ДОМЪТ НА ЩАСТЛИВИЯ КАМЪК. ГЛАВНОТО ОГЛЕДАЛО НА ВРЕМЕТО

Равномерно крачехме към Дома на щастливия камък, където според монаха Анг тантрическите сили състаряваха хората.

Забавих крачка. В главата ми цареше пълен хаос. Дано зага­дъчният Харати не ни заведе там, където е предопределено ведна­га да се състарим и изпепелим. Разбирах, че Изтокът, още повече Тибет и Градът боговете, са пълни със загадки и тайни, неизвест­ни за западния човек. Че нашият европейски навик да се чувства­ме всезнайковци и да се отнасяме високомерно към наглед прос­тото и донякъде наивно пожелание: „Да гледаш с любов", тук, на това свещено място, едва ли звучи уместно.

Думата грях, наскоро заседнала в съзнанието ми след дългите години на атеистично възпитание в комунистическа страна, се бо­реше с любознателността и неистовото ми желание да разбера непознатото, без значение дали този подчертано материалистичен експеримент ще завърши с горделиво-фатален край, когато ученият доказва правомерността на дадена хипотеза чрез собст­вената си смърт. А и подобна смърт като че ли сама по себе си е грях. Тя влиза в разрез с жизнеутвърждаващата и жизнеопазва-щата човешка интуиция, в чийто глас ние, хората от Европа, не се вслушваме. Бог е създал хората не за да го споменават в разговори, по време на които разказът за неговата „научна смърт" ще украси поизтьрканата тема за вкуса на френските вина.

Все пак човек е подсъзнателно прогресиращо начало, направ­лявано преди всичко от интуитивните прозрения, спуснати му от Бог, който го е създал и го е накарал да повярва дълбоко в душата си в чудото на сътворението. Не всичко е във властта на човешкия разум. Човекът е рожба на сътворението, затова детската вяра в чудеса, която разсмива нас, възрастните, е не само реакция на фак­та, че са ни създали, а и тайно противодействие срешу всевласти­ето на многознаещите беловласи академици. Заради тяхното „мно­гоуважавано" мнение изследователите понякога рискуват живота си и биват поразени от никому ненужна смърт, която и бездруго няма да наруши равновесието в света.