В обятията на Шамбала

153
Думата смърт не си пасваше с това великолепно огледало. Тя дори оскърбяваше величието му. Не беше Огледало на царя на смъртта Яма,
а Огледало на царя на съвестта Яма. Та нали съвестта задължително трябва да е красива, само красива, извънредно красива… Смъртта би трябвало да е извън пределите на огледалото и да се намира далече от него — във фокуса. Съвестта не бива да чувства конвулсиите на смъртта. Съвестта трябва да си остава красива!
Спомних си разказа на тибетеца Туктен за това, че в северната част на Кайлас зад Долината на смъртта е разположена тайна
„райска“ пещера, която материализира мислите. Ако искаш да се появи храна — моля! Тя изниква на мига, достатъчно е само да си я представиш. Ако искаш още нещо, стига да си помислиш и — готово!
Разбирах, че да вярваш в подобни чудеса е много трудно, но на мен ми се искаше да вярвам. Толкова ми се искаше отново да се озова в детството и да заживея с мечтите, че някой ден ще се озовем в страната на чудесата. А тя е съществувала тук — в Града на боговете.
Отново погледнах към огледалото и така нахлузих бейзболната си шапка, че престанах да го виждам и започнах да се озъртам,
изследвайки с очи всяко възвишение. Изведнъж точно пред себе си видях рижаво петно. С мързеливо и бавно движение свалих раницата,
извадих бинокъла и погледнах — от рижавото петно ме пронизваха четири очи.
Откъснах очи от бинокъла. Сърцето ми щеше да изскочи от гърлото. Устата ми пресъхна.
— Я виж ти, сметките по ориентирането не ме издъниха —
изхриптях на глас и като че ли съжалих, че не съм сбъркал.
Вгледах се по-встрани и забелязах второто рижаво петно.
Отново вдигнах бинокъла и… видях четирите очи, които се взираха в мен.
— Това са те — онези две морени, петнисто рижавите кучета с по четири очи — пак изхриптях на глас.
Сведох глава. Струваше ми се, че сърцето ми ще се пръсне всеки миг. После вдигнах глава и с благоговение отправих взор към
Огледалото на царя на смъртта Яма. Дълго го гледах и мислех за него като за огледалото на… съвестта.
Отново различих двете рижави петна и се насочих към тях.
Сърцето ми туптеше лудо, дишах учестено. Като мълния ме поразиха

154
думите на Ангарика Говинда: „Мнозина загиват там.“ Крачките ми отекваха звънко в планинската тишина. В този миг не усещах нищо лошо — нито угризения на съвестта, нито вътрешно самобичуване,
нито страх. Пред мен имаше само една цел — да стигна до двете морени и да застана между тях, за да може енергията на сгъстеното време да ме оцени. Ясно дочух и собствените си думи, произнесени в началото на експедицията: „Най-страшна е енергията на съвестта,
притисната в ъгъла. Тя излиза подобно на взрив, който е в състояние да изпепели тялото.“
До жадуваните морени оставаха само няколко метра. Забавих ход. Двата камъка наистина приличаха на четириоки кучета.
„Муцуните“ на каменните псета бяха обърнати към мен. Струваше ми се, че не се заяждат, а се присмиват. Всяка морена беше с височина около един метър. И двете изпъкваха със своята петнисто-рижава окраска на фона на сиво-черната каменна урва. Разстоянието между тях беше около метър и половина.
Съвсем забавих крачка и се вгледах в една от „кучешките муцуни“. Не бих казал, че беше отвратителна. Но тя ми се надсмиваше, безжалостно ми се надсмиваше. Сякаш говореше, че тук,
на това свято място, не може да има милост, съвсем не може да има милост, изобщо не може да има милост и никога не може да има милост, защото милостта е участ на слабите, а те не бива да идват в
Долината на смъртта.
Още по-внимателно се вгледах. Разбирах, че триизмерните каменни тела на тези кучета не са най-важното, по-значими са фантомите им — живите фантоми на техните тела. Кой знае, може би йогите, които пристигат тук и притежават фино-енергийно зрение,
наистина със собствените си очи виждат тези петнисто рижави енергийни кучета и „на живо“ усещат подигравката им.
Най-любопитното беше, че наблизо не се виждаха камъни с такъв цвят. Щом приближих на разстояние един метър до морените,
спрях. Припомних си историята с пощръклелите кучета, които ме нападнаха в късния следобед, когато видях първите пирамиди в Града на боговете. „Не са били кучета. Смъртта е искала да ме разкъса“,
завладя ме неочакваната мистична мисъл.
Протегнах длан към едната, после към другата морена, но бързо се отказах. Сякаш ток минаваше по ръката ми.

