Вестители от отвъдното



Изтегляне 0.57 Mb.
Дата21.09.2023
Размер0.57 Mb.
#118747
vestiteli

Вестители от отвъдното
Брайън Уейс

ПРЕДГОВОР


Знам, че всичко си има причина. Може би в самия мо­мент на събитието ние нямаме интуицията, нито предчув­ствието да разберем причината, ала с времето и с търпе­ние тя ще излезе наяве. Така беше и с Кетрин. Срещнах я за първи път през 1980 година, когато беше на двадесет и седем години. Беше дошла в кабинета ми, за да търси по­мощ срещу постоянната си тревожност, пристъпи на па­ника и обладаващите я фобии. Тези симптоми я измъчва­ха още от детството й, но малко преди да се обърне към мен, те се бяха влошили. С всеки изминат ден тя се бе чувствувала емоционално парализирана и все по-малко спо­собна да действа. Това ужасяваше и потискаше.
За разлика от хаоса, който по това време цареше в ней­ния живот, моят течеше гладко. Имах здрав брак, две мал­ки деца и процъфтяваща кариера.
Моят живот изглеждаше праволинеен още в самото начало. Израснах в дом, където цареше любов. Академич­ните ми успехи дойдоха лесно, а и още като второкурсник в колежа бях вече решил да стана психиатър. Получих Фи Бета Капа1 в Колежа на Колумбийския университет в Ню Йорк през 1966 година. После постъпих в медицинския факултет на университета в Йейл и получих докторска тит­ла през 1970 година. Стажа си като млад лекар изкарах в Медицинския център Белвю на Нюйоркския университет, след което се върнах в Йейл, за да довърша специализа­цията си по психиатрия. Непосредствено след това полу­чих място в университета в Питсбърг. Две години по-късно бях поканен да оглавя факултета по психофармакология при университета в Майями. Там получих национално признание в областта на биологичната психиатрия и лекарствената злоупотреба. След четири го­дини бях вече асоцииран професор по психиатрия в меди­цинския факултет на университета и станах главен лекар на отделението по психиатрия в голямата университетска болница в Майями. По това време вече бях публикувал трийсет и седем научни доклада и статии в медицински издания.
Годините на системно учение бяха култивирали съзна­нието ми на лекар и учен в тесните рамки на консерватиз­ма на моята професия. Изпитвах недоверие към всичко, което не би могло да бъде доказано по традиционните на­учни методи. Бях в течение на някои изследвания в парап­сихологията, които се провеждаха в по-големите универ­ситети на страната, но те не бяха привлекли вниманието ми. Всичко това бе твърде далеч от мен.
Тогава срещнах Кетрин. В продължение на осемнай­сет месеца прилагах познатите методи на лечение, за да й помогна да преодолее проблемите си. Когато вече изглеж­даше, че нищо не помага, опитах с хипноза. В поредица от трансови състояния Кетрин извикваше спомени от пре­дишни съществувания и тези спомени, изглежда, бяха при­чинните фактори за нейните симптоми. Тя показа също и способности да бъде проводник на информация от висо­ко развити "Духовни същества" и чрез тях да разкрива много от тайните на живота и смъртта. Само за няколко месеца нейните симптоми изчезнаха и тя започна наново живота си, по-щастлива и в по-голяма хармония със себе си и света отпреди.
Нищо в моя произход и обкръжение не бе ме подгот­вило за това. Бях абсолютно удивен, когато се сблъсках с тези явления. Аз нямам научно обяснение на случилото се. Твърде голяма част от човешкото съзнание е извън на­шата способност за разбиране. Може би под хипноза Кет­рин бе в състояние да се фокусира в част от своето под­съзнание, където се съхраняват реални спомени от минал живот или пък бе попаднала в течението на това, което психоаналитикът Карл Юнг бе определил като колектив­но несъзнавано — енергетичния източник, който ни зао­бикаля и съдържа спомените на цялата човешка раса. Отговорите на тези въпроси започват да се търсят от учени­те. Обществото може само да спечели от изследването на мистерията на съзнанието, на душата, на живота след смъртта и на влиянието на опита от минали животи вър­ху сегашното ни поведение. Очевидно разклоненията са безкрайни особено в областта на медицината, психиатри­ята, теологията и философията. Щателното научно изс­ледване в тази област още едва прохожда. Направени са някои крачки за разбулване тайната на тази информация, но процесът е бавен и среща сериозна съпротива от стра­на на учените. През цялата си история човечеството се е съпротивлявало на промяната и на проникването на но­ви идеи. Историческата наука просто бъка от такива при­мери. Когато Галилей открива спътниците на Юпитер, ас­трономите от онова време отказват дори да погледнат към тях, защото съществуването на спътниците влиза в разрез с вече приетите от тях постулати. Това е и сега с онези пси­хиатри и терапевти, които отказват да изследват и да под­ложат на оценка събраните доказателства за живот след физическата смърт и за спомени от минали съществува­ния. Те здраво са си стиснали очите.
Тази книга е моят малък принос към увеличаващия се брой изследвания в полето на парапсихологията и по-спе­циално в онзи неин клон, който изследва опита на човека от предродилния период и след неговата смърт. Всяка ду­ма, която ще прочетете, е истина. Нищо не съм добавил. Съкратил съм само онези части, които се повтарят. Мал­ко съм променил самоличността на Кетрин, за да не на­руша принципите на доверителността. Четири години ми бяха необходими, за да опиша случилото се, четири годи­ни събирах кураж да поема професионалния риск да раз­крия тази толкова необичайна информация. Една нощ, до­като вземах душ, внезапно се почувствувах непреодолимо заставен да изложа преживяното върху белия лист. Имах силното убеждение, че точно сега е моментът, че не мога повече да държа в себе си полученото знание. Уроците, които ми бяха предадени.имаха предназначението да бъ­дат споделени с другите, а не да се пазят. Това познание бе дошло чрез Кетрин, и сега трябваше да се предаде чрез
мен. Знаех, че каквито и последствия да имаше, нищо не ще. бъде по-унищожително от това, да не споделя получе­ното послание за безсмъртието и за истинския смисъл на живота. Изскочих стремително изпод душа и седнах на бюрото пред купчината аудиокасети със записите, напра­вени по време на сеансите с Кетрин. В ранните утринни часове мислех за моя стар унгарски дядо, който почина, когато бях още юноша. Всеки път, когато му признавах, че се страхувам да поема риск, той ме окуражаваше с лю­бов, като повтаряше своя любим английски девиз: "Хва­ни дявола за рогата!"

ГЛАВА ПЪРВА


Когато за пръв път видях Кетрин, тя носеше яркочер­вена рокля и нервно разлистваше списание в приемната ми. Дишаше учестено. Двайсет минути бе измервала ко­ридора на отделението по психиатрия, като се бе опитва­ла да убеди себе си, че трябва да спази уговорения час и да не избяга. Излязох в приемната да я посрещна и се ръ­кувахме. Забелязах, че ръцете й бяха студени и влажни, ко­ето издаваше нейното безпокойство. После разбрах, че са й били необходими два месеца, за да събере кураж и се запише за преглед при мен, въпреки че два екипа лекари, на които тя вярваше, настоятелно я бяха съветвали да по­търси моята помощ. Накрая се бе предала. Кетрин е изключително привлекателна жена, със среднодълга руса ко­са и лешникови очи. По това време тя работеше като лаборантка в болницата и печелеше допълнително като манекен на плажно облекло.
Въведох я в кабинета и я настаних в големия кожен фотьойл..Седнахме един срещу друг, разделяше ни овал­ното бюро. Кетрин се облегна назад — мълчалива, без да знае откъде да започне. Чаках, като предпочитах тя да избере началото, но след няколко минути започнах да раз­питвам за нейното минало. През тази първа визита ние започнахме да изясняваме коя е тя и какво я е довело при мен. В отговор на въпросите ми Кетрин разказа история­та на своя живот. Тя бе средното дете на консервативно католическо семейство от малък град на Масачузетс. По-големият й брат бил атлетичен младеж и се ползвал с мно­го по-голяма свобода от нея. Сестричката й била любим­ката на двамата родители.
Когато започна да говори за проблемите си, тя стана забележимо по-напрегната и нервна. Говореше бързо, наклони се напред и сложи лактите си на бюрото. Живо­тът й винаги бил обременяван от страхове. Страхувала се от водата, от задавяне до такава степен, че не можела да поглъща таблетки, бояла се от самолети, от тъмнината и се ужасявала от смъртта. Напоследък страховете й нарас­нали. За да се чувства в безопасност, тя спяла често в ки­лера на апартамента си. Каза ми, че страда от безсъние и й трябват три часа, за да може да заспи. Сънят й бил лек, спяла на пресекулки, измъчвали я кошмари и се случвало да ходи на сън. Това, което бе изтормозило детството й, напоследък се било върнало. Тъй като страховете и дру­гите й симптоми все повече я парализирали, тя изпадала във все по-дълбока потиснатост.
Кетрин продължаваше да говори, а аз чувствувах кол­ко дълбоко бе нейното страдание. От години помагах на пациенти като Кетрин да се избавят от агонията на свои­те страхове и изпитвах увереност, че ще помогна и на нея. Реших да започнем, като се поровим в детството,й, къде­то да потърсим източниците на проблемите й. Обикно­вено този вид самопознание помага при облекчаване на тревожността. Ако бе необходимо и ако тя се решеше да преглъща таблетки, щях да й предложа някои по-леки ме­дикаменти за подобни състояния и тя щеше да се почувс­твува по-добре. Това бе стандартното учебникарско леку­ване на симптоми като на Кетрин и аз никога не се колебаех да използвам транквилизатори и дори антидепресанти, за да лекувам хронични натрапливи страхове и безпокойства. Сега прилагам тези лекарства много по-оскъдно и само временно, ако въобще ги използвам. Ня­ма лекарство, което да достига истинските корени на та­кива симптоми. Моят опит с Кетрин и други като нея ми доказа това. Сега знам, че има начин да се излекуват, а не само да се потискат или замаскират чрез медикаменти­те.
По време на първия-сеанс все се опитвах да я оттласна назад към детството й. Тъй като Кетрин си спомняше удивително малко за случки от най-ранните си години, си наумих да включа в лечението и хипнозата като най-пре­кия възможен път за извличане спомените на повърхност­та. В това, което ми разказа, нямаше някакви особени травматични моменти в детството й, които да обясняват епидемично връхлитащите я страхове в нейния живот. До­като тя напрягаше паметта си, изплуваха изолирани фраг­менти от спомени. Била около петгодишна, когато някой я бутнал в басейна от трамплина за скокове и тя изпадна­ла в паника. И преди никога не се била чувствала добре във водата. Когато Кетрин била на единайсет години, майка й получила силна депресия. Странното отдръпване на майката от семейството наложило тя да посещава пси­хиатър, който приложил електрошокова терапия. В резул­тат на тези процедури майка й започнала трудно да си припомня най-обикновени неща. Случилото се уплашило малкото момиче, но тъй като последвало подобрение и майката отново станала "същата", Кетрин ме увери, че страховете й се разпръснали. Баща й прекалявал с алко­хола от доста отдавна и понякога се налагало да праща брат й, за да го прибира от баровете в околността. Алко­холизмът на бащата водел до чести скандали, след които майка й ставала мрачна и затворена. Независимо от всич­ко, Кетрин смяташе, че моделът на семейството й е на­пълно приемлив.
Извън дома нещата изглеждаха по-добре. Тя бе изли­зала с момчета в гимназията и леко общуваше с прияте­лите си, повечето от които познаваше от много години. Въпреки това тя трудно се доверяваше на хората извън своя малък приятелски кръг. Религията й бе проста и бе­запелационна. Тя бе възпитана да вярва в традиционната католическа идеология и практика и никога не се бе съмнявала в истинността на вярата си. Вярваше, че ако си до­бър католик и живееш праведно, спазваш вярата и нейни­те ритуали, ще бъдеш възнаграден, като отидеш на небето, а ако не — ще преминеш през чистилището или ада. То­ва трябваше да реши патриархалният Господ и Неговият Син. По-късно разбрах, че Кетрин не вярваше в прераж­дането. Всъщност знаеше много малко за това, макар че бе чела нещичко за хиндуизма. Идеята за прераждането бе за нея противоположна на възпитанието и разбирани­ята й. Никога не бе чела окултна или метафизична лите­ратура, тъй като не изпитваше интерес към нея. Бе напъл­но сигурна в собствените си убеждения.
След гимназията Кетрин завършила двегодишно тех­ническо училище и получила квалификация като лаборантка. Въоръжена с професия и окуражена от преместване­то на брат й в Тампа, Кетрин получила работа в голямата университетска болница — клон на медицинския факултет на университета в Майями. Преместила се в Майями през пролетта на седемдесет и четвърта, на двадесет и еднагодишна възраст. Животът на Кетрин в малкото град­че бил по-лесен от този в Майями, но затова пък била щастлива да избяга от семейните проблеми. През първа­та година Кетрин срещнала Стюарт. Женен, евреин, с две деца, той бил напълно различен от всеки друг мъж от пре­дишните й познати. Бил преуспяващ лекар, силен и агре­сивен. Между тях протекла неустоима химическа реакция, но връзката им била ръбата и бурна. Нещо в него прив­личало и събуждало страстта й, като че ли я омагьосвал. По времето, когато Кетрин започна лечение, връзката й със Стюарт бе в шестата година и изглеждаше жизнена, ако не добра. Кетрин не можеше да му устои, макар че той се отнасяше доста зле с нея и тя беснееше от лъжите, неспазените обещания и опитите му да я манипулира. Ня­колко месеца преди първата визита при мен Кетрин тряб­вало да се подложи на операция за отстраняване на въз­ли по гласните струни. Била много неспокойна преди операцията, това било нищо в сравнение с ужаса, който изпитала след излизане от упойка. Цял сестрински екип трябвало да я успокоява в продължение на часове. След като я изписали, се обърнала към д-р Едуард Пуул. Ед бе много приятен човек, лекар-педиатър, работеше в същата болница. И двамата бяха почувствали внезапно привличане, което се бе превърнало в близко приятелство. Кет­рин можела да говори свободно с Ед, разказвала му за своите страхове, за отношенията си със Стюарт и призна­ла, че започва да губи контрол върху живота си. Ед нас­тоял тя да се обърне към мен, само към мен и към никой друг от моите колеги-психиатри.
Когато Ед се обади да ми каже за своето протеже, той обясни, че по неизвестни за него причини е убеден, че са­мо аз бих могъл истински да разбера Кетрин, макар че другите психиатри имаха отлични препоръки и бяха опит­ни терапевти. Въпреки това Кетрин не ми позвъни. Мина­ха осем седмици. В суматохата на претовареното ми все­кидневие като шеф на отделението по психиатрия бях забравил за обаждането на Ед. Междувременно страхо­вете и фобиите на Кетрин силно се задълбали. Доктор Франк Акер, главният хирург, познавал бегло Кетрин от години и често си разменяли безобидни шегички, когато се отбивал в лабораторията. Забелязал нейната напрегна­тост и нещастния й вид. Опитал се няколко пъти да й спо­мене нещо по този повод, но се колебаел дали да го сто­ри. Един следобед Франк карал колата си към една малка болница, където щял да чете лекции. По пътя видял Кет­рин да се прибира с колата си и импулсивно й помахал да спре. "Искам да отидете при д-р Уейс веднага, извикал през прозорчето, без бавене." Въпреки че хирурзите често действат импулсивно, дори самият Франк бил изненадан от своята настойчивост.
Пристъпите на паника и тревожност започнали по-чес­то да връхлитат Кетрин и да стават все по-продължител­ни. Започнала да сънува повтарящи се кошмари. В еди­ния от тях се срутва мост точно когато тя кара колата си по него. Колата потъва дълбоко във водата и тя заедно с нея, затворена като в капан. Във втория сън тя е затворе­на в абсолютно тъмна стая, спъва се и пада върху разни предмети, неспособна да намери изход.
Най-сетне тя решила да се обърне към мене.
По време на моя първи сеанс с Кетрин нямах предста­ва, че животът ми щеше да се преобърне наопаки, че нап­лашената и потисната жена срещу мен ще стане причина­та за този обрат и че аз никога повече нямаше да бъда същият.

ГЛАВА ВТОРА


Година и половина подлагах Кетрин на интензивна психотерапия веднъж или два пъти седмично. Тя беше добра пациентка, разговорчива и способна на вътрешна самооценка, която ние наричаме интроспекция, и с изклю­чително силно желание за подобрение. През това време ние разнищихме подробно мислите, чувствата и сънища­та й. Тя се научи да различава повтарящите се модели в поведението си и това я въоръжи с по-дълбоко познание и разбиране. Сега можеше да си припомня много повече значими подробности от миналото, например за дългите отсъствия на баща й като моряк в търговския флот, за не­говите изблици на насилие, когато бе пил много. Тя за­почна да разбира много по-добре бурната си връзка със Стюард и изразяваше гнева си по много по-подходящ на­чин. Очаквах след това развитие едно голямо подобрение. Пациентите почти винаги подобряват състоянието си, ко­гато си припомнят неприятните моменти от миналото, ко­гато се научат да разпознават и коригират модели на по­ведение, издаващи трудности в приспособяването и когато развият способност да разглеждат собствените си проблеми от по-голяма дистанция. Но Кетрин не показ­ваше подобрение. Тревожността и пристъпите на паника продължаваха да я измъчват. Повтарящите се кошмари правеха съня и накъсан и той не я отморяваше. Все още се ужасяваше от тъмнината, водата, от затворените прос­транства... Често получаваше сърцебиене. Отказваше да приеме каквито и да било лекарства от страх да не се за­дави с таблетките. Чувствах се така, като че ли бях стиг­нал до стената, и каквото и да правех, стената си остава­ше все така висока, без и двамата да можем да я прескочим. Към обхващото ме чувство за безизходица обаче отнякъде се прибави странната решителност, че все пак ще намеря начин да помогна на Кетрин. Тогава се слу­чи нещо необикновено.
Въпреки че ужасно се страхуваше от самолети и за да набере кураж, винаги трябваше да се зарежда с няколко чашки, Кетрин се решила да придружи Стюарт в полета му до Чикаго за една медицинска конференция през про­летта на 1982 година. Там тя настояла да посетят египет­ската изложба в Музея на изкуствата, където се присъеди­нили към група екскурзианти. Когато екскурзоводът започнал да описва експонатите, тя започнала да го кори­гира и... оказало се, че била права. Екскурзоводът бил сконфузен, а Кетрин... изумена. Защото, както после ми разказа, тя винаги е проявявала интерес към предмети и реликви от древния Египет, но никога не бе изучавала спе­циално този период от историята. Независимо от това, предметите и се стрували някак познати. Нещо повече — тя била уверена, че е права, толкова сигурна в себе си, че си позволила публично да поправя специалиста. Питах се, да не би в детството си да е знаела за тези неща и после да ги е забравила.
Когато дойде следващия път, й предложих хипноза, макар че вече ми беше отказвала. Заради случилото се на египетската изложба сега тя колебливо се съгласи.
Хипнозата е чудесен инструмент да се помогне на па­циента да си спомни отдавна забравени събития. В нея ня­ма нищо мистериозно. Това просто е състояние на фоку­сирана концентрация. Под указанията на изкусен хипнотизатор тялото на пациента се отпуска, което води до изостряне на паметта. Бях подлагал на хипноза стоти­ци пациенти и считах това за добър начин за намаляване на тревожността, за елимиране на фобиите, за промяна на лошите навици и за изявяване на потиснати спомени. В някои случаи успявах да върна пациента към най-ранни­те му детски години, като при това успявах да извлека спо­мени за отдавна забравени травми — причина за посто­янно подкопаващи спокойствието и нормалния живот психически проблеми. Изпитвах увереност, че хипнозата ще помогне на Кетрин. Инструктирах я да легне на кушет­ката с притворени очи и глава, положена на малка възглавничка. Най-напред се съсредоточихме върху дишане­то. Натрупаното напрежение се освобождаваше при всяко издишване и постепенно тя се отпускаше. След няколко минути на вдишване и издишване казах й да си предста­ви мислено как мускулите й се отпускат постепенно, като започне от челюстта и лицето, след това премине през врата и раменете, ръцете, мускулите по гърба и стомаха и нак­рая на краката. Тя чувствуваше как тялото й потъва все по-дълбоко в кушетката. Следващата инструкция бе да си представи ярка бяла светлина, която започва от главата и да се разпространява бавно по цялото тяло, докато се от­пуснат напълно всяко мускулче, всеки нерв, всеки орган. Доведох я до състояние на дълбока релаксация и спокойствие. Накрая по моя команда светлината я напълни цяла­та и я обгради отвсякъде. Започнах да броя бавно от де­сет към едно. С всяко число тя навлизаше във все по-дълбоко ниво на релаксация, изпадаше в състояние на транс. Притежаваше способността да се концентрира вър­ху гласа ми и да се изключи от всякакви странични шумо­ве. Когато стигнах до "едно", тя бе вече в средно дълбо­ко хипнотично състояние. За целия процес бяха необходими около двадесет минути. Започнах да я връ­щам назад, като изисквах да си спомня неща от все по-ранни години. Можеше да говори и да отговаря на въп­росите ми, без да излиза от дълбоката хипноза. Била е на шест години, когато я завели на зъболекар и тя си спом­няше за болката. Ужасяващо бе преживяла онова блъска­не от трамплина за скокове в басейна, когато е била пет­годишна. Тя се давела и задушавала, погълнала малко вода и докато ми го разказваше, преживяваше отново да­венето. Внуших й, че всичко е вече минало и че е извън во­дата. Давенето спря и тя си възвърна нормалното диша­не. Все още бе в дълбок транс. На три години се случило най-лошото от всички останали събития. Тя си спомни как се събужда в тъмната си стая и усеща присъствието на баща си. Той вони на алкохол, докосва я по цялото тел­це "дори там долу"... Момиченцето е уплашено и заплаква, тогава той й запушва устата с грубата си ръка. Кетрин се задъхваше. В моя кабинет, на моята кушетка, двадесет и пет години по-късно, тя хлипаше от страх. Почувствах, че най-сетне имахме информацията, ключа към ключал­ката. Очаквах рязко подобрение. Внимателно й внуших, че случката е преминала, че тя вече не е в стаята си, а си почива спокойно. Хлипането спря. Поведох я напред във времето, до сегашната й възраст. Събудих я, след като я инструктирах чрез хипнотично внушение да запомни всич­ко, което ми бе казала. Прекарахме остатъка от сеанса на внезапно извикания спомен за травмата с баща й. Опитах се да й помогна да приеме по-лесно това "ново" за нея знание. Сега тя по-добре разбираше сложните отношения с баща си, неговите реакции към нея, отчуждението му и своя страх от него. Докато излизаше от кабинета, тя все още трепереше, но знаех, че това, което бе придобила, си струваше моментното неудобство. Разбулването на тези болезнени и дълбоко потиснати спомени бе така драма­тично, че напълно забравих да потърся възможната детс­ка връзка на нейните знания за египетските реликви.
Следващата седмица Кетрин ми съобщи, че симпто­мите й си оставаха непроменени. Бях неприятно изнена­дан. Нещо не беше наред, но не знаех какво. Дали не се бе случило нещо в по-ранна възраст? Бяхме разкрили по­вече от достатъчно причини за страховете й, за неконтро­лираната тревожност и въпреки всичко те опустошаваха живота й. Кошмарите по време на сън бяха все така ужас­ни. Реших се да я върна още по-назад.
В състояние на хипноза Кетрин говореше с бавен и от­мерен шепот. Благодарение на това можех да записвам думите й буквално, а след това и да я цитирам точно. (Точ­ките в текста показват паузите в нейната реч, а не задраскване или добавено от мен. Това, което се повтаря, също не е включено.)
Бавно върнах Кетрин до двегодишната й възраст, но тя не можа да си спомни нещо значително. Заповядах й твърдо и ясно:
— Върни се до времето, от което се пораждат твоите проблеми!
Бях напълно неподготвен за последвалото.
— Виждам бели стъпала, издигащи се към голяма сгра­да с колони, открита отвред. Няма входове... Нося дълга дреха... от груб материал, нещо като чувал. Косата ми е сплетена, дълга руса коса.
Смутих се. Не бях сигурен какво се бе случило. Попи­тах я коя година е, кое е нейното име.
- Аронда... На единайсет години съм. Виждам пазар срещу сградата. Някакви кошове... Носят кошове вдигна­ти на раменете. Живеем в долина... Няма вода. Годината е 1863 преди Христа. Околността е безплодна, гореща и песъчлива. Има извор, а не река. Водата идва към доли­ната от планините.
След още няколко топографски детайли казах й да се придвижи няколко години напред във времето и да ми ка­же какво вижда.
— Има дървета и каменен път. Виждам огън и гозба върху него. Косата ми е руса. Нося дълга грубо тъкана кафява дреха и сандали. Аз съм на двайсет и пет години. Имам момиченце на име Клеастра. Тя е Рейчъл. (В сегаш­ния й живот Рейчъл е нейна племенница; беше ми казвала, че изпитвали изключителна взаимна близост.) Много е го­рещо.
Почувствах се сащисай. Стомахът ми се сви на топка, стана ми студено. Нейните видения и спомени изглежда­ха така определени. Тя въобще не изглеждаше неуверена. Имена, дати, дрехи, дървета — всичко видяно така живо! Какво ставаше тук? Как бе възможно детето, което бе има­ла тогава, сега да е нейна племенница? Още повече се обърках. Бях изследвал хиляди пациенти с психични оплаква­ния, много от тях под хипноза, но никога не бях попаднал на такива фантазии, дори и в сънищата им.
Заповядах й да върви напред към времето на нейната смърт. Не знаех как трябва да се води някой, който е по­тънал в такава ярка фантазия (или памет?), но бях в тър­сене на травмиращи събития, които би трябвало да са в основата на сегашните й страхове. Събитията около вре­мето на смъртта могат да бъдат особено болезнени.
Явно нахлуване на някаква приливна вълна опустошаваше селцето:
— Има големи вълни, които събарят дърветата. Няма къде да се бяга. Студено е, водата е студена. Трябва да спася детето си, но не мога... само трябва да я държа здра­во. Потъвам, водата ме дави. Не мога да дишам, не мога да гълтам... солената вода. Детето се изтръгва от ръцете ми.
Кетрин гълташе въздух и тежко дишаше. Изведнъж тя­лото й се отпусна напълно и дишането й стана дълбоко и равно.
— Виждам облаци... Детето ми е с мен. И други от се­лото. Виждам брат си.
Тя си почиваше — времето на този живот бе свърши­ло. Бе все още в дълбок транс. Направо се стъписах. Пре­дишен живот? Прераждане? Моят ум на клиницист ми подсказваше, че Кетрин не фантазира, че тук няма измис­лица. Изразите, мислите, вниманието към отделни детай­ли — всичко се различаваше от нейното съзнателно пове­дение. Цял регистър от възможни психиатрични диагнози заля съзнанието ми, но нито нейното психическо състояние, нито нейният характер можеха да обяснят тези отк­ровения. Шизофрения? Не, никога не бе показвала смуще­ния в мисленето и познавателните си способности. Не бе изпитвала звукови халюцинации, нямаше видения наяве, нито пък чуваше гласове. Не бе склонна към самоилюзии, беше съвсем реалистично устроена. Не бях забелязвал мултиплициране или раздвояване на личността. Имаше само една Кетрин и тя бе в пълно съгласие със себе си. Не показваше социопатични или антисоциални тенденции в поведението си. Още по-малко можеше да се окаже, че е актриса. Не употребяваше наркотици, нито каквито и да било халюциногенни вещества, алкохол приемаше в ми­нимални количества.
Това бяха спомени, но откъде идваха те? Първата ми реакция беше, че се бях натъкнал на нещо, за което знаех твърде малко — прераждане и спомени от предишен жи­вот. Това не може да бъде, си казах. Моят научно трени­рай разум се съпротивляваше. Но това беше станало пред очите ми. Не можех да го обясня, но същевременно не мо­жех да отрека реалността.
— Продължавай! — казах малко изнервен, но омагьо­сан от онова, което ставаше. — Спомняш ли си нещо дру­го?
Тя си припомни фрагменти от две други предишни съ­ществувания.
— Облечена съм в рокля от черна дантела. И главата ми е покрита с черна дантела. Имам тъмна коса, тук-там посивяла. Годината е 1756. Танцувам, другите също тан­цуват. (Дълга пауза.) Болна съм. Имам температура, сту­дена пот... Много хора са болни, умират... Лекарите не знаят, че това иде от водата.
Придвижих я напред във времето.
— Възстановявам се, но главата още ме боли, очите и главата още ме болят от треската, от водата... Много уми­рат.
По-късно тя ми призна, че в този живот е била прос­титутка, но не ми казала, защото й било неудобно. Оче­видно, че дори когато е в хипноза, Кетрин можеше да цен­зурира някои от спомените си.
Тъй като Кетрин бе разпознала племенницата си в древното си съществувание, импулсивно я запитах дали присъствам в някой от нейните минали животи. Любопит­на ми беше ролята, ако имах такава, в спомените й. Отговори ми бързо, за разлика от предишното бавно и отме­рено отзоваване.
— Вие сте моят учител, седите на пейка. Учите ни от книги. Стар сте, с посивели коси. Носите бяла тога, поръ­бена със злато. Името ви е Диоген. Учите ни на символи, триъгълници. Вие сте много мъдър, но аз не разбирам. Годината е 1568 преди Христа. (Това бе приблизително 1200 години преди известния представител на гръцката школа на циниците — философа Диоген. Явно, името не е било необичайно.)
Първият сеанс завърши. Тепърва щяха да последват други, още по-удивителни. След като Кетрин си отиде, през следващите няколко дни размишлявах върху въз­можностите на хипнотичната регресия. За мен бе естест­вено да подлагам на анализ и най-дребните детайли, до­ри когато провеждах "нормално" лечение, а този сеанс едва ли би могъл да се нарече така. Освен това бях мно­го скептичен по отношение на всичко, засягащо "живота след смъртта", прераждането, свидетелствата на преживе­ли напускане на тялото и други подобни феномени. Ло­гическата ми природа допускаше възможността всичко да е фантазия. Всъщност аз не бях в състояние да докажа как­вото и да било нейно твърдение. В мен се пораждаше, ма­кар и още не толкова отчетливо, готовността за по-ната­тъшно наблюдение, но вече с по-малка доза емоционалност. Това, което наричах "Спомени", може и да не са фантазия и въображение. Би трябвало да има не­що повече от онова, което виждат очите или всяко друго сетиво. "Запази открито мисленето си. Събери повече данни".
Имах и друго опасение. Дали Кетрин, толкова пред­разположена към безпокойства и страхове, няма да се уп­лаши и да се откаже от хипнозата. Реших да не й се обаж­дам. Исках тя да "смели" случилото се. Щях да изчакам до следващата седмица.

ГЛАВА ТРЕТА


За следващия хипнотичен сеанс Кетрин не просто дой­де, а се втурна в кабинета ми. Каквато си беше красива, сега тя просто бе лъчезарна. Щастливо ми съобщи, че преследващият я цял живот страх от потъване бе изчез­нал. Намалял бе малко и страхът от задавяне. Кошмари­те не прекъсваха повече съня й. Припомняше си подроб­ности от спомените в предишния сеанс, но все още не осъзнаваше напълно случилото се.
Космологията на Кетрин беше напълно чужда на схва­щанията за прераждане и минали съществувания. Но глед­ките, звуците и миризмите от спомените бяха толкова яр­ки и отчетливи, че тя бе останала с чувството за действително преживени неща. Кетрин не се съмняваше, но все пак бе загрижена как да съвмести поразителното си преживяване с религиозните си убеждения и възпита­ние.
През седмицата бях прегледал записките си от лекци­ите по сравнителни религии, които бях слушал като първокурсник в Колумбийския университет. Имаше някои бе­лежки по въпросите на прераждането, споменати в Стария и Новия Завет. През 325-а година, заради майка си Еле­на, римският император Константин Велики наредил да се заличи всяко споменаване за прераждане за ерес. Явно са мислили, че тази идея ще отслаби мощта на църквата, защото отпуска твърде много време на хората за търсене на спасението. Но от оригиналите се вижда, че първите църковни отци са приемали концепцията за прераждане­то. Ранните гностици — Климент Александрийски, Ори-ген, Свети Йеремия и много други са вярвали, че са жи­вели преди и ще живеят отново. Що се отнася до мен, никога не бях вярвал в прераждането. Вярно, че не бях от­делял много време да мисля за тези неща. В ранната ми религиозна практика ме учеха, че съществува нещо като душа" след смъртта, но това ми изглеждаше доста смът­но и аз не бях много убеден.
Бях най-голямото от четири деца с разлика от три го­дини между всяко. Принадлежахме към консервативната еврейска синагога в Ред Бенк — малък град, близо до крайбрежието на Ню Джързи. Аз бях умиротворителят и говорителят на нашето семейство. Баща ми бе по-увлечен в религията от всички останали. Той вземаше всичко на сериозно, както впрочем гледаше и на нещата от живота. Най-големите му житейски радости бяха нашите успехи в учението. Лесно се ядосваше от домашните неразбории и, отдръпвайки се, ме оставяше да се оправям сам. Това се оказа отлична подготовка за кариерата ми на психиатър. Сега, като хвърля поглед назад, мисля си, че детството ми бе по-тежко и по-отговорно, отколкото бих предпочел. В резултат от всичко това, на бял свят изплува един доста сериозен младеж, свикнал да поема твърде много отго­ворности. Майка ми използваше всеки повод, за да изра­зи любовта си към нас. Нямаше прегради по нейния път. По-ординерна личност от баща ми, тя чудесно си служе­ше с емоционална смесица от свои и чужди изживявания, за да манипулира децата си чрез чувството за вина и мъченичеството. И всичко това правеше несъзнателно, без всякаква задна мисъл. Много рядко изпадаше в мрачно настроение и ние винаги можехме да разчитаме на нейна­та любов и подкрепа. Вкъщи храната беше в изобилие, но с парите винаги бяхме притеснени. Най-малкият ми брат Питър се роди, когато бях на девет години. Шест души разделяхме малкия двустаен апартамент. Животът в този малък дом бе трескав и шумен и аз търсех убежище в кни­гите. Четях безкрайно, когато не играех бейзбол — дру­гото ми детско пристрастие. Знаех, че само образование­то е моят изход от малкия град и бях винаги пръв или втори в класа. Когато завърших следването си в Колумбийския университет, бях сериозен и ученолюбив младеж. Академичните успехи продължаваха да ми се отдават лес­но. Реших да стана психиатър, защото това поприще съ­четаваше моя научен интерес с възможността да работя върху човешкото съзнание, което ме привличаше. Освен това медицинската кариера ми даваше възможност да из­разявам грижата и съчувствието, които изпитвах към хо­рата. Междувременно срещнах Керъл по време на една лятна ваканция. И двамата изпитахме моментално прив­личане и силно чувство на близост и взаимност. Писахме си, срещахме се, влюбихме се и по време на подготвителната ми година в Колумбия се сгодихме. Тя бе и умна, и красива. Изглеждаше, че всичко се подрежда. Много мал­ко хора се тревожат от въпросите на живота и смъртта, особено когато нещата текат гладко, и аз не правех изк­лючение. Започвах да се превръщам в учен и да форми­рам логичен, безпристрастен и "доказателствен" начин на мислене. Медицинското училище и престоят ми в универ­ситета в Йейл доизбистриха този научен метод. Диплом­ната ми работа бе върху мозъчните химични процеси и върху ролята на невромедиаторите, които са химически­те носители на информацията в мозъчната тъкан.
Присъединих се към новото поколение психиатри, ко­ито съчетаваха традиционните психиатрични теории и тех­ники с новата наука за химията на мозъка. Написах мно­го научни статии, четях лекции на местни и национални конференции и станах нещо като важна клечка в моята об­ласт. Бях много вманиачен, напорист и самоуверен, но то­ва са си познати характеристики на лекаря. Чувствах се напълно подготвен да лекувам всеки, който прекрачи пра­га на моя кабинет. Такъв бях, когато Кетрин стана Аронда — младо момиче, живяло през 1863 година преди Хрис­та. Непрекъснато се тревожех, че Кетрин ще се побои да продължи. Но, за мое облекчение, тя с нетърпение бе очак­вала хипнотичния сеанс-и бързо изпадна в транс.
— Хвърлям стръкове цветя във водата. Това е церемо­ния. Косата ми е руса и сплетена. Някой трябва да е ум­рял, някой в кралския дом... майката. Аз съм прислужничка в кралския дворец и помагам в кухнята. Тела... Полагаме телата в солен разтвор за трийсет дни. Изсуша­ват се и се отделят частите. Усещам миризмата, миризма­та на тела.
Спонтанно тя се бе върнала във времето на Аронда, но в друг негов отрязък, когато задължението й било да подготвя телата след тяхната смърт.
— В отделна сграда — продължаваше Кетрин — виж­дам телата. Ние ги обвиваме. Душата ги е напуснала. Трябва да вземете имуществото със себе си, за да сте го­тови за следващия по-велик живот.
Това, което тя говореше, напомняше египетските вяр­вания за смъртта и следващия я живот, различни от всич­ки наши схващания.
Тя напусна този живот. Почиваше си. Помълча някол­ко минути, преди да навлезе в очевидно по-древно време.
— Виждам лед, който виси от тавана на пещерата... скали...
Тя неясно описа някакво тъмно и мизерно място, къ­дето видимо се чувствуваше неуютно. По-късно ми разка­за как бе видяла себе си: "бях грозна, мръсна и миришех." Отново напусна този живот.
— Има някакви къщи и каруца с каменни колела. Ко­сата ми е кестенява, привързана е с платно. В каруцата има слама. Аз съм щастлива. Баща ми е тук. Той ме прег­ръща. Това е... това е Едуард (педиатърът, който бе нас­тоял да се обърне за помощ към мен). Това е моят БАЩА. Живеем в долина с дървета. Има маслинови и смокинови дръвчета в двора. Хората пишат със смешни знаци, ка­то букви. Хората пишат по цял ден, правят библиотека. Годината е 1536 преди Христа. Земята е неплодородна. Името на баща ми е Персей.
Годината не съвпадаше точно, но бях сигурен, че тя бе в същия период, за който съобщаваше по време на сеан­са от миналата седмица. Поведох я напред във времето на същия живот.
— Баща ми Ви познава (имаше предвид мен). Вие два­мата си говорите за реколтата, за закони и за управници­те. Той казва, че сте доста умен и че трябва да Ви слушам.
Преместих я още по-напред.
— Той (бащата) лежи в тъмна стая. Той е стар и бо­лен. Студено е... Чувствам такава празнота.
Тя се придвижи към времето на своята смърт.
— Сега съм стара и немощна. Тук е дъщеря ми, до мо­ето легло. Мъжът ми вече е умрял. Мъжът на дъщеря ми също е тук с техните деца. Има много хора наоколо.
Този път смъртта й бе спокойна. Тя се рееше. Свобод­но реене? Това ми напомни за изследванията на д-р Реймънд Мууди на хора, преживели клинична смърт. Те съ­що свидетелстваха, че са се реели в пространството, преди да са били върнати обратно в собствените си тела. Преди няколко години бях чел неговата книга, затова сега мис­лено си отбелязах, че трябва да я препрочета.
Интересно ми бе дали Кетрин можеше да си спомни нещо повече за своята смърт, но тя можа само да каже: "Аз просто се нося". Събудих я и завърших този сеанс.
С нов ненаситен глад за всякакви научни статии относ­но прераждането аз се втурнах на лов из медицинските библиотеки. Изучих работите на д-р Иън Стивънсън, уважаван професор по психиатрия в университета на Вирджи­ния. Д-р Стивънсън е събрал над 2000 случая на деца, ко­ито имат спомени за събития, свързани с прераждането. Много от тях разговаряли на чужди езици, напълно не­познати за тях до този момент.
Четох изключителното научно наблюдение на Едгар Митчел, монографиите на професор С. Дж. Дюкас от уни­верситета в Браун, подробно анализирах студиите на д-р Мартин Итън, д-р Хелън Уомбах, д-р Гъртруд Шмайдлер, д-р Фридерик Ленц и д-р Идит Фиоре. Колкото по­вече четях, толкова повече ми се искаше да чета. Започвах да разбирам, че аз, който считах себе си за добре запоз­нат със всяко измерение на съзнанието, всъщност имам твърде ограничени знания. Има цели библиотеки, натъп­кани с изследвания и литература, но малко хора знаят за тях. Голяма част от тези изследвания са били провежда­ни от клиницисти с висока репутация и известни учени. Възможно ли бе всички те да грешат или да се лъжат? До­казателствата изглеждаха убедителни, но все пак аз още се съмнявах.
И двамата с Кетрин, всеки по свой собствен път, вече бяхме дълбоко повлияни от придобития опит. Тя имаше значително-емоционално подобрение, аз пък разширявах хоризонтите на своето мислене. Бях намерил начин да й помогна и вече нищо не можеше да ме спре.
За всичко това мислех, докато Кетрин бавно навлиза­ше в транс на следващия сеанс. Малко преди да започнем, тя ми разказа за един сън, свързан с игра, за която била необходима разграфена дъска с отвори. Играели я върху каменни стъпала и приличала на игра на дама. В съня всичко изглеждало ярко и живо. Затова поисках да изс­ледвам чрез този сън корените на нейните предишни прераждания, като й казах да се върне назад извън нормал­ните граници на пространството и времето.
— Виждам стъпала, издигащи се към кула... от нея се виждат планините и морето. Аз съм момче. Косата ми е руса... смешна коса. Дрехите ми са къси, в кафяво и бяло, направени от животински кожи. На кулата има някакви мъже, които пазят... стража. Те са мръсни. Играят на ня­каква игра като дама, но не е. Дъската е кръгла, а не квад­ратна. Играе се с остри като кинжали пулове, чиято фор­ма отговаря на отворите. Фигурите имат животински глави. Земята на Кирустан? (фонетичен изговор) Нидер­ландия, около 1473 година.
Попитах я за името на мястото, където живее и може ли да види годината.
— Сега съм на пристанището, земята се спуска към мо­рето. Има крепост... и вода. Виждам колиба... и майка ми, която готви в глинено гърне. Името ми е Йохан.
Приближаваше моментът на нейната смърт. На тази точка от нашия сеанс аз все още търсех травмиращото съ­битие, което бе причина за проблемите в настоящия й жи­вот. Дори ако тези забележително подробни видения бя­ха фантазии, а аз все още се съмнявах, то и те биха могли да бъдат в основата на нейните симптоми. В края на кра­ищата бях виждал травматизирани от сънищата си хора. Някои не можеха да си спомнят дали наистина са прежи­вели събитието, или то се бе случило по време на сън и все пак, споменът за тази травма продължаваше да спохожда техния живот като възрастни.
По това време още не бях напълно наясно, че посто­янното, целодневно, смазващо отрицателно влияние, ка­то унищожителната родителска критика, например, може да причини дори по-голяма психологическа вреда от едно-единствено травмиращо събитие. Тези увреждащи вли­яния, които се вграждат във всекидневието на нашия жи­вот, трудно се забелязват, но още по-трудно се елеминират. Непрекъснато критикуваното дете може да загуби увереност и себеуважение толкова, колкото и този, който си спомня един-единствен ден на унижение. Едно дете, чието семейство е обедняло и храната е оскъдна про­дължително време, в крайна сметка страда от същите пси­хологически проблеми както и детето, преживяло епизод на случайно изтощително гладуване. Кетрин започна да говори:
— Има лодки, като канута, ярко боядисани. Околност­та на Провидънс. Имаме оръжия, копия, прашки, лъкове и стрели, но по-големи. Греблата на лодката са странни, големи... Всеки трябва да гребе. Сигурно сме се заблуди­ли, тъмно е. Няма светлини. Страх ме е. Има и други лод­ки с нас (явно се подготвяше нападение). Страх ме е от жи­вотните. Спим на мръсни, вонящи животински кожи. Ние разузнаваме. Обувките ми са смешни, като торбички..... връзките около глезените... от кожа. (Дълга пауза). Лице­то ми пламти от огъня. Нашите хора убиват другите, но аз не. Аз не искам да убивам. Държа нож в ръцете си.
Изведнъж започна да гъргори и да се мъчи да поеме въздух. Съобщи ми, че вражески боец я сграбчва изотзад и разпаря гърлото й с нож. Преди да умре, тя видя лице­то на своя убиец. Той бе Стюарт. Тя знаеше, че това е той, въпреки разликата във външността. Йохан умря на два­десет и една години. После тя видя как се рее над своето тяло и наблюдава сцената долу. Носеше се към облаците, чувствувайки се объркана и смутена. Скоро след това ми каза как нещо я напъхва в тясно vi топло пространство. Трябваше всеки момент да се роди.
— Някой ме държи — прошепна бавно и сънливо — някой, който помага при раждането. Тя носи зелена рок­ля с бяла престилка. Има бяла шапка, сгъната по ъглите назад. Стаята е с особени прозорци, на многобройни... от­делни парченца. Къщата е каменна. Майка ми е с дълга тъмна коса. Тя иска да ме подържи. Облечена е в стран­на... груба нощница. Боли, когато се трие в мен. Приятно е да си на слънце и пак да е топло. Това е... това е СЪЩА­ТА МАЙКА, която имам сега!
По време на предишния сеанс я инструктирах подроб­но да наблюдава значимите за нея хора, които са нейни близки в сегашния й живот. Според повечето автори, гру­пи от души се стремят да се преродят заедно отново и от­ново, като отработват своята карма (дълговете, които из­плащаме на другите и на себе си, уроците, които трябва да бъдат научени) в продължение на много прераждания. В опита ми да разбера вълнуващата драма, която се ра­зиграваше в моя тих кабинет, исках да проверя достовер­ността на тази информация. С напредването на сеансите Кетрин ставаше все по-чувствителна. Показваше интуи­ция за хора и събития, която впоследствие се оказваше вярна. По време на хипнозата тя започна да предчувства въпросите ми, преди още да съм ги задал. Сънищата й бя­ха смесица от предчувствия и предсказания.
Когато родителите й дойдоха на гости, баща й рязко изказа съмнение за всичко, което ставаше с Кетрин. За да му докаже, че е истина, тя го заведе на лекоатлетически състезания. Там, пред очите му, Кетрин назоваваше пред­варително победителя от всяко надбягване. Той бе сло­мен. А тържествуващата Кетрин даде всички спечелени пари на първия срещнат на улицата бедняк. Интуицията й подсказваше, че новите духовни сили, които беше придо­била, не трябва да се използват за лично обогатяване. Тези способности имаха за нея по-висок смисъл. Каза ми, че е доволна от постигнатото и че е нетърпелива да про­дължим с репресиите, макар че те малко я плашат. Епи­зодът с надбягванията едновременно ме шокира и очаро­ва. Ето това бе вече недвусмислено доказателство. Да имаш печелившия билет за всяко състезание. Не можеше да става въпрос за съвпадение. Не можеха да се отрекат нейните психически способности. И щом те са реални и за-тях имаше безспорни доказателства, разказите й за съби­тия от минали съществувания бяха ли също истински?
Сега тя се върна към времето, когато току-що бе ро­дена. Това прераждане изглеждаше да е по-скорошно, но й беше трудно да идентифицира времето. Името й бе Ели­забет.
— Сега съм по-голяма, с брат и две сестри. Виждам подредена маса. Баща ми е там... той е Едуард (педиатъ­рът, върнал се в още едно прераждане като неин баща). Май­ка ми и баща ми пак се карат. Той винаги е пиян. Удря майка ми (гласът на Кетрин беше уплашен и явно трепе­реше). Той блъска децата. Не прилича на този, който бе­ше преди, не е същият човек. Не го харесвам. Искам да си отиде.
Тя говореше, както би говорило дете.
Въпросите, които й задавах по време на тези сеанси, бяха много по-различни от тези при обикновената психо­терапия. С Кетрин действах повече като водач, опитвах се да разгледам цял един живот за час или два, като търсех събития, които биха могли да обяснят проблемите й. Обикновената терапия се провежда много по-детайлно и в по-бавно темпо. Всяка дума на пациента се анализира за нюанси и скрити значения. Всяка мимика, всяко движе­ние на тялото, всяка извивка на гласа се отчита и преце­нява. Всяка емоционална реакция внимателно се разнищ­ва. Моделите на поведение старателно се съпоставят. С Кетрин обаче годините изтичаха за минути. Сеансите с нея бяха все едно да караш състезателна кола на "газ до ламарините"... и да се опитваш да различаваш отделни ли­ца в тълпата.
Върнах вниманието си към Кетрин и я помолих да се придвижи във времето.
— Сега съм омъжена. Къщата ни има една голяма стая. Мъжът ми е русокос. Не го познавам (т. е. той не беше се появявал в сегашния живот на Кетрин). Още нямаме деца. Той е много добър с мен. Обичаме се и сме щастли­ви.
Явно, че се беше спасила от гнета в дома на родители­те й. Попитах я дали може да идентифицира мястото, къ­дето живееше.
— Бренингтон? — прошепна колебливо Кетрин — Виждам книги в интересни стари подвързии. Една голя­ма книга се затваря с ремък и закопчалка. Това е Библия. Буквите са големи и декоративни... Галски език. Тук тя ка­за няколко думи, които не можах да определя. Галски ли бяха или не, нямам представа.
— Живеем във вътрешността, а не по крайбрежието. Това е областта Бренингтон. Виждам стопанство с прасе­та и овце. Това е нашата ферма. (Тя бе отишла напред във времето.)
— Имаме две момчета. По-големият се жени. Виждам стъпалата на църквата... много стара каменна църква.
Изведнъж главата я заболя. Кетрин наистина чувству­ваше болка и разтриваше лявото си слепоочие. Съобщи ми, че бе паднала по каменните стъпала, но се възстано­вила след това. Тя умря в дълбока старост, в своето лег­ло, заобиколена от семейството си. Отново се носеше над тялото си, но този път не беше нито объркана, нито сму­тена.
— Усещам ярка светлина! Прекрасно е, получаваш енергия от тази светлина!
Тя си почиваше след смъртта, в междувремието на два живота. Минаха минути в мълчание. Внезапно тя загово­ри, но не в бавен шепот, който винаги използваше. Ней­ният глас сега бе остър и висок, безапелационен:
— Нашата задача е да учим, да станем богоподобни чрез знание. Толкова малко знаем. Вие сте тук, за да бъ­дете мой учител. Имам толкова много да уча. Чрез зна­нието ние се доближаваме до Бога и след това можем да почиваме. После се връщаме, за да учим другите и да им помагаме.
Онемях. Това беше урок от междинното състояние след смъртта й. Кой беше източникът на изречението? То въобще не беше в стила на Кетрин. Тя никога не говоре­ше по този начин, нито използваше такава фразеология. Дори интонацията на гласа й беше съвсем различна. В то­зи момент не си давах сметка, че макар Кетрин да бе изговорила думите, не тя бе създала мислите. Тя предвиж­даше онова, което други й казваха. По-късно тя ги опре­дели като Учителите — високо развити души, намиращи се извън тялото в момента. Те можеха да ми говорят чрез нея... Кетрин не само се връщаше в минали съществува­ния, но можеше и да пренася знание от отвъдното. Прек­расно знание. Борех се със себе си, за да запазя своята обективност.
Появи се ново измерение. Знам, че Кетрин никога не беше чела студиите на д-р Елизабет Кюблер-Рос или д-р Реймънд Мууди, които бяха писали за състояния близки до смъртта. Тя никога не беше чувала за "Тибетската кни­га на смъртта" и въпреки това изживяваше същите неща като описаните там. И това може да се смята за вид до­казателство. Но аз мечтаех за повече факти, за по-осезае­ми подробности, които да подкрепят доказателствата. Моят скептицизъм се разклати, но си оставаше. Можеше да е чела в някое списание или да е гледала по телевизи­ята интервю на подобна тема. Но тя категорично отрича­ше какъвто и да е съзнателен спомен. Дали пък не бе за­пазила в подсъзнанието си информация от този род? Но това, което ми разказваше, надминаваше всичко писано преди. Най-сетне, тя ми предаваше послание от междин­но състояние.
След като се събуди, Кетрин си припомни подробнос­ти от миналите съществувания от този сеанс. Но не можа да си спомни нищо от случилото се след смъртта й като Елизабет. И в бъдеще тя никога нямаше да може да си припомня подробности от междинни състояния. Кетрин можеше да си спомня само предишните си животи.
"Чрез знанието достигаме Господа". Ние бяхме тръг­нали по пътя.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА


- Виждам квадратна бяла къща до прашен път. Хо­ра, яхнали коне се движат насам-натам.
Кетрин говореше с обикновения си сънлив шепот.
— Има дървета... плантация, голяма къща и скупчени по-малки къщи като колиби на роби. Много е горещо. То­ва е юг... Вирджиния?
Тя смяташе, че годината е 1873-та. Тя бе дете.
— Има коне и много зърно... тютюн.
Тя и другите слуги се хранеха в кухнята на голямата къща. Името й бе Аби и беше чернокожа. Чувстваше се някакво напрежение в тялото й. Голямата къща бе в пла­мъци и тя я наблюдаваше как изгаря.
Придвижих я с петнайсет години напред в 1888 годи­на.
— Аз съм в стара рокля, лъскам огледалото на втория етаж на къщата, тухлена къща с прозорци... с много стък­ла. Огледалото е с извити форми. Собственикът на къща­та се казва Джеймс Мансън. Той е облечен с чудновато палто с три копчета и голяма черна яка. Има брада. Не го познавам (като някой от сегашния й живот). Той е до­бър с мен. Живея в къщата на имението. Почиствам стаите. В имението е построено училище, но не ми е позво­лено да го посещавам. Трябва да приготвям маслото!
Кетрин шепнеше бавно, като използваше прости изра­зи и отдаваше голямо внимание на подробностите. През следващите пет минути аз научих как се прави масло. Зна­нията на Аби за биенето на маслото бяха нещо съвсем но­во за Кетрин. Придвижих я по-напред във времето:
— Аз съм с някого, но не мисля, че сме женени. Спим заедно...но не винаги живеем заедно. Той ми е приятен, но нищо повече. Не виждам никакви деца. Има ябълкови дървета и патици. В далечината се виждат други хора. Бе­ра ябълки. Нещо ми дразни очите — Кетрин се мръщеше със затворени очи. — Това е дим. Вятърът донася пушек от горящо дърво. Те горят дървени бъчви. — Сега тя каш­ляше. — Това често се случва. Те измазват с черно бъчви­те отвътре... смола... за да не пропускат вода.
След вълнението от сеанса миналия път бях нетърпе­лив да я доведа отново до междинно състояние. Израз­ходвали бяхме деветнадесет минути да изучаваме живота й като слугиня. Научих много неща за завивки, масло и бъчви. Жадувах за повече духовни уроци. Придвижих я към нейната смърт, като изневерих на обичайното си тър­пение.
— Трудно се диша. Гръдният кош ме боли много — Кетрин се задъхваше от явна болка. — Боли ме сърцето, то бие бързо. Толкова ми е студено... тялото ми трепери — Кетрин се затресе. — Хора в стаята, дават ми да пия листа (чай). Мирише особено. Разтриват с мехлем гърди­те ми. Треска... много ми е студено.
Умря тихо. Издигайки се до тавана, тя можеше да ви­ди тялото си в леглото, малка сгърчена жена на около шейсетте. Просто се рееше, чакайки някой да дойде и й помогне. Забеляза светлина, която я привличаше. Светли­ната ставаше все по-ярка и силна. Чакахме в мълчание, докато минутите бавно течаха. Внезапно тя бе запратена в друг живот, хиляди години преди Аби. Кетрин меко шеп­теше:
— Виждам много чесън, увесен на открито. Подушвам го. Вярва се, че той убива много злини в кръвта и пречис­тва тялото, но трябва да се взима всеки ден. Чесън има и навън, на края на градината. В нея е пълно със смокини, фурми... билки и други. Тези растения помагат. Майка ми купува чесън и разни треви. Някой в къщата е болен. То­ва са особени корени. Понякога само се държат в устата, слагат се в ушите или в други отвори. Само се държат там. Виждам брадат старец. Той е един от лечителите в селото. Казва какво да се прави. Върлува някакъв вид за­раза, която мори хората. Не ги балсамират, защото се страхуват от болестта. Просто ги заравят. Хората се чув­стват нещастни от това. Те се боят, че душата няма да мо­же да се пренесе (това бе противоречие с информацията, която Кетрин предаваше след смъртта). Много са умре­лите. Добитъкът също измира. Вода... наводнения. Хора­та боледуват заради застоялата вода (очевидно тя сега си даваше сметка за тази епидемиологична причина). Аз съ­що страдам от някаква болест заради водата. Тя кара да те боли корема. Това е болест на червата и стомаха. Гу­би се много вода от тялото. Отивам да донеса още вода, но тя е, която ни убива. Виждам майка си и моите братя. Баща ми вече е умрял. Братята ми са много болни.
Изчаквах, преди да я придвижа във времето. Бях пле­нен от начина, по който нейните схващания за смъртта и живота след смъртта се променяха с всеки нов живот. И все пак, преживяването на смъртта само по себе си бе та­ка еднообразно, така приличащо си всеки път... Нейната съзнателна част напускаше тялото около момента на смъртта, издигайки се нагоре, сетне се привличаше от прекрасна енергизираща светлина. Винаги изчакваше ня­кой да дойде да й помогне. Душата автоматично преми­наваше в отвъдното. Балсамирането, погребалните риту­али или всяка друга процедура след смъртта нямаха нищо общо с това. Всичко ставаше автоматично, без да е необ­ходима подготовка — все едно прекрачваш през отворе­на врата.
— Земята е безплодна и суха... Не виждам планини на­около, само земя, равна и суха. Един от братята ми ум­ря. Чувствам се по-добре, но болката си остана.
Все пак тя не живя още дълго.
— Лежа на сламеник с нещо като завивка.
Тя беше много болна и никакво количество чесън или други билки не можеха да предотвратят смъртта. След малко вече се рееше над тялото си, привлечена от позна­та светлина. Чакаше спокойно някой да дойде при нея.
Главата й бавно започна да се върти насам-натам, ка­то че ли наблюдаваше някаква сцена. Гласът й отново ста­на рязък и висок.
— Те ми казват, че има много богове, тъй като Бог е във всеки от нас.
Разпознах гласа от състоянието между различните съ­ществувания по неговата рязкост и по определено спиритичния тон на посланието. Но това, което тя каза по-нататьк, спря дъха ми, изтръгвайки въздуха от дробовете ми:
— Тук са вашият баща и вашият син, който е малко дете. Баща ви казва, че ще го познаете, защото името му е Аврам и вие сте нарекли дъщеря си на него. Той казва още, че смъртта му се дължи на сърцето. Сърцето на си­на ви е било също толкова важно, тъй като е било обър­нато като на пиле. Той направи голяма саможертва от любов към вас. Неговата душа е много издигната... Смърт­та му изкупи дълговете на родителите му. Той искаше още да ви покаже, че медицината има предел в развитието си и нейните възможности са много ограничени.
Кетрин спря да говори и аз седях в благоговейно мъл­чание, в което моето вцепенено съзнание се опитваше да отсее нещата. В стаята бе ледено студено.
Кетрин знаеше много малко за личния ми живот. На бюрото си имах детска снимка на дъщеря си, щастливо ухилена с двете си млечни зъбчета. До нея стоеше сним­ката на сина ми. Практически това бе всичко, което Кет­рин би могла да знае за семейството ми и неговата исто­рия. Аз добре владеех психотерапевтичната техника. Предполага се, че лечителят трябва да бъде "табула раза", т.е. чиста дъска, върху която пациентът може да про­ектира своите собствени чувства, мисли и отношения. Те после трябва да се анализират от терапевта, който разши­рява обхвата на съзнанието на пациента. Бях спазвал те­рапевтична дистанция с Кетрин. Тя ме познаваше само ка­то психиатър, но нищо от миналото ми и от частния ми живот не й беше известно. Нямах навика да излагам по стените на кабинета дори дипломите си.
Най-голямата трагедия в живота ми бе неочакваната смърт на първородния ми син Адам, който беше само на двайсет и три дни, когато почина в началото на 1971 го­дина. Около десет дни след като го доведохме вкъщи от родилното, той получи затруднения в дишането и спора­дично повръщане. Изключително трудно бе да се поста­ви диагноза. Казаха ни следното: "напълно аномален белодробно-венозен дренаж с дефект на преградната стена на предсърдието", и че това се случва един път на приб­лизително всяко десетмилионно раждане. Белодробните вени, които трябва да връщат обогатената с кислород кръв в сърцето, бяха неправилно ориентирани и влизаха от погрешна страна в сърцето. 'Получаваше се така, като че ли сърцето бе преобърнато наопаки. Изключително, из­ключително рядко явление.
Героичната сърдечна хирургия не можа са спаси Адам, който няколко дни по-късно почина. Месеци наред пазех­ме траур с разбити надежди и мечти. Нашият син, Джордан, се роди година по-късно — благотворен балсам за нашите рани.
По времето, когато загубихме Адам, аз бях в период на колебание по отношение на избраната от мене по-рано кариера на психиатър. Харесваше ми лекарският ми стаж по вътрешни болести и ми бяха предложили специ­ализация на интернист. След смъртта на Адам твърдо ре­ших да направя психиатрията своя професия. Бях сърдит, че модерната медицина, с всичките й авангардни пости­жения и технологии, не можа да спаси сина ми, това крех­ко бебенце.
Баща ми се радваше на отлично здраве, докато не пре­живя масивен инфаркт в началото на 1979 година, на шей­сет и една години. Той надживя първия удар, но сърдеч­ната стена бе непоправимо увредена и три години по-късно той умря. Това стана около девет месеца преди първото посещение на Кетрин. Баща ми бе религиозен чо­век, повече що се отнася до ритуалите, отколкото духов­но. Еврейското му име Аврам, му отиваше повече от анг­лийското Алвин. Четири месеца след смъртта му се роди нашата дъщеря и бе наречена на неговото име. Сега, през 1982 година, в моя тих, меко осветен кабинет, умопомра­чителна каскада от тайни истини се изливаше върху мен. Плувах в море от спиритизъм и водата ми харесваше. Нас­тръхнах. Не беше възможно Кетрин да има тази инфор­мация. Нямаше откъде да направи поправка. Еврейското име на баща ми, това, че имах син, починал от сърдечен дефект един на десет милиона, смъртта на баща ми и то­ва, че бях сърдит на медицината — всичко бе много, мно­го специфично. Кетрин, една не особено сложна лаборантка, се оказа проводник на трансцедентално знание. Щом като тя можеше да разкрива такива истини, какво още се криеше там? Изпитвах нужда да узная повече.
— Кой — промълвих, — кой е там? Кой ти казва тези неща?
— Учителите — прошепна Кетрин. — Духовните Учи­тели ми казват. Казват ми още, че съм живяла осемдесет и шест пъти във физическо тяло.
Дишането на Кетрин се забави и главата й спря да се върти. Тя си почиваше. Исках да продължа, но впечатле­нието от казаното ме правеше разсеян. Дали наистина бе преживяла осемдесет и шест предишни съществувания? И какво е това с Учителите? Възможно ли бе нашият живот и преражданията ни да се ръководят от духове, които ня­мат физически тела, но които изглежда притежават огром­но познание? Имаше ли стъпала по пътя към Бога? Труд­но ми бе да се съмнявам, като си мислех какво току-що ми бе разкрила, но все още се съпротивлявах. Борех се с начина, по който бях програмиран в течение на години. Но с главата, със сърцето, дори и с червата си знаех, че тя е права. Тя разкриваше истината.
А какво да се каже за баща ми и сина ми? В известен смисъл те бяха още живи, те никога не бяха наистина уми­рали. Те ми говореха години след като са били погреба­ни и доказваха това, като привеждаха специфична, много тайна информация. А след като всичко това бе Истина, да­ли синът ми бе така напреднал духовно, както твърдеше Кетрин? Дали наистина се бе съгласил да се роди заради нас и след това — двадесет и три дни по-късно да си оти­де, за да ни помогне с кармичните дългове, за да ми даде урок за медицината и човечеството и да ме тласне отново към психиатрията. Дълбоко бях потресен от тези мисли. Макар че зъзнех, почувствах как у мене мощно се на­дига вълна от любов, усещане за цялост и връзка с небе­сата и земята. Бяха ми липсвали баща ми и синът ми. И сега ми беше хубаво да чуя отново за тях. Животът ми ни­кога вече нямаше да бъде същият. Една ръка се бе протег­нала и бе изменила безвъзвратно руслото на моя живот. Всичко прочетено досега, сторено внимателно и със скеп­тична непредубеденост, започна да си застава на мястото. Интуитивното ми усещане за верността на посланията на Кетрин беше правилно. Имах фактите. Имах и доказател­ството.
И все пак, дори в този миг на радост и проникновение, дори и в момента на мистично преживяване, логическата част от моя разум оставяше място за съмнението. Може би това беше някакво психическо умение. Но как да се обясни информацията за прераждането и Духовните Учи­тели? Познавах добре Кетрин и нейното мислене. Знаех какво е и какво не е тя. Не, този път моят разум не се лъ­жеше. Всичко бе истинско. Доказателството беше много силно и завладяващо.
През тези седмици понякога забравях силата и непос­редствеността на нашите сеанси. Обхващаше ме течение­то на всекидневния живот и се улавях да се тревожа за обикновени неща. Тогава изплуваха съмненията. Щом се разконцентрирах от сеансите, връщаха се скепсисът и неверието. Разбирах колко е трудно да се вярва без собст­вен опит. Опитът е необходим, за да се добави емоцио­нална вяра към интелектуалното разбиране. Макар че въздействието на опита винаги малко избледнява.
В началото не си давах сметка, че се променям. Знаех, че съм по-спокоен и търпелив, а другите ми казваха, че из­глеждам някак умиротворен, по-освободен и по-щастлив. Изпълваше ме повече надежда, чувствах повече радост и целеустременост и повече удовлетворение от живота. Ста­на ми ясно, че започва да намалява моят страх от смърт­та. Все по-малко се страхувах от собствената ми смърт и от небитието. Загубата на близките ми започна по-малко да ме ужасява. Колко мощен е страхът от смъртта! Хора­та са способни да отидат твърде далеч, за да избегнат то­зи страх: кризите в средната възраст, любовни афери с по-млади особи, козметични операции, мании за физически упражнения, натрупване на материални блага, гладуване, за да изглеждаш все по-млад и по-млад и тъй нататък.
Дотолкова се тревожим от собствената си смърт, че понякога забравяме истинската цел на нашия живот.
Започвах да се освобождавам от собствените си вманиачености, опитвах се да стана по-малко сериозен, но та­зи трансформация бе трудна. Все още имах много да уча. Независимо от моя завладяващ и изключителен опит с Кетрин, знаех, че критичният ми разум щеше да продъл­жава да разнищва всеки нов факт, всяко зрънце информа­ция. Щях да се опитвам да ги съпоставя с рамката, която се съграждаше с всеки сеанс. Щях да ги изследвам от все­ки ъгъл, с микроскопа на учения.
Едно беше ясно — повече не можех да отричам, че рам­ката съществува.

ГЛАВА ПЕТА


Все още бяхме по средата на сеанса. Кетрин бе прес­танала да си почива и започна да говори за обвити в зе­ленина статуи около храма. Откъснах се от моите размис­ли е се вслушах. Тя бе в някакъв древен живот, някъде в Азия, но аз още мислех за Учителите. Невероятно, си ка­зах, тя говори за минали съществувания, за прераждане, но всичко това изглежда бледо в сравнение с посланията на Учителите. Вече знаех, че за да достигне междинно със­тояние, тя трябваше да мине през живот и да напусне тя­лото си. Не можеше да достигне директно този стадий. А само там тя имаше достъп до Учителите.
— Зелените статуи са срещу огромна храмова построй­ка — меко зашепна тя — с остри кули и кафяви куполи. Стъпалата са седемнайсет и след това площадка, където се кади тамян. Всички са боси. Главите им са бръснати. Те са с кръгли лица, тъмнооки. Кожата им е тъмна. Аз съм там. Ударила съм си крака и търся тук помощ. Рана­та ми е възпалена и не мога да стъпвам. Нещо в крака ми боде. Налагат ме с някакви листа. Таннис? (Танинът, или таниновата киселина, която в природата се съдържа в ко­рените, дървесината, дървесната кора, листата и плодове­те на много растения, са се използвали от древни времена като лекарство заради свиващите свойства). Най-напред ми почистват крака. Това е ритуал за боговете. В крака ми има нещо като отрова. Трябва да съм стъпила за не­що. Коляното ми е подуто. Чувствам краката си натежа­ли и с постоянни бодежи (кръвно отравяне?). Те правят дупка на крака и слагат вътре нещо много горещо.
Сега Кетрин се гьрчеше от болка. Давеше се от някак­ва горчива настойка, която й бяха дали да изпие. Тя била от някакви жълти листа. Кетрин оздравя, но костите на стъпалото и крака й никога нямаше да бъдат същите. Придвижих я напред във времето. Тя виждаше само без­радостен, белязан от бедност живот. Живееше със семейството си в малка колиба, в която нямаше дори и маса. Ядяха нещо като ориз, сварен на тесто, но винаги бяха гладни. Тя бързо се състари, без никога да избяга от бед­ността и глада, и накрая умря. Зачаках, но виждах колко е изтощена. Преди да я събудя, тя ми каза.че Робърт Джерод се нуждае от помощта ми. Нямах представа кой е Ро­бърт Джерод и как бих могъл да му помогна. Нямаше ни­що повече.
След като излезе от транс, Кетрин отново си припом­ни много подробности от връщането в миналото. Но не споменаваше нищо за състоянието след смъртта, нищо за междинното състояние, нищо за Учителите и за невероят­ното познание, разкриващо се чрез нея. Попитах я:
— Кетрин, какво значи за теб терминът "учители"? Тя свързваше думата с някакъв турнир по голф! Бързото подобрение на Кетрин не вървеше успоредно с вместването на прераждането в собствената й теология. Заради това реших все още да не й казвам за Учителите. Още повече, че не бях сигурен как се съобщава на някого новината, че е невероятно талантлив транс-медиум, кой­то пренася вълнуващо трансцедентално знание от Духов­ните Учители.
Кетрин се съгласи жена ми да присъства на следващия сеанс. Керъл е висококвалифициран и добре тренирай спе­циалист по социална психология и ми трябваше нейното мнение. След като й разказах за разкритията на Кетрин за нашия син и баща ми, тя гореше от желание да се вклю­чи. Аз си правех писмени бележки за всяка дума от пре­дишните съществувания, когато Кетрин шепнеше доста­тъчно бавно, но Учителите говореха много по-бързо и реших да записвам всичко на касетофон.
Психичните особености на Кетрин растяха и тя става­ше все по-интуитивна. Все още имаше проблеми със Стюарт, но вече можеше да се справя по-успешно с него. Очите й сияеха, кожата й цъфтеше. Разказа ми, че имала странен сън, когато дойде за следващия сеанс, но може­ше да си спомни само част от него. Сънувала, че някой поставя в ръката й червена рибя перка.
Бързо се гмурна в транс и за няколко минути достиг­на дълбока хипноза.
— Виждам стръмни скали. Стоя на скалите и гледам в далечината. Трябва да търся кораби — това ми е рабо­тата... Облечена съм в нещо синьо, като сини панталони... къси панталони и смешни обувки... те се закопчават. Обув­ките ми имат катарами, много смешни... Виждам, че до хоризонта няма кораби. — Кетрин шепнеше бавно. Прид­вижих я напред във времето до някое значително събитие в живота й.
— Пием отлежало пиво, ейл. То е много тъмно. Халбите са с капак и са дебели. Те са стари, на метални стой­ки. В това място е доста задушно. Има много хора и е шумно. Всеки говори на висок глас.
Попитах я дали може да чуе някой да назовава нейно­то име.
— Кристиан... Кристиан ми е името. (Отново бе мъж.) Сега ядем месо и пием ейл. Пивото е тъмно и много гор­чиво на вкус. Слагат сол в него (Тя не можеше да види го­дината). Говорят за война, за кораби, затворили някакви пристанища! Не мога да чуя къде е това. Ако бяха по-ти­хи, щях да чуя, но всеки говори и е шумно.
Помолих я да се опита да разбере.
— Хемстед... Хемстед (фонетичен изговор). Това е пристанище, морско, в Уелс. Те говорят на езика на бритите.
Премести се напред във времето, когато Кристиан бе на неговия кораб.
— Мирише на нещо, нещо, което гори. Вонята е ужас­на. Горящо дърво, но и нещо друго... Нещо в далечина­та се е подпалило, някакъв съд, мореплавателен съд. Ние товарим! Ние товарим нещо с барут. Кетрин ставаше все по-възбудена. — Това е нещо с барут, много черно. То се лепи по ръ­цете. Трябва да се движим бързо. Корабът има зелен флаг. Тъмно е... Това е флаг в зелено и жълто. Има някаква ко­рона с три върха.
Изведнъж Кетрин изкриви лице от болка.
— О, болката в ръката ми, болката в ръката! То ме из­гаря! О, о!
Спомних си онзи фрагмент от съня и разбрах какво е червената рибя перка, поставена вфъката й. Блокирах бол­ката, но тя още стенеше.
— Осколките са метални... Корабът, на който бяхме, е разрушен... откъм пристанището. Убити са много, мно­го хора. Аз оцелях... само ръката ми е ранена, но с време­то зараства.
Преместих я напред във времето, като я оставих сама да си избере значимо събитие.
— Виждам нещо като печатница, печата се нещо с пло­чи и с мастило. Те печатат и подвързват книги. Книгите са с кожени корици, свързващи конци, кожени ремъци. Виждам червена книга. Отнася се за история. Не мога да видя заглавието, още не са приключили с печатането. Кни­гите са чудесни. Техните корици са така гладки, кожата. Те са прекрасни книги, те учат човека.
Явно Кристиан се наслаждаваше да гледа и докосва книгите и не му беше ясно как се учи от тях. Вероятно бе­ше доста необразован. Придвижих го до последния ден на живота му.
— Виждам мост над река. Аз съм стар... много стар. Трудно ходя. Вървя по моста... към отсрещната страна. Чувствам болка в гърдите - натиск, ужасен натиск — бол­ка в гърдите. О!
Кетрин хъхреше, очевидно преживяваше сърдечен удар, който Кристиан получаваше на моста. Дишането й бе забързано и повърхностно, лицето и вратът се покри­ха с пот. Започна да кашля и да се бори за въздух. При­тесних се. Дали повторното преживяване на сърдечен удар от предишен живот бе опасно? Бях достигнал нова грани­ца, никой не знаеше отговора. Най-сетне Кристиан умря. Сега Кетрин лежеше мирно на кушетката, като дишаше дълбоко и равно. Изпуснах дълбока въздишка на облек­чение.
— Чувствам се свободна... свободна — Кетрин шепне­ше нежно. Просто се нося в тъмнината... просто се нося. Наоколо има светлина... и духове, други хора.
Попитах дали размисляше върху живота, който току-що бе приключил, нейният живот като Кристиан.
— Трябваше да прощавам повече, но не го правех. Не прощавах неправдите, които ми причиняваха, а трябва­ше... Аз не прощавах грешките. Държах ги в себе си и ги трупах с годините... Виждам очи... очи.
— Очи? — повторих, чувствайки контакта. — Какви очи?
— Очите на Духовните Учители — прошепна Кетрин, — но трябва да чакам. Трябва да помисля върху някои неща.
Минаха минути в напрегнато мълчание.
— Как ще узнаеш кога те са готови? — попитах изпи­тателно, като прекъснах дългото мълчание.
— Те ще ме повикат — отговори тя.
Минаха още минути. След това внезапно главата й за­почна да се върти насам-натам и гласът й, остър и твърд, сигнализира промяната.
— Има много души в това измерение. Аз не съм един­ствената. Трябва да имаме търпение. Това е нещо, което никога не научих... Има много измерения...
Попитах я дали е била тук и преди, дали се бе прераж­дала много пъти.
— Аз съм била на различни нива в различни времена. Всяко от тях е равнище на по-високо съзнание. На кое от тях ще отидем, зависи от това, колко сме напреднали...
Отново замълча. Попитах я какви уроци е трябвало да научи, за да напредне. Тя веднага отговори:
— Че трябва да споделяме знанието с другите. Че всич­ки ние имаме способности далеч над тези, които прилага­ме. Някои от нас откриват това по-скоро от другите. Че трябва да сдържаме своите пороци. Ако не, те се прена­сят в друг живот. Само ние самите можем да избегнем... лошите навици, които натрупваме, когато сме във физи­ческо тяло. Учителите не могат да правят това вместо нас.
... Ако избереш да се съпротивляваш и да не владееш себе си, ще пренесеш всичко това в друг живот. Само ко­гато решиш, че си силен достатъчно, за да надделееш над външните проблеми, тогава не ще ги влачиш повече в след­ващия си живот. Освен това трябва да се научим да не подбираме само тези хора, чиито вибрации са същите ка­то нашите. Нормално е да се чувстваме привлечени от ня­кого, който е на същото ниво като нашето. Но това е пог­решно. Трябва да се отива и при онези, чиито вибрации са различни от нашите. Това е същественото... да се по­мага на тези хора.
... На нас са ни дадени интуитивни сили, които трябва да следваме.а не да им се съпротивляваме. Тези, които се съпротивляват, ще срещнат опасността. Нас не ни пращат на всяко ниво с еднакви сили. Някои от нас притежават по-големи сили от останалите, защото са били натрупани от други времена. Хората не са създадени еднакви. Но накрая ще достигнем точката, където всички ще бъдем ед­накви.
Кетрин замълча. Знаех, че тези мисли не бяха нейни. Тя нямаше подготовка нито по физика, нито по метафи­зика, нищичко не знаеше за нива, измерения и вибрации. Красотата на думите и мислите, философското съдържание на тези слова — всичко това бе много над възмож­ностите на Кетрин. Тя никога не бе говорила по този сбит, поетичен маниер. Можех да почувствам друга, по-висша сила, която вземаше връх над нейния разум и гласни стру­ни, за да предаде тези мисли в думи, така че да можех да разбирам. Не, това не бе Кетрин. Нейният собствен глас имаше сънливо звучене.
— Хората, изпаднали в кома... са в състояние на неопределеност. Те още не са готови да прекрачат в другото ниво... докато не решат дали искат, или не. Само те мо­гат да решат това. Ако чувстват, че няма какво повече да научат във физическото си състояние... тогава на тях им се разрешава да прекрачат. Но ако те имат още да учат, трябва да се върнат, дори и да не искат. Това е период на почивка, времето, когато силите на ума могат да си от­дъхнат.
Напоследък бях чувал за тези неща, информация от то­зи род се процеждаше в публикации за хора, преживели близки до смъртта състояния, в които те обясняваха за­що са решили да се върнат. На други не им бил даден из­бор. Те трябвало да се върнат, защото още са имали да учат. Разбира се, всички интервюирани с подобни изжи­вявания, са се завърнали в тялото си. Има поразителни съвпадения в разказите им. Те се отделяли от телата си и наблюдавали усилията за реанимация отвисоко. Накрая усещали ярка светлина или виждали пламтяща "спиритична" фигура в далечината, понякога в края на тунел. Не чувствали болка. Ако осъзнавали, че земните им задачи още не са изпълнени, веднага се присъединявали към те­лата си, като отново изпитвали болка и други физически усещания. И аз съм имал няколко пациента с подобни пре­живелици. Най-интересния случай бе с един преуспяващ южноамерикански бизнесмен, с който проведохме някол­ко обикновени психотерапевтични сеанси.
Джейкъб бил връхлетян от мотоциклет и изпаднал в безсъзнание през 1975 година в Холандия, когато бил три­десетгодишен. Спомня си, че летял над тялото си и гле­дал надолу към сцената на катастрофата — как дошла ли­нейката, как докторът се занимавал с раните, видял и нарастващата тълпа от зяпачи. Усетил златиста светлина в далечината и като я доближил, видял маймуна, облече­на в кафява роба. Маймуната казала на Джейкъб, че той трябва да се върне в своето тяло. Джейкъб се убедил в мъдростта и мощта на маймуната, която му предсказала някои събития, сбъднали се безпогрешно по-късно в жи­вота му. Джейкъб бил напъхай обратно в тялото си, този път върху болничното легло, върнало се съзнанието му и за пръв път усетил разкъсваща болка.
През 1980 година, когато пътувал из Израел, Джейкъб, който е евреин, посетил пещерата на Патриарсите в Хеврон — свещено място и за евреи, и за мюсюлмани. След преживяното в Холандия, той бил станал по-религиозен и бил започнал да се моли по-често. Видял наблизо джа­мия и седнал да се помоли с тамошните мюсюлмани. След известно време станал, за да си тръгне. Един стар мюсюл­манин се приближил до него и казал:
— Ти си различен от другите. Те много рядко сядат и се молят с нас.
За момент замълчал, гледайки внимателно Джейкъб, преди да продължи:
— Ти си срещал маймуната. Не забравяй какво ти е казала!
Пет години след катастрофата и на хиляди мили раз­стояние, един стар човек знаел за срещата на Джейкъб с маймуната, среща, която станала, докато Джейкъб бил в безсъзнание.
Докато размишлявах в кабинета си върху последните откровения на Кетрин, чудех се какво бяха мислили на­шите праотци за предположението, че хората не са създа­дени еднакви. Излизаше, че те се раждат с таланти, спо­собности и възможности, натрупани през други съществувания. "Накрая ние ще достигнем точката, къде­то ще бъдем еднакви" — подозирах, че тази точка е отда­лечена много, много животи. Мислех си за младия Мо­царт и неговите невероятни детски таланти. Дали това не бе пренасяне на предишни способности? Явно че можем да пренасяме и способности освен дългове. Мислех си за това, как хората се стремят да се събират в хомогенни гру­пи, като избягват, а често и се страхуват от аутсайдерите. Това са корените на предразсъдъците и груповата омра­за. "Трябва също да се научим да отиваме не само при онези хора, чиито вибрации са като нашите" — можех да почувствам духовната истина в тези думи.
— Трябва да се върна — започна отново Кетрин. — Трябва да се върна!
Но аз не исках да чуя повече. Попитах я кой е Робърт Джерод, чието име бе споменала миналия път, като твър­деше, че той се нуждае от помощ.
— Не знам... Може би е в друго ниво, не в това — оче­видно тя не можеше да го намери. — Само когато той по­желае, когато поиска да дойде при мен — прошепна тя, — ще ми изпрати известие. Той се нуждае от вашата по­мощ.
Все още не можех да разбере как бих могъл да помог­на.
— Не знам — каза Кетрин. Но вие сте този, който тряб­ва да бъде научен. НЕ АЗ.
Това бе интересно. Цялата тази материя за мен ли бе­ше предназначена? Или аз трябваше да помогна на Ро­бърт Джерод, като бъда научен? Не бях чувал никога за такъв човек.
— Трябва да се връщам — повтори тя.— Първо тряб­ва да се приближа към светлината.
Изведнъж тя се разтревожи:
— О, о! Твърде дълго се колебах... Тъй като се коле­бах, трябва отново да чакам.
Докато чакаше, попитах я какво вижда и чува.
— Само други духове, други души. Те също чакат. Попитах я дали не можем да научим нещо, докато ча­ка.
— Тях ги няма тук, за да ми кажат — бе отговорът. Чудесно! Ако Учителите не са там, за да ги чуе, Кет­рин не можеше самостоятелно да предава познание.
— Много съм неспокойна, че съм тук. Аз наистина трябва да вървя. Когато дойде подходящото време, ще тръгна.
Отново минаха минути в тишина. Накрая трябва да бе дошло подходящото време. Тя отново бе попаднала в друг живот.
— Виждам ябълкови дървета... и къща, бяла къща. Аз живея в тази къща. Ябълките са червиви... червеи, не са добри за ядене. Има люлка, вързана за дървото.
Помолих я да погледне към себе си.
— Косата ми е светла, руса коса. На пет години съм. Името ми е Кетрин.
Изненадан бях. Те бе влязла в сегашния си живот ка­то петгодишната Кетрин. Но трябваше да има причина за това.
— Случило ли се е нещо, Кетрин?
— Баща ми е сърдит...щото не ни е позволено да сме навън. Той... той ме удря с пръчка. Тя е много тежка, бо­ли. Страх ме е... — Тя хленчеше с детски гласец... — Ня­ма да спре, докато не ни нарани. Защо прави така? Защо е толкова долен?
Помолих я да види своя живот от по-висока перспек­тива и да отговори на собствените си въпроси. Напосле­дък бях чел за хора, които могат да го правят. Някои ав­тори наричат тази перспектива собственото "висше АЗ" или "по-голямото АЗ". Любопитен бях дали Кетрин мо­же да достигне такова състояние, ако то съществува. Ако можеше, това щеше да бъде мощна терапевтична техни­ка, пряк път към интроспекцията и разбирането на собс­твеното АЗ.
— Той никога не ни е искал — шепнеше тя много бав­но. — За' него ние сме досадно натрапено бреме в живота му... Той не ни иска.
— И брат ти ли също? — запитах.
— Да, още повече брат ми. Те не са го планирали. Те не са били женени, когато... бил заченат.
Това бе сензационна информация за Кетрин. Никога не бе знаела за тази предбрачна бременност. По-късно майка й потвърди откритието.
Кетрин преразказваше живота си, но сега демонстри­раше мъдрост и перспективно виждане, които преди по­казваше само в междинното състояние. Проявяваше се ня­каква "по-висша" част от разума й, нещо като суперсъзнание. Може би точно това бе "висшето АЗ", ко­ето бе описано от други автори. Независимо от това, че не беше в контакт с Учителите и с тяхната блестяща мъд­рост, нейното суперсъзнание притежаваше способност за дълбока интроспекция. Когато Кетрин бе в нормално със­тояние, тя бе много по-ограничена и повърхностна. Явно, когато бе будна, тя не можеше да черпи от това суперсъз­нание. Задавах си въпроса дали пророците и мъдреците от източните и западните религии не са били в състояние да придобиват своята мъдрост и познание именно чрез достъпа на суперсъзнанието.
Ако е така, тогава всички ние сме способни да го пра­вим, тъй като всеки би трябвало да го притежава. Психоаналитикът Карл Юнг е знаел за различните нива на съз­нанието. Той е писал за колективното несъзнавано — със­тояние, подобно на това на Кетрин. Огорчаваше ме не­възможността да се пресекат потоците на нейното съзнание — интелекта й, когато е будна с нивото на су­персъзнанието й в транс.
Междувременно баща й я измъчваше и причините поч­ваха да се изясняват.
— Той има да учи много уроци? — казах с въпроси­телна нотка.
— Да... той има да учи.
Попитах я дали знае какво трябва да научи той.
— Не ми е дадено да знам това — тонът й издаваше обида — разкрива ми се това, което е важно за мен, кое­то се отнася до мен. Всеки трябва да се интересува от не­говите или нейните... за да постигне неговата или нейна­та цялост. Трябва да учим уроците си... всеки един от нас. Уроците се учат един по един... подред. Само тогава мо­жем да узнаем от какво се нуждае другият, какво му лип­сва, какво ни липсва, за да сме цялостни. Тя говореше с мек шепот и този шепот бе изпълнен с любеща безприст­растност. След това детският глас отново се върна:
— Той ме отвращава! Кара ме да ям тази гадост, а аз не искам. Това е храната... маруля, лук, която мразя. Той ме принуждава да я изям, а знае, че ми се повдига. Но не" го .е грижа!
Кетрин показваше явни признаци на гадене. Опитваше се да си поеме въздух. Отново й внуших, че наблюдава сцената от по-висока перспектива, че сега трябва да раз­бере защо баща й постъпва така.
Кетрин заговори в остър шепот:
— Трябва да се запълни някаква празнота в него. Той ме мрази заради това, което направи. Заради това мрази и мен, и себе си. (Бях забравил за сексуалното насилие над тригодишното момиченце.) Затова трябва да ме накаже... Сигурно съм направила нещо лошо, за да е постъпил та­ка.
Тогава е била само на три годинки, а баща й бил пиян. И въпреки това, оттогава тя бе носила дълбоко в себе си вината. Обясних й тези неща:
— Ти си била само едно детенце. Сега трябва да се ос­вободиш от тази вина. Ти нищо не си сторила. Какво би могло да направи едно тригодишно дете? Ти не си винов­на, виновен е баща ти.
— Сигурно ме е мразел — нежно прошепна тя. — Аз го познавам отпреди, но не мога да извлека сега тази ин­формация. Трябва да се върна към това 'време'.
Бяха изминали вече няколко часа, но бях готов да я върна към корените на техните отношения. Дадох й под­робни инструкции:
— Ти си в дълбок транс. След малко ще започна да броя обратно от три към едно. Ти ще си в по-дълбока хип­ноза и ще се чувстваш напълно в безопасност. Мисълта ти ще пътешества свободно назад във времето, тогава, ко­гато започва връзката с баща ти от сегашния ти живот, когато възникват най-значителните причини за случилото се между теб и него. Когато кажа "едно", ти ще се върнеш към този живот и ще си го припомниш. Това е важно за твоето изцеление. Ти можеш да го направиш. Три... две... едно.
Дълга пауза.
— Не го виждам... но виждам убити хора! — гласът й стана висок и рязък. — Ние нямаме право да прекъсваме живота на хората, преди те да са изживели своята карма. А го правим. Нямаме право. Убийците ще изстрадат сво­ето възмездие, като ги оставим да живеят. Когато умрат и отидат в следващото измерение, те ще страдат там. Ще бъдат неспокойни и няма да намерят мир. И ще бъдат из­пратени отново, но животът им ще бъде много тежък. И ще трябва да обезщетят тези, които са наранили със сторената им неправда. Защото са прекъснали тези човешки животи, а са нямали право да го сторят. Само Бог може да наказва.
Кетрин бе изтощена. Реших да се откажа да търся връзката с баща й от минали животи и я изведох от транс. Нищо не си спомняше освен превъплъщението си като Кристиан и малката Кетрин. Беше уморена, но някак тиха и успокоена, като че ли огромна тежест се бе смъкнала от нея.
Очите ми срещнаха очите на Керъл. Ние също се чув­ствахме изтощени. Треперехме и бяхме потни. Този път бяхме изживели невероятното заедно.

ГЛАВА ШЕСТА


Сега назначих седмичните сеанси с Кетрин за края на деня, защото продължаваха няколко часа. Запазила бе онова излъчване на спокойствие от последната ни среща. Беше говорила с баща си по телефона. Простила му бе по свой начин, без да му разказва никакви подробности. Ни­кога не я бях виждал толкова ведра. Удивлявах се на бър­зината на нейния прогрес. Рядко някой пациент с хронич­ни, дълбоко вкоренени страхове, можеше да отбележи такъв драматичен напредък. Разбира се, Кетрин трудно можеше да бъде наречена обичаен пациент, а насоката на лечението във всеки случай беше уникална.
— Виждам порцеланова кукла, поставена на полицата на камина — тя бързо изпадна в дълбок транс. — Има книги до камината, от двете й страни. Това е стая в някак­ва къща. До куклата са поставени свещници. И картина... лице, лице на мъж. Това е той... (Тя оглеждаше стаята). Попитах я какво вижда.
— Подът е покрит с нещо пухкаво, като че ли... това е животинска кожа, да... с нея е покрит подът. Вдясно има две стъклени врати... които извеждат към веранда. Има четири стъпала, четири стъпала надолу и колони срещу къщата. Стъпалата извеждат на пътека. Наоколо има дър­вета. Навън са конете... привързани към стълбове.
— Знаеш ли къде е това? — запитах. Кетрин си пое дълбоко дъх:
— Не виждам името — прошепна тя, — но годината, годината трябва да е някъде. Това е осемнайсти век, но аз не... има дървета и жълти цветя, много красиви жълти цве­тя.
Тя замълча, останала всред цветята. Картината ми на­помни за полетата от слънчогледи в Южна Франция. По­питах я за климата.
— Той е умерен. Нито е горещо, нито студено.
Не напредвахме много в идентифицирането на място­то. Върнах я обратно в къщата, далеч от омайващите жъл­ти цветя и я попитах чий бе портретът над камината.
— Не мога... чувам да повтарят Аарон... името му е Аарон.
Попитах я дали къщата е негова.
— Не, тя е на сина му. Аз работя тук. (Още веднъж бе в ролята па прислужница.)
Досега не се беше приближила до статута на Клеопатра или Наполеон. Често тези, които се съмняват в прераж­дането, какъвто впрочем бях и аз преди два месеца, по­сочват високата честота на превъплъщения във велики личности като аргумент.
— Кракът ми е много... продължи Кетрин, — много тежък. Боли ме. Почти не го чувствам. Конете ме ритна­ха по крака.
Казах й да погледне към себе си.
— Косата ми е кестенява, къдрава тъмна коса. Нося нещо като боне... синя рокля с нещо като престилка над нея. Млада съм, но не съм дете. Боли ме кракът, току-що се случи. Ужасно боли. (Виждаше се, че изпитва голяма болка.)... копито, копито. Той ме ритна с копитото. Той е много зъл кон. — Гласът й стана мек, като че болката пре­мина. — Усещам мириса на сеното в обора. Има и други хора, които работят в конюшнята.
Запитах я за нейната служба.
— Възложили са ми сервирането... сервирането в го­лямата къща. Имам нещо общо и с доенето на кравите.
Исках да науча нещо повече за собствениците.
— Жената е пълничка, голяма повлекана. Има и две дъщери... Не ги познавам — добави тя, предваряйки след­ващия ми въпрос — дали някой от тях се е появявал в се­гашния й живот като Кетрин. Разпитвах за нейното собс­твено семейство в осемнайсти век.
— Не знам. Не ги виждам. Не виждам никого с мен. Попитах я дали живее там.
— Да, но не в голямата къща. Гледам пилета. Съби­раме яйцата. Те са кафяви. Къщата ми е много малка и бяла... една стая. Виждам мъж. Той има много къдрава коса и сини очи.
Попитах я дали са женени. "Не, не както другите раз­бират женитбата." Беше ли родена там? "Не, донесли са. я в имението, когато била малка, много малка."
Семейството й беше бедно. Не познаваше съпруга си. Насочих я да се придвижи напред във времето до следва­щото значимо събитие в този живот,
— Виждам нещо бяло... бяло, с много кордели по не­го. Това трябва да е шапка. Някакво боне, с пера и бели панделки.

  • Кой носи тази шапка? Дали не си... Тя ме прекъсна:

  • Господарката на къщата, разбира се. Чувствах се малко глупаво.

— Това е сватбата на една от дъщерите. Цялото име­ние празнува.
Попитах я дали има нещо във вестниците за сватбата. Ако имаше, щях да я накарам да погледне датата.
— Не, не виждам да има вестници. Не виждам нищо подобно.
В този живот имахме трудности с документацията.
— Виждаш ли се на сватбата?
Тя отговори бързо с висок шепот:
— Ние не сме на сватбата. Можем само да гледаме как идват и си отиват гостите. За слугите не е разрешено.
— Какво чувстваш?
— Омраза.
— Защо? Зле ли се отнасят с теб?
— Защото сме бедни — меко отговори тя — и сме закрепостени. Имаме толкова малко в сравнение с тях.
— Напускала ли си някога имението? Или цял живот си прекарала тук?
Тя отговори с копнеж:
— Прекарвам целия си живот тук.
Можех да почувствам нейната тъга. Животът и бе тру­ден и безнадежден. Придвижих я към деня на нейната смърт.
— Виждам къща. Лежа в леглото. Дават ми нещо да пия, нещо топло. Мирише на мента. Чувствам тежест в гърдите. Трудно ми е да дишам. Болят ме гърдите и гър­бът... Това е лоша болка... трудно ми е да говоря.
След няколко минути на агония, лицето й омекна и тя­лото й се отпусна. Дишането й се нормализира.
— Напуснах тялото си. — Гласът й беше по-висок и рязък. — Виждам прекрасна светлина... Хора идват към мен. Те идват да ми помогнат. Чудесни хора. Те не се боят. Чувствам се леко...
Последва дълга пауза.
— Размисляш ли за живота, който току-що напусна?
— Това е за по-късно. Засега аз просто се наслажда­вам на спокойствието. Това е време на утеха. Душата. Ду­шата намира тук покой. Оставяш всички телесни болки зад себе си. Душата ти е спокойна и ведра. Това е прек­расно чувство, все едно, че слънцето винаги те грее. Светлината е толкова бляскава! Всичко идва от светлината. От тази светлина идва енергия. Нашата душа отива право на­там. Това е нещо като магнетична сила, от която сме прив­лечени. Това е прекрасно. То е като източник на сила. То знае как да те приласкае.
— Има ли цвят?
— Много цветове — тя замлъкна, като да си почива­ше.
— Какво усещаш?
— Нищо... само покой. Намирам се между приятели­те си. Те всички са тук. Виждам много хора. Някои са ми познати,други не. Но ние сме тук, чакаме.
Тя продължи да чака, докато минутите бавно течаха. Реших да ускоря нещата.
— Искам да попитам нещо!
— Кого? — попита Кетрин.
— Някого, тебе или Учителите — увъртах аз, — мис­ля, че ако разберем това, ще ни помогне. Въпросът е из­бираме ли времето и начина на своето раждане и смърт? Можем ли да избираме своя статус? Можем ли да изби­раме времето на прекрачването отвъд? Мисля, че ако раз­берем това, то ще облекчи много наши страхове. Има ли някой там, който може да отговори на тези въпроси?
В стаята ставаше студено. Когато Кетрин проговори отново, гласът й бе по-дълбок и по-звучен. Това бе глас, който никога не бях чувал преди. Глас на поет.
— Да, ние избираме кога да дойдем във физическо със­тояние и кога да го напуснем. Узнаваме го, когато сме из­пълнили това, за което сме пратени долу. Знаем и кога е дошло време да приемем смъртта. Защото разбираме, че нищо повече не може да се вземе от времето на този жи­вот. Когато има време, когато си имал време да си почи­неш и да заредиш отново с енергия своята душа, на теб ти се позволява да избереш новото влизане във физичес­ко тяло. Тези, които се колебаят, които не са сигурни да­ли да се върнат тук, ще загубят шанса, който им се дава, шанса да извършат каквото трябва, когато са във физи­ческо състояние.
Знаех без съмнение и сигурно, че това не излизаше от Кетрин.
— Кой ми говори?
Кетрин отвърна в познатия мек шепот:
— Не знам. Гласът е на някой много... някой, който контролира нещата, но не знам кой е той. Мога само да чувам гласа му и да се опитвам да ви предавам това, ко­ето ви казва.
Значи, тя също знаеше, че мъдростта не произтича от нея, нито от подсъзнанието, нито от колективното несъзнаване. Нито дори от нейното суперсъзнателно АЗ. Виж­даше се, че тя слуша някого, след това ми предава думи от мислите на някой много специален, някой, който кон­тролира "нещата". И тъй, беше се появил друг Учител, различен от първия, или от онези, които досега ми бяха предавали мъдрите послания. Това бе нов дух, с характе­рен стил и глас — поетичен и ведър. Това бе Учител, кой­то говореше за смъртта без никакво колебание и все пак гласът и мислите му бяха пропити с любов. Тя се усеща­ше, топла и истинска, макар и дистанцирана и универсал­на. Чувстваше се една благост, но без емоция или привър­заност. Излъчваше чувство на любеща безпристрастност или дистанцирана любвеобилност и напомняше нещо смътно познато.
Шепотът на Кетрин ставаше по-силен:
— Аз нямам доверие в тези хора!
— Вяра в кои хора! — запитах.
— В Учителите.
— Нямаш вяра?
— Не, на мен не ми достига вяра. Затова животът ми е бил толкова труден. В този живот аз не вярвах — тя спо­койно оценяваше живота си в осемнайсти век.
Запитах я какво бе научила през онзи живот.
— Научих за гнева и раздразнението, за спестените чув­ства към хората. Трябваше също да науча, че нямам кон­трол върху своя живот. Искам този контрол, но го нямам. Трябва да имам вяра в Учителите. Те ще ме водят през всичко. Но аз нямах вярата. Имах чувство на обреченост от самото начало. Никога не гледах на нещата откъм доб­рата страна. Трябва да имаме вяра... ние ТРЯБВА да има­ме вяра. А аз се съмнявах. Избрах да се съмнявам, вмес­то да вярвам.
Тя замълча.
— Какво трябва да правиш ти, какво да правя аз, за да станем по-добри? Нашите пътища еднакви ли са? — попитах.
Отговорът дойде от Учителя, който миналата седми­ца бе говорил за интуитивните сили и за връщането от състояние на кома. Гласът, стилът, интонацията бяха съв­сем различни както от тези на Кетрин, така и от мъжест­вения поетичен Учител, който току-що бе говорил.
— Пътеката на всеки в основата си е една и съща. Всич­ки трябва да придобием определени постоянни навици, докато сме във физическо състояние. Някои от нас по-бър­зо го усвояват от другите. Милосърдие, надежда, вяра, любов... всички трябва да познаваме тези неща и добре да ги познаваме. Не става въпрос само за една надежда, една вяра и една любов — толкова неща се подхранват от тях. Има много начини те да се демонстрират. А ние чер­пим толкова малко от това съкровище.
... Хората, които спазват религиозните предписания, са се приближили повече от всеки друг, защото са възп­риели заветите за целомъдрие и смирение. Те са се отка­зали от толкова много, без да искат нищо в, замяна. По-голямата част от нас все искат отплата — отплата и възмездие за нашето поведение... когато няма такава наг­рада, каквато ние искаме. Наградата е в действието, но в действието без очакване на нещо... безкористното дейст­вие.
— Аз не бях научила това — добави Кетрин в своя мек шепот.
За момент се смутих от думата "целомъдрие", но си спомних, че в произхода на тази дума се коренят значе­ния, много различни от сексуалното въздържание.
— ... да не се отдаваме прекалено на желанията — про­дължи тя. — Всичко прекалено... прекалено. Вие разбира­те. Вие наистина разбирате — тя отново замълча.
— Опитвам се — вметнах. След това реших да се кон­центрирам върху Кетрин. Може би Учителите още не бя­ха си отишли. — Кое е най-доброто, което мога да направя; така че Кетрин да преодолее страховете и своята тревожност? И да науча нейните уроци? Това ли е най-добрият път, или трябва да променя нещо? Или да се на­соча към някоя специфична област? Как най-добре да й помогна?
Отговорът дойде с дълбокия глас на Учителя-поет. На­ведох се напред.
— Ти постъпваш правилно. Но това е за теб, а не за нея.
Още веднъж посланието гласеше, че всичко беше по­вече за мое добро, отколкото заради Кетрин.
— За мен?
— Да. Това, което казваме, е за теб.
Той не само споменаваше Кетрин в трето лице, но употребяваше "ние". Значи имаше няколко Духовни Учи­тели.
— Мога ли да знам вашите имена? — попитах, като веднага потреперах от светския характер на моя въпрос. — Имам нужда от ръководство. Толкова много трябва да узная.
Отговорът бе любовна поема, поема за моя живот и моята смърт. Гласът бе мек и нежен и чувствах любеща­та безпристрастност на универсалния дух. Слушах в бла­гоговение.
— Ще бъдеш воден. Ще те водят, когато му дойде вре­мето. Когато изпълниш това, за което си изпратен, твоят живот ще свърши. Но не преди това. Имаш много време пред себе си... много време.
Изпитах едновременно безпокойство и облекчение. Радвах се, че не ми казваха подробности. Кетрин започна да проявява нетърпение.
Проговори в слаб шепот:
— Падам, падам... опитвам се да намеря своя живот... падам.
Тя въздъхна, аз — също. Учителите си бяха отишли.
Размишлявах върху смайващото откритие, че това поз­нание бе за мен. Но с каква цел? За да извърша КАКВО, бях изпратен тук? Драматичните събития, които се разиг­раваха в кабинета ми, се отразиха дълбоко в личния и се­мейния ми живот. Постепенно започна да се променя мо­ята чувствителност. Когато един ден пътувахме със сина ми за бейзболните игри на колежа, се натъкнахме на го­лямо задръстване по шосето. Винаги съм се дразнел от те­зи задръствания, а сега щяхме да изпуснем първото, а мо­же би и второто хвърляне. Но този път не почувствах раздразнение, не пустосвах некадърните шофьори. Мус­кулите на врата и раменете ми бяха разхлабени. Не се опитах да си го изкарам на сина ми, изчаквахме да мине вре­мето, като си говорехме. Осъзнах, че просто изпитвам же­лание да прекарам един щастлив следобед с Джордан, посветен на любимата и на двама ни игра. Целта на следобеда бе да го прекараме заедно. Ако бях дал воля на гнева и раздразнението си, щях да съсипя целия ни излет.
Вглеждах се в децата и в жена си и се чудех били ли сме наистина заедно преди? Споделяхме ли изпитанията, мъките и радостта на този живот? Чувствах прилив на лю­бов и нежност към тях. Разбрах, че техните недостатъци и грешки бяха незначителни, че не са толкова важни. Лю­бовта е, която има значение. Хванах се дори да подценя­вам собствените си недостатъци по същата причина. Не бе необходимо да съм съвършен и да се контролирам неп­рекъснато, безсмислено бе да впечатлявам някого с пове­дението си.
Радвах се, че мога да споделям всичко с Керъл. Често след вечеря обсъждахме сеансите с Кетрин. Керъл има аналитичен ум и е много земна. Знаеше колко съм погъл­нат от случая, затова изпълняваше ролята на скептика и ми помагаше да гледам обективно на информацията. Ко­гато натрупаните доказателства започнаха да сочат, че Кетрин наистина разкрива свещени истини, Керъл преми­наваше на моя страна и споделяше моите оценки и радос­ти.

ГЛАВА СЕДМА


Решил бях на следващия сеанс да прослушаме заедно с Кетрин невероятния диалог от миналата седмица. В края на краищата, тя ме даряваше с небесна поезия, освен със спомени от предишни съществувания. Кетрин се поколе­ба. Много по-щастлива отпреди, с поразително подобре­ние, тя не изпитваше нужда да изслуша записа. За нея всич­ко бе някак си смущаващо. Настоявах, исках да споделя прекрасното и възвишеното, дошло чрез нея. Тя послуша само няколко минути мекия си шепот и след това ме по­моли да изключа касетофона. Каза ми, че е твърде странно и я кара да се чувства притеснена. Тогава си припомних казаното: “Това е за теб, а не за нея.” Питах се колко ли могат да продължават тези сеанси, защото тя с всяка седмица изглеждаше все по-добре. Нямаше и следа от вълнение в това някога бурно езеро. Все още се боеше от затворени пространства и взаимоотношенията й със Стюард продължаваха да са променливи. Във всичко останало бе показала значителен прогрес.
От месеци не бяхме имали традиционен психотерапевтичен сеанс. Не бе необходимо. Започвахме с няколкоминутно бъбрене за случилото се през седмицата, след това бързо пристъпвахме към хипнотична регресия. Кетрин бе фактически излекувана. Сега психиатрите използват го­леми дози транквилизатори и антидепресанти, за да леку­ват хора със симптомите на Кетрин. Успоредно с лекарствата, пациентите се подлагат често на интензивна психотерапия или участват в сеанси на групова терапия за лекуване на фобии.
Много психиатри считат, че симптоми като тези на Кетрин са на биологична основа, т.е. че съществува недос­тиг на едно или няколко химични вещества в мозъка. До­като въвеждах Кетрин в дълбок хипнотичен транс, мис­лех си колко добре се получи, че без прилагане на лекарства и групова терапия, бяхме постигнали този добър резултат. Това не бе просто потискане на симптоми­те, нито пък стратегията на стиснатите зъби за цял живот. Това бе лечение, посредством което симптомите се отст­раняваха. Нейната лъчезарност, ведрост и щастливо изра­жение надминаха моите най-смели очаквания. Отново се разнесе мекият шепот: — Намирам се в голямо помещение, таванът е куполовиден, в синьо и златно. Има и други с мен. Облечени са в стари... нещо като халати, много стари и мръсни. В помещението има много рисунки... и много скулптури, сложени върху каменни постаменти. В единия край на по­мещението има голяма златна фигура. Той се появява. Той е много голям, с криле. Много е зъл. Горещо е, много го­рещо... Това е, защото няма никакви отвори в помещени­ето. Сигурно сме далеч от селото. В нас има нещо, което не е наред.
— Болна ли си? Лошо ли ти е?
— Да, всички сме болни. Не знам какво ни е, но кожа­та ни се нацепва. Тя потъмнява непрекъснато. Студено ми е. Въздухът е много сух, застоял. Не можем да се върнем в селото. Държат ни отделени. На някои от нас лицата са обезобразени.
Тази болест изглеждаше ужасна, като проказа. Ако Кетрин бе имала някога славен живот, още не бяхме по­падали в него!
— Колко време трябва да стоиш там?
— Завинаги — мрачно отвърна тя, — докато умра. Ня­ма лек за нас.
— Знаеш ли името на болестта? Как я наричат?
— Не. Кожата става много суха и се набръчква. Тук съм от години. Има и други, току-що са пристигнали. Ня­ма връщане назад. Захвърлени сме тук... за да умрем.
Тя изстрадваше едно несретно съществувание в пеще­ра.
— Трябва да ловуваме, за да ядем. Виждам някакво диво животно с рога... То е кафяво, с големи рога.
— Идва ли някой да ви види?
— Не, те не бива да се приближават, в противен слу­чай и те ще пострадат от злото. Ние сме прокълнати... За някакъв грях, който сме сторили. И това е нашето нака­зание.
Песъчинките на нейните религиозни схващания непре­къснато се промъкваха в пясъчния часовник на многобройните й съществувания. Само след смъртта, в духовно състояние, тя бе освободена от тях.
— Знаеш ли коя е годината?
— Изгубили сме представа за времето. Ние сме бол­ни, чакаме само смъртта.
— Няма ли надежда? — отчаянието бе заразно.
— Няма надежда. Всички ще умрем. Ръцете страшно ме болят. Цялото ми тяло е в болки. Стара съм. Трудно се движа.
— Какво става, когато вече не можете да се движите?
— Преместват ни в друга пещера и ни оставят да ум­рем там.
— Какво правят с умрелите?
— Запечатват входа на пещерата.
— Случва ли се да запечатат пещерата преди човек да е умрял? — търсех ключа към страха от затворени прос­транства.
— Не знам. Никога не съм била там. Аз съм в поме­щението с други хора. Много е горещо. Лежа притисна­та до стената.
— За какво служи това място?
— За молитви... много богове. Горещо е... Придвижих я напред във времето.
— Виждам нещо бяло. Нещо бяло като балдахин. Те влачат някого.
— Ти ли си това?
— Не знам. Ще се радвам да умра. Толкова болка има в тялото ми — устните на Кетрин бяха изтънели от бол­ка, дишаше тежко от горещината в пещерата. Пренесох я към деня на нейната смърт.
— Трудно ли дишаш?
— Да, толкова е горещо... чувства се... толкова горе­що... много тъмно. Не виждам... н не мога да се движа.
Тя умираше, парализирана и сама е горещата и тъм­на пещера. Отворът на пещерата вече бе запечатан. Тя бе ужасена и страдаше. Дишането й ставаше забързано и не­равно и накрая умря, завършвайки този мъчителен живот.
— Чувствам се леко... като че л и летя. Тук е много свет­ло. Прекрасно е!
— Чувстваш ли болка?
— Не — тя замълча, чакаше Учителите. Вместо това, отново бе изтласкана. — Падам много бързо. Връщам се обратно в тяло! — изглеждаше толкова изненадана, кол­кото бях и аз.
— Виждам сграда — постройка с колони. Има и дру­ги постройки. Ние сме отвън. Виждам маслинови дръвче­та наоколо. Много е красиво. Наблюдавам нещо... хора­та носят странни маски, които покриват лицата им. Преструват се на такива, каквито не са. Те са на нещо ка­то платформа... седим на нея.
— Представление ли гледате?
— Да.
— Как изглеждаш? Погледни към себе си!
— Косата ми е кестенява. Тя е оплетена — замълча.
Описанието и наличието на маслинови дръвчета ми на­помниха за живота на Кетрин в Гърция 1500 години пре­ди Христа, когато аз бях учителят Диоген. Реших да про­веря.
— Знаеш ли датата?
— Не.
— Има ли с теб хора, които познаваш?
Да, съпругът ми седи до мен. Не го познавам. (в сегашния й живот)

  • Имаш ли деца?

  • В положение съм, сега... (Изборът й на думи беше интересен, някак остарял и неприличащ на обичайния стил на Кетрин.)

  • Баща ти там ли е?

  • Не го виждам. Вие сте някъде наоколо... но не сте с мен.

Значи бях прав. Ние се бяхме върнали назад с тридесет и пет века.
— Какво правя там?
— Сега гледате, но вие сте учител. Вие учите... Ние на­учихме от вас... квадрати и кръгове, странни неща. Диоген. Вие сте там.
— Какво друго знаеш за мен?
— Вие сте стар. Свързани сме по някакъв начин... вие сте брат на майка ми.
— Познаваш ли други от моето семейство?
— Познавам вашата жена.. и децата ви. Вие имате си­нове. Двама от тях са по-големи от мене. Майка ми е ум­ряла, умряла е много млада.
— Твоят баща ли те отгледа?
— Да, но сега съм омъжена.
— Чакаш дете?
— Да. Страх ме е. Не искам да умра при раждането.
— Това ли се случи на майка ти?
— Да.
— И ти се боиш, че това ще се случи и на тебе?
— Това често се случва.
— Първото дете ли ти е?
— Да, много се боя. Очаквам го скоро. Наедряла съм. Неудобно ми е да се движа... Студено е.
Тя се придвижи във времето. Детето бе на път да се роди. Кетрин никога не бе имала дете, а и аз не бях из­раждал четиринайсет години след задължителното медицинско обучение.
— Къде си? — запитах.
— Лежа на нещо каменно. Много е студено. Имам бол­ки.., Някой трябва да ми помогне. Някой ТРЯБВА да ми помогне!
Казах й да диша дълбоко, исках да роди детето безбо­лезнено. Тя се задъхваше и стенеше. Раждането продъл­жи няколко мъчителни минути и сетне детето се роди. Дъ­щеря.
— По-добре ли се чувстваш сега?
— Много съм слаба... толкова кръв!
— Знаеш ли как ще я наречеш?
— Не, много съм уморена... Искам си бебето!
— Бебето е тук — импровизирах, — малко момиченце.
— Да, мъжът ми е доволен.
Тя бе изтощена. Инструктирах я да подремне малко и да се събуди отпочинала. След минута- две я събудих от дрямката.
— По-добре ли си сега?
— Да... виждам животни. Те носят нещо на гърбовете си. Кошове. Има много неща в кошовете... храна... някак­ви плодове...
— Красива ли е местността?
— Да, има много храна.
— Знаеш ли името на мястото? Как го назоваваш, ако те попита чужденец за името на селището?
— Катения... Катения...
— Звучи ми като гръцки град — вметнах.
— Това не знам. А вие знаете ли? Вие бяхте далеч от селото и се върнахте. Аз не съм го напускала.
Това беше неочакван обрат. След като в този живот бях неин вуйчо, по-възрастен и по-мъдър, тя с право питаше МЕН дали знам отговорите на собствените си въп­роси. За жалост не ги знаех.
— Цял живот ли прекарваш в селището? — попитах.
— Да — прошепна тя, — но вие пътувате, за да може­те после да учите хората. Вие пътувате, за да изучите... страната... различните търговски пътища и ги нанасяте върху карти... Вие сте стар. Тръгвате на път с по-млади­те, защото четете по карта. Вие сте много учен.
— За какви карти говориш? На звездите?
— Вие, вие разбирате символите. Вие им помагате да съставят карти.
— Разпознаваш ли други хора от селището?
— Не ги познавам... но познавам вас.
— Добре. Какви са нашите взаимоотношения?
— Много добри. Вие сте много добър. Харесва ми просто да седя близо до вас, действа успокояващо... Вие сте ни помагали... Вие помогнахте на сестрите ми...
— Но идва време да ви напусна, тъй като съм вече стар?
— Не! — тя не бе готова да понесе мъката на моята смърт. — Виждам хляб, някакъв плосък и тънък хляб.
— Хората ядат ли го?
— Да, баща ми, мъжът ми и аз. И други хора от сели­щето.
— Какъв е случаят?
— Това е... някакво честване.
— Баща ти там ли е?
— Да.
— Твоето бебе също ли е там?
— Да, но то не е с мене. То е при сестра ми.
— Погледни внимателно сестра си — накарах я, защо­то търсех онова разпознаване на хора, значими за Кетрин в сегашния й живот.
— Не я познавам.
— Разпознаваш ли баща си?
— Да... да... Едуард. Има смокини, смокини и масли­ни... и червени плодове. Хлябът е плосък. Те са заклали няколко овце. Пекат ги на огън. — Последва дълга пауза. — Виждам нещо бяло (Беше се пренесла напред.) Това е бяла... квадратна кутия. Това е мястото, където слагат хо­рата, когато умрат.
— Умрял ли е някой?
— Да... баща ми. Не искам да гледам към него. Не ис­кам да го видя.
— Трябва ли да гледаш?
— Да. Те ще го вземат, за да го погребат. Много ми е мъчно.
— Знам. Колко деца имаш? — репортерът в мен не я оставяше да скърби.
— Имам три, две момчета и момиче. — След като по задължение отговори на въпроса ми, тя се върна към мъ­ката си. — Те сложиха тялото му под нещо, под някакво покривало... — изглеждаше много тъжна.
— Аз бях ли умрял по това време?
— Не. Пием някакво питие, питие в купички.
— Как изглеждам сега?
— Вие сте много, много стар.
— Сега по-добре ли се чувстваш?
— Не! Когато вие умрете, ще остана сама.
— Надживяла ли си децата си? Те ще се грижат за тебе.
— Но вие знаете толкова много — гласът й бе като на малко момиче.
— Ще го преживееш. Ти също знаеш много. Ти ще си в безопасност — уверих я и тя явно се отпусна.
— По-спокойна ли си? Къде си сега?
— Не знам.
Очевидно тя бе преминала в духовно състояние, без да преживее смъртта си в този живот. През седмицата пре­минахме през два живота със значителни подробности. Очаквах Учителите, но Кетрин продължаваше да си по­чива. След още няколко минути на чакане, попитах дали мога да говоря на Духовните Учители.
— Не съм достигнала това ниво — обясни тя. — Не мога да говоря, преди да го достигна.
Никога не бе попадала на сегашното ниво. След още безрезултатно чакане, аз я изведох от транс.

ГЛАВА ОСМА


Три седмици изминаха до следващия сеанс. Беше вре­ме за ваканция и докато си лежах на тропическия бряг, имах и времето и дистанцията до поразсъждавам върху случая с Кетрин. Имаше много неща, които се нуждаеха от изясняване. С години бях лекувал стотици, може би хи­ляди пациенти, в чиито психически смущения се отразява­ше целият спектър на познатите заболявания. Занимавал се бях и с групи болни в четири от най-големите медицин­ски институти. Години бях прекарал в кабинети за неот­ложна психиатрична помощ, в клиники за диспансеризи­рани психично болни и в различни други места за диагноза и лечение. Знаех всичко за звуковите и визуалните халю­цинации и за шизофрениите състояния. Бях лекувал паци­енти със смущения от хистеричен характер, включително раздвояване и мултиплициране на личността. Водил бях и групи в Националния институт за борба с алкохолизма и наркоманията и бях запознат с цял куп въздействия на наркотиците върху мозъка. При Кетрнн не се наблюдава­ше нито един от тези синдроми. Кетрин е относително ординерна и честна личност. Тя не е учен и не можеше да измисля фактите, подробностите, историческите събития, описанията и поезията, които се предаваха чрез нея. Като психиатър и учен бях сигурен, че тази материя произтича­ше от част от подсъзнанието й. Несъмнено информация­та бе истинска. Дори ако Кетрин бе умела актриса, тя не би могла да сътвори във въображението си тези събития. Познанието бе прекалено точно, твърде специфично и много над нейните възможности.
Размишлявах върху терапевтичното значение на изс­ледваните прераждания на Кетрин. Щом се натъкнахме на тях, нейното подобрение рязко се ускори без лекарства. Има някаква мощна лечебна сила, сила явно много по-ефикасна от конвенционалното лечение или модерните ме­дикаменти. Тази сила включва припомняне и освобождаване не само на травмиращи събития, но също и на ежед­невните посегателства върху нашето тяло, съзнание и Его. В моите въпроси, докато проектирахме предишните съ­ществувания, търсех моделите на тези посегателства - хронични емоционални и физически насилия, бедност и гладуване, болест и препятствия, продължително преслед­ване и предразсъдъци, повтарящи се провали и тъй ната­тък. Държах сметка също и за онези разтърсващи траге­дии като травматично изживяване на смърт, изнасилване, масови катастрофи и всяко друго ужасно събитие, което може да остави постоянен отпечатък. Техниката, която прилагах, е подобна на припомняне на детството в обик­новената психотерапия с разликата, че обхватът от време­то бе в няколко ХИЛЯДИ години, вместо обикновено десет-петнадесет. Успехът на това изследване бе безспорен. Тя и другите, които по-късно лекувах с хипнотична регресия, бе излекувана с изумителна бързина.
Дали пък нямаше други обяснения за спомените на Кетрин от миналите съществувания? Възможно ли бе спо­мените да са въведени в нейните гени? Тази възможност е доста далеч от науката. Генетичната памет изисква непре­къснато проследяване на генетичен материал от поколе­ние в поколение. Кетрин бе живяла навсякъде по земята и нейната генетична линия постоянно бе прекъсвана. Тя загиваше при наводнение с детето си, или пък бе бездетна, или умираше в ранна младост. Генетичната щафета приключваше без да бъде предадена. А как да се обясни възкресяването след смъртта и междинното състояние? В отсъствие на тяло, а оттам и на генетичен материал, па­метта й съществуваше.
Не, генетичното обяснение трябва да бъде отхвърлено. Какво, ако се обърнем към идеята на Юнг за колективно­то несъзнавано, резервоарът на цялата човешка памет и опит, от които по някакъв начин би могло да се черпи?
Различни култури често съдържат приличащи си сим­воли. Според Юнг, колективното несъзнавано не се при­добива лично, а се "наследява" по някакъв начин в мозъч­ната структура. То включва мотиви и образи, които изникват отново във всяка култура, без позоваване на ис­торическа традиция или разпространение. Мислех си, че спомените на Кетрин бяха твърде специфични, за да бъ­дат обяснени с концепцията на Юнг. При нея нямаше раз­криване на символи и универсални образи. Тя предаваше подробни описания на определени хора и места. Идеите на Юнг изглеждаха твърде бледи пред тях. И още, тряб­ваше да се имат предвид и междинните състояния. Взето в своята цялост, прераждането придобиваше по-опреде­лен смисъл. Знанието на Кетрин бе не само определено и детайлизирано, но и над възможностите на нейния разум. Тя знаеше неща, които не биха могли да бъдат зърнати в книга и след това временно да бъдат забравени. Това зна­ние не бе придобито в детството и след това забранено или потиснато. А какво да се каже за Учителите и техни­те послания? Те идваха чрез Кетрин, но не бяха нейни. Знаех, че тази информация и тези послания бяха истинс­ки. Знаех това не само, защото дълги години бях изуча­вал внимателно хората, техните съзнания, мозъци и лич­ности, знаех го интуитивно още преди да бъда посетен от баща си и сина си. Моят мозък знаеше това, знаеха го до­ри и костите ми.
— Виждам гърнета с някакво течно масло в тях. — Въпреки триседмичното прекъсване, Кетрин бързо навле­зе в дълбок транс. Сега обитаваше друго тяло, в друго време.
— Има различни масла в гърнетата. Това ми прилича на склад или място, където складират неща. Гърнетата са червени, червени, направени от червена пръст. Те са опа­сани със сини ленти, сини ленти около гърлата. Виждам мъже там — има мъже в пещерата. Те разместват делви и гърнета, като ги подреждат на определени места. Гла­вите им са бръснати, нямат коса на главата. Кожата им е кафява... кафява кожа.
— Ти там ли си?
— Да... аз запечатвам гърнетата... с нещо като восък... запечатвам гърлата им с восък.
— Знаеш ли за какво се използват маслата?
— Не знам.
— Виждаш ли се? Погледни към себе си! Кажи ми как изглеждаш.
Тя замълча, докато наблюдаваше себе си.
— Имам плитка. Косата ми е сплетена. Имам някак­ва дълга... дълга дреха. Поръсена е със злато.
— Работиш ли за тези жреци — или мъже — с бръс­нати глави?
— Моята работа е да запечатвам гърнетата с восък. Това ми е работата.
— Но не знаеш за какво се използват?
— Изглежда, че се използват за някакъв религиозен ри­туал, но не съм сигурна какъв. Прави се някакво помазва-не, нещо върху главите... нещо върху ръце или глави. Виж­дам птица, златна птица около врата ми.Тя е плоска. Има плоска опашка, много плоска опашка и главата й сочи на­долу... към краката ми.
— Към краката ти?
— Да, изглежда, че птицата е такава. Някакво черно... лепкаво вещество. Не знам какво е това.
— Къде го виждаш?
— В мраморния съд. Използват го за нещо, но не знам за какво.
— Има ли нещо в пещерата, откъдето можеш да про­четеш и да ми кажеш името на страната, мястото, където живееш, или датата?
— Няма нищо по стените, те са голи. Не знам името. Придвижих я напред във времето.
— Има някакво бяло гърне. Дръжката горе е златна... някаква златна инкрустация на нея.
— Какво има в гърнето?
— Някакъв мехлем. Има нещо общо с преминаването в другия свят.
— Ти ли трябва да преминеш?
— Не. Не е някой, когото познавам.
— И това ли е твоя работа? Да приготвяш хората за
това преминаване?
— Не. Жрецът трябва да стори това, не аз. Ние само доставяме мехлеми, тамян...
— На каква възраст си приблизително?
— Шестнайсетгодишна.
— С родителите си ли живееш?
— Да, каменна къща, някакво каменно жилице. Не е много голямо. Много е горещо и сухо. Климатът е мно­го горещ.
— Иди в твоята къща!
— Аз съм там.
— Има ли други хора от семейството?
— Виждам брат, майка ми е там и едно бебе, нечие бе­бе...
— То твое ли е?
— Не.
— Кое е важното сега? Върви към нещо важно, което обяснява твоите проблеми в сегашния ти живот. Трябва да разберем. Не е опасно да го изживееш. Върви към съ­битията!
Тя отговори в много тих шепот: — Всичко с времето... Виждам да умират хора.
— Болест? — внезапно ми просветна, че тя отново се докосваше до древния живот, същия, в който и преди се бе връщала. В този живот чума, разнасяна от водата, бе отнесла бащата на Кетрин и един от братята й. Кетрин също се бе разболяла, но не бе умряла от това. Хората използваха чесън и други билки, за да се предпазят от чу­мата. Кетрин бе разтревожена, че мъртвите няма да мо­гат да бъдат балсамирани както трябва. Но сега се бяхме приближили към този живот от различен ъгъл. Попитах я. Беше точно така. Учудих се на постоянството на спо­мена, факт по факт, точно както бе разказала преди ня­колко месеца за този живот. Отново невъзможността да се спазят погребалните обичаи я хвърляше в безпокойст­во.
— Хората ги слагат в пещери. Телата се съхраняват в пещери. Но преди това телата трябва да бъдат подготве­ни от жреците. Те трябва да бъдат обвити и намазани с мехлеми. Сега местността е наводнена... казват, че водата е лоша. Не пийте водата.
— Има ли начин да се лекува болестта. Помага ли не­що?
— Даваха ни треви, различни билки. Миризмите... бил­ките... усещам миризмата. То е бяло и виси от тавана.
— Като чесън ли?
— Виси навсякъде... свойствата са подобни, да. Него­вите свойства... слага се в устата, ушите, в носа, навсякъ­де. Миризмата е силна. Вярва се, че спира злите духове да влязат в тялото. Морав плод... или нещо кръгло с мора­ва кожица...
— Познаваш ли културата, в която см?
— Не знам.
— Това, моравото, какъв плод е?
— Танис.
— Танис — повторих аз, опитвайки се да разбера да­ли говореше за нещо, което смяташе за танин или танинова киселина.
— Така ли му казват? Танис?
— Аз само... все чувам "танис".
— Какво от този живот има значение за сегашното ти съществувание? Защо непрекъснато се връщаш тук? Как­во е това, което те смущава?
— Религията — бързо прошепна Кетрин. — Религия­та от това време. Това бе религия на страх... страх. Има­ше толкова неща, от които да се страхуваме... и толкова много богове.
— Спомняш ли си имената на някои от боговете?
— Виждам очи. Виждам черен... нещо като... прилича на чакал. Това е статуя. Той е пазител на нещо. Виждам жена, богиня с нещо като шлем отгоре.
— Знаеш ли името на богинята?
— Озирис... Сирус... нещо такова. Виждам око...око, просто око, око на верига. То е златно.
— Око?
— Да... Кой е Хатор?
— Какво?
— Хатор! Кой е той?
Никога не бях чувал за Хатор, макар да знаех, че този Озирис, ако произношението бе точно, бе братьт-съпруг на Изида — най-голямото египетско божество. Хатор, както по-късно научих, бе египетската богиня на любов­та, наслаждението и радостта.
— Един от боговете? — попитах.
— Хатор, Хатор. — Имаше голяма пауза. — Птица... той е плосък... плосък... феникс... — тя отново замълча.
— Върви напред във времето сега, към последния ден на този живот. Върви към последния ден, но преди да си умряла. Кажи ми какво виждаш!
Отговори ми в съвсем слаб шепот:
— Виждам хора и къща. Виждам сандали, сандали. Някакво грубо платно, някакво грубо платно.
— Какво става? Върви сега към времето на твоето уми­ране. Какво става с теб? Можеш да го видиш!
— Аз не го виждам... Не виждам СЕБЕ СИ повече.
— Къде си, какво виждаш?
— Нищо, само тъмнина... Идва светлина, топла свет­лина.
Тя бе вече умряла, вече бе прекрачила отвъд в духов­но състояние. Явно, не се нуждаеше от преживяване на момента на смъртта.
— Можеш ли да отидеш към светлината? — попитах.
— Отивам. — Тя си почиваше спокойно, чакайки.
— Можеш ли да погледнеш сега назад към уроците на този живот?
— Не — прошепна тя. Продължаваше да чака. Извед­нъж застана нащрек, въпреки че очите й останаха затво­рени, както винаги, когато бе в хипнотичен транс. Глава­та й започна да се върти.
— Какво виждаш сега? Какво става?
— Чувствам... някой ми говори! — гласът й бе по-ви­сок.
— Какво ти казват?
— Говорят за търпението. Че трябва да имаме търпе­ние.
— Да, продължавай. Отговорът дойде от Учителя-поет:
— Търпението и изборът на подходящото време — всичко идва, когато трябва да дойде. Животът не може да бъде пришпорван, не може да се изживее по разписание, както толкова много хора искат. Ние трябва да приемем каквото дойде в дадено време и да не молим за повече. Но животът е безкраен, така че ние никога не умираме, ние никога не сме се раждали наистина. Ние просто ми­наваме през различни фази. Няма край. Хората имат мно­го измерения. Но времето не е такова, каквото го вижда­ме, а е повече в уроците, които получаваме.
Имаше дълга пауза. Учителят-поет продължи:
— Всичко ще ти се изясни, когато му дойде времето. Но трябва да имаш шанса да възприемеш познанието, което вече ти даваме.
Кетрин замълча.
— Има ли още нещо да науча? — попитах.
— Те си отидоха — тихо прошепна тя. — Не чувам ни­кого.

ГЛАВА ДЕВЕТА


Регресиите на Кетрин обхващаха хилядолетия. Всеки път, когато навлизаше в хипнотичен транс, нямах предс­тава коя нишка от предишните й съществувания ще бъде издърпала. От праисторическите пещери, през древния Египет към съвременността — тя бе навсякъде.
В днешния сеанс се появи в двадесети век, но не като Кетрин.
— Виждам корпуса на самолет и ивица небе — бавно прошепна.
— Знаеш ли къде е това?
— Не мога да видя... Елзас? -- след това решително
— Елзас.
— Във Франция?
— Не знам, просто Елзас... Виждам името фон Маркс (фонетичен изговор). Някакъв кафяв шлем, шапка... шап­ка с нещо като рогове на нея. Военната част е разбита. То­ва е някъде далеч. Не мисля, че има наблизо град.
— Какво виждаш?
— Виждам разрушения. Земята е разровена от... бом­бардировки. Това е добре прикрито място.
— Какво правиш?
— Помагам на ранените. Отнасят ги някъде.
— Погледни към себе си. Опиши как изглеждаш. Виж как си облечена.
— Имам нещо като куртка. Руса коса. Очите ми са си­ни. Куртката е много красива. Има много ранени.
— Обучена ли си да помагаш на ранени?
— Не.
— Там ли живееш, или са те довели. Къде живееш?
— Не знам.
— На колко години си приблизително?
— Трийсет и пет.
Самата Кетрин бе на двадесет и девет, имаше лешни­кови очи, не сини. Продължих с въпросите.
— Знаеш ли името си? Написано ли е върху куртката?
— На куртката има знак с криле. Аз съм пилот... пи­лот.
— Ти ли пилотираш самолетите?
— Да, трябва да съм аз.
— Кой те кара да летиш?
— Аз съм на такава служба. Това ми е работата.
— Ти също ли пускаш бомби?
— Имаме оръдие на самолета. Има и навигатор.
— Какъв самолет пилотираш?
— Някакъв много маневрен самолет. Има четири пер­ки. Крилата са фиксирани.
Стана ми забавно, тъй като Кетрин нищо не разбира­ше от самолети. Чудех се как ли си представя израза "фик­сирани криле". Но както в случаите с правенето на масло или с балсамирането, под хипноза тя притежаваше соли­ден запас от знания. Само частица от тях присъстваха в битието й от днешния ден. Настоявах с въпросите си.
— Имаш ли семейство?
— Те не са с мен.
— В безопасност ли са?
— Не знам. Боя се... боя се, че ще се върнат. Прияте­лите ми загиват.
— За кого се страхуваш, че ще се върне?
— Врагът.
— Кой е той?
— Английските... Американските въоръжени сили... англичаните.
— Да. Спомняш ли си семейството си?
— Дали си го спомням? Има толкова много мъка!
— Нека се върнем в същия живот, но назад, към по-щастливо време, преди войната — времето, когато си със семейството си в своя дом. Ти можеш да видиш това. Знам, че е трудно, но искам да си отпочинеш. Опитай и си спомни!
Кетрин замълча, след това зашепна:
— Чувам името Ерик... Ерик. Виждам русокосо дете, момиче.
— Това дъщеря ти ли е?
— Да, това трябва да е Маргот.
— Близо ли е до теб?
— Тя е с мен. Ние сме на излет. Денят е чудесен.
— Има ли някой друг с тебе? Освен Маргот.
— Виждам кестенява жена, седи на тревата.
— Тя твоята съпруга ли е?
— Да... Не я познавам — добави тя, като имаше пред­вид близките си от сегашния живот.
— Познаваш ли Маргот? Погледни по-отблизо Мар­гот. Познаваш ли я?
— Да, но не съм сигурна... Отнякъде я познавам.
— Ти ще се досетиш. Погледни я в очите.
— Това е Джуди — отговори тя.
В настоящия живот Джуди бе най-добрата й приятел­ка. Още от първата им среща между тях се бе създала бли­зост. Те изпитваха инстинктивно доверие една към друга, като отгатваха без думи мислите и желанията си.
— Джуди?
— Да. Джуди. Прилича на нея... усмихва се като нея.
— Да, това е добре. Щастлива ли си вкъщи или има проблеми?
— Няма проблеми. (Дълга пауза). Да, да, това е неспо­койно време. Има дълбоки проблеми в германското пра­вителство, в политическата структура. Твърде много хо­ра искат да вървят в твърде различни посоки. Това накрая ще ни разкъса... но трябва да се боя за моята страна.
— Силно ли обичаш страната си?
— Мразя войната! Чувствам, че е лошо да се убива, но трябва да изпълня своя дълг.
— Сега се върни назад, там където беше, до приземе­ния самолет, при бомбардировките и войната. Сега е по-късно, войната е започнала. Англичаните и американците хвърлят бомби близо до вас. Върни се. Виждаш ли пак са­молета?
— Да.
— Имаш ли все още емоционално отношение към дъл­га и войната?
— Да, но ще умрем напразно. - Какво?
— Ние ще умрем напразно — повтори тя в по-висок шепот.
— Напразно? Защо напразно? Няма ли в това слава? В защитата на страната и обичните ви близки?
— Ние ще умрем, за да защитим идеите на шепа хора.
— Дори те да са водачите на твоята страна? Могат ли те да грешат?
Тя бързо ме прекъсна:
— Те не са водачи. Ако бяха водачи, нямаше да има толкова вътрешни конфликти... в държавата.
— Някои ги смятат за луди. Струва ли ти се вярно? Власт на луди?
— Сигурно ние сме лудите, за да се оставим да ни във­лекат... да убиваме хора. И нас самите.
— Останаха ли ти приятели?
— Да, има още живи.
— Има ли някои, към които си особено привързана? В твоя екипаж? Живи ли са още стрелецът и навигаторът?
— Не ги виждам, но самолетът ми не е повреден.
— Летиш ли отново с него?
— Да, трябва да бързаме, за да измъкнем оттук какво­то е останало от въздушните сили, преди те да са се вър­нали.
— Влез в твоя самолет!
— Не искам! — имах чувството, че преговаря с мен.
— Но ти трябва да го вдигнеш от земята.
— Толкова е безмислено.
— Каква е предвоенната ти професия? Спомняш ли си какво правеше Ерик?
— Аз бях втори пилот... на малък самолет, пренасях­ме товари.
— Значи и тогава ей бил пилот? Това те е задържало вън от дома задълго?
Тя отговори бавно, колебливо:
— Да.
— Върви напред във времето — инструктирах — до следващия полет. Можеш ли да го сториш?
— Няма следващ полет.
— Случило ли се е нещо?
— Да — дишането й се ускори и тя стана неспокойна. Беше се приближила до деня на своята смърт.
— Какво става?
— Бягам от обстрелване. Моята команда е разпръсна­та от огъня.
— Оцеляваш ли от обстрела?
— Никой не оцелява... никой не оцелява от войната. Умирам! — дишането й стана тежко. — Кръв! Кръв нав­сякъде! Болят ме гърдите. Ударен съм в гръдния кош. В гърдите... и крака... и врата. Толкова боли... — тя агони­зираше, но скоро дишането й се забави и стана по-равно, лицевите мускули се отпуснаха и израз на покой се отпечата върху тях. Разпознах спокойствието на междинното състояние.
— Изглеждаш много по-добре. Премина ли всичко? Тя замълча, след туй отговори много тихо:
— Аз летя... далеч от тялото ми. Нямам тяло. Аз от­ново съм дух.
— Добре. Почивай си. Имаше труден живот. Преми­на през трудна смърт. Ти се нуждаеш от покой, възстано­ви се. Какво научи от този живот?
— Научих за омразата... безсмисленото убийство... неправилно насочената омраза... хора, които мразят, без да знаят защо. Ние се въвличаме в това... от злото, кога­то сме във физическо състояние...
— Има ли по-висок дълг от дълга към родината? Не­що, което да те въздържа от убийството? Дори ако ти е заповядано? Дълг към себе си?
— Да — но не продължи.
— Чакаш ли сега нещо?
— Да... Чакам да отида в нивото на обновление. Тряб­ва да чакам. Те ще дойдат за мен... Те ще дойдат...
— Добре. Бих искал да говоря с тях, когато дойдат.
Почакахме още няколко минути. После внезапно гла­сът й стана висок и.рязък и първият Духовен Учител, а не Учителят- поет заговори:
— Ти беше прав в избора на това лечение за тези, ко­ито са във физическо тяло. Ти трябва да изтръгваш стра­ховете от мозъците и мислите им. Губи се енергия, кога­то страхът владее хората. Той им пречи да изпълнят това, за което са били изпратени тук. Указанията за теб са в то­ва, което те заобикаля. Трябва да ги въвеждаш много, много надълбоко... където те не чувстват повече своето тя­ло... Тогава ще можеш да достигнеш до тях. То е само по повърхността... където лежи... безпокойството. Вътре в душите им, там където се създават идеите, там трябва да достигнеш.
... Енергия... енергия... всичко е енергия. Толкова мно­го се губи. Планини... в сърцето на планините е тихо. Но отвън — там лежат бедите. Хората могат да виждат само външното, но ти можеш да стигнеш много по-дълбоко. Ти трябва да видиш вулкана. За да го направиш, трябва да навлезеш дълбоко.
... Да бъдеш във физическо състояние не е нормално. Духовното състояние — то е естественото. Когато ни връщат обратно, то е като че ли ни връщат към нещо непоз­нато. Това ни коства повече време. В духовния свят тряб­ва да се чака за обновление. Има състояние на обновле­ние. То е като другите измерения и ти почти си успял да го достигнеш.,.
Това ме свари неподготвен. По какъв начин се бях доб­лижил до нивото на обновление!
— Почти съм го достигнал? — попитах с недоверие. . — Да. Ти знаеш толкова повече от другите. Ти разби­раш толкова повече. Бъди търпелив с тях. Те нямат поз­нанието, което имаш ти. Ще пратят духове да ти помагат. Но това, което правиш, е правилно... продължи! Тази енергия не трябва да се губи. Трябва да отърваваш хора­та от страха. Това ще бъде най-голямото ти оръжие...
Духовният Учител замълча. Мислех върху значението на това послание. Бях успял да снема страховете на Кетрин, но посланието имаше по-универсално значение. По-скоро приличаше на потвърждение на хипнозата като те­рапевтичен инструмент. Имаше и нещо повече. Връщането към предишни съществувания трудно се при­лага към по-големи групи хора. Тогава? Убеден съм, че това се отнасяше за страха от смъртта, който е дълбоко във вулкана. Страхът от смъртта, този скрит постоянен страх, който никакви пари и власт не могат да неутрали­зират — това беше същността на посланието. Но ако хо­рата знаят, че животът е безкраен, че ние никога не уми­раме и всъщност никога не сме се раждали наистина, тогава този страх ще се разсее. Ако знаят, че са живели безброй пъти отново и отново, колко по-сигурни биха се чувствали. Ако знаеха, че духовете ни заобикалят,, за да ни помагат, докато сме във физическо тяло и че след смъртта ще се съберем с духовете на обичаните от нас хо­ра, колко доволни биха били. Ако знаеха, че "ангелите-пазители" НАИСТИНА съществуват, колко по-защитени щяха да се чувстват. Ако знаеха, че насилието и неправ­дата срещу хората не остават незабелязани, а трябва да се заплащат по същия начин в други съществувания, колко по-малко гняв и желание за мъст щяха да трупат в себе си. И ако наистина "чрез знанието ние достигаме Бога", за какво са ни материалните придобивки, властта, когато те се изчерпват в самите себе си и не са средство за него­вото постигане? Да бъдеш алчен за блага или власт няма никаква стойност. Но как това знание да достигне до хо­рата? Много са тези, които четат молитви в църкви, сина­гоги, джамии или храмове — молитви, които проповяд­ват безсмъртието на душата. Но щом като свърши богослужението, те се връщат към предишните си навици. Алчността, манипулацията и егоцентризмът са в тяхното всекидневие. Тези черти на хората забавят развитието на душата, щом като вярата е недостатъчна, може би наука­та ще помогне.
Моят опит с Кетрин и подобните на него трябва да бъ­дат изследвани, анализирани и огласени от учените. Та­къв бе потокът на моите мисли, въпреки че по това време написването на научна статия или книга беше последното нещо, което ми минаваше през ума. Удивлявах се на то­ва, че ще бъдат изпратени духове да ми помагат. Да ми помагат да правя КАКВО?
Кетрин се размърда и започна да шепне:
— Някой на име Гидеон, някой наречен Гидеон... Гидеон. Опитва се да ми говори.
— Какво казва?
— Той е навсякъде. Той е неспирен. Той е някакъв страж... нещо. Но сега играе с мен.
— Това един от твоите ангели-пазители ли е?
— Да, но той играе... той само подскача наоколо. Мис­ля, че с това ми дава да разбера, че е навсякъде около мен.
— Това кара ли те да се чувстваш сигурна?
— Да. Той ще се връща, когато имам нужда от него.
— Добре. Има ли духове около нас?
Тя отговори в шепот от перспективата на своето супер-съзнателно мислене:
— О, да! Много духове. Само че те идват, когато ис­кат. Те идват... когато искат. Всички сме духове. Но дру­гите... някои са във физическо състояние, други са в пе­риод на обновление. А други са пазители. Но всички ние отиваме там. Ние също сме били пазители.
— Защо се връщаме да учим? Защо не можем да се учим като духове?
— Това са различни нива на учене, а ние трябва да взе­мем някои уроци чрез плътта. Трябва да чувстваме бол­ката. Когато си дух, ти не чувстваш болка. Това е период на обновление. Душата се обновява. Когато си в плът, мо­жеш да чувстваш болка, ти си раним. В духовна форма не може да се чувства. Има само щастие, чувство за блажен­ство. Но това е обновителният период... за нас. Взаимо­действието между хората в духовна форма е различно. Ко­гато си във физическо тяло... ти можеш да изпитваш отношенията.
Тя отново замълча. Минаха минути.
— Виждам количка — започна тя — ... синя количка.
— Бебешка количка?
— Не, каручка, която се кара... нещо синьо. Сини рес­ни по края.
— Каручката коне ли я теглят?
— Тя има големи колела. Не виждам никой в нея, но са впрегнати два коня... единият сив, другият кафяв. Име­то на коня е Ейпъл2, сивия, защото обича ябълки. Името на другия е Дюк. Много са красиви. Никога не хапят. Те имат големи копита... големи копита.
— Ти там ли си?
— Да, виждам неговите ноздри. Той е много по-голям от мен.
— Ти ли караш каручката? — по характера на отгово­рите й знаех, че е дете.
— Има коне. Там има и едно момче.
— На колко си години?
— Много съм малка. Не знам. Не мисля, че мога да броя.
— Познаваш ли момчето? Приятел ли ти е? Брат?
— Той е съседско момче. Той е тук... за някакво гости. Има сватба или нещо такова.
— Знаеш ли кой се жени?
— Не, казаха ни да не се цапаме. Косата ми е кестеня­ва... обувки, които се закопчават с цял ред копчета отст­рани.
— Това официалните ти дрехи ли са? Хубави ли са?
— Това е бяла рокля... с нещо набрано на нея и се за­копчава отзад.
— Твоята къща наблизо ли е?
— Тя е голямата къща — отговори като дете.
— Добре. Сега можеш да погледнеш в къщата. Денят е важен. Сигурно и другите хора са облечени добре и но­сят специалните си дрехи.
— Готвят ядене. Много ядене.
— Усещаш ли аромата?
— Да, правят някакъв хляб. Хляб... и месо. Отново ни казват да излезем навън.
Развеселих се на това. Аз й бях разрешил да влезе вът­ре, а ето че пак й заповядаха да излезе.
— Казват ли ти името?
— Манди... Манди и Едуард.
— Не ви ли дават да стоите в къщата?
— Не, много са заети. Трудно ни е да се опазим чис­ти. Не може да се играе.
— Виждате ли сватбата? По-късно през деня?
— Да... Виждам много хора. В стаята е претъпкано. Горещо е, горещ ден. Пасторът е с шапка, пасторът е там... с особена шапка, голяма шапка... черна. Тя засенчва ли­цето му.
— Знаеш ли кой се жени?
— Ами сестра ми!
— Много ли е по-голяма от тебе?
— Да.
— Виждаш ли я сега? Тя в сватбена рокля ли е? Хуба­ва ли е?
— Да. Тя има много цветя в косата си.
— Погледни я по-отблизо. Познаваш ли я от друго време? Погледни към устата, очите й...
— Да, мисля, че това е Беки... но по-млада, много по-млада.
Беки е приятелка и колежка на Кетрин. Те бяха близ­ки, но Кетрин често негодуваше срещу склонността на Бе­ки да дава оценки и да се намесва в живота и решенията й. В края на краищата тя й беше приятелка, а не член на семейството.
— Тя... тя ме харесва... и аз мога да стоя близо до нея.
— Добре. Погледни наоколо. Твоите родители там ли са?
— Да.
— Обичат ли те и те толкова?
— Да.
— Това е добре. Погледни ги по-отблизо. Първо май­ка си. Виж дали си я спомняш. Погледни лицето й. Пог­ледни към баща си. По-отблизо. Погледни израза на ли­цето му, очите... също и устата. Познаваш ли го?
— Нея не я познавам. Него... — тя бързо заговори — той е Стюарт.
Така Стюарт отново се показа на повърхността. Това вече си струваше да бъде изследвано.
— Какви са вашите взаимоотношения?
— Обичам го много... той е добър с мен. Но си мис­ли, че съм едно бреме. Той смята децата за досадно неу­добство.
— Прекалено сериозен ли е?
— Не, харесва му да си играе с нас. Но ние задаваме много въпроси. Той е, много добър към нас, освен когато прекаляваме с въпросите.
— Това понякога му досажда?
— Да, ние се учим при учител, а не при него. Ходим на училище... за да се учим.
— Той ли ви казва това?
— Да, той има да прави по-важни неща. Трябва да уп­равлява фермата.
— Знаеш ли къде е тя? Някой споменава ли града или държавата? Името на града?
Тя замлъкна, като се прислушваше внимателно.
— Аз не го чувам — отново замълча.
— Добре. Искаш ли да изследваме повече този живот? Да се преместим ли напред във времето или това...
Тя ме прекъсна:
— Това е достатъчно.
По време на целия процес с Кетрин се колебаех да обсъждам нейните разкрития с други професионалисти. Знаех, че придобитото с нашите сеанси знание бе истинно и изключително важно, но притеснението от реакцията на моите колеги — лекари и учени, ме караше да пазя мъл­чание. Все още държах на репутацията си, на кариерата си и на чуждото мнение. Моят личен скептицизъм бе подко­пан от доказателствата, които седмица след седмица се трупаха. Често прослушвах касетите и отново изживявах сеансите с цялата им драма и непосредственост. Като си мислех за другите, разбирах; че ще трябва да разчитат на моя, а не на техния собствен опит. Затова се чувствах за­дължен да събера повече данни. Моят живот стана по-прост и удовлетворяващ, откакто приемах послания и за­почнах да им вярвам. Не беше необходимо да играя, да се преструвам, да изпълнявам роли или да се правя на какъвто не съм. Отношенията ми с другите станаха по-чес­тни и директни. Семейният ми живот ми даваше спокойствие. Започна да се топи колебанието ми да споделя дадената ми чрез Кетрин мъдрост. Изненадващо за мен, повечето хора бяха заинтересувани и искаха да знаят по-вече. Някои от тях ми разказваха за дълбоко лични изживявания, свързани с парапсихологични събития, случки от типа "дежа вю"3, отделяне от тялото, сънища за предиш­ни съществувания и други. Между тях имаше такива, ко­ито не бяха казвали за това дори на съпрузите си. Почти всички се опасяваха, че ще ги сметнат за побъркани и чудаци. Направи ми впечатление, че такива изживявания са обичайни, много по-чести, отколкото си мислят хората. Само въздържанието да бъдат споделени ги прави да изглеждат редки. Колкото по-ерудирана бе личността, толкова по-силно бе колебанието.
Уважаван председател на голямо клинично отделение в моята болница, човек с международно признание, говореше със своя починал баща и той на няколко пъти го е предпазвал от сериозни опасности. Друг професор ми разказа за сънища, по време на които получавал липсващите брънки и решения на изследователската си дейност. Сънищата му неизменно се потвърждавали. Друг известен лекар ми каза, че обикновено познава кой му се обажда по телефона още преди да му чуе гласа. Съпругата на председателя на психиатричното дружество в един университет в Средния Запад има титла доктор по философия. Никому досега не е казала, че когато посетила за пръв път Рим, тя се движела из града, като че ли картата му била отпечатана в паметта й. Безпогрешно знаела какво ще види зад ъгъла. Макар никога да не е била в Италия и не поз­навала езика, италианците постоянно се обръщали към нея на родния си език, като я вземали за своя сънародничка. Нейният разум отказвал да съпостави фактите. Разбрах защо тези високообразовани професионалисти се затва­ряха в себе си. Аз бях един от тях. Ние не можехме да от­речем собствените си сетива и опит. Нашето образование бе диаметрално противоположно на информацията и из­живяванията, които бяхме натрупали. Затова бяхме запазили мълчание.

