В обятията на шамбала

- Кой цвят ви допада най-много? - обърна се Сергей Селивер-стов към Рафаел Юсупов, когато в късния следобед се бяхме раз­положили уютно върху рехавата тревичка край палатката, разпъ­ната под северната (черната) страна на Кайлас.

- Намекваш за черното ли? - учуди се Юсупов.

- А, не! Но съм забелязал, че в Уфа често носите черна риза с черни панталони. Мъж в черно, както се казва - изхили се Сели-верстов.

- Черната риза не се пере всеки ден. Нали съм ерген...

- А аз ги пера всеки ден! - вирна нос Селиверстов.

- И черните ли?

- Черно не нося. Още по-малко като вашите - с някакви идиот­ски бродерии по яката и реверите.

- За сметка на това аз пък не нося небесносини. А ти, Сергей, май ги употребяваш.

- Цветът на ризата не е критерий за сексуалната ориентация. Хайде без евтини намеци! Всеки носи цвета, който го възбужда. В творческия си порив човек винаги изпада в състояние на възбуда. А възбудата събаря условностите, за да разкрие онези пластове духовна енергия, които наричаме талант. Талантът, Рафаел Гаязович, трябва да набъбне...

- Като цирей?

- Като духовна енергия - невъзмутимо отвърна Селиверстов. - За да се напипа пластът...

- Кое?

- Пластът талантлива енергия...

- Талантлива.

- А-а-а...

- Искам да кажа - намръщи се Селиверстов, - че за да се напипа пластът талантлива или духовна енергия, която таи в се­бе си...

- Не ми стана ясно все пак кой пласт?

- Накратко казано, без възбуда няма талант - сряза го Сели­верстов.

- И коя възбуда според теб разкрива таланта най-пълно? - не отстъпваше и Юсупов.

- Всяка! Всяка възбуда е в състояние да разкрие таланта. Все­ки го притежава, но не всеки умее да се възбужда.

- Значи несъобразителните и незабележимите са хора, които не умеят да се възбуждат, така ли?

-Да.

- Разбира се.

- И как може да се възбуди човек?

- Ами дори и от цветовете - позасмя се Селиверстов.

- От цвета на спалното бельо? - на свой ред се захили Юсу­пов.

- И от него. Или от цвета на стените, на...

- На ризата?

- Защо не!

- А кой цвят възбужда най-силно? - запита Юсупов. Лицето на Селиверстов стана сериозно.

- Обяснявам. Черното не е цвят. То е цвят, който не съществу­ва. Затова ако се облечете от главата до петите в черно, никого няма да възбудите. Ще изглеждате като черна дупка.

- А ако се облека изцяло в бяло?

- Ами виждам, Рафаел Гаязович, че сте с бяла маска. Впрочем, защо? Тук няма пясъчни бури!

- Ами по навик.

- Така изглеждате като смъртта.

- Като кое?

- Като смъртта. Пък отгоре на всичкото сте си сложили и чер­ни очила!

- Вече прекали!

- Бялото - Селиверстов вдигна показалеца си - обединява всич­ки цветове на дъгата. То не е индивидуален цвят. Странно, че ко­мунистите са избрали за символ червеното, а не бялото - нали всичко им е общо? Добре, че Троцки са го заклали. Ако беше взел властта, и жените щяха да станат общи. Затова, Рафаел Гаязович, бялата маска ви лишава от индивидуалност. Ето защо е доста труд­но някой да се възбуди при вида ви. Все едно да се възбуди от цяла тълпа. За съжаление сред нас, за разлика от йогите, няма хора, способни да обичат човечеството изобщо - предпочитат се инди­видуалностите ...

- Каква връзка има това с цветовете?

- Тази, че всеки си харесва определен цвят и се възбужда от него. Шефът например - посочи ме Селиверстов - се възбужда от оранжевото, а аз...

- От синьото,може би?

- Нищо подобно. Харесвам розовото. -Ха!

- Моля без намеци! Розовото е цвят на нежността, на ласките, на утринната зора. Всеки е настроен на своя индивидуална вълна и тя се определя от предпочитания цвят. Той му придава индиви­дуални качества - точно онези, които се пробуждат при вида на любимата багра.