155
Застанах точно пред тях. Гледах ги още дълго, като си представях, че са петнисто-енергийни кучета във фино-енергийния свят. Тихо и гальовно прошепнах:
— Оставете ме на мира!
Пак вдигнах глава към искрящото Огледало на царя на смъртта
Яма и застанах между петнисто рижавите морени.
— Уф! — въздъхнах тихо.
Стори ми се, че тази въздишка се разнесе из всички клисури на древния Тибет, а ехото се върна при мен, като повтаряше: „Уф, уф,
уф…“
„Живял ли съм чист живот?“, прииска ми се да извикам, но внезапно усетих, че животът ми започна да се върти пред вътрешния ми взор. Приличаше на старо алуминиево табло с разписание на влаковете. В същото време усетих, че чувствата ми не пропускат нито една картина и реагират на всяка от тях — със сладостно усещане или с глух ропот на недоволство. Страхувах се да не се появи чувството на негодувание и възмущение от мен самия — раницата, извадих бинокъла и погледнах — от рижавото петно ме пронизваха четири очи.
Откъснах очи от бинокъла. Сърцето ми щеше да изскочи от гърлото. Устата ми пресъхна.
— Я виж ти, сметките по ориентирането не ме издъниха —
изхриптях на глас и като че ли съжалих, че не съм сбъркал.
Вгледах се по-встрани и забелязах второто рижаво петно.
Отново вдигнах бинокъла и… видях четирите очи, които се взираха в мен.
— Това са те — онези две морени, петнисто рижавите кучета с по четири очи — пак изхриптях на глас.
Сведох глава. Струваше ми се, че сърцето ми ще се пръсне всеки миг. После вдигнах глава и с благоговение отправих взор към
Огледалото на царя на смъртта Яма. Дълго го гледах и мислех за него като за огледалото на… съвестта.
Отново различих двете рижави петна и се насочих към тях.
Сърцето ми туптеше лудо, дишах учестено. Като мълния ме поразиха думите на Ангарика Говинда: „Мнозина загиват там.“ Крачките ми отекваха звънко в планинската тишина. В този миг не усещах нищо лошо — нито угризения на съвестта, нито вътрешно самобичуване,

156
нито страх. Пред мен имаше само една цел — да стигна до двете морени и да застана между тях, за да може енергията на сгъстеното време да ме оцени. Ясно дочух и собствените си думи, произнесени в началото на експедицията: „Най-страшна е енергията на съвестта,
притисната в ъгъла. Тя излиза подобно на взрив, който е в състояние да изпепели тялото.“
До жадуваните морени оставаха само няколко метра. Забавих ход. Двата камъка наистина приличаха на четириоки кучета.
„Муцуните“ на каменните псета бяха обърнати към мен. Струваше ми се, че не се заяждат, а се присмиват. Всяка морена беше с височина около един метър. И двете изпъкваха със своята петнисто-рижава окраска на фона на сиво-черната каменна урва. Разстоянието между тях беше около метър и половина.
Съвсем забавих крачка и се вгледах в една от „кучешките муцуни“. Не бих казал, че беше отвратителна. Но тя ми се надсмиваше, безжалостно ми се надсмиваше. Сякаш говореше, че тук,
на това свято място, не може да има милост, съвсем не може да има милост, изобщо не може да има милост и никога не може да има милост, защото милостта е участ на слабите, а те не бива да идват в
Долината на смъртта.
Още по-внимателно се вгледах. Разбирах, че триизмерните каменни тела на тези кучета не са най-важното, по-значими са фантомите им — живите фантоми на техните тела. Кой знае, може би йогите, които пристигат тук и притежават фино-енергийно зрение,
наистина със собствените си очи виждат тези петнисто рижави енергийни кучета и „на живо“ усещат подигравката им.
Най-любопитното беше, че наблизо не се виждаха камъни с такъв цвят. Щом приближих на разстояние един метър до морените,
спрях. Припомних си историята с пощръклелите кучета, които ме нападнаха в късния следобед, когато видях първите пирамиди в Града на боговете. „Не са били кучета. Смъртта е искала да ме разкъса“,
завладя ме неочакваната мистична мисъл.
Протегнах длан към едната, после към другата морена, но бързо се отказах. Сякаш ток минаваше по ръката ми.
Застанах точно пред тях. Гледах ги още дълго, като си представях, че са петнисто-енергийни кучета във фино-енергийния свят. Тихо и гальовно прошепнах:

157
— Оставете ме на мира!
Пак вдигнах глава към искрящото Огледало на царя на смъртта
Яма и застанах между петнисто рижавите морени.
— Уф! — въздъхнах тихо.
Стори ми се, че тази въздишка се разнесе из всички клисури на древния Тибет, а ехото се върна при мен, като повтаряше: „Уф, уф,
уф…“
„Живял ли съм чист живот?“, прииска ми се да извикам, но внезапно усетих, че животът ми започна да се върти пред вътрешния ми взор. Приличаше на старо алуминиево табло с разписание на влаковете. В същото време усетих, че чувствата ми не пропускат нито една картина и реагират на всяка от тях — със сладостно усещане или с глух ропот на недоволство. Страхувах се да не се появи чувството на негодувание и възмущение от мен самия — смъртоносно силното чувство на негодувание. Явно царят на смъртта Яма беше започнал своя съд… над мен.
А кадрите от живота ми продължаваха да се въртят. Картините от детството бяха по-подробни — включително до такива на пръв поглед незначителни епизоди като разплакването ми в деня, когато се бях скрил в копривата зад нашата плевня. Ярко изплува картината,
когато моята синеока майка по време на националния празник
Сабантуй край брега на река Бела ме спаси пред очите на цялото село,
докато аз гордо „показвах“ своите плувни умения.
Картините от младостта не бяха толкова подробни, видях само няколко събития от този период. Любопитното беше, че в тях отсъстваха съдбовни моменти като завършването на института или защитата на кандидатската дисертация. Затова пък често изскачаха картини, които показваха как съм се измъчвал, заслушвайки се в своята интуиция. Някои от тях бяха обагрени със сладостно чувство,
други — с глух ропот на недоволство, който понякога — за щастие много рядко — преминаваше в досадното чувство на негодувание.
Тогава усещах угризения на съвестта. „Виж ти, значи можем да изгубим съвестта си и пред своята интуиция — помислих си. — Колко е важно да се вслушваме в интуицията си, за да не опетним своята съвест!“
Картините от зрелия ми период най-често бяха свързани с моментите, когато интуитивно и в мъки създавах новите методи за

158
лечение на болните. Глухият ропот в душата затихваше, всичко изглеждаше пъстроцветно. Дори си направих извода, че през зрелия период по-често съм се вслушвал в интуицията си, отколкото през младежките години. Но най-сладостни чувства предизвикваха,
колкото и да е странно, моментите на „научния разгром“ и на тежкото възраждане, след като маститите московски учени бяха разрушили до основи цялата наша „интуитивна работа“. Ясно беше фиксиран моментът, когато от страна на Министерството на здравеопазването на Русия беше подписана заповедта за нашия Общоруски център по очна и пластична хирургия — чувствата бяха го възприели като…
тържество на интуицията, по-точно — като тържество на науката,
изградена върху интуитивна основа.
Понякога епизодите засягаха личните ми отношения с различни хора. Очаквах, че ще изпитам душевно неудовлетворение, когато се появи изображение как съм си изтървал нервите и съм навикал някого. Не, тези картини се съпровождаха от напълно благопристойни чувства. В душата ми възникна възмущение, когато с професорско равнодушие се бях отнесъл към някои от безнадеждно болните пациенти, забравяйки да ги зарадвам поне с няколко топли думи и надежда за бъдещето. Паралелно с него възникваше и сладостното чувство от процеса на научните търсения и вслушването в интуицията.
Интересно беше, че сладостното чувство съпровождаше и онези моменти от живота, когато съм бил предаван или използван поради собствената си наивност, докато някой зад гърба ми е повтарял: „Ама че смотаняк!“ Силно се учудих, но после разбрах, че никога не съм се опетнил с отмъщение.
Най-радостни чувства изпитах, когато се завъртяха трите хималайски експедиции. Сцените с йогите, сомати-пещерите, живата и мъртвата вода ми се сториха безкрайно светли и чисти — чак се разтресох от радост. Мина ми мисълта, че по това време най-сетне бях осъзнал обикновеното на пръв поглед понятие Чиста душа. После отново започнах да виждам себе си в „научни мъки“. Но тази наука вече беше друга, някак си по-чиста и светла. Анализирайки строго научните данни, бях престанал да се страхувам и от използването на езотеричните сведения и, меко казано, доста екзотичните резултати от хималайските експедиции. Най-важното беше, че по някакъв

