В обятията на Шамбала

178
Спрях и погледнах още веднъж към Огледалото на царя на смъртта Яма. Но то вече се бе скрило зад хълма, а аз нямах сили да се върна назад. Отново ме заболя стомахът — рязко и силно. Тъгувах по огледалото на смъртта. Исках още повече чистота, още и още…
— Шефе, я виж, стои като скала!
— Кой стои? — изхриптях аз.
— Селиверстов. Чака ни, безпокои се. Чак си е глътнал корема от притеснение. Когато малко по-късно стигнахме до Сергей
Анатолиевич, той ни посрещна с въпроса:
— Шефе, защо лицето ти е сгърчено така, сякаш са ти избили едната челюст?
— Боли ме, Сергей.
— Челюстта ли?
— Не, стомахът.
— Странно, а изглежда сякаш е челюстта.
Бодро крачейки напред, Селиверстов ни заведе при Рафаел
Юсупов и водача Тату, които се бяха разположили върху камъните.
— Какво? Пообщувахте ли със смъртта? — весело попита
Рафаел. — И каква е тя на вид?
— Ами как да ти кажа…
— Я по-добре си хапнете шоколад! Във високите планини са необходими мастни киселини и захар.
— Да…
— Видяхте ли в долината кости?
— Да.
— Човешки?
— Да.
— Много ли бяха?
— Да.
— Значи там се умира.
— Да.
— А ти, шефе, защо си такъв болнав?
— Ами така…
Уморено се свлякох на земята. Стомахът ме болеше адски.
Търпях. „Долината на смъртта сама избира хората, които трябва да убие“, изплува от паметта ми фразата, произнесена преди време от водача Гелу.

179
Рафаел Юсупов седна до мен и като сложи ръка на рамото ми,
попита:
— Колко време изкара там?
— Не зная. Не засякох.
— Е, как е там?
— Ами как… Времето тече по друг начин… сгъстено е.
— Кетсун Зангпо споменаваше, че в нея може да се стои не повече от пет минути! Иначе Яма подхваща своето занимание. Затова те питам колко време изкара там?
— Не зная, времето е сгъстено.
— Все пак би могъл…
— Не можах.
— Страшно ли е?
Не отговорих. Тъгувах по Огледалото на царя на смъртта Яма.
Водачът Тату ни извика и ни посочи камъка, върху който ясно личеше вдлъбнатина, подобна на голямо човешко стъпало.
— Това е следа от Буда! — гордо изрече той.
После тръгнахме с равномерна крачка и стигнахме до превала,
който поклонниците наричат Портата на смъртта. Помня, че легнах на този превал върху камъните и започнах да стена от непоносимата болка в стомаха.
Момчетата стояха и ме наблюдаваха.
— Шефе, да се махаме оттук! Радиацията е повишена!
Дозиметърът трака като… — прозвуча гласът на Селиверстов.
— Ей сегичка…
— Хайде, ставай, миличък — гальовно помоли Селиверстов.
Изправих се с мъка.
— Сергей! Равил! — продумах аз, превъзмогвайки болката. —
Трябва по ръба на хребета да се изкачим на височина 6000 метра.
Оттам по-добре се вижда Секирата на кармата. Искам да я видя.
— Шефе, ти с всичкия ли си!?
— Отиваме! Рафаел, остани тук. Така трябва. Разстоянието е съвсем късо. Ще отидем набързо! — изкомандвах аз и като събрах последните си сили, започнах да се катеря по скалите. Сергей и Равил тръгнаха след мен.

Изтегляне 1.98 Mb.

Сподели с приятели: