тялото му да изпадне в со­мати и веднага го превръщал в камък, като не му давал възмож­ност да стане пълноценен мъртъв. Затова човекът се вселявал в ново тяло с нов живот, отново стигал до Тибет, пак изпадал в со­мати и като ставал мъртъв, се борел с Черния ангел. Онзи отново превръщал тялото му в камък и не му давал възможност да поеме цялата сила на мъртвите. Така се повтаряло осем пъти.

- Значи мъртвите се делят на пълноценни и непълноценни... -промърморих под носа си.

- Разбира се. Не всеки човек, станал мъртъв, бива приет сред мъртвите. Ако не са го приели там, неговото тяло се вкаменява. Но ако мъртвите приемат новия мъртъв, то щастливецът усвоява силата на всички мъртви на Земята. Тяхната сила е огромна.

- А защо не са го прие­ли? Нали е преследвал бла­городната цел да се пребо­ри с Гладния дявол.

- Не зная. Но старите ла­ми са ми споменавали, че на Мястото на гладния дявол е скрито нещо свещено. Точ­но него пази Гладният дявол - тихо продума монахът. -Това място е било омагьо­сано, при това... много хит­ро.

- А какво означава „не­що свещено"?

- Не зная - отвърна мо­нахът.

Мислите ми се разбяга­ха напосоки, после се съб­раха накуп и аз си предста­вих, че това „свещено нещо"

е най-вероятно отломък от ка­мъка Шантамани. За съжаление монахът Тленнурпу не знаеше за него. „Колко многолик и ге­ниален е Създателят! - помис­лих си. - Той -е изпратил Чер­ния ангел, наричан ош;е Гладния дявол, там, където се е издигал тибетският Вавилон. Възложил му е да охранява това свещено място и скъпоценния отломък, но по своеобразен начин, по­казвайки на хората колко стру­ват техните лоши мисли."

Облегнах се на пейката, на която седях, и чак тогава видях, че Лан-Вин-Е е заспал с клюм­нала настрани глава. Ето защо толкова дълго не ме прекъсна! Продължих да разсъжда­вам за Гладния дявол и отново осъзнах не само гениалността, но и оригиналността на Създате­ля. Спомних си, че през целия си научен живот все мислех и мислех, негодувайки вътрешно поради появата на тъпи и нелепи мисли. Само понякога, при това доста рядко, изпадах във въз­торг от някоя нестандартна мисъл, която се отличаваше с изк­лючителна простота и сякаш сияеше с особена светлина. Дори недоумявах - как досега не се бях сетил? Отначало мозъкът ми и в най-затънтените си ъгълчета клокочеше от гордост, но пос­ле, когато мъничко поумнях, разбрах, че това не е мое лично постижение, а подарък от Него - за мен, устремения да открия нещо ново.

След като още мъничко поумнях, започнах да различавам „бо­жествената" мисъл от човешката „гениална" мисъл. „Божестве­ната мисъл" наистина сияеше, предизвикваше усещане за лекота и възторг поради своята безкрайна простота и оригиналност. „Ге-

ниалната човешка мисъл винаги беше утежнена с дъл­боки съмнения. В крайна сметка престанах да бъда учен, а започнах да „изпрос-вам" мисли от Бога и дори схванах „принципа на из-просване" - да се мисли, да се мисли, постоянно да се мисли по темата на изслед­ването, а не да се врънка без­волево с надеждата, че Влас­телинът на света на мислите ще усети напъването и ще помогне. Ето така живея се­га - като роб на Бога, но се гордея, защото разбирам, че Той ме е създал.

- Дан, лин, ве! - събуди се Лан-Вин-Е.

- Ох! - въздъхнах неволно.

- Какво каза той? - Лан-Вин-Е попита преводача, като ме по­сочи с пръст.

- „Ох" се превежда като „добро утро" - изтърсих аз.

Тату преведе. Лан-Вин-Е се усмихна. Стана ми ясно, че разго­ворът ни скоро ще бъде прекъснат, затова бързо зададох поред­ния си въпрос:

- Онзи човек, чието тяло се е вкаменявало осем пъти, обикно­вен ли е бил или голям човек?