- Значи ти, Сергей, си нежен и ласкав човек - подсмихна се Юсупов.

- Да. И какво от това?

- Ами нищо. Просто понякога...

- Понякога не е винаги - гордо заяви Селиверстов.

- Добре тогава.

- Физиците твърдят - присви очи Селиверстов, - че съществу­ва фантом на организма, който се състои от разпространяващата се в пространството фина енергия...

- Не разпространяваща се, а структурирана в пространството - уточни Юсупов.

- Така да е. Каква е разликата? Искам да кажа, че енергията на фантома проявява склонност да се разлага на отделни цветове...

- Разлагат се само труповете - пак го прекъсна Юсупов, - а в дадения случай протича процес на дифракция.

- Ама не ме прекъсвайте! И тъй, фантомът може да се разло­жи... - Селиверстов хвърли боязлив поглед към Юсупов - на цве­товете на дъгата: червено, оранжево, жълто, зелено, небесносиньо, синьо и виолетово, които се отличават по дължината на вълната си. Червеното е с най-дълга вълна, а виолетовото - с най-къса. Най-важното се състои обаче в...

- В кое?

- А кой го е доказал? - скептично попита Юсупов.

- Не помня кой. Но съм го чел някъде. Някакъв знаменит фи­зик беше. Та онази част от фантома, която се характеризира с чер­вения спектър, е способна да изгражда най-грубите живи тъкани, а виолетовата - най-нежните.

- Като тебе ли? - нелепо се пошегува Юсупов.

- Ето защо - невъзмутимо продължи Селиверстов - цветовете имат съзидателен характер. И там, където има цветове, има жи­вот. А където няма - няма и живот... или има нищо. Нищото не е просто смърт. То е духовна смърт. И какъв извод можем да си направим?

- Какъв?

- Ами... - проточи глас Юсзшов, иронично присвил очи.

- Какво „ами"? Да бяхте носили по-рядко черната риза с жен­ски бродерии - рязко подхвърли Селиверс­тов.

- А ти - небесно­синята - отвърна му Юсупов.

Обърнали си гръб, двамата приятели се загледаха в различни посоки.

Разбирах, че щом ламите и йогите са нарекли тази страна на Кайлас черната, тук очевидно се таеше нещо загадъчно и страш­но. Кетсун Зангпо ми беше разказал легендата за борбата между Миларепа-йога и Бонпо-йога, когато Миларепа-йога хвърлил от върха Бонпо-йога и така привлякъл божието възмездие - демо­ничните сили. После северната страна на Кайлас почерняла.

Повдигнах глава и погледнах към нея. Тя искреше с белотата на снега и изобщо не изглеждаше черна. Помолих Сергей да ми позира и заснех заедно с него черната страна на Кайлас, след кое­то започнах да я скицирам.

Личеше, че северната страна е сипей или може би много стръ­мен склон под ъгъл около 80-85 градуса, изпъстрен с едва види­ми триъгълници. Имаше формата на широка чаша. Успях дори да измеря с компас кривината й - беше горе-долу 30 градуса. Вгле­дах се във върха на Кайлас, покрит със снежна шапка. Подозирах, че под нея има равна площадка. Натрапчивите, но същевременно хаотични мисли бродеха из главата ми, сякаш подчертаваха зна­чимостта на тази площадка, с която завършваше Кайлас.

По онова време все още не знаех, че след експедицията ще нап­равим подробни и трудоемки разчети, които ще ни подтикнат към извода за съществуването на тази квадратна площадка. Анализи­рането й от гледна точка на различните древни митологии ни даде възможност да възстановим приказната, но напълно възможна (кой знае?!) история за оцеляването на човечеството от световните ка­таклизми.

Тогава и представа си нямах, че искрящият пред мен Кайлас е бил изграден в системата на легендарните пет елемента като пе­тият елемент, тоест като...човека. Но за това... моля да ми прос­тите, скъпи читатели, че отново ще се наложи за кой ли път да го повторя, ще прочетете в следващия том. Надявам се да го напи­ша, за да направя равносметката на всички данни, свързани с Гра­да на боговете.

