В обятията на Шамбала
Изтегляне 1.98 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Непризнатите преброявания в историята на българската статистика
| ОЩЕ ЕДНА СОМАТИ-ПЕЩЕРА След няколкостотин метра катерене по едрокаменист насип монахът ни заведе до малка пещера. — Тук трябва да поседим, да успокоим дишането си и да се замислим за хубавите неща; Най-добре — за вечното. Не бива да се влиза в пещерата с лоши мисли. Това няма да й хареса — каза монахът и приседна върху един камък. Ние също се настанихме по камъните и замълчахме. — Сергей, хубави мисли ли произвеждаш? — прекъсна след няколко минути мълчанието Рафаел Юсупов. — Да, а вие, Рафаел? — Ами и аз като че ли… След още няколко минути монахът се изправи и ни въведе в пещерата. За наше учудване тя беше съвсем тясна. 70 — Съмнявам се, че тук е входът към Царството на мъртвите — изразих недоволството си. — Но е така! — усмихна се монахът. — Входът е ей там, където фенерчето осветява тясна цепнатина. Изследователският ми инстинкт ме накара да се вмъкна в цепнатината, макар че трудно промуших тялото си. Тя се оказа зигзагообразно извита и неудобна за придвижване. Камъните наоколо бяха мокри и хлъзгави. Скоро проходът съвсем се стесни. Отпред, почти на нивото на пода, видях отвор. Свих се на две и се приближих към него. — Шефе, може би не си заслужава да се приближаваш чак толкова? — чух зад гърба си гласа на Равил, който се промушваше след мен с видеокамерата. — Не ми пречи! — отвърнах изнервено, кой знае защо ядосан от факта, че предполагаемият вход не е огромна красива пещера с психо енергийна преграда, а някаква влажна дупка. Отворът беше с размерите на човешка глава. Смело мушнах ръката си с фенерчето и наведен докрай, се опитах да видя какво има вътре. Главата ми опря в нещо твърдо, в гърба ми се впи остър камък, който не ми позволяваше да наведа лицето си до отвора. Изведнъж усетих, че по ръката ми запълзяха тръпки и тя започна да се вцепенява. Едва не изпуснах фенерчето. Издърпах я и усещането за изтръпване постепенно отмина. Тогава с експериментална цел проврях в отвора и другата си ръка, но вече без фенерче — изтръпването настъпи почти веднага. — Равил, ръката ми изтръпва в отвора — избоботих аз. — Добре, че не мога да провра там главата си, иначе мозъкът ми щеше да изтръпне! Постепенно ме напускаше усещането за изнервеност, но за сметка на това ме обзе неразбираем страх. Едва се обърнах в цепнатината и се измъкнах навън. Дневната светлина ми се стори същинско благо. — А защо ръката ми изтръпна? — попитах монаха. — Защото вие, драги ми учени човече, не сте мислили само за доброто и вечното. Пещерата не е харесала мислите ви. — Тантрическите сили ли предизвикват изтръпването? — Да. Те се управляват от мъртвите и защитават пещерата. 71 — Те много ли са? — докоснах с ръка земята. — Много, твърде много. Цяло Царство на мъртвите е — заяви монахът, сякаш това беше разбираемо от само себе си. — А има ли изкуствена преграда пред пещерата? — Преди години тук стана срутване, което закри част от входа. Тогава монасите решиха да го затворят, за да не загиват хората, които влизаха в нея. И оставиха само малък отвор — поясни монахът. — А от какво са загивали хората? Телата им напълно ли са изтръпвали!? — Да, преставали са да усещат телата си и не са можели да ги контролират. В сомати-пещерите, които разгледахме по време на експедициите си, тантрическите сили оказваха различно влияние. В първата те предизвикваха страх, негодувание, главоболие. Втората беше енергиен вампир. В третата — пещерата на Харати, ослепяваха хората, а тук, в четвъртата пещера, предизвикваха изтръпване. Спомних си, че една от сомати-пещерите в Хималаите — онази, която енергийно „източваше“ човека [1] , веднага след входа беше зазидана с камъни и там също бе оставен малък отвор. Тогава, в Хималаите, вече разбирах, че хората в състояние на самоконсервация (сомати) могат да се върнат към живота и да потърсят изход към повърхността. Помня, че недоумявах защо е издигната каменната преграда, но от монасите не получих убедителен отговор, по-точно те неизменно повтаряха, че „за тях камъкът не е преграда“. Сега зададох същия въпрос и на тибетския монах. Той се замисли и най-сетне каза: — Разказвали са ми, че преди много-много години в този манастир е живял монах, който е умеел да беседва с мъртвите… — С мъртвите от Царството на мъртвите? — Да. — И за какво са беседвали? — За това, че хората, загиващи при влизането в пещерата… с една дума, тези, които стават мъртви… не са истинските мъртви — монахът сбърчи вежди, припомняйки си изглежда разказаната му история. — Истинските мъртви са там — в дълбокото. Истинските мъртви не желаят хората да се превръщат в неистински мъртви само заради страстното си желание да се приобщят към Царството на мъртвите. 72 — Затова ли истинските мъртви са дали заповед да се построи тази преграда? — Да, същият монах свикал останалите си събратя и ги помолил да издигнат преграда в пещерата. Ние периодично я обновяваме. — Този монах не е ли споменавал, че за мъртвите „камъкът не е преграда“? — Не зная — може и да е споменавал, а може и да не е. Известно ми е само, че мъртвите могат да ни заповядат да разрушим преградата. Дори те самите могат да я премахнат. — Знаете ли нещо за сомати, тоест за самоконсервацията на телата? — Чувал съм, но не съм запознат добре. — Царството на мъртвите не е ли царството на хората в състояние на сомати? — Не мога да кажа, но съм сигурен, че Царството на мъртвите е живо — уверено пророни монахът. — Освен това знам, че то е по- силно от нас. — Струва ми се, че то се оглавява от човек, чието тяло е огромно — многозначително изгледах монаха, предполагайки, че навярно и тук съществува древен човек, подобен на легендарния Харати. — Защо мислите така? — Така ми се струва. — Там, в Царството на мъртвите, има цар, но нямам право да назова името му. — Тялото му голямо ли е? — Не зная. Замълчахме. — Тук има и един извор. Казват, че водата идва от подземния свят — неочаквано подхвърли монахът. — Къде е? — Съвсем наблизо, зад скалата! Изтегляне 1.98 Mb. Сподели с приятели:
|