- Не знам. Но статуите са големи.

Помислих си, че може би гигантите в Египет не са просто ста­туи, а вкаменени тела на хора от паралелните светове. Отивайки в родния си свят, те са оставили телата си тук, в чуждия свят, като са ги консервирали чрез сомати и са подготвили всички предпос­тавки за минерализирането, тоест вкаменяването им. Прекалено идеално са изработени тези статуи!

- Дин-де, дин-де - заповта-ря Лан-Вин-Е.

Тату го посочи:

- Казва, че е време да прик­лючвате.

- Ей сега!

- Вин-лео-бео?

- Пита кога ще свършите разговора - сведе глава Тату.

- След три минути. Лан-Вин-Е кимна.

- Днес или утре искам да отида до Мястото на гладния дявол... сам. Направил съм па-рикарма, тоест ритуална оби­колка около свещената плани­на Кайлас, и сигурно отчасти съм се пречистил. Според вас ще оцелея ли?

- Може би ще оцелеете, а може би - не - отвърна той.

- Какво ме заплашва там?

- Злите мисли, които таите в себе си, ще се засилят многократ­но и ще ви разкъсат. Освен това - намръшц се монахът - ще за­почнете да молите тялото ви да се вкамени. То ще страда много силно и на вас ще ви се прииска да стане каменно... Нали камъкът не усеща болка.

- М-да... - произнесох аз.

- Не ви препоръчвам да се приближавате твърде близо до вка­менените хора.

-Защо?

- Струва ли си да се цапате?

- Около тях обитава Гладният дявол, а той е катализатор на злите мисли у хората. Ако се задържите известно време там, ще попаднете под влиянието на огромния Черен ангел и вашите мно­гократно засилени зли мисли ще ви разкъсат. А ако не ви умър-

твят те, ще останете във властта на злото. Дали си е струвало в такъв случай да правите свещена парикарма?

- Значи не бива да се цапам, така ли?

- Веднъж ви е провървяло - монахът впери очите си в мен. -Извършили сте парикарма, не сте умрели и сте се пречистили. Ако се приближите към вкаменените хора, ще ви се наложи още веднъж да извършите парикарма, за да прогоните злите мисли, подсилени от Черния ангел. Преди да отида на Мястото на глад­ния дявол, на два пъти направих парикарма, а веднага след като посетих това място, ми се наложи още веднъж да го сторя. Ще ви призная, че последната парикарма ми беше най-трудна - засиле­ните от Черния ангел зли мисли болезнено напускаха моето тяло.

- Дин ел-ки - отсече Лан-Вин-Е.

Без да ми преведат, разбрах, че настоява да приключваме раз­говора.

- Ей сегичка! Кажете, точно там ли ще се омърся?

- Точно там - кимна монахът. - Между другото, не взимайте фотоапарата, а ако го вземете, не фотографирайте Мястото на гладния дявол.

- Защо?

Тогава все още не знаех, че след няколко години ще ми се на­трупа цяла камара снимки с ясно различими светещи обекти. Ана­лизирането им ще ни доведе до извода, че най-вероятно сияещи­те обекти са различни варианти на ангелоподобния живот на Зе­мята - невидими за очите, но неизвестно защо изобразени на снимките.

Погледнах монаха Тленнурпу и разбрах, че няма да успея да повторя неговите стъпки, тоест да направя парикарма, да посетя Мястото на гладния дявол и отново да направя парикарма. Нямах време за още един ритуален обход на Кайлас - притискаше ме срокът за връщане в Русия, а и с всеки изминал ден ставаше все по-студено. Куп съмнения се породиха в душата ми.

Лан-Вин-Е демонстрираше с вида си, че е време да тръгваме. Аз също се изправих.

- Нима наистина ще отидете там? - намръщи се монахът.

- Ще ида - отвърнах аз.

- Идете сам - подхвърли той на прощаване.

