В обятията на шамбала

След неколкостотин метра катерене по едрокаменист насип мо­нахът ни заведе до малка пещера.

- Тук трябва да поседим, да успокоим дишането си и да се за­мислим за хубавите неща; Най-добре - за вечното. Не бива да се влиза в пещерата с лоши мисли. Това няма да й хареса - каза монахът и приседна върху един камък.

Ние също се настанихме по камъните и замълчахме.

- Сергей, хубави мисли ли произвеждаш? - прекъсна след ня­колко минути мълчанието Рафаел Юсупов.

- Да, а вие, Рафаел?

- Ами и аз като че ли...

След още няколко минути монахът се изправи и ни въведе в пещерата. За наше учудване тя беше съвсем тясна.

- Съмнявам се, че тук е входът към Царството на мъртвите -изразих недоволството си.

- Но е така! - усмихна се монахът. - Входът е ей там, където фенерчето осветява тясна цепнатина.

Изследователският ми инстинкт ме накара да се вмъкна в цеп­натината, макар че трудно промуших тялото си. Тя се оказа зигза­гообразно извита и неудобна за придвижване. Камъните наоколо бяха мокри и хлъзгави. Скоро проходът съвсем се стесни. От­пред, почти на нивото на пода, видях отвор. Свих се на две и се приближих към него.

- Шефе, може би не си заслужава да се приближаваш чак тол­кова? - чух зад гърба си гласа на Равил, който се промушваше след мен с видеокамерата.

- Не ми пречи! - отвърнах изнервено, кой знае защо ядосан от факта, че предполагаемият вход не е огромна красива пещера с психоенергийна преграда, а някаква влажна дупка.

Отворът беше с размерите на човешка глава. Смело мушнах ръката си с фенерчето и наведен докрай, се опитах да видя какво има вътре. Главата ми опря в нещо твърдо, в гърба ми се впи остър камък, който не ми позволяваше да наведа лицето си до отвора.

Изведнъж усетих, че по ръката ми запълзяха тръпки и тя за­почна да се вцепенява. Едва не изпуснах фенерчето. Издърпах я и усещането за изтръпване постепенно отмина. Тогава с експе­риментална цел проврях в отвора и другата си ръка, но вече без фенерче - изтръпването настъпи почти веднага.

- Равил, ръката ми изтръпва в отвора - избоботих аз. - Добре, че не мога да провра там гла­вата си, иначе мозъкът ми ще­ше да изтръпне!

Постепенно ме напускаше усещането за изнервеност, но за сметка на това ме обзе не­разбираем страх.

Едва се обърнах в цепнати­ната и се измъкнах навън. Дневната светлина ми се сто­ри същинско благо.

- А защо ръката ми изтръп­на? - попитах монаха.

- Защото вие, драги ми учени човече, не сте мислили само за доброто и вечното. Пещерата не е харесала мислите ви.

- Тантрическите сили ли предизвикват изтръпването?

- Да. Те се управляват от мъртвите и защитават пещерата.

- Те много ли са? - докоснах с ръка земята.

- Много, твърде много. Цяло Царство на мъртвите е - заяви монахът, сякаш това беше разбираемо от само себе си.

- А има ли изкуствена преграда пред пещерата?

- Преди години тук стана срутване, което закри част от вхо­да. Тогава монасите решиха да го затворят, за да не загиват хо­рата, които влизаха в нея. И оставиха само малък отвор - поя­сни монахът.

- А от какво са загивали хората? Телата им напълно ли са из­тръпвали?!

- Да, преставали са да усещат телата си и не са можели да ги контролират.

В сомати-пещерите, които разгледахме по време на експедициите си, тантрическите сили оказваха различно влияние. В първата те предизвикваха страх, негодувание, главоболие. Втората беше енергиен вампир. В третата - пещерата на Харати, ослепяваха хо­рата, а тук, в четвъртата пещера, предизвикваха изтръпване.

Спомних си, че една от сомати-пещерите в Хималаите - онази, която енергийно "източваше" човека*, веднага след входа беше за­зидана с камъни и там също бе оставен малък отвор. Тогава, в Хи­малаите, вече разбирах, че хората в състояние на самоконсервация (сомати) могат да се върнат към живота и да потърсят изход към повърхността. Помня, че недоумявах защо е издигната каменната преграда, но от монасите не получих убедителен отговор, по-точ­но те неизменно повтаряха, че „за тях камъкът не е преграда".

Сега зададох съпщя въпрос и на тибетския монах.

Той се замисли и най-сетне каза:

- Разказвали са ми, че преди много-много години в този ма­настир е живял монах, който е умеел да беседва с мъртвите...

* Между другото този феномен се потвърди чрез изучаването на човеш­ката аура с апарата на Коротков.

- И за какво са беседвали?

- За това, че хората, загиващи при влизането в пещерата... с една дума, тези, които стават мъртви... не са истинските мъртви -монахът сбърчи вежди, припомняйки си изглежда разказаната му история. - Истинските мъртви са там - в дълбокото. Истинските мъртви не желаят хората да се превръщат в неистински мъртви само заради страстното си желание да се приобщят към Царство­то на мъртвите.

- Затова ли истинските мъртви са дали заповед да се построи тази преграда?

- Да, същият монах свикал останалите си събратя и ги помо­лил да издигнат преграда в пещерата. Ние периодично я обновя­ваме.

- Този монах не е ли споменавал, че за мъртвите „камъкът не е преграда"?

- Не зная - може и да е споменавал, а може и да не е. Известно ми е само, че мъртвите могат да ни заповядат да разрушим прег­радата. Дори те самите могат да я премахнат.

- Знаете ли нещо за сомати, тоест за самоконсервацията на телата?

- Чувал съм, но не съм запознат добре.

- Царството на мъртвите не е ли царството на хората в състо­яние на сомати?

- Не мога да кажа, но съм сигурен, че Царството на мъртвите е живо - уверено пророни монахът. - Освен това знам, че то е по-силно от нас.

- Струва ми се, че то се оглавява от човек, чието тяло е огромно - многозначително изгледах монаха, предполагайки, че навярно и тук съществува древен човек, подобен на легендарния Харати.

- Защо мислите така?

- Така ми се струва.

- Там, в Царството на мъртвите, има цар, но нямам право да назова името му.

- Тялото му голямо ли е?

- He зная. Замълчахме.

- Тук има и един извор. Казват, че водата идва от подземния свят - неочаквано подхвърли монахът.

- Къде е?

- Съвсем наблизо, зад скалата!