159
необясним начин бях разбрал — моите чувства вече инспектираха мислите и не се срамуваха да използват неясното понятие Чиста душа.
Точно тогава в мен се проясни разбирането, че в детството си човек живее най-близо до принципите на отвъдното. Младостта е период на грешки и адаптация към земните условия на живот. Зрялата възраст — реализация на самия себе си приживе на Земята.
Чувствата, които варираха от сладостни усещания до глух ропот,
ми подсказваха, че угризенията на съвестта, останали в миналото,
могат да се връщат, засилени от негодуванието или напълно заличени от сладостното чувство. „Точно това е покаянието — помислих си, —
когато с добро действие или добра мисъл се измива старото клеймо на съвестта.“ Картините, свързани с хималайските експедиции, се появяваха особено често, като понякога подробно показваха незначителни на пръв поглед моменти. Например как паднах в цял ръст на земята. Нещо ми подсказваше обаче, че точно в този момент мозъкът ми е „родил“ ново за мен осъзнаване на действителността.
После виждах картини, посветени на този обрат в мислите ми, когато или стоях, оглеждайки околността, или бързо записвах нещо в експедиционния дневник. При това съвсем ясно помнех хода на мислите, които кръжаха в главата ми по онова време — понякога смешни и глупави, но в крайна сметка отразяващи различните преходни етапи на мъчителната промяна в съзнанието.
Скоро се досетих, че царят на смъртта Яма не „гледа видеофилм“ за преживяния от мен живот, а прелиства някаква чудна книга на мислите, които имат паралелно „видео изображение“,
представящо ме отстрани. „Това са хрониките на Акаши, чудният небесен компютър, в който се записват всички твои мисли! —
възкликнах вътрешно аз. — Сгъстил времето. Яма ускорено
«прелиства файла» на твоя живот в хрониките на Акаши! Каква мощ е заложена в този небесен компютър! За да запише всички твои мисли и да заснеме целия ти живот, а и да съпостави всичко… При това на всички хора по Земята… Да не забравяме и животните, и растенията… Освен това и водата… Ето това се казва компютър! И
колко грандиозен е разумът на Яма, щом може да работи с него! А
колко свръх грандиозен е разумът на Бог, който вижда и анализира всичко живо в цялата Вселена!“.

160
Вече разбирах все по-добре, че основното в човека не са неговите дела, а мислите му. Картините от моя живот продължаваха да се нижат. Скоро се появи и сегашната тибетска експедиция.
Зарадваха ме до болка познатите лица на Равил, Селиверстов и Рафаел
Юсупов. Появи се и моето лице, което наблюдаваше непрестанните спорове между Селиверстов и Юсупов. В този миг усетих сладостни чувства, а думата дружба придоби особено важно значение.
Видях Главното огледало на времето и себе си, треперещ от студ. Дори ми се стори, че трепех не от студ, а от щастие. Тези изпълнени с възторг чувства сякаш изведнъж плавно се концентрираха и оформиха мисълта, че времето е жива и мислеща субстанция, че решава много неща в мирозданието, че притежава колосална интелектуална мощ и способността чрез механизма на остаряването да унищожи всичко, което пожелае. На някои хора времето дарява пожизнена младост и възможността да творят в името на вечното и същественото. Освен това постепенно се зароди и мисълта, че сгъстеното време не е просто фатално ускорение, а преди всичко възможността Великият разум, наречен Време, ускорено да мисли и да осъществява човешките съдби. Затова да се намираш в зоната на сгъстеното време не е чак толкова страшно.
Времето е безкрайно справедливо. То не възприема като особена ценност само единия от „животите“ на даден човек. Времето мисли във вселенски мащаби и същевременно забелязва всеки детайл и нюанс, като включва механизма за ускорено или внезапно остаряване само в краен случай, базирайки се преди всичко върху показанията на енергията на съвестта. А царят на смъртта Яма също е време, по- скоро… човек на времето.
Нашата тибетска експедиция бе разгледана много подробно.
Изнизваха се пирамиди и монументи, нашите лица, а мислите, които се появяваха тогава, сякаш се връщаха наново. Особено дълго се задържа картината с Четящия човек. Светлите чувства, които съпровождаха тези тибетски видения, започнаха да се „самонавиват“ и да придобиват характера на чувствени мисли, които скоро станаха съвсем ясни и ми дадоха да разбера, че миналото, настоящето и бъдещето са взаимосвързани. По свое желание времето може дори да се върне назад и тогава след нас — арийците, на Земята отново ще се появят атлантите, след тях лемурийците и т.н.

161
Времето рядко постъпва така.
Най-често то прехвърля миналото в бъдещето, когато в недрата на съществуващата човешка раса започват да се появят странни хора.
Те постоянно се увеличават, а техният необичаен облик неизвестно защо ни се струва до болка познат. Подсъзнателната памет ни нашепва, че преди много-много животи сме били почти като тях и ние разпознаваме в тях самите себе си в миналото, но с малко по- съвременен изглед. Странните хора ги тегли постоянно към главната им родина — Тибет. Там, където се намира легендарният Вечен континент, в древния Град на боговете и хранилището на миналото,
отбелязано със Статуята на четящия човек и охранявано от великата
Шамбала.
Рано или късно някой от тях получава достъп до хранилището на миналото и при вида на древните машини и златните плочи усеща,
че те му са познати и близки. Сякаш някога и той самият е използвал такива апарати и е правил записи върху златните плочи. Странният човек започва да разбира, че никога няма абсолютно минало, че то е относително и че се връща в бъдещето. А хранилището на миналото е същевременно и хранилище на бъдещето. Вътре в него странният човек осъзнава, че именно там е живял в онова далечно минало и че
„серенадата“ на неговия живот е била, е и ще бъде безкрайна, макар нивото на съзнанието му да е различно при различните прераждания,
защото се подчинява на някакъв грандиозен регулаторен механизъм.
Странният човек разбира, че само неговото подсъзнание съхранява реалната памет за неговите минали прераждания, които стигат до епохата на ангелите. Тогава ще започне да се отнася с по- голямо доверие към интуитивния шепот на подсъзнанието и дори ще възнегодува, че му е разрешено само да шепне, а не да говори прямо и твърдо. Странният човек ще си помисли, че в далечното бъдеще,
когато спиралата на времето пак ще се обърне, ще настъпят времена,
каквито са имали лемурийците. Тогава подсъзнанието ще превърне обичайния си шепот в пряк диалог със съзнанието, а човекът ще започне да вижда миналото и ще има непосредствен контакт със самия Създател.
Сред неведомите образи се промъкна мисълта за новия човек,
който ми се стори летящ. Чувството на сладостно щастие бе заменено от еднократна лека тъга.

162
Колко много неща не знаех тогава! Едното от тях беше, че новият човек вече реално съществува.
После, сред сменящите се картини от тибетската експедиция, се появиха моите очи, очите на Равил, Селиверстов и Рафаел Юсупов.
Странно беше да се вгледам в собствените си очи… в лицето си, което не се отличаваше с красота. В тях внезапно прочетох, че на тези очи е разрешено да видят… разрешено им е да видят… разрешено е… Това
„разрешено да видят“ се повтаряше многократно и звънтеше в главата ми.
„Какво? Какво е разрешено да видят!?“, дори възкликнах наум.
После, някак просто и лесно разбрах, че ни беше разрешено да видим… Града на боговете…
— От кого е разрешено? — попитах аз.
— Дошло му е времето… затова е разрешено — прозвуча отговорът.
После моите мисли се завъртяха в хоровод, сякаш освободили се от мистицизма си, и като навлязоха в йерархията на логиката, ми подсказаха, че не малко поклонници и йоги са видели Града на боговете. Неизвестно защо на тях не им е било съдено да осъзнаят, че са видели него — легендарния и велик Град на боговете.
Отново видях очите си и тези на Равил. Те блестяха върху изсушените ни от вятъра и замръзнали лица. Изразяваха нещо и…
неизвестно кому… благодаряха от цялата си душа. В крайна сметка видях себе си как вървя към Долината на смъртта. Изведнъж ме завладя страх, който и аз, както всеки човек, изпитах преди срещата с непознатото. Името на тайнствения непознат е Смърт.
Картините се изнизваха, показвайки как вървя към двете морени, които приличаха на петнисто рижави кучета с по четири очи.
И неразбираемо защо бях щастлив! Усетих, че ненапразно с компас търсих тези морени и вървях към тях. Нещо ме влечеше неудържимо насам. Отлично работещите в сгъстеното време мисли ми подсказаха,
че съм дошъл да разбера какво представлява човешкият живот. И
сякаш нещичко… подразбрах. Това „нещичко“, както ми подсказваха моите мисли, се състои в осъзнаването на собственото ти предназначение в живота, което някой — сигурно Бог, е предначертал за теб. Но колко е трудно да се разбере това предназначение! И да бъде