Вечерният хлад премина в сковаващ тибетски студ. Зъзнех. Кол­ко малко знаех тогава! Все още само разсъждавах, че демонични­те или черни сили от северната страна на Кайлас ненапразно са тук. В нашия триизмерен свят понятието прогрес е заложено като борба между добрите и тъмните сили, като последните дори са своеобразен стимулатор. Прехвърлих в главата си различни слу­чаи от научната си кариера и внезапно осъзнах, че без своите научни опоненти, завистници и зложелатели сигурно щях да се ус­покоя и да си въобразя, че съм гениален и велик.

Благодаря ви, мои завистници и зложелатели! Чудесно е, че ви има! Вие мъкнете на гърба си тежестта на вътрешното негодува­ние, породено от вашата научна непълноценност. Тежко страдате от успехите на омразния ви учен. Не спите, измисляйки за него смъртни наказания. И всичко това заради общочовешкия прог­рес! Само за да изпълните предсказаната ви от кармата функция -да бъдете стимулатор за някого, когото Бог е дарил със способността да твори.

Скъпи завистници, за мен вие сте еталон какъв не бива да бъде човек. Но такава е вашата карма - някога, в някой друг живот толкова сте се омърсили, че Бог ви е приготвил сурово наказание в следващото прераждане - да се измъчвате цял живот от своята безполезност. Но вас също умно и хитро ви използват в името на прогреса. Благодаря ви, скъпи завистници! И вашата не е лека в нашия тленен триизмерен свят.

Отново погледнах към Кайлас. Свечеряваше се. Под лъчите на залязващото слънце той изглеждаше като жив. Осезаемо усетих, че моят разум е нищожно слаб пред неговия. Но не му завиждах. Възхищавах му се. Ех, ако можех да видя четириизмерния или петизмерния Кайлас! Интересно, как ли изглежда?! И какъв ли е четириизмерният свят? А петизмерният?

Романтично замигах, усещайки сладостта от любопитството си. Дори дръпнах нагоре бейзболната си шапка, за да усетя деес­пособността на възрастния човек, запазил детския си възторг от света, в който ти, пъпчивият младок, вече можеш да свършиш не­що.

„Може би, може би... - шавна нещо в душата ми - в онзи чети-риизмерен свят няма нито завист, нито злоба?! Навярно необхо­димостта от постоянен прогрес е внедрена в съзнанието на зага­дъчните четириизмерни хора като естествено състояние, както в нас е внедрена необходимостта да дишаме и да се храним. Може би там няма нещастни и лишени от достойнство завистници, съ­ществуващи единствено за да стимулират другите?!"

На сутринта се пробудих с тревога в душата. Потърках подутите си клепачи и отидох да се измия. Студената во­да ме ободри. В главата ми изплуваха думите на лама Кетсун Зангпо, че черното и небесносиньото са цвето­вете, ориентирани към во­дата. Изтрих лицето си с хавлиената кърпа, която приличаше вече на парцал за под, и погледнах към ру­чея, в който се миех. Той течеше покрай черната страна на Кайлас. Водата му не ми се стори лоша -подскачаше весело по ед­рите камъни, разплисквай-ки вълнички. Ромонът й га­леше ухото. А на душата ми беше тъжно.

Прокарах ръка по хлътналите си бузи. Лицето ми беше топло. Край слепоочието си усетих пулсирането на артерията. Тя под­държаше равномерен ритъм и ми напомняше, че все още съм жив.

Сложих встрани прокъсаната найлонова торбичка с тоалетни­те принадлежности и сапуна, пъхнах ръце в джобовете на анорака и се загледах в една точка, обърнал гръб на Кайлас.

- Шефе, стой така! Ще те снимам на фона на Кайлас! - провик­на се Равил.

Опитах се да придам по-весел и бодър израз на лицето си, но не се получи. Нещо ме притискаше отвътре и ми навяваше тъга. Опитах се да разбера причината, но така и не можах. Тъгата про­дължаваше да ме обсебва.

Отново прокарах ръка по бузата си, усетих топлината на собс­твеното си тяло и изведнъж осъзнах, че днес ще тръгна към Доли­ната на смъртта.