Щом излязохме от манастира, аз се разколебах и отново се върнах при монаха.

- В коя посока да търся Мястото на гладния дявол? И колко километра са до него?

- Натам трябва да се върви... - махна с ръка той.

- По-точно! Ще ми се да определя азимута по компаса.

- Ето го там... ето го! Има около седемдесет километра. Път няма. Може да се стигне с кола, понеже хълмовете са с лек нак­лон. Ще се ориентирате по реката. На противоположния й бряг трябва да видите скали.

Тръгнахме.

- Не се цапайте! - подвикна след нас монахът.

Заедно с Тату и Лан-Вин-Е се насочихме към нашия лагер. Мис­лех за криволиците на съдбата си, която ме бе изградила като очен хирург, а после ме бе запратила в онези места, където приказката се преплита с реалността. Ето че и сега съдбата ме водеше към

място, което в Тибет наричат омагьосано.

В лагера налях по малко спирт на Лан-Вин-Е и Тату. Чукнахме се и пийнахме.

- Утре ще тръгнете заедно с мен към Мястото на гладния дя­вол - заявих със заповеднически тон.

- Не, не! Никъде не тръгвам! - внезапно извика Лан-Вин-Е.

- Защо?! - строго го изгледах аз.

- Няма да ни стигне бензинът!

- Глупости! Имаме двоен запас от бензин.

- Не, бензинът ще свърши! - отново извика Лан-Вин-Е.

- Престани да дрънкаш глупости! - ударих с юмрук по коляно­то си.

Лан-Вин-Е млъкна и извърна очи. Тату се наведе към мен и промълви:

- Страх го е да пътува до там. Смята, че със сигурност ще умре. Разказвали са му за това място. Разберете го, сър!

- Добре, ама защо приказва глупости? Аз ще отида сам! Само го моля да ме закара възможно най-близо. Кажи го на този страх­ливец!

Тату преведе.

- Не, не! - отново възрази Лан-Вин-Е.

Усетих, че търпението ми се изчерпва. Събрах нервите си в юмрук и казах:

- Добре! Ще заминем заедно с теб, Тату! Кажи му го! Когато Тату преведе, Лан-Вин-Е отново извика:

- Не! Бензинът няма да стигне! А Тату няма право да кара ко­лата.

- Бензин имаме достатъчно - почти на срички произнесох аз. -Ако не ме закарате, ще тръгна пеш. Не се съмнявайте, ще измина седемдесетте километра натам и обратно! А вие ще чакате тук, ще чакате дълго. Но дотогава ще падне сняг, реките ще излязат от коритата си...

Когато Тату преведе думите ми, Лан-Вин-Е закима с глава и почти прошепна:

- Няма да ни стигне бензинът...

~ Никога не съм мислил, че представител на великата китайска

нация може да бъде страхли­вец - прошепнах разпалено. -Тату, преведи!

Лан-Вин-Е почервеня като рак. Сви юмруци и стана. Аз също се изправих. Тик изкри­ви ъгълчето на устните му. Гле­дах го право в очите. Наведох се, повдигнах манерката със спирт, налях солидна доза в ча­шата и я подадох на Лан-Вин-Е. Той отблъсна ръката ми. От­пих от спирта. После долях и отново протегнах чашата на Лан-Вин-Е. Той отново отказа. Аз отпих.

Настъпи гробна тишина.

За трети път налях спирт в чашата и я протегнах на Лан-Вин-Е. Той я пое.

- Утре ще тръгнем по-рано. Вие с Тату ще останете на разстояние десет-двайсет километра от Мястото на гладния дявол, нататък ще продължа пеша. Сам. Вие ще ме чакате - казах аз с леден тон, който не търпеше никакви възражения.

Лан-Вин-Е продължаваше да държи чашата. Сипах и на него, и на себе си, и на Тату. Пръв вдигнах чашата си. След мен пи Тату, а после и Лан-Вин-Е.

След това хапнахме китайска супичка. Вкусна беше.

През нощта спах добре. Не ме болеше стомахът.