В обятията на шамбала

Надзърнах в дисплея и загубих ума и дума - пред мен се мъд­реше огромно вдлъбнато огледало, което започваше от Гомпо-Панг и се съединяваше с Дома на щастливия камък.

- Че как не съм го видял?! - изхриптях аз. - Докато сме върве­ли, през цялото време е било от дясната ми страна. Скицирах До­ма от две гледни точки, но така и не погледнах надясно, уж посто­янно се оглеждам във всички посоки. Странно! Много странно!

- Шефе! - прекъсна ме Селиверстов. - Монахът каза, че тряб­ва да съзерцаваме Дома с любов? И ти наистина го гледаше с любов и възхита. Наблюдавах те.

- Е, и?!

- Ами грамадното огледало може би също иска да го съзерца­ват с любов. Цялата ти любов обаче беше насочена към Дома. Ето защо то... - Селиверстов се смути.

- Какво?!

- Не е искало да го гледаш, понеже си бил влюбен в Дома... Може би те е ревнувало... Общо взето, шефе, ти нищо не разби­раш от любов!

- М-да... А вие видяхте ли го?

- Не - отговори Селиверстов.

- Аз също - призна си Рафаел Юсупов.

- А аз го забелязах едва когато преглеждах заснетия видеома­териал! - ококори очи Равил. - А не съм снимал на сляпо. Пък и то не е призрак!

- Интересно... - почесах се по тила. - От тази гледна точка огледалото не се вижда. Вероятно е останало зад завоя! Хайде да се върнем и да го разгледаме по-подробно.

Ентусиазирано закрачихме по пътечката.

- Изработете си предварителна нагласа да гледате към него с любов - напътстваше ни Селиверстов. - Иначе ще се разсърди и ще ни състари. Времето, изглежда, може да се сърди. Особено сгъстеното!

След още няколко крачки, когато свихме зад завоя, пред нас се разкри гледката към невъобразимото по размери каменно огледало.

- Главното огледало на времето... - продумах тихо. Спряхме вкупом. Душите ни бяха разбунени от възторг и страх.

Веднага се хванах за молива.

- Интересно, дали ще ни повлияе? - потръпна Селиверстов. -Нали Козирев доказа, че вдлъбнатите повърхности сгъстяват вре­мето, а тази е толкова грамадна, че степента й на сгъстяване си­гурно е грандиозна...

- Ще повлияе - със сарказъм закима Рафаел Юсупов, после присви очи. - Виж, Сергей Анатолиевич, фокусът на огледалото е в небето, а ние сме в безопасна зона.

- А ако сгъстеното време се отрази от облаците и ни повлияе? - намръщи се Селиверстов.

- Не е изключено - хладнокръвно отбеляза Рафаел Юсупов. Главното огледало на времето (така решихме да го наричаме)

започваше от монумента Гомпо-Панг, образувайки с него прав ъгъл, и се простираше до Дома на щастливия камък, където също образуваше прав ъгъл. Височината му беше около 500-600 метра, широчината - приблизително 1500 метра, общата площ - поч­ти 1 квадратен километър. Повърхността беше вдлъбната, гладка и изглеждаше абсолютно вертикална.

С фотоапарата и експедиционния дневник в ръце обходих близ­ките възвишения и хълмове, за да заснема и скицирам детайлите.

Откъм Гомпо-Панг огледалото започваше от клюноподобната му издатина. А откъм Дома на щастливия камък се съединяваше на онова ниво, където долната вертикална стена преминаваше в полегатата й част. Точно там се извисяваше друга правоъгълна конструкция, съставена от две вертикални каменни плочи, също образуващи прав ъгъл. „С каква цел са били създадени тези коло­сални по обем монументи? Как са построени от древните?", пов­тарях си наум въпросите и не намирах отговори.

Хаосът в главата ми безплодно кипеше, а отгоре на всичко от време на време нелепо мърдах устните си. Безсилието ме праве­ше смешен и жалък.

Шумно се почесах по тила, макар да не бях завъдил все още никакви гадинки, и важно заявих:

- Хайде да се приближим към огледалото.

- Няма ли да навлезем в зона­та на сгъстеното време?

- Ще внимаваме. Заизкачвахме се по склона.

Постепенно се приближавахме се към него. „Мулдашев, престани да нервничиш! Очевидно ти е нужно хладнокръвие", успокоявах се аз.

Щом стигнахме до сравнител­но равна площадка, спряхме. Гра­мадното огледало висеше над нас. Равил с видеокамерата в ръце бе­ше повдигнал глава и го съзерцаваше. Целият му облик говоре­ше, че се прекланя пред могъществото на древните.

Отново огледах цялата конструкция. Направи ми впечатление, че монументите Гомпо-Панг и Домът на щастливия камък навре­мето са били покрити с нещо като мазилка, следи от която се бяха запазили и се набиваха на очи. А според едно от предположенията Градът на боговете е бил построен преди около 850 000 години! Мазилката се беше запазила напълно върху северозападната вдлъбната страна на Дома, като му придаваше рижавочервен цвят. Върху югозападната страна бяха покрити само отделни участъ­ци. Докато огледалото беше абсолютно голо. Напълно възможно бе то изобщо да не е било покривано с мазилка. А повърхността на Гомпо-Панг изглеждаше като изкъртена заради отделните за­пазени участъци.

Силно впечатляваше централната конусовидна издатина вър­ху Гомпо-Панг. През бинокъла ясно се виждаше, че представлява цялостен камък. Някога той е бил „залят с разтвор", остатъци от който се бяха запазили и досега в основата на конуса. „Интерес­но, как ли древните са покривали монументите с мазилка? Та нали на подобна височина не може да се издигне скеле. Да не би да са хвърчали?", все по-безнадеждно затъвах в собствените си предпо­ложения.

Клюноподобната издатина на монумента Гомпо-Панг, от коя­то започваше Главното огледало на времето, на пръв поглед не

беше покрита с мазилка, но при по-внимателен оглед с бинокъла все пак се открояваха следи от нея. „Какво съм се размислил за тази мазилка - внезапно се сепнах аз. - Какво особено има в това, че древните колосални монументи са били покривани с предпазен слой. По-важно е да отговоря на въпросите: „За какво е този клюнообразен израстък?", „Каква е ролята на централната конусо­видна издатина?", „Каква функция изпълнява Гомпо-Панг, както и Главното огледало на времето?", „За какво е създаден Градът на боговете?". Тогава вероятно бих могъл..."

Сведох глава, защото разбирах, че триизмерният ми ум няма как да отговори на поставените въпроси. И внезапно след тази мисъл ме обзе лекотата на отдавна забравеното детско любопит­ство. Спомних си времето, когато - изтрил сополивия си нос -надзъртах в мотора на татковата кола и макар нищо да не разби­рах, усещах дълбоко в душата си, че някога ще порасна и краси­вите думи карбуратор или капачка на делкото ще придобият сми­съл и за мен.

Отново обгърнах с поглед огледалото и неочаквано за самия себе си си затананиках. Допя ми се и то не къде да е, а в Града на боговете, при това пред Главното огледало на времето! Обърнах премръзналото си лице към момчетата, разтворих уста и едва пом­ръдвайки вкочанените си устни, запях.

После, донякъде успокоен, седнах върху студения камък, из­мъкнах експедиционния дневник и като си сложих памучните ръкавици, се съсредоточих, за да запиша дръзките мисли, които кръ­жаха в душата ми.