ГЛАВА ДЕСЕТА


Седмицата мина бързо. Отново и отново прослушвах записите от последния сеанс. Приближавал съм се до ни­вото на обновление! Как ставаше това? Не се чувствах осо­бено просветен. Щели да бъдат пратени духове да ми по­магат! Но какво трябваше да правя? Кога ще разбера? Ще бъда ли достоен за тази задача? Знаех, че трябва да чакам и да бъда търпелив. Спомних си думите на Учителя — поет:
"Търпение и правилен избор на време... всичко идва, когато му дойде времето. Всичко ще ти се изясни своев­ременно. Но ти трябва да имаш шанса да усвоиш позна­нието, което вече ти предадохме."
И така, щях да чакам.
В началото на този сеанс Кетрин ми разказа част от сън, който бе сънувала преди няколко дни. В съня тя жи­вее в дома на родителите си, в който избухва пожар през нощта. Тя запазва присъствие на духа, като помага да се изнесат от къщата, но баща й се разтакава, явно безраз­личен към извънредната ситуация. Тя го подтиква да из­лезе навън. След това той си спомня, че е забравил нещо в къщата и я изпраща обратно в лумналия огън да го из­мъкне. Реших да не интерпретирам още съня, а да изча­кам дали случаят ще изплува, докато беше в хипноза. Тя бързо навлезе в дълбок хипнотичен транс.
— Виждам жена с качулка върху главата, лицето не е покрито, само косата.
След това последва мълчание.
— Виждаш ли още качулката?
— Загубих я... Виждам някаква черна материя, брокат със златна рисунка на него. Виждам сграда... бяла. От нея -се вижда планина. Има планина в околността с малко сняг по върховете. Но в долината... където сме, тревата е зеле­на.
— Можеш ли да влезеш в сградата?
— Да, тя е от мрамор... много студен на пипане.
— Това някакъв храм ли е или култова сграда?
— Не знам. Мисля, че трябва да е затвор.
— Има ли хора в сградата? Или наоколо?
— Да, няколко войника. Те имат черни униформи, чер­ни със златни пагони... с висящи златни пискюли- Черни шлемове с нещо като... златно... нещо заострено и златно на върха — на шлема. И широк червен пояс, червен пояс около кръста.
— Има ли войници около теб?
— Може би двама или трима.
— Ти там ли си?
— Някъде наблизо, но не съм в сградата.
— Погледни наоколо. Виж дали ще можеш да откриеш себе си...
— Виждам една изолирана постройка с нещо като сте­на около нея.
— Мислиш ли, че това е крепост, затвор или нещо по­добно?
— Трябва да е така, но... много изолирана.
— Защо това е важно за теб? (Дълга пауза.) Знаеш ли името на града или страната, където си. Къде са войни­ците?
— Постоянно чувам "Украйна".
— Украйна? — повторих, пленен от многообразието на нейните съществувания. — Виждаш ли годината? Мо­жеш ли да я определиш?
— Седемнайсет — седемнайсет... — отговори колебли­во тя, след това се поправи — седемнайсет... петдесет и осем (1758). Има много войници. Не знам каква е служ­бата им. Те са с дълги закривени саби.
— Какво друго виждаш и чуваш? — разпитвах.
— Виждам чешма, чешма, където поят конете си.
— Ти измежду войниците ли си?
— Не. (Нейните отговори бяха отново детински — къ­си и едносрични. Трябваше да я изпитвам много активно.)
— Виж дали можеш да видиш къде живееш. Виждаш ли себе си?
— Виждам някакви дрипави дрехи. Виждам само ед­но дете, момче. Дрехите му са парцаливи. Студено му е...
— Той има ли си дом в града? Последва дълга пауза.
— Не виждам това.
Имаше някаква трудност във връзката с това същест­вувание. Отговорите бяха някак неясни и несигурни.
— Какво се случва с момчето? Върви с него. Виж как­во става.
— Някой, който той познава, е затворник.
— Приятел? Роднина?
— Мисля, че е баща му — отговорите й бяха къси.
— Знаеш ли какво му е на момчето, щом като баща му е в затвора?
— Да... то е много уплашено, бои се, че те ще го убият.
— Какво е сторил баща му?
— Откраднал е нещо от войниците, някакви докумен­ти или друго.
— Момчето не може напълно да разбере?
— Не, то никога няма да види отново баща си.
— Изобщо ли не може да влезе?
— Не — отвърна тя. Гласът й трепереше. Тя бе много тревожна, много тъжна. Не съобщаваше много подроб­ности и все пак бе видимо възбудена от събитията, на ко­ито бе свидетелка.
— Какво става? Върви сега напред във времето. Знам, че е трудно.
— Баща му го екзекутират.
— Как се чувства момчето сега?
— То е за нещо, което никога не е сторил. Но те екзекутират хората без никаква причина. Не мисля, че то напълно разбира... какво става.
— Има ли някой, към когото да се обърне?
— Да, но живота му ще бъде много труден.
— Какво става в последствие с момчето?
— Не знам. То може би ще умре... — гласът й звуче­ше тъжно. Отново замълча, а след това сякаш започна да се оглежда наоколо.
— Виждам ръка... сключена около нещо бяло.
— Какво друго виждаш?
— Нищо... тъмнина. (Или бе умряла, или някакси се бе­ше откопчила от тъжното момче, живяло в Украйна пре­ди повече от двеста години.)
— Остави ли вече момчето?
— Да — прошепна тя. Почиваше си.
— Какво научи от това съществувание? Защо то бе важ­но?
— Хората не трябва да бъдат съдени набързо. Много съдби са били разрушени от бързината на нашите съжде­ния.
— Виждаш ли нещо друго сега? Чуваш ли нещо?
— Не.
Отговорите отново бяха кратки, последвани от мълча­ние. По някаква причина това краткотрайно съществува­ние бе особено мъчително. Дадох й инструкции да си по­чива.
— Почини си. Вкуси от покоя. Тялото ти се лекува само, душата ти си почива... По-добре ли си? Отпочинала? Беше трудно за малкото момче! Много трудно. Но се­га отново си почиваш. Мислите ти могат да те отнесат до други места, други времена... други спомени.
Реших да проследя частта от онзи сън за горящата къ­ща, безсмисленото разтакаване на баща й и изпращането й обратно в бушуващия пожар, за да донесе нещо.
— Искам да те попитам за съня, който си сънувала... с твоя баща. Можеш ли да си го спомниш сега — това не е опасно. Ти си в дълбок транс. Спомняш ли си? Ти се вър­на в къщата, за да вземеш нещо?
— Да... това е метална кутия.
— Какво има в нея, че да те върне в горящата къща?
— Неговите марки и монети... които пази — отговори тя.
Подробното припомняне на съдържанието на съня под хипноза контрастираше ярко със схематичните й спомени, докато бе будна. Хипнозата е мощен инструмент, не са­мо защото дава достъп до отдалечените, скрити кътчета на разума, но позволява на паметта да бъде много по-под­робна.
— Толкова важни ли са за него марките и монетите, че да те върне в горящата къща само заради тях?
Тя ме пресече:
— Той не мислеше, че рискува живота ми!
— Тогава защо той самият не се върна вместо тебе?
— Защото си мислеше, че ще го направя по-бързо.
— Ясно. И все пак имаше ли риск за тебе?
— Да, но той не си даваше сметка за това.
— Струва ми се, че той много не искаше да се измък­не от горящата къща. Защо се бавеше така? Ти бе по-бър­за, ти видя опасността.
— Защото той се опитва да се скрие от нещата.
Използвах този момент, за да разтълкувам съня:
— Да, това е негов стар модел на поведение и ти пра­виш неща вместо него, например носиш му тази кутия. Имам чувството, че сънят ти представлява бягащото време,че ти разбираш опасността, а той не може. Докато той се разтакава и те праща да се връщаш за материални пред­мети, ти знаеш много повече... и имаш на какво да го на­учиш, макар че той не иска да възприема уроци.
— Да — съгласи се тя. — Не иска.
— Така виждам съня. Ти не можеш да го принудиш да се учи. Той сам трябва да разбере това.
— Да — прошепна в съгласие тя и после гласът й ста­на дълбок и дрезгав — не е от значение, че нашите тела горят в пламъци, щом ние не се нуждаем от тях... Това бе Духовният Учител и той разкри съня от различна перспек­тива. Внезапното вмешателство ме изненада и можах са­мо да повторя като папагал:
— Не се нуждаем от нашите тела?
— Не. Ние преминаваме през толкова много състоя­ния, когато сме тук. Ние сменяме тялото на бебето с дет­ско, преминаваме от дете във възрастен и сетне от възрас­тен до старец. Защо да не можем да отидем една крачка по-високо и да напуснем тялото на зрелия човек, за да пре­минем в духовен план? Това правим ние. Не спираме прос­то да растем, ние се развиваме. Когато достигаме до ду­ховното равнище, продължаваме да растем и там. Преминаваме през различни фази на развитие. Когато пристигнем, ние сме изпепелени. Трябва да преминем през обновяващо състояние, състоянието на учене и състояни­ето на решението. Решаваме кога искаме да се върнем, къ­де и поради каква причина. Някои избират да не се връ­щат. Те решават да продължат към друго състояние на развитие. И остават във форма на дух... някои за по-дъл­го от други. Това е все растеж и учение. Непрекъснато раз­витие. Тялото е само наш носител, докато сме тук. Оно­ва, което остава завинаги, са нашата душа и дух. ... Не разпознах гласът и стила. Говореше "нов" Учител и ми даваше важно познание. Исках да знам повече за тези ду­ховни селения.
— Учението във физическо тяло по-бързо ли е? Има ли причина хората да не остават в духовно състояние?
— Не. Учението в духовно състояние е много по-бър­зо, далеч по-ускорено от това във физическото. Но ние избираме това, което имаме нужда да научим. Ако трябва да се върнем, за да работим върху взаимоотношенията, ние се връщаме. Ако сме привършили с това, ние продължаваме нататък... В духовна форма винаги може да се контактува с онези във физическата, ако изберем това. Но само, ако е от особена важност... ако трябва да се каже нещо, което те трябва да знаят.
— Как осъществявате контакт? Как се предава посланието? За моя изненада отговори Кетрин. Нейният шепот бе по-бърз и по-твърд:
— Понякога вие можете да се появите пред този чо­век... и да изглеждате както сте изглеждали, когато сте би­ли тук. Друг път се прави само мисловен контакт. Поня­кога посланията са неразгадаеми, но по-често хората знаят какво съдържат те. Те разбират. Това е контакт мисъл-мисъл.
Казах на Кетрин:
— Познанието, което притежаваш, тази информация, тази мъдрост, която е много важна... защо нямаш достъп до тях, когато си в будно и физическо състояние?
— Сигурно защото не бих ги разбрала. Не съм в със­тояние да разбера това.
— Тогава може би аз ще мога да те науча да го разби­раш, така че да не те плаши и да можеш да възприемеш уроците.
— Да.
— Когато чуваш гласовете на Учителите, те казват не­ща, близки до това, което сега ми говориш. Ти имаш да споделиш огромно количество информация. И това идва от твоя собствен разум.
— Но те го вложиха там — така тя даваше предимст­во на Учителите.
— Да — признах аз. — Как да ти го предам по по-до­бър начин, така че да израснеш и да загубиш страховете си?
— Ти вече направи това — отговори меко тя. Тя бе права, нейните страхове почти бяха изчезнали.
— Какви уроци трябва да учим сега? Кое е най-важно­то нещо, което можеш да научиш по време на този живот, така че да продължаваш да растеш и се развиваш?
— Доверие — бързо отговори. Знаеше коя е главната й задача.
— Доверие? — повторих аз, изненадан от скоростта на репликата.
— Да. Трябва да се науча да имам вяра, но също и да вярвам на хората. А аз не го правя. Аз мисля, че всеки се опитва да ми причини зло. Това ме държи настрани от хората в ситуации, когато не би трябвало да страня. То­ва ме задържа при други хора, от които трябва да съм да­леч.
Способността й да се самопреценява бе страхотна, ко­гато се намираше в това състояние. Познаваше слабости­те си и силните си страни. Знаеше на какво да обърне вни­мание, върху какво да работи и как да го направи, за да постигне резултат. Проблемът бе как тези интроспекции да достигнат до будното й съзнание и да се приложат към сегашното й битие. Суперсьзнателната интроспекция бе завладяваща, но не можеше сама по себе си да измени жи­вота й.
— Кои са хората, от които трябва да се освободиш? — попитах.
Тя се позабави.
— Страхувам се от Беки. Страхувам се от Стюарт... ка­то че ли някаква опасност идва ... от тях.
— Можеш ли да се откъснеш от влиянието им?
— Не напълно, но от някои техни идеи, да. Стюарт се стреми да ме държи в затвор и той успява. Знае, че се стра­хувам. Знае, че се боя да съм далеч от него, и го използ­ва, за да ме задържи.
— А Беки?
— Тя непрекъснато се опитва да сломи вярата ми в хо­рата. Където виждам добро, тя вижда зло. И се опитва да посее тези семена в съзнанието ми. Аз се уча да се дове­рявам на хората, на които трябва, но тя ме изпълва със съмнения в тях. Това е и неин проблем. Не трябва да й позволявам да ме принуждава... да мисля като нея.
В състояние на суперсъзнание Кетрин точно можеше да определи по-важните черти от характера на Беки и Стюарт. Кетрин в хипноза — това бе чудесен психиатър, съпричастен и безпогрешно интуитивен. Будната Кетрин не притежаваше тези качества. Моята задача бе да прех­върля мост между тях. Невероятно бързото й подобрение показваше, че малко от подводното течение избива на по­върхността. Продължих да строя този мост:
— На кого можеш да се доверяваш? И мисли за това! Кои са хората, на които се доверяваш, от които можеш да се учиш, с които да станеш близка? Кои са те?
— Мога да се доверявам на вас — прошепна тя.
В това бях сигурен, но знаех, че трябва да се доверява и на хората във всекидневия си живот.
— Да, ти можеш. Ти си ми близка, но трябва да се сближиш и с други хора в своя живот, с хора, които ще бъдат по-дълго с теб, отколкото аз.
Исках тя да стане цялостна личност, независима от мен.
— Доверявам се на сестра си. Другите не ги познавам. Мога да се доверявам на Стюарт, но само донякъде. Той се грижи за мен. Той е объркан. В своето объркване не­съзнателно ми причинява вреда.
— Да, вярно е. Има ли друг човек, на когото да се до­веряваш?
— Мога да се доверя на Робърт — отговори. Робърт ми е колега от болницата. Знам, че са добри приятели.
— Да. Може би ще срещнеш други... в бъдеще.
— Да — съгласи се тя.
Изкушаваше ме идеята да проверя дали Кетрин, тол­кова точна за миналото, би прозряла в бъдещето. Чрез Учителите тя можеше да узнава специфични, тайни факти. Знаеха ли те също факти от бъдещето? Ако е така, дали биха споделили това "предпознание"? Хиляди въпро­си изникваха в съзнанието ми.
— Когато си в контакт с твоя суперсъзнателен разум, като сега, развиваш ли също способности в психическата сфера? Можеш ли да гледаш в бъдещето? Толкова много направихме с миналото.
— Това е възможно — призна тя, — но сега не виж­дам нищо.
— Възможно? — отзовах се като ехо.
— Така мисля.
— Можеш ли да го правиш, без да се страхуваш? Мо­жеш ли да отидеш в бъдещето и да получиш информация от неутрално естество, която да не те плаши? Можеш ли да видиш бъдещето?
Отговорът последва веднага:
— Аз не виждам това. Те няма да го разрешат. Знаех, че има предвид Учителите.
— Те около теб ли са сега?
— Да.
— Говорят ли?
— Не. Те наблюдават всичко.
Значи, когато беше наблюдавана, не й бе разрешено да наднича в бъдещето. Може би нямаше какво да спечелим в личен план от толкова бегъл поглед. Сигурно тази аван­тюра щеше да направи Кетрин твърде неспокойна. По вся­ка вероятност още не бяхме подготвени да се справяме с подобна информация. Не исках да насилвам нещата.
— Духът, който беше преди около теб, Гидеон...
— Да.
— Какво иска той? Защо е наблизо? Познаваш ли го?
— Не, не мисля.
— Но той те пази от опасност?
— Да.
— Учителите...
— Не ги виждам.
— Понякога те имат послания за мен, послания, кои­то помагат на теб и мен. Получаваш ли ги, когато те не говорят? Влагат ли мисли в твоя разум?
— Да.
— Наблюдават ли колко далеч можеш да стигнеш? До­колко ще можеш да си спомниш?
— Да.
— Значи има някаква цел в това разкриване на същес­твуванията...
— Да.
— ...за теб и за мен... за да ни учат. За да ни донесат избавление от страховете.
— Има много начини на общуване. Те избират мно­го... за да покажат, че същуствуват. (Дали Кетрин чуваше гласовете им, виждайки в образи минали събития, или из­живяваше психически феномени чрез вложени в съзнанието и мисли и идеи — целта беше една — да покажат, че съ­ществуват. И нещо повече — да ни помогнат в нашия път към постигането на самопознание и мъдрост, да станем богоподобни чрез мъдростта.)
— Знаеш ли защо са избрали теб...
— Не.
— ...да бъдеш каналът?
Това бе деликатен въпрос, ако се има предвид, че буд­ната Кетрин не слушаше записите.
— Не — меко прошепна тя.
— Това плаши ли те?
— Понякога.
— А друг път не?
— Да.
— Сега знаем, че сме вечни, така изчезва страхът от смъртта. Това вдъхва увереност.
— Да — съгласи се тя. Замълча. — Трябва да се нау­ча да се доверявам. (Беше се върнала към най-важния урок на своя живот.) Когато ми казват неща, трябва да се на­уча да го вярвам, да вярвам, когато ми говорят мъдри хо­ра.
— Сигурно има хора, недостойни за доверие — вмет­нах.
— Да, но аз съм объркана. Не мога да различавам хо­рата. Боря се срещу това чувство. И не искам никому да вярвам.
Тя замълча, а аз отново се възхитих на нейната инт­роспекция.
— Миналия път, когато говорихме за теб като дете, в градината с конете. Спомняш ли си? Сватбата на сестра ти?
— Малко.
— Имаше ли какво да се вземе още от онова съществувание?
— Да.
— Струва ли си да се върнем и да го изследваме?
— Сега няма да се връщаме пак. Има толкова много неща в миналите животи... има толкова много мъдрост за придобиване... от всеки живот. Да, трябва да го изследва­ме, но сега няма да се върнем там.
Отново се върнах към сложните й взаимоотношения с баща й.
— Взаимоотношенията с баща ти дълбоко са ти пов­лияли. Ти много си научила от тях. Сравни това с малко­то момче в Украйна, което твърде рано загуби баща си. Не мислиш ли, че да го имаш до себе си, макар и в по-изострени отношения, е по-малко...
— ...е повече от бреме — заключи тя. — Мисли... — започна — ...мисли...
— Какви мисли? — почувствах, че е другаде.
— За анестезията. Когато ви дават упойка, можете ли да чувате? Все още можете да чувате! — тя бе отговорила на собствения си въпрос. Сега тя шепнеше бързо, както когато биваше възбудена.
— Съзнанието следи какво става. Те говореха за мое­то задавяне, за възможността да се задуша по време на операцията на гърлото ми.
Спомних си за операцията на гласните струни на Кетрин, направена няколко месеца преди първото й посеще­ние при мен. Тя проявила голямо безпокойство преди опе­рацията, но след излизането от упойка била направо ужасена. Часове били необходими на сестринския екип да я успокои. Сега се изясняваше, че това, което са говорели помежду си хирурзите по време на операцията, бе предиз­викало нейния ужас, макар че е била в дълбока упойка.
Съзнанието ми се втурна назад към следването и ста­жа ми в хирургията. Спомних си случайните разговори по време на операциите, докато пациентите бяха в упойка. Спомних си шегите, ругатните, споровете, гневните изб­лици на хирурзите. Какво са чували на подсъзнателно ни­во? Колко от това се е регистрирало, за да повлияе върху техните мисли и чувства, страховете и тревожностите им, след като са били събудени? Дали следоперативното въз­становяване се влияеше положително или отрицателно от репликите по време на операцията? Смъртта на някой не е ли била причинена от отрицателните очаквания, дочути в състояние на упойка. Може би чувството за безнадежност ги е карало да се предадат?
— Спомняш ли си какво си говореха? — попитах.
— Че трябва да вкарат тръба. Когато извадиха тръба­та, гърлото ми трябва да е било раздразнено. Те не мис­леха, че мога да ги чуя.
— Но ти ги чуваше?
— Да. Затова после имах тези проблеми.
След днешния ни сеанс Кетрин не изпитваше повече страх от задавяне при преглъщане. Бе толкова просто.
— Всички безпокойства... — продължи тя — мислех, че ще се задуша.
— Чувстваш ли се освободена?
— Да, вие можете да поправите това, което те стори­ха.
— Мога ли?
—Да. Вие сте... Те би трябвало да бъдат много внима­телни в това, което говорят. Сега си спомням. Те сложи­ха тръба в гърлото ми и след това не можех вече да се оба­дя.
— Сега си свободна... Ти си ги чула.
— Да, чух ги да говорят...
Тя замлъкна за минута-две и след това започна да вър­ти главата си от една страна на друга. Изглеждаше, че се вслушва в нещо.
— Струва ми се, че чуваш някой да говори. Знаеш ли откъде идат посланията? (Надявах се, че Учителите ще се появят.)
— Някой ми каза — бе тайнственият й отговор.
— Някой ти говореше?
— Но те си отидоха.
— Опитай се да върнеш духовете, ако имат съобщения |за нас... за да ни помогнат.
— Те идват само когато желаят, не когато аз избирам — твърдо отсече тя.
— Нямаш ли никакъв контрол върху това?
— Не.
— Добре — предадох се аз, — но съобщението за анес­тезията бе много важно за теб. Това бе първопричината за твоя страх от задавяне.
— То беше важно за вас, а не за мен — натърти тя. Отговорът отекна в съзнанието ми. Беше се избавила от страха си и въпреки всичко това се оказа по-важно за мен, отколкото за нея. Нейният прост отговор съдържа­ше много равнища от значения. Чувствах, че ако успеех наистина да разбера тези нива, тези резониращи октави от значения, щях да направя качествен скок в разбиране­то на човешките взаимоотношения. Може би да помагаш, е по-важно от това да лекуваш.
— За мен, за да ти помогна? — попитах.
— Да, вие можете да поправяте сторените злини.
Тя си почиваше. И двамата бяхме получили голям урок.
***
Скоро след третия й рожден ден моята дъщеря Ейми се втурна към мен и ме прегърна през краката. Погледна нагоре и каза:
— Татко, обичам те от четиридесет хиляди години!
Погледнах надолу към малкото й личице и се почувс­твах много, много щастлив.

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА


Няколко дни след последния сеанс бях внезапно изт­ръгнат от дълбок сън. Напълно разбуден, аз видях лице­то на Кетрин уголемено няколко пъти повече от естестве­ното. Изглеждаше разтревожена, като че се нуждаеше от помощта ми. Погледнах към часовника — беше три и по­ловина през нощта. Не долових никакви външни шумове, които биха могли да ме събудят. Керъл мирно спеше до мен. Пренебрегнах случилото се и отново заспах.
Около три и половина същата нощ Кетрин се събуди­ла от кошмар, плувнала в пот и със сърцебиене. Решила да медитира, за да се отпусне, като си представила, че я хипнотизирам в моя кабинет. Мислено извикала в съзна­нието си лицето ми, гласа ми и постепенно отново заспа­ла.
Кетрин започваше за придобива все по-голяма психи­ческа чувствителност, а очевидно и аз. Тогава си припом­них какво казваха някога моите преподаватели по психи­атрия за пренасянето и обратното прехвърляне на реакции в терапевтичните взаимоотношения. Проектирането на чувства, мисли и желания от пациента върху терапевта обикновено става чрез идентифицирането му с някоя зна­чима в неговия живот личност. Контрапрехвърлянето пък е несъзнателната емоционална реакция на терапевта към пациента. Но тази среднощна комуникация не бе нито ед­ното, нито другото. По-скоро беше телепатична връзка извън нормалните канали. По някакъв начин хипнозата бе отворила този канал. Нямаше да се учудя, ако тази нова дължина на вълната се дължеше на Учителите, ангелите — пазители в други духове.
През следващия сеанс Кетрин бързо навлезе в дълбо­ка хипноза. Веднага демонстрира тревожност.
— Виждам голям облак... той ме плаши. Той е там — тя дишаше ускорено.
— Още ли е там?
— Не знам. Той дойде и си отиде бързо... нещо високо над планините.
Продължаваше да е разтревожена и да диша тежко. Страхувах се, че вижда бомба. Дали не бе докоснала бъ­дещето?
— Виждаш ли планината? Това нещо като бомба ли е?
— Идва внезапно. То си е просто там. Задимено е... много опушено. То е голямо. На голямо разстояние. О!...
— Ти си в безопасност. Можеш ли да го приближиш?
— Не мога да отида по-близо! — остро отвърна тя. Рядко се съпротивляваше.
— Защо си така ужасена? — попитах отново.
— Мисля, че са някакви химикали или нещо такова. Трудно се диша, когато си близо до него — затруднява­ше се да поема въздух тя.
— Като газ ли е? От планината ли идва?... Като вул­кан?
— Мисля, че да. То е като голяма гъба. Така изглеж­да... бяла гъба.
— Но не е бомба? Не е атомна бомба или нещо тако­ва?
Тя замълча и после продължи:
— То е вул... някакъв вулкан, мисля. Много е страш­но. Трудно се диша. Във въздуха има прах. Не искам да съм там.
Постепенно дишането й си възвърна обичайната дъл­бочина и равномерност от хипнотичните състояния. Тя бе напуснала тази ужасяваща сцена.
— Сега по-леко ли се диша?
— Да.
— Добре. Какво виждащ сега?
— Нищо... Виждам огърлица. Тя е синя... сребърна със сини камъни, висящи по нея и по-малки камъчета под тях.
— Има ли нещо на синия камък?
— Не, той е прозрачен. Може да се гледа през него. Жената е с черни коси и черна шапка... с голямо перо, а роклята е кадифена.
— Познаваш ли жената?
— Не.
— Ти там ли си, или си самата жена?
— Не знам.
— Но ти я виждаш?
— Да. Не съм тази жена.
— На каква възраст е тя?
— Около четиридесет. Но изглежда по-възрастна.
— Тя прави ли нещо?
— Не, просто стои до масата. На масата има флаконче парфюм. По стъклото са изрисувани зелени листа. Има също четка и гребен със сребърни дръжки.
Впечатли ме способността й да вижда подробности.
— Това нейната стая ли е, или е магазин?
— Това е нейната стая. Има легло... с четири колони. Кафяво легло. На масата има кана. В стаята има карти­ни. Има странни тъмни завеси.
— Има ли някой друг наоколо?
— Не.
— Какво общо има тази жена с тебе?
— Аз й прислужвам. (Още веднъж бе прислужница.)
— От дълго време ли си при нея?
— Не, няколко месеца.
— Харесваш ли огърлицата?
— Да, много е елегантна с нея.
— Носила ли си някога огърлица?
— Не. — Кратките й отговори изискваха активната ми настойчивост, за да получа основната информация. На­помняше ми моя син в предюношеска възраст.
— Защо си напуснала семейството си? — попитах.
— Не съм го напускала — поправи ме тя, — аз само работя тук.
— Разбирам. Връщаш ли се у дома след това?
— Да — отговорите оставяха малко място за изслед­ване.
— Наблизо ли живееш?
— Доста наблизо... Ние сме много бедни. Трябва да работим... да слугуваме.
— Знаеш ли името на жената?
— Белинда.
— Добра ли е с тебе?
— Да.
— Добре. Тежка ли е работата ти?
— Не е много изморителна.
(Никога не е било лесно да се разпитват юноши, дори и в минали съществувания. За щастие имах добър опит в то­ва отношение.)
— Добре. Все още ли я виждаш?
— Не.
— Къде си сега?
— В другата стая. Има маса с тъмна покривка... и рес­ни по края. Мирише на билки... Тежък парфюм.
— Това всичко на твоята господарка ли е? Използва ли много парфюм?
— Не, това е друга стая. Аз съм в друга стая.
— На кого е тази стая?
— Тя е на някаква тъмна госпожа.
— Колко тъмна? Можеш ли да я видиш?
— Тя има много покривала на главата — шептеше Кетрин, — много шалове. Тя е стара и сбръчкана.
— Как си свързана с нея?
— Само влязох да я видя.
— За какво?
— Тя умее да гледа на карти. (Интуитивно знаех, че е отишла при гадателка, която гледа на карти с фигури.)
Това бе ироничен обрат. Кетрин и аз бяхме въвлечени в невероятна психическа авантюра. Ние, които изследвах­ме предишни съществувания и дори измерения над тях, сега, може би преди двеста години, щяхме да чуем пред­сказание за бъдещето. Знаех, че Кетрин никога не бе хо­дила в настоящия си живот при гадатели, нищо не разби­раше от карти и предсказания — тези неща я плашеха.
— Тя чете съдбата? — попитах.
— Тя вижда...
— Имаш ли въпроси към нея? Какво искаш тя да ви­ди? Какво искаш да знаеш?
— За един мъж... за когото трябва да се омъжа.
— Какво ти казва, като хвърля картите?
— Карта с... някакви посоки на нея. Стрелки и цветя... линии и копия. Има друга карта с бокал, нарисуван на нея, купа. Виждам карта на момче или мъж, който носи щит. Тя казва, че ще се омъжа, но не за същия мъж. Не виждам нищо друго.
— Виждаш ли жената?
— Виждам няколко монети.
— Още ли си с нея, или това е на друго място?
— С нея съм.
— Как изглеждат монетите?
— Златни са. Ръбовете им са назъбени. От една стра­на има корона.
— Виж дали има означена година на монетите. Нещо, което можеш да прочетеш... буквите.
— Някакви чуждестранни числа — отговори тя. — Хиксове и елове.
— Знаеш ли коя година означава това?
— Седемнадесет... нещо. Не знам какво е — отново за­мълча.
— Защо гадателката е важна за теб?
— Не знам...
— Изпълни ли се предсказанието?
— ... но тя си отиде — прошепна Кетрин. — Свърши се. Не знам.
— Виждаш ли нещо сега?
— Не.
— Не? — изненадах се аз. Къде бе попаднала? Знаеше ли името си в този живот?
Попитах, като се надявах да налучкам някаква нишка от това съществувание отпреди няколкостотин години.
— Аз си отидох оттук — тя бе напуснала този живот и си почиваше.
Сега можеше да го прави сама. Не беше необходимо да преживява смъртта си всеки път. Почакахме няколко минути. Този живот не беше забележителен. Беше си спом­нила няколко съществени моменти и интересното посеще­ние при гадателката.
— Виждаш ли нещо сега? — отново попитах.
— Не — прошепна тя.
— Почиваш ли си?
— Да... разноцветни скъпоценности...
— Скъпоценности?
— Да. Всъщност това са светлини, но приличат на скъ­поценни камъни.
— Какво друго? — попитах.
— Аз просто... — замълча и след това шепотът стана висок и твърд:
— Има много думи и мисли, летящи наоколо... То е като съвместно съществуване и хармония... баланса на не­щата.
Знаех, че Учителите са наблизо.
— Да — подтикнах я. — Искам да знам за тези неща. Можеш ли да говориш?
— Сега в момента те са само думи — отговори тя.
— Съвместно съществуване и хармония — напомних й.
Когато отговори, това бе гласът на Учителя - поет. Страшно се радвах да го чуя отново.
— Да — отговори той. — Всичко трябва да е в равно­весие. Животните живеят в хармония. Хората не се научи­ха на това. Те продължават да се самоунищожават. Няма хармония, няма и план в действията им. В природата е много по-различно. Природата е балансирана. Природа­та е енергия и живот... и възстановяване. А хората само рушат. Погубват природата.
Това бе злокобно предсказание. В един свят на непре­къснат хаос и бъркотия оставаше само надеждата това да не бъде скоро.
— Кога ще се случи това? — попитах.
— Ще се случи по-скоро, отколкото си мислят. При­родата ще оцелее. Растенията ще оцелеят. Но ние няма.
— Можем ли да сторим нещо, за да предотвратим това унищожение?
— Не. Всичко трябва да бъде уравновесено...
— Това унищожение във времето на този живот ли ще стане? Можем ли да го избегнем?
— Няма да се случи в това време. Ще бъдем в друго измерение, когато това ще се случи, но ние ще го видим.
— Няма ли никакъв начин човечеството да се поучи? — продължавах да търся изход за някаква смекчаваща възможност. — То ще се направи на друго ниво. Ние ще се поучим.
Опитах се да погледна откъм светлата страна на неща­та:
— Добре, значи тогава нашите души се развиват на различни места.
— Да. Ние няма повече да бъдем... тук, щом като знаем за това. Само ще го видим.
— Да — предадох се аз, — изпитвам необходимост да уча хората, но не знам как да го правя. Има ли друг на­чин, или те сами трябва да учат уроците си?
— Ти не можеш да достигнеш до същината на всеки. За да може да се спре унищожението, трябва да се достиг­не до всеки един. А ти не можеш. Това не може да се спре. Те ще получат урока. Когато напреднат, те ще разберат урока. Ще има покой, но не тук, не в това измерение.
— Най-накрая ще настъпи покой?
— Да, в друго измерение.
— Това изглежда толкова отдалечено — оплаках се аз. — Хората сега са толкова дребнави... алчни, жадни за власт, амбициозни. Те забравят любовта, разбирателст­вото и познанието. Има толкова много да се учи.
— Да.
— Мога ли да напиша нещо от това, за да помогна на тези хора? Има ли някакъв начин?
— Ти знаеш начина. Не е необходимо да ти го казва­ме. Всичко това няма да бъде от полза, защото всички ще достигнем нивото и те ще видят. Всички сме еднакви. Ни­кой не е по-голям от другия. Всичко това са само уроци... и възмездие.
— Да — съгласих се аз.
Този урок бе твърде дълбок и ми трябваше време да го възприема. Кетрин се бе умълчала. Почакахме — тя, почивайки си, а аз погълнат от мислите за драматичното послание, което бях получил. Накрая тя наруши очарова­нието на мига:
— Скъпоценните камъни си отидоха — прошепна тя. — Светлините... те си отидоха.
— Гласовете също ли? Думите?
— Да. Не виждам нищо.
Пак замлъкна и главата й започна да се върти от една страна на друга.
— Духът гледа.
— Тебе ли?
— Да.
— Познаваш ли този дух?
— Не съм сигурна... Мисля, че трябва да е Едуард. Междувременно Едуард бе починал. Изглежда, че той е вездесъщ — винаги е някъде около нея.
— Как изглежда духът?
— Само... само бяла... като светлини. Няма лице, по­не не това, което смятаме за лице, но знам, че е той.
— Влиза ли въобще в контакт с тебе?
— Не, той просто гледа.
— Чу ли той какво говорех?
— Да — прошепна тя, — но сега си отиде. Искаше са­мо да бъде сигурен, че съм добре.
Мислех си за народната митология и по-специално за "ангела-хранител". Вероятно Едуард, в ролята на подкре­пящ любещ дух, който наблюдава дали всичко с нея е на­ред, се приближаваше до такава ангелска роля. А Кетрин вече бе говорила за духовете - пазители. Чудех се колко от нашите "митове" от детството са всъщност вкоренени в неясно отдалеченото минало. Размишлявах също върху йерархията на духовете, за това кой ставаше пазител и кой Учител и за тези, които не бяха нито едното, нито друго­то, а само учеха. По всяка вероятност има градация, ос­нована на мъдростта и познанието с крайната цел да ста­нем богоподобни или да се приближим поне мъничко до Бога. Това бе целта, която теолозите - мистици бяха опи­сали в своя екстаз през вековете. Те бяха надникнали в то­ва божествено единение. Когато липсва лично изживява­не, такива като Кетрин, притежаващи изключителен талант, можеха да предложат най-добрия достъп до него.
Едуард си бе отишъл и Кетрин замълча. Лицето й бе спокойно, една ведра умиротвореност я бе обгърнала. Ка­къв чуден талант притежаваше тя — способността да виж­да над живота и смъртта, да говори с "боговете" и да спо­деля тяхната мъдрост. Ние вкусвахме от Дървото на познанието, което не бе вече забранено. Чудех се колко ли ябълки бяха останали по него.
Майката на Керъл, Минит, умираше от рак, който се беше разпространил от гърдата й до костите и черния дроб. Процесът се бе развивал четири години и вече не можеше да бъде спрян чрез хемотерапия. Тя бе храбра же­на, която стоически издържаше болките и отпадналостта. Но болестта се ускоряваше и аз знаех, че смъртта й наб­лижава.
По това време се провеждаха сеансите с Кетрин и спо­делих опита си с Минит. До известна степен се изненадах, че тя, практичната делова жена, веднага възприе тези от­кровения и жадно се интересуваше от повече подробнос­ти. Давах й да чете книги и тя направо ги поглъщаше. Ми­нит сама организира курс по кабала, в който се включихме и ние с Керъл.
Еврейските мистични писания са с вековна история. Прераждането и нивата на междинните състояния са ос­новни догми на кабалистичната литература, макар че по­вечето съвременни евреи не знаят това.
Духът на Минит укрепна, докато тялото й се разруша­ваше. Изчезна страхът от смъртта. Тя започна да предчувства, че скоро ще се събере с любимия си съпруг Бен. Вяр­ваше в безсмъртието на душата и това й помагаше да издържи болката. Крепеше се за живота, защото очакваше раждането на ново внуче — първото дете на дъщеря й Дона. С Кетрин се бяха срещнали в болницата по време на някакви процедури и техните мисли прекрасно бяха съвпаднали. Искреността и честността на Кетрин допри­насяха за убеждението на Минит, че наистина съществува живот след смъртта. Седмица преди да умре, Минит бе приета в онкологичното отделение на болницата. Двама­та с Керъл прекарвахме доста време с нея, като говорех­ме за живота и смъртта, за това какво ни очаква след нея. Дона, съпругът й и шестмесечната им дъщеричка дойдо­ха да поседят при нея и да си вземат довиждане.
Около шест часа вечерта в деня, в който почина Ми­нит, Керъл и аз току-що се бяхме прибрали вкъщи от бол­ницата, когато изпитахме силен вътрешен подтик да се върнем обратно. Следващите шест-седем часа бяха изпъл­нени с ведро спокойствие и трансцедентална духовна енер­гия. Независимо, че дишането й бе затруднено, Минит не изпитваше вече болки. Говорехме за нейното преминава­не в междинно състояние, за ярката светлина и за присъс­твието на духовете. Тя преосмисляше живота си повечето време в мълчание и се стремеше да погледне обективно на отрицателните му страни. Вероятно знаеше, че не може да си отиде, преди да завърши този процес. Чакаше смърт­та в определен момент, в ранната утрин. Ставаше все по-нетърпелива. Минит бе първият човек, когото водех към смъртта по този начин. Тя бе напълно мобилизирана, а нашата скръб — смекчена.
Открих, че способностите ми да лекувам пациентите значително се бяха разширили в областта на въпросите на скръбта и смъртта. Интуитивно се досещах какво не е на­ред и каква насока трябва да вземе лечението. Бях спосо­бен да извикам чувства на смирение, спокойствие и надеж­да. След смъртта на Минит при мене идваха за помощ много хора в нейното положение или сломени от скръб по загубата на любими близки. Много от тях не бяха го­тови да възприемат фактите, свързани с опита на Кетрин, или дори да прочетат литература по въпросите на живо­та и смъртта. И въпреки това, без да им предавам такова специфично познание, чувствах, че мога да доведа до тях получените от мен послания. Тонът на гласа, съчувстващото внимание към страховете н чувствата им, погледът, докосването, думите — всичко това намираше струната на надеждата, на забравената духовност, на споделената човечност. За по-подготвените, които бяха способни да разберат прочетеното и да споделят моя опит с Кетрин, то беше като отворен прозорец, през който нахлуваше свеж въздух. Онези, които бяха открити и готови за знания, се възраждаха. Те още по-бързо приемаха познание­то.
Силно вярвам, че терапевтите трябва да притежават открито мислене. Необходимо е просто да се проведе по-вече научна и експериментална работа, за да се докумен­тират преживявания, като тези на Кетрин. Терапевтите би трябвало да отчитат възможността за живот след смъртта и да прилагат в работата си с пациентите тази предпоставка. Не е задължително да използуват хипнотичната регресия, но могат да споделят новите си знания с пациентите и да не пренебрегват техните изживявания. Страхът от то­ва, че са смъртни, опустошава хората. Епидемията от СПИН, ядреното унищожение, тероризмът, болестите и много други катастрофи висят над главите ни и ни измъч­ват всеки ден. Много юноши не вярват, че ще преживеят двадесетата си година. Това е невероятно и отразява ужасните стресове на нашето общество.
Индивидуалната реакция на Минит към получените чрез Кетрин послания е окуражаваща. Тя бе почувствала надежда пред лицето на огромната физическа болка и телесната разруха. Но посланията са за всички нас, не само за умиращите. За нас също има надежда.
Нуждаем се от много учени и клиницисти, които да ни запознаят с други като Кетрин, за да потвърдят и разши­рят нейните послания. Там са отговорите. Ние сме безс­мъртни. Ние винаги ще бъдем заедно.

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА


От първия хипнотичен сеанс бяха изминали три и по­ловина месеца. Кетрин не се нуждаеше повече от лечение, фактически симптомите й бяха изчезнали. Тя блестеше, тя просто излъчваше спокойствие. Привличаше хората към себе си. Когато се отбиваше в болничното кафене, мъже и жени се надпреварваха да седнат до нея, "Изглеждаш толкова красива, исках само да ти го кажа", говореха й. Все едно че бе рибар, който ги намотаваше на невидим психически конец. А бе посещавала това кафене незабелязвана години наред!
Както обикновено, в кабинета ми с приглушената свет­лина тя бързо навлезе в хипнотичен транс, с глава, облег­ната на познатата възглавница. Русата й коса се стичаше надолу като ручей.
— Виждам къща... направена е от камък. Покривът е някак заострен. Намирам се в силно планинска област. Много е влажно... много е влажно навън. Виждам... фур­гон, фургон, който идва насреща. Пълен е със сено, някак­ва слама или сено, или това, което ядат животните. Вът­ре има няколко мъже. Те носят флагове, нещо, което се развява на върха на пръти. Много ярки цветове. Чувам ги да говорят ма Муурс... Муурс. И за войната, която се во­ди. Има нещо метално, покриващо главите им... нещо ка­то метално покритие за глава. Годината е 1483-та. Нещо за датчаните. С датчаните ли се бием? Води се някаква война.
— Ти там ли си? — попитах.
— Не виждам това — бавно отговори тя, — виждам фургоните. Те са с по две колела, две колела и са откри­ти отзад. Те са открити н отстрани — с летви, някакви прикрепени дървени летви. Виждам нещо метално около вратовете им... много тежък метал във форма на кръст. Но краищата са извити, краищата са закръглени... на кръста. Това е празник... на някакъв светец... виждам мечове. Те имат някакви ножове или мечове... много тежки, но с тъпи остриета. Готвят се за някаква битка.
— Виж дали можеш да се откриеш — инструктирах я. — Погледни наоколо. Може би си войник. Ти ги виждаш отнякъде.
— Аз не съм войник — тя бе сигурна в това.
— Погледни наоколо.
— Донесъл съм някакви провизии. Това е село... ня­какво село. (Замълча.)
— Какво виждаш сега?
— Виждам знаме, някакво знаме. То е червено и бя­ло... бяло с червен кръст.
— Това знамето на твоите ли е?
— Това е знамето на кралските войници — отговори тя.
— На твоя крал?
— Да.
— Знаеш ли името на краля?
— Не го чувам. Той не е там.
— Можеш ли да видиш в какви дрехи си? Виж какво имаш на себе си.
— Нещо кожено... кожена туника... върху много груба риза. Кожената туника... тя е къса. Някакви обувки от жи­вотинска кожа... не са обувки, повече приличат на боти или мокасини. Никой не разговаря с мен.
— Разбирам. Какъв цвят е косата ти?
— Светла е, но съм възрастен и косата ми е прошаре­на.
— Как възприемаш тази война?
— Тя е станала мой начин на живот. Загубих детето си в предишната схватка.
— Син?
— Да — тя бе тъжна.
— Кой ти остана? Кой остана от твоето семейство?
— Жена ми... и дъщеря ми.
— Как беше името на сина ти?
— Не виждам името му. Аз помня самия него. Виж­дам жена си.
Кетрин бе била много пъти и мъж и жена. Без деца в сегашния си живот, тя бе била родител на няколко деца в предишните си съществувания.
— Как изглежда жена ти?
— Тя е много уморена, много уморена. Стара е. Има­ме няколко кози.
— Дъщеря ти още ли живее с теб?
— Не, тя е омъжена и ни напусна преди време.
— Значи ти си сам с жена си.
— Да.
— Какъв е животът ти?
— Уморени сме. Много сме бедни. Не ни беше лесно.
— Не, и си загубил сина си. Липсва ли ти?
— Да — отговори кратко тя, но се усещаше мъката.
— Ти земеделец ли беше? — промених разговора.
— Да. Има жито... жито, нещо като жито.
— Много ли бяха войниците през твоя живот, с мно­го нещастия?
— Да.
— Но ти доживя до старост.
— Защото те се бият далеч от селото, не В НЕГО — обясни тя. — Те трябва да пътуват до мястото на битка­та... през много планини.
— Знаеш ли името на страната, в която живееш! Или на града?
— Не го виждам, но трябва да има. Не го виждам.
— В това време много ли е силна религията? Виждаш кръстове по войниците?
— За другите — да. Но не и за мен.
— Има ли още някой жив от твоето семейство, други освен жена ти и дъщеря ти?
— Не.
— Братя и сестри?
— Имам сестра. Тя е жива. Не я познавам — добави тя, като направи връзка със сегашния си живот като Кетрин.
— Добре. Виж дали разпознаваш някой друг от село­то.
(Ако хората се прераждаха на групи, тя трябваше да намери някой там, който да е от значение в сегашния й живот.)
— Виждам каменна маса... Виждам паници.
— Това твоята къща ли е?
— Нещо направено от... нещо жълто, нещо от зърно... жълто.
Ядем го.
— Добре — намесих се аз, опитвайки се да ускоря не­щата. — Това трябва да е бил много тежък живот за теб, много тежък. За какво мислиш?
— Коне — прошепна тя.
— Имаш ли свои коне? Или са на някой друг?
— Не, войниците... някои от тях. Повечето са пешаци. Но няма коне, има магарета или нещо по-малко от коне­те. Повечето са диви.

  • Сега върви напред — инструктирах. — Ти си мно­го стар. Опитай се да стигнеш до последния ден от живо­та си като старец.

  • Но аз не съм много стар — възрази тя. Не бе особено управляема в тези съществувания. Как­вото имаше да става, то си ставаше.

Не можех да въздействам върху действителните спо­мени. Не можех да я накарам да променя подробностите от случилото се.
— Има ли още нещо да се случи в този живот? — попитах, като промених подхода. — За нас е важно да знаем.
— Нищо от особено значение — отговори безизразно тя.
— Тогава върви напред, върви напред във времето. Не­ка разберем какво е трябвало да научиш. Знаеш ли го?
— Не. Още съм тук.
— Да, знам. Виждаш ли нещо? Минаха минута-две, преди да отговори:
— Аз просто летя — меко прошепна тя.
— Напусна ли тялото?
— Да, аз летя — тя отново бе влязла в духовна фор­ма.
— Сега знаеш ли какво трябваше да научиш? Това бе още един труден живот за тебе?
— Не знам. Просто летя.
— Добре... Почивай... почивай.
Мина още време в мълчание. После тя като че ли за­почна да се вслушва в нещо. Внезапно заговори. Гласът й стана силен и дълбок. Това не бе Кетрин:
— Има общо седем равнища, седем нива, всяко от ко­ито се състои от много поднива. Съществува ниво на рав­носметката. На това ниво ви се позволява да съберете мис­лите си. Позволено е да видите живота, който току-що е изтекъл. На тези, от по-високите нива, им е позволено да виждат историята. Те могат да се завръщат и да ни пре­дават уроците на историята. Но на нас, от по-ниските нива, ни е позволено да видим нашия собствен живот, кой­то току-що е изминал.
... Ние имаме дългове, които трябва да бъдат платени. Ако не сме си платили дълговете, ще трябва да ги вземем със себе си в друг живот... за да бъдат изплатени. Можем да се развиваме само като си плащаме дълговете. Някои души напредват по-бързо от другите. Когато сме във фи­зическо състояние, ние изстрадваме, отработваме живо­та... Ако нещо прекъсне способността... да се плащат дъл­гове, трябва да се върнем към нивото на равносметката и там трябва да чакаме, докато ни посети душата, към ко­ято имаме дълг. И когато двете души могат да бъдат вър­нати във физическа форма в едно и също време, тогава ве­че ни е позволено да живеем отново в тяло. Вие сте тези, които решавате какво да се прави, за да платите дълга. Не ще помните другите съществувания... само това, от което току-що сте дошли.
... Само душите от по-високото ниво — мъдреците — им е позволено да се позовават на историята и миналите събития... за да ни помогнат, за да ни научат какво тряб­ва да правим... Има седем нива... седем, през които тряб­ва да преминем, преди да се завърнем. Едното от тях е ни­вото на прехода. Там се чака. На това ниво се определя какво ще вземете със себе си в следващия живот. Всички ние ще имате... преобладаваща характерна черта. Тя мо­же да бъде алчност или похот, но каквато и да ви е опре­делена, трябва да изпълните дълговете си към хората, на които ги дължите. Трябва да преодолеете характерната черта в своето време на съществуване. Трябва да се нау­чите да преодолявате алчността. Ако не го направите, ко­гато се върнете, вие ще трябва да я вземете със себе си в следващия си живот, и тя ще се прибави към другите. Бре­мето ще стане по-голямо. С всеки живот, през който пре­минавате и не сте изпълнили тези дългове, следващият ще бъде по-труден. Ако ги изпълните, ще ви се даде лесен жи­вот. Така че вие избирате какъв живот ще имате. В след­ващата фаза вие сте отговорни за живота, който водите. Вие сами го избирате.
Кетрин замълча. Това явно не идваше от Учител. То­зи се идентифицираше като "ние от по-долните нива" в сравнение с онези души от по-високото ниво - "мъдреци­те". Но предаденото послание бе и ясно, и практично. Пи­тах се за другите пет нива и техните особености. Състоянието на обновление беше ли едно от тях? И как да раз­бираме състоянието на учене и състоянието на решение? Всяка мъдрост, разкрита чрез посланията на души от раз­лични измерения на духовното състояние, имаше сходно съдържание. Стилът на произнасяне се различаваше, фра­зеологията и граматиката — също, сложността на изра­зите и речникът се променяха, но съдържанието оставаше съзвучно. Започвах да придобивам СИСТЕМА от духов­но познание. Това познание говореше за любов и надеж­да, вяра и милосърдие. То подлагаше на изпитание доб­родетели и пороци, проследяваше дългове, които трябва да плащаме на другите и на самите себе си. То говореше още за развитието на душата чрез хармония и равновесие, (любов и мъдрост, прогрес към мистична и екстатична връзка с Бога. Даваха се и много практически съвети: цен­ността на търпението и способността за чакане, мъдрост­та на равновесието в природата, изтръгването на страхо­вете и особено на страха от смъртта, необходимостта да се научим да се доверяваме и да прощаваме, важността да се научим да не осъждаме другите, да не отнемаме чуж­дия живот, да натрупваме и използваме мощта на интуи­цията. Но може би над всичко трябва да стои непоколе­бимата увереност, че сме безсмъртни. Ние сме над живота и смъртта, над пространството и времето. Ние сме бого­вете и те са ние.
— Аз летя — Кетрин меко шептеше.
— В какво състояние си? — попитах.
— Нищо... Аз летя... Едуард ми дължи нещо... той ми дължи нищо.
— Знаеш ли какво ти дължи?
— Не... Някаква информация... той ми дължи. Имаше да ми каже нещо, може би за детето на сестра ми.
— Детето на сестра ти? — отговорих в ехо.
— Да... то е момиче. Нейното име е Стефани.
— Стефани? Какво трябва да знаеш за нея?
— Трябва да знам как да се свържа с нея — отговори тя.
Кетрин никога не бе ми споменавала нищо за тази племенничка.
— Тя много ли ти е близка? — попитах.
— Не, но ще иска да ги намери.
— Да намери кого? — попитах. Чувствах се объркан.
— Сестра ми и нейният съпруг. И единственият начин, по който може да го направи, е чрез мене. Аз съм връзка­та. Той има информация. Баща й е лекар, практикува някъде във Върмонт, южната част на Върмонт. Информа­цията ще дойде при мен, когато ще бъде необходимо.
По-късно научих, че сестрата на Кетрин и бъдещият й съпруг били дали малката си дъщеричка за осиновяване. Те били съвсем млади, когато се родила, и не били още женени. Осиновяването било уредено от църквата. След това всяка следа била заличена.
— Да — съгласих се аз. — Когато дойде времето.
— Да, тогава ще ми каже. Той ще ми го каже.
— Каква друга информация има той за теб?
— Не знам, но има да ми казва някои неща. И той ми дължи нещо... нещо. — Тя замълча.
— Уморена ли си? — попитах.
— Виждам юзда — бе прошепнатият отговор, — ока­чена на стената. Юзда... Виждам одеяло, проснато пред яслата.
— Това обор ли е?
— Там има коне. Те имат много коне.
— Какво друго виждаш?
— Виждам много дървета — с жълти цветя. Баща ми е там. Той се грижи за конете.
Разбрах, че говоря с дете.
— Как изглежда той?
— Много висок, с прошарени коси.
— Виждаш ли себе си?
— Аз съм дете... момиче.
— Тези коне на баща ти ли са, или той само се грижи за тях?
— Само се грижи. Живеем наблизо.
— Харесваш ли конете?
— Да.
— Имаш ли си любимец?
— Да, моят кон. Името му е Ейпъл.
Спомних си за живота й като Манди, когато кон на име Бйпъл също се бе появил. Отново ли се повтаряше животът, който бяхме изследвали. Може би се приближа­ваше към него от друга перспектива?
— Ейпъл... да. Баща ти дава ли ти да го яздиш?
— Не, но мога да го храня. Използват го да тегли ка­руцата на господаря, да тегли и каретата му. Той е мно­го голям. Краката му са големи. Ако не се внимава, ще те стъпче.
— Кой друг е с тебе?
— Майка ми е там. Виждам сестра... тя е по-голяма от мен.
— Не виждаш ли някой друг?
— Виждам само конете.
— Това щастливо време ли е за теб?
— Да. Харесвам мириса на обора. (Проявяваше много специфични предпочитания в този живот.)
— Усещаш ли мириса на конете?
— Да.
— Сеното?
— Да... техните бърни са толкова меки. Има също и кучета... черни, някои са черни, и няколко котки... много животни. С кучетата ходят на лов. Когато са на лов за птици, взимат кучета.
— Нещо случва ли ти се?
— Не — въпросът ми бе твърде неясен.
— В това стопанство ли растеш?
— Да. Човекът, който се грижи за конете. (Замълча.) Той не е истинският ми баща.
— Не е твой истински баща? — обърках се отново.
— Не знам, той е... той не е моят истински баща, не. Но ми е като баща. Той ми е втори баща. Много е добър с мен. Има зелени очи.
— Погледни в тези очи — зелени очи — и виж дали можеш да го познаеш. Той е добър към теб, той те оби­ча.
— Той е моят дядо... моят дядо. Той ни обичаше мно­го. Дядо ни обичаше много. Винаги ни вземаше с него на разходка. Отивахме с него там, където той пиеше. А на нас взимаше сода. Той ни харесваше.
Въпросът ми я бе запратил вън от това време, в ней­ното суперсъзнателно състояние на наблюдение. Тя оце­няваше сегашния живот на Кетрин и отношенията с дядо й.
— Все още ли ти липсва? — попитах.
— Да — меко отвърна тя.
— Но ти виждаш, че е бил с тебе и преди — обясних, като се опитвах да намаля мъката й.
— Той беше много добър към нас. Той ни обичаше. Никога не ни се караше. Даваше ни пари и винаги ни из­веждаше на разходка. Той обичаше да е с нас. Но той ум­ря.
— Да, но ти пак ще бъдеш с него. Знаеш това.
— Да. Била съм с него и преди. Той не е като баща ми. Те са толкова различни.
— Защо един човек може толкова да те обичал и да се отнася добре с теб, а другият да е толкова различен?
— Защо първият е взел урока. Платил е дълга си. Ба­ща ми не си е платил дълга. Той се е върнал... без да е раз­брал. Ще трябва да направи това пак.
— Да — съгласих се аз. — Трябва да се научи да оби­ча и да възпитава деца.
— Да — повтори тя.
— Ако те не разбират — добавих, — те се отнасят с децата като към собственост, вместо като към хора, кои­то трябва да бъдат обичани.
— Да — съгласи се тя.
— Баща ти все още трябва да учи това.
— Да.
— Дядо ти вече го знае...
— Знам... — прекъсна ме тя. — През толкова етапи трябва да преминаваме, когато сме във физическо състо­яние... също като етапите на еволюцията. Преминаваме през етапа на бебето, етапа на ранното детство, на по-го­лямото дете... Трябва да вървим дотогава, докато достиг­нем... нашата цел. Трудни са етапите във физическата фор­ма. Етапите в астрален план са лесни. Там ние само почиваме и чакаме. Етапите, които са трудни, са сегашни­те.
— Колко нива има в астрално състояние?
— Те са седем — отвърна тя.
— Кои са те? — запитах, търсейки потвърждение на споменатите по-рано и информация за другите.
— На мен са ми казали за две — обясни тя. — Ниво­то на прехода и нивото на равносметката.
— Тези ги познавам.
— Ние ще узнаем другите по-късно.
— Ти научи за тях едновременно с мен — заключих. — Днес научихме за дълговете. Това е много важно.
— Аз ще си спомням това, което трябва — добави за­гадъчно тя.
— Ще си спомняш ли за тези нива? — попитах настой­чиво.
— Не. Те не са важни за мен. Те са важни за вас.
Бях чувал това и преди. Това бе за МЕН. За да помог­нат на мен, но и за още нещо. Все още не можех да налуч­кам каква би могла да бъде по-голямата цел.
— Ти изглеждаш много добре сега — продължих. — Ти научаваш толкова много.
— Да — съгласи се тя.
— Защото се освободих от много страхове и сега мо­га да им помагам. Те чувстват психически стремеж към мене.
— Можеш ли да се справиш с тази задача?
— Да. (Това беше несъмнено.) Не се страхувам — до­бави тя.
— Добре. Аз ще ти помагам.
— Знам — отвърна. — Вие сте моят учител.

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА


Кетрин бе повече от здрава. Предишните й съществу­вания започнаха да се повтарят. Знаех, че се приближавах­ме към края, но това, за което не си давах сметка този есе­нен ден, когато отново я подложих на хипноза, бе, че ще изминат цели пет месеца до следващия сеанс, който ще­ше да бъде и последният.
— Виждам инкрустации — започна тя. — Някои от тях са направени от злато. Виждам глина. Хората правят гър­нета. Те са червени... от някакъв червен материал. Виждам кафява постройка, някаква кафява постройка. Ние сме на това място.
— В кафявата постройка ли си или наоколо?
— Вътре. Работим различни неща.
— Можеш ли да се видиш как работиш? — попитах. — Можеш ли да се опишеш? С какво си облечена? Пог­ледни надолу. Как изглеждаш?
— Аз съм в нещо дълго от червен плат. Обувките ми са особени, нещо като сандали. Косата ми е кестенява. Из­работвам някаква фигура. Това е фигура на мъж... на мъж. Той носи нещо като пръчка... като жезъл в ръката. Дру­гите правят нещо от метали.
— Всичко това в работилницата ли се прави?
— Това е само постройка. Направена е от камък.
— Статуята, върху която работиш, човека с жезъла, знаеш ли кой е?
— Не, това е просто човек. Той се грижи за добитъка... кравите. Има много (статуи) наоколо. Ние предварител­но знаем как трябва да изглеждат. Това е много особен материал. Трудно се поддава на обработка. Много се ро­ни.
— Знаеш ли как наричат материала?
— Не го виждам. Просто червен, нещо червено.
— Какво ще стане със статуите, след като ги направи­те?
— Ще се продават. Някои ще се продават на пазара. Някои ще бъдат дадени на различни благородници. Само майсторски направените ще се дадат за къщите на благородниците. Останалите ще се продават.
— Ти имаш ли понякога работа с тези благородници?
— Не.
— Това твоята работа ли е?
— Да.
— Харесваш ли я?
— Да.
— Отдавна ли се занимаваш с нея?
— Не.
— Отдава ли ти се?
— Не особено.
— Имаш нужда от повече опит?
— Да, сега само се уча.
— Разбирам. Още ли живееш с твоето семейство?
— Не знам. Но виждам кафяви кутии.
— Кафяви кутии - повторих.
— Те имат малки отвори. Имат отвори и някои от ста­туите са сложени отвътре до отворите. Те са дървени, от някакво дърво. Статуите, които правим, са за това.
— За какво служат статуите?
— Те са за религиозни нужди — отговори тя.
— Каква е тази религия?
— Има много богове, много защитници... много бо­гове. Хората са наплашени. Много неща се правят тук. Правим също игри... Табли за игри, с дупки. Глави на жи­вотни влизат в дупките.
— Виждаш ли там нещо друго?
— Много е горещо, много е горещо и прашно...
— Има ли наоколо вода?
— Да, тя се стича от планините.
Този живот започна да ми звучи познато.
— Хората уплашени ли са? — заинтересувах се. — Те суеверни ли са?
— Да — отговори тя. — Има много страх. Всеки се страхува.
Аз също се боя. Трябва да се пазим. Има болест. Ние трябва да се пазим. Нещо мори хората. Много измират.
— От водата? — запитах.
— Да. Много е сухо... горещо, защото боговете са сър­дити и ни наказват.
Тя отново се връщаше в онзи живот с танисовото ле­карство. Разпознах религията на страх, религията на Озирис и Хатор.
— Защо са сърдити боговете? — попитах, знаейки ве­че отговора.
— Защото не спазвахме законите. Те са сърдити.
— Какви закони нарушихте?
— Тези, установени от благородниците.
— Как може да умилостивите боговете?
— Трябва да се носят някои неща. Едни носят неща около врата си. Те помагат срещу злото.
— Има ли някой специален бог, от който хората се страхуват най-много?
— Те се страхуват от всички.
— Знаеш ли имената на някои богове?
— Не знам имената. Само ги виждам. Има един с чо­вешко тяло, но с глава на животно. Има друг, който при­лича на слънцето. И един, подобен на птица, той е черен. Те увиват въже около вратовете им.
— Преминаваш ли през всичко това?
— Да, аз не умирам.
— Но сигурно умират членове на твоето семейство? — спомних си.
— Да... баща ми. Майка ми е добре.
— Брат ти?
— Моят брат е... мъртъв — припомни си тя.
— Защо ти оцеляваш? Има ли нещо особено, свърза­но с теб? Нещо, което да си сторила?
— Не — отговори тя. — След това насочи внимание­то си към нещо друго. — Виждам нещо с масло в него.
— Какво виждаш?
— Нещо бяло. Прилича досущ на мрамор. Това е... алабастър... нещо като басейн... в него държат маслото. Използва се да се помазват главите...
— ...на жреците? — добавих.
— Да.
— Сега твоята функция каква е? Помагаш за маслото?
— Не. Аз правя статуите.
— Това в същата сграда ли е?
— Не... това е по-късно... храм. Изглежда нещо я измъчваше.
— Някакъв проблем ли има?
— Някой е сторил нещо в храма, което е разгневило боговете. Не знам.
— Ти ли беше?
— Не, не... Аз само виждам жреците. Те приготвят жер­твоприношение, някакво животно... това е агне. Главите им са голи. Съвсем без косъм, дори и по лицата...
Тя замълча, минутите течаха бавно. Изведнъж застана нащрек, като че ли слушаше някого. Когато проговори, гласът й бе дълбок. Учителят се бе явил.
— В това ниво, на някои души им е позволено да се демонстрират като хора, които още са във физическа фор­ма. Позволено им е да се връщат... само ако са оставили неизпълнен някакъв договор. На това равнище е позволен взаимен контакт. А другите равнища... То е, когато ти е позволено да използваш твоите психически възможности и да контактуваш с хора във физическа форма. Има мно­го начини да се прави това. На някои е позволено силата да се показват на хората. Другите притежават силата на движението и им е дадена способността да преместват предмети по телепатичен начин. В това ниво се отива са­мо ако е полезно за душата. Ако си оставил неизпълнен договор, можеш да избереш да дойдеш тук и да осъщес­твиш контакт по някакъв начин. Една от причините да се отива в това ниво е, ако животът ти е свършил внезапно. Много хора избират да дойдат тук, защото им е позволе­но да видят близките си, които са все още във физическа форма. Но не всеки избира да осъществява контакти с тях. За някои хора това би било много страшно.
Кетрин замълча и изглеждаше, че си почива. След мал­ко започна да шепне много тихо:
— Виждам светлина.
— Тази светлина дава ли ти енергия? — попитах.
— То е като да започваш... като да се раждаш отново.
— Как могат хората във физическа форма да почувс­тват тази енергия? Как биха могли да черпят и да се за­реждат от нея?
— Чрез техните мисли — меко отвърна тя.
— Но как да достигнат до това състояние?
— Те трябва да бъдат много релаксирани. Можеш да се обновиш чрез светлината... чрез светлината. Трябва да си много релаксиран, така че да не губиш енергия, а да обновиш своята.
Кетрин беше в своето суперсъзнателно състояние и аз реших да разширя въпросите си.
— Колко пъти си се прераждала? Всички прераждания ли са били тук, в тази среда, на земята, или са били и дру­гаде?
— Не — отговори тя, — не само тук.
— В какви други нива, на кои други места отиваш?
— Аз не съм довършила това, което имам да правя тук. Не мога да премина другаде, преди да изживея всич­ко от живота, а аз още не съм. Ще има много преражда­ния... за да изпълня всички договори и да платя всичките дългове, които имам.
— Но ти напредваш — уверих я.
— Ние винаги напредваме.
— Колко пъти си се прераждала на земята?
— Осемдесет и шест.
— Осемдесет и шест?
— Да.
— Всичките ли си спомняш?
— Ще си ги спомня, когато е важно за мен.
Ние бяхме изживели заедно фрагменти и по-големи пе­риоди от десет или дванадесет съществувания, а по-късно те започнаха да се повтарят. Явно не беше необходимо за нея да си спомни останалите към седемдесет и пет. Наис­тина, тя бе постигнала забележителен прогрес, поне в рам­ките на моите разбирания. По-нататъшното й развитие нямаше да зависи от равносметката на преражданията. Бъдещият й напредък нямаше да зависи дори и от мен и моята помощ.
Тя отново започна да шепне:
— Някои хора докосват астралното ниво, като изпол­зват опиати, но не разбират какво изпитват. Само им е било позволено да го прекосят.
Не бях задавал въпроси за наркотиците. Тя ми преда­ваше урок, като споделяше знание, независимо дали бях питал специално, или не.
— Не можеш ли да използваш твоите психически си­ли, за да подпомогнеш собственото си развитие тук? — попитах. — Ти все повече и повече ги увеличаваш.
— Да — съгласи се тя. — Това е важно, но не е важно толкова за тук, колкото за другите нива. Това е част от еволюцията и растежа.
— Важно за мен и за теб?
— Важно за всички нас — отвърна тя.
— Как развиваме нашите способности?
— Вие ги развивате чрез взаимоотношенията. Има хо­ра с по-големи възможности, които са се върнали тук с повече познания. Те ще издирват нуждаещите се от раз­витие и ще им помагат.
Последва дълго мълчание. Като напусна суперсъзнателното състояние, тя навлезе в друг живот.
— Виждам океан. Виждам къща, близо до океана. Тя е бяла. Корабите пристигат и отплават от пристанището. Усещам мирис на солена вода.
— Ти там ли си?
— Да.
— Как изглежда къщата?
— Тя е малка. Има нещо като кула на върха... прозо­рец, откъдето може да се наблюдава морето. Има нещо като телескоп. Той е меден — дърво и мед.
— Използваш ли този телескоп?
— Да, за да търся корабите.
— Какво правиш?
— Съобщаваме за търговски плавателни съдове, кога­то наближават пристанището.
Спомних си, че тя бе вършила това в друго съществу­вание, когато беше Кристиан, морякът, чиято ръка бе ра­нена по време на морската битка.
— Ти моряк ли си? — питах, за да получа потвържде­ние.
— Не знам... може би.
— Виждаш ли с какво си облечена?
— Да. Нещо като бяла риза и кафяви къси панталони и обувки с големи закопчалки... Аз съм моряк по-късно в този живот, но не сега.
Тя можеше да надниква в бъдещето, но това я караше да направи скок в това бъдеще.
— Аз съм ранен — направи гримаса на силна болка. Ръката ми е ранена.
Тя наистина бе Кристиан и отново преживяваше мор­ската битка.
— Експлозия ли стана?
— Да... Мирише на барут!
— Ти ще се справиш — уверих я, като знаех вече как­во я очаква.
— Много хора загиват! — все още бе възбудена. — Платната са разкъсани... част от пристанището е взриве­но.
Тя оглеждаше кораба за повреди.
— Трябва да закърпим платната. Те трябва да се закърпят.
— Ти оздравя ли? — попитах.
— Да. Много е трудно да се шият платната.
— Можеш ли да работиш с ръката си?
— Не, но аз наблюдавам други... платна. Те са напра­вени от коноп, много трудно за шиене платно... Много са загиналите. Те много страдаха. (Тя трепна.)
— Какво стана?
— Болката... в ръката ми.
— Ръката ти оздравява. Върви напред във времето. От­ново ли плуваш с корабите?
— Да. (Замълча за момент.) Ние сме в Южен Уелс. Трябва да защитаваме бреговата линия.
— Кой ви напада?
— Мисля, че са испанци... Те имат огромни кораби.
— Какво се случва после?
— Вижда се само кораб. Виждам пристанището. Има магазини. В някои от тях правят свещи. Това са магази­ните, ^откъдето купуват книги.
— Да. Влизал ли си някога в книжарница?
— Да. Много ми харесват. Книгите са чудесни... Виж­дам много книги. Тази, червената, е история. В нея е пи­сано за градове, за страни. Има карти. Харесвам тази книга... Има магазин, в който се продават шапки.
— Там има ли място, където се отбиваш да пийнеш? Бях си спомнил как Кристнан разказваше за бирата
— Да, има много места — отговори тя. — Те серви­рат ейл... много тъмен ейл... с някакво месо... овнешко с хляб, много голям хляб. Бирата е много горчива, много горчива. Чувствам вкуса й. Те имат и вино и дълги дър­вени маси... Реших да я повикам по име, за да видя как щеше да реагира:
— Кристиан — настойчиво произнесох. Тя отговори високо, без колебание:
— Да? Какво искаш?
— Къде е твоето семейство, Кристиан?
— Те са в съседния град... От тукашното пристанище ние само отплуваме.
— Кои са твоето семейство?
— Имам сестра... сестра, Мери.
— Къде е твоето момиче?
— Нямам. Само жените от града.
— Никоя специално?
— Не, само жените... Върнах я към мореплаването.
— Участвам в много битки, но съм незасегнат.
— Ти остаряваш...
— Да.
— Женил ли си се някога?
— Мисля, че да. Виждам халка.
— Имаш ли деца?
— Да. Синът ми също е моряк... Виждам халка, хва­ната от нечия ръка. Това е ръка, която държи нещо. Но не виждам какво. Халката е ръка — това е ръка, сграбчила нещо.
Кетрин започна да издава звуци на повръщане.
— Какво ти стана?
— Хората на кораба са болни... то е от храната. Яли сме нещо развалено. Солено свинско.
Продължаваше да има пристъпи на повръщане.
Преместих я във времето и те престанаха. Реших да не я довеждам отново до сърдечния удар на Кристиан. Тя бе вече изтощена и за това я изведох от хипноза.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА


Видяхме се отново след три еедмици. Отлагането бе причинено от мое кратко боледуване и нейната отпуска. Кетрин бе напреднала още повече през този период, но сега ми изглеждаше някак неспокойна. Съобщи ми, че се справя добре и се чувства толкова сигурна, че не вярва хипнозата да й бъде вече от полза. Тя бе права, разбира се. В обичайна обстановка ние би трябвало още преди три седмици да сме приключили лечението. Бяхме продължи­ли отчасти поради моя интерес към посланието на Учи­телите и отчасти заради някои незначителни проблеми, които все още съществуваха в живота на Кетрин. Тя бе практически излекувана и започваше да повторя същест­вуванията си. Но ако Учителите имаха да ми казват още? Как щяхме да осъществяваме контакт без Кетрин? Знаех, че ако бях настоял, тя щеше да продължи сеансите. Но ня­маше да бъде справедливо да настоявам. С известна тъга се съгласих с нея. Побъбрихме за нещата от изминалите три седмици, но сякаш вече не присъствах в разговора.
Изтекоха пет месеца. Кетрин поддържаше доброто си състояние. Страховете и безпокойствата й бяха намалели до минимум. Животът и взаимоотношенията й с другите бяха коренно променени. Сега излизаше с друг мъж, ма­кар че Стюарт все още се мяркаше в живота й. За пръв път от детството й насам тя усещаше радостта и щастието пълноценно. От време на време се засичахме по коридорите на болницата или в кафенето, но контактите ни не бяха като на лекар с пациент.
Измина зимата и пролетта започна. Кетрин си назна­чи час за моя кабинет. Тя бе имала често повтарящ се сън за някакви религиозни жертвоприношения, в които учас­твали змии, пълзящи из дълбока яма. Хората, в това чис­ло и тя самата, били вкарвани насила в ямата. Тя се опит­вала да се измъкне, като забивала ръце в пясъчните стени, за да се покатери. Змиите били точно под нея. На това, място от съня се разбуждала с бясно разтуптяно сърце.
Независимо от дългата пауза, Кетрин бързо навлезе в дълбок хипнотичен транс. Не се изненадах, че веднага се оказа в древното си съществувание.
— Тук, където съм, е много горещо — започна тя. — Виждам двама черни мъже, застанали до каменните сте­ни, които са студени и влажни. Те са с шлемове. Около десните им глезени има въже. Във въжето са вплетени мъ­ниста и висящи пискюли. Те правят хранилище - от камък и глина, като прибавят някакво счукано зърно. Зърното се донася в количка с железни колела. Върху количките са метнати вълнени рогозки. Виждам вода, много синя. Ня­кой важен дава нареждания на другите. Има три стъпала към хранилището. Отвън е поставена статуя на бог. Той има глава на птица и тяло на човек. Той е бог на годиш­ните времена. Стените са измазани с нещо като катран, за да не влиза въздух и да не изсъхва зърното. Лицето ме сърби... Виждам сини мъниста в косата си. Навсякъде има въшки и бълхи, от тях ме сърбят лицето и ръцете. Слагам нещо лепкаво по лицето си, за да се спася от тях... то ми­рише ужасно, сока на някакво дърво. Имам плитки и в тях са вплетени мъниста със златни конци. Косата ми е черна. Аз съм част от домакинството на фараона. Тук съм заради някакъв празник. Дошла съм да наблюдавам помазването на жреците... в чест на боговете, за очакваната реколта. Правят се жертвоприношения само на животни, не на хора. Кръвта на принесените в жертва животни те­че от бял постамент в малък басейн... влива се в разтво­рена змийска паст. Мъжете носят малки златни шапчици. Всички са чернокожи. Имаме слуги от други страни, от­въд морето...
Тя замълча и ние зачакахме, като че ли времето беше спряло. След това започна да се оживява, прислушвайки се към нещо.
— Всичко е така бързо и объркано... това, което ми казват... за промяната и растежа и различните нива. Има ниво на усещането и ниво на прехода. Идваме от един жи­вот и ако са завършени уроците, ние се придвижваме в друго измерение, в друг живот. Трябва да разберем на­пълно. Ако не сме, не ни се разрешава да прекрачим... трябва да повторим, защото не сме се поучили от уроци­те. Трябва да изживеем всичко всестранно. Трябва да знаем да искаме, но също и да даваме... Има толкова мно­го да се знае, толкова много духове са въвлечени. Затова сме тук. Учителите... са на само едно от тези нива.
Кетрин замълча, след това проговори с гласа на Учи-теля-поет. Той се обръщаше към мен:
— Това, което ти казваме, е за сегашния момент. Сега трябва да учиш чрез своята интуиция.
След няколко минути Кетрин заговори в своя мек ше­пот:
— Има черна ограда... около надгробни камъни. Ва­шият е там.
— Моят? - попитах, изненадан от този образ.
— Да.
— Можеш ли да прочетеш надписа?
— Името е "Нобл". 1668-1724. Има цвете на него... То­ва е във Франция или Русия. Вие сте били в червена уни­форма... били сте хвърлен от кон... Има златна халка... с лъвска глава, използвана като хералдичен знак.
Това бе всичко. Разбирах, че изявлението на Учителя-поет значеше, че няма да има повече откровения чрез хип­нозата на Кетрин и съм убеден, че е точно така. Нямаше повече да има сеанси. Нейното лечение бе завършено и аз бях научил всичко, което можеше да се научи чрез регресията. Останалото, това, което е в бъдещето, трябваше да науча чрез своята интуиция.

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА


Кетрин ми се обади да си определи час при мене два месеца след последния сеанс. Каза, че има да ми казва не­що много интересно. Когато влязохме в кабинета, при­съствието на новата Кетрин, щастлива, усмихната и лъче­зарна в своя нов вътрешен мир, което я правеше да цъфти, ме накара да си спомня онази, предишната Кетрин. Още веднъж си помислих колко невероятно бързо бе достиг­нала това подобрение.
Кетрин бе посетила Айрис Залцман, известна астроложка, която се беше специализирала в разкриване на ми­нали съществувания. Бях малко изненадан, но разбирах любопитството на Кетрин и желанието й да потърси до­пълнително потвърждение на това, което бе преживяла. Радвах се, че бе имала куража да го направи.
Кетрин била чула за Айрис от една приятелка. Реши­ла да й позвъни и си назначила ден за посещение. Няма­ла намерение да разказва нищо за случилото се в кабине­та ми.
Айрис я попитала само за датата, времето и мястото на раждането й. След това й обяснила, че от тези изход­ни данни ще състави астрологичен кръг. Оттук нататък, чрез съчетанието на знанията си и интуитивните си даде­ности, Айрис ще разкрие подробности от миналите прераждания на Кетрин.
Кетрин ми разказва, че за пръв път се натъквала на чо­век, който притежава особени психически качества и не знаела какво да очаква. За нейно изумление Айрис пот­върдила повече от нещата, които Кетрин бе разкрила под хипноза.
Като говорела и правела бележки върху набързо нах­върлен астрологичен чертеж, Айрис постепенно изпадна­ла в особено състояние. Минути след това посегнала към гърлото си и съобщила, че Кетрин е била удушена и зак­лана в предишен живот. Гърлото й било прерязано по време на война и Айрис виждала средновековно село в