163
осъзнато! Нима за целта задължително трябва да се посети Долината на смъртта!?
О, не! Не е задължително да се стремим към далечния Тибет и да проникваме в покритата с душевна мъгла Долина на смъртта!
Трябва само да се вслушваме в интуицията си и в съкровения й шепот.
А той струва много. Колко рядко обаче се вслушваме в него! Ние сякаш не искаме да чуваме нейния шепот, а предпочитаме гръмките слова. Но всъщност шепотът е…
В този миг прозрях, че Бог ме е създал преди всичко, за да се вслушвам в своята интуиция, а не просто да размахвам ръце или да движа крака. Стана ми дори обидно, че съм длъжен да слушам нейния неясен шепот и да се измъчвам, че когато давам воля на краката,
ръцете или на някакви други природни инстинкти, постъпвам неправилно. Осъзнах, че някой сякаш ми е предначертал да използвам движенията на ръцете, краката и преди всичко на главата си в посоката, подсказана от същия този шепот. Разбрах, че съм се вслушвал в него, увличан от съпровождащите го емоционални вълни,
но понякога съм ритал, при това доста силно, поддавайки се на желанието да живея „като всички“ или, така да се каже, „по човешки“… Заради това желание съм изпуснал толкова ценно време.
Особено на млади години!
Докато стоях между двете морени с петнисто-рижав цвят в
Долината на смъртта, изведнъж се изплаших, че едва ли не съм пропилял живота си. А изразът „Да се живее по човешки“ ми стана направо омразен. Угризенията на съвестта ме стиснаха за гърлото.
Тогава разбрах, че тук ще получа наказание, защото не съм послушал интуицията си, която ми е подсказвала моето индивидуално предназначение, начертано от Бог. А то може да бъде осъзнато само благодарение на чувствата и шепота на интуицията. Не знаех само едно — какво наказание ще получа. Мислите за моето предназначение сами започнаха да се навързват една за друга в главата ми. Болката поради дареното ми, но пропуснато в младостта време, се усили неимоверно. Като облекчаваща вълна дойде разбирането, че в по-зряла възраст до голяма степен бях компенсирал изпуснатото, като работех до 2–3 часа през нощта. Стана ми горчиво. Чаках наказанието от царя на смъртта Яма.

164
В главата ми за миг се появи мисълта за поклонниците, които идват в долината, за да осъзнаят най-сетне пред лицето на смъртта смисъла на живота. Защо много от тях, които са благочестиви хора,
идват и умират тук, изпепелени от напускащата ги енергия на съвестта? Веднага си отговорих — благочестието не означава задължително искреност пред Бога, често под неговата маска се крие онова, което човек иска да замаскира пред самия себе си. Подобни поклонници не разбират, че произнасяйки неразбираеми за тях самите молитви, под сянката на благочестието крият своя банален страх от хората и живота. Колкото повече се страхуват от хората, толкова повече внимание отделят на молитвите и ритуалите. Те се отдалечават от хората, като се потапят в измисления свят на неразбираемите ритуали, които едва ли някога ще бъдат разбрани. Измисленият свят е светът на страхливите хора, които се боят от живота. Негов символ би трябвало да бъде заекът.
„Бягащите от живота зайци“ живеят в света на приглушения ропот на чувствата, които се бунтуват срещу сриването на човека до нивото на заека. Те някак си свикват с този ропот. Но нещо отвътре ги човърка. И в крайна сметка не издържат вечното и противно скрибуцане в душата. Взели в ръце торбичка и тояга, поклонниците тръгват на път и отиват там, където им диктуват ритуалите. Накрая всеки от тях намира Долината на смъртта и влиза в нея. Там внезапно разбира, че е дошъл напразно, понеже в пробягващите пред очите му картини от неговия живот липсват благочестието и ритуалността, а се появяват тълпи хора, на чийто фон се издига символичният образ на заека.
Поклонникът забелязва, че ръцете му започват да потреперват и все повече се сбръчкват. С ужас вижда как тялото му постепенно умира. То пада на земята, а душата му излита над тленните останки,
като най-сетне разбира, че в нея се е появил страшен сигнал —
ропотът на недоволството, и че трябва да търси причините в самия себе си, а не да задълбочава ропота чрез произнасянето на заучени молитви. Защото Бог е определил като главна ценност у човека любовта (действената любов!) към човечеството изобщо, а не към зайците изобщо.
„Колко труден живот е отсъдил Бог за човека! — помислих си.
— Интересно защо Той е определил за крайъгълен камък онзи тих

165
шепот в нас самите, в който нямаме право да не се вслушваме. Пак
Той ни е наложил свръх напрегнатия ритъм на живота, затова не бива да изпускаме нито секунда… Нали и Бог не пропилява времето, а все твори, твори и твори. А ние сме Негови чеда.“
Тръснах глава и отново се видях застанал между двете морени.
Приповдигнах козирката на шапката си и се вгледах в Огледалото на царя на смъртта Яма. Погледнах ръцете си — бяха замръзнали от студ.
Наведох глава и с ужас забелязах, че съм стъпил върху човешки кости.
Виденията отстъпиха.
Обърнах се и тръгнах по обратния път. Душата ми бе обзета от тъга. Моите износени обувки потропваха по камъните, а стрелката на компаса ме насочи натам, където оставих Равил да ме чака. Душата ми продължаваше да вие на умряло. Все крачех ли, крачех. По едно време спрях и се опипах.
— Жив съм… все още — казах си на глас.
Нещо виеше в мен, след това воят се засили и неочаквано прерасна в рязко пробождане в областта на стомаха.
— А-а-а — превих се от болка.
Седнах на един камък и като се опитвах да не обръщам внимание на болката, заразглеждах ръцете си. Вглеждах се във всяка тяхна бръчица, страхувайки се да не забележа признаци на увяхване на кожата. Чаках появата им и дори усетих нетърпение. Не ги желаех,
но ги чаках. А страшната болка в стомаха сякаш ми сигнализираше:
„Да не би да ми се е обострила язвата? Може би легендата за Града на боговете и разположената в него Долина на смъртта са само измислица? Може би всичко е нарисувало моето въображение?“.
Веднага си спомних обаче за монументите и осъзнах, че някой наистина ги е построил с помощта на недостъпни за нас технологии.
Разбрах, че легендата за Долината на смъртта е истина. „Истина е!“,
исках да извикам аз в отчаянието си, но парещата болка в корема не ми разреши.
Пред очите ми отново се мярнаха пирамидите и монументите и пак ме поразиха със своето величие и ми подсказаха, че легендарният град е бил построен от хора. Те не са се съмнявали, че енергията на петте елемента може да бъде задействана от човек с Чиста душа, а времето е мислеща субстанция.

166
Онези картини от живота ми, които оживяха пред очите ми между двете петнисто рижави морени, ме бяха навели на извода, че съм допуснал сравнително малко грешки в своя живот. Основната беше, че на млади години съм оставал глух за своята интуиция и съм пропилял безкрайно много време, отпуснато ми за творчество.
Тежкият товар легна върху душата ми и съвсем явно премина в пронизваща стомаха болка. Разбрах, че тя е наказанието, наложено ми от царя на смъртта Яма.
— Колко си неумолим, Яма! — задъхвах се от болка. — Нима трябва да съдиш толкова строго!? Не може ли да се прости!? Нали съм пропилял времето в периода само на неразумната си младост! Защо не ми простиш? Защо ме наказваш с толкова жестока болка!? Защо не съм се родил глупак, към когото не се предявяват големи изисквания!?
Защо Бог не ми е дал щастието да бъда тъп!?
Болката все повече се засилваш. Вече не издържах, хванах се за корема и превивайки се, паднах на земята.
— О-о-о-ох! — стенех аз върху камъните, макар и съвсем близо до изхода от Долината на смъртта.
Надигнах глава и със замъглен поглед се огледах наоколо. Близо до мен се търкаляше кост. Човешка кост. Отново погледнах ръцете си,
като очаквах, че ще видя признаци на повяхване и изпепеляване.
Нямаше. А вече бях пожелал смъртта. Бях се уморил от болката.
— О-о-о-ох! — продължавах да стена. — Младостта ме подведе!
Приповдигнах се на лакът и пак се загледах в ръцете си.
Пръстите ми бяха мръсни — изглежда в отчаянието си бях ровил майката-земя. Но ръцете бяха розови, дори червени — в тях течеше кръв.
Разбрах, че не умирам, не се изпепелявам, а съм наказан с болка.
Макар и силна, но все пак само болка. Такава беше присъдата на царя на смъртта Яма. Той не желаеше да ме вземе при себе си.
Застанах на колене и свит на две, опрях главата си до земята. От очите ми течаха сълзи, които капеха върху камъните. Плачех и стенех,
триех сълзите си направо в тибетските камъни и размазвах калта по лицето си. Нямах сили да се надигна.
Заедно със сълзите дойде облекчението. Разхлипах се като малко дете. Само при нов пристъп на болката отново извивах глас и продължавах да плача. Най-сетне с мъка се изправих на крака и

167
погледнах компаса, за да се ориентирам. Едва различих стрелката —
компасът беше покрит с кал. Плюх върху пръста си и изтрих капака.
Слюнката беше топла.
— Значи съм жив? — прошепнах. — Благодаря ти, царю…
Направих няколко крачки. И тръгнах. Стомахът ме болеше, но вече се надявах, че царят на смъртта Яма ме е оставил в тукашния свят.
Сигурно все още бях нужен.
На двеста метра преди възвишението, където трябваше да ме чака Ранил, силите ми секнаха. Продължих на четири крака. Така и стигнах до него.
Равил се хвърли към мен. Хвана ме под мишниците и се опита да ме вдигне. А аз се вкопчих в краката му, тикнах лицето си в колената му и без да се смущавам, силно застенах.
— Какво ти е, шефе?
— Жив ли съм?
— Да — в недоумение отговори той.
— Не съм ли остарял?
— Ами не! Розовичък си.
После Равил ми даде хапчета за стомах и отнякъде домъкна шепа вода, за да ги преглътна. Сякаш ми поолекна. Отворих широко очи и огледах околността.
Силите ми се възвръщаха. Стомахът продължаваше да ме боли,
но вече не толкова силно.
Изправих се и бавно тръгнах напред. Нещо прещрака в едното ми коляно и аз се изплаших — стори ми се, че костите ми започват да се разпадат, а краката — да се смаляват. Дори опипах коленете си —
бяха втвърдени и ме въртяха. Това ме успокои, пристъпих още няколко крачки и бавничко се заизкачвах по склона.
„Щом вървя, значи съм жив!“, казах си наум.
БОЛКАТА
Коремът все така ме свиваше, но вече бях свикнал с болката и я възприемах като нещо естествено. Дори ми беше трудно да си представя състояние, при което нямаше да я усещам.
Вървях все нагоре и се изпълвах с радост, че не напускам този свят. Беше ми странно, че не умирам. Дори ми беше досадно, че съм жив. Бях готов за смъртта, но все още живеех.

168
След известно време започнах да се заслушвам в болката.
Приличаше на онази, която усещах при обостряне на язвата, но много по-силна. И имаше една странна особеност — сякаш излизаше не от стомаха, а от душата и постепенно се стичаше надолу към стомаха. В
душата ми нещо стенеше и плачеше — точно от този странен душевен плач извираше болката. После неочаквано се досетих, че с този плач от душата ми излиза отрицателната енергия и че след него би трябвало да настъпи облекчението. Разбрах също, че енергията излиза от мен през отвора на стомашната болка.
И тогава се отнесох към болката като към заслужено наказание заради угризенията на съвестта, които изпитвах пред интуицията си.
Все пак наказанието ми се стори твърде жестоко. По този начин обаче разбрах на какви страдания ще е подложен в Долината на смъртта например алчният човек — изпепеляването на тялото му ще е съпроводено от дива болка, но несравнимо по-силни страдания ще изпита духът му, напускащ умиращото тяло. Царят на смъртта се оказа жесток, но не и несправедлив.
Стана ми жал за подобни хора. Вече знаех обаче, че жалостта не е благородно чувство, а само лъжливо копие на благородното състрадание. Защото не може да се проявява състрадание към нещо,
което би трябвало да се наказва — независимо дали тук или на онзи свят.
Скоро отново съзрях Огледалото на царя на смъртта Яма.
Сърцето ме прободе. Стана ми тъжно, много тъжно, сякаш бях загубил близък приятел. Дори се спрях за известно време, загледан с надежда към него. Представих си човек, който се нарича… Време.
— Шефе, тук не бива да спираме. Тату каза… — обади се Равил.
— Да, да, тръгвам…
С треперещи от изтощение крака повторно пресякох зоната на
Огледалото на царя на смъртта Яма.
Усетих, че не ми се напуска този район. Царят на смъртта беше не само жесток, но и сякаш примамваше към себе си и… не желаеше да ни пусне. „Смъртта не иска да ме пусне“, прониза ме страшната мисъл и рязко усили болката в стомаха.
Спрях се и се присвих. После вдигнах глава, обърнах се назад и отново погледнах огледалото. Стори ми се, че то се взира в мен… с добрите очи на смъртта. И сякаш ме изпращаше. А аз си отивах, за да

169
се върна отново в нашия тленен свят, преизпълнен с душевна мръсотия. Не ми се искаше да се връщам там.
Пак се вслушах в силната, но вече привична болка. Чрез нея душата ми се пречистваше от натрупалата се в мен отрицателна енергия. „А аз много искам, наистина искам да се пречистя! — едва ли не извиках. — Желая онова, което проповядват всички религии по света. Желая душата ми да стане чиста.“
В този миг понятието Чиста душа ми се стори толкова примамливо и сладостно, че за малко да свия обратно и да се върна отново при двете морени, подобни на петнисто рижави кучета, да застана между тях и да се отдам на пречистващия съд на съвестта на царя на смъртта Яма.
Изморените ми крака продължаваха да ме тикат напред.
Сигурно така трябваше — да ме докарат до нашия тленен свят. Тъгата ме обзе напълно. Разбирах, че в нашия свят съвестта не е на почит.
Дори ми се прииска Всевишният да подложи всички хора на съда на
Яма, за да усетят най-сетне какво значи съвест. Съзерцавайки как телата им се изпепеляват, те най-сетне ще разберат, че Бог е определил за крайна цел на човешкия прогрес състоянието, наречено Чиста душа.

Изтегляне 1.98 Mb.

Сподели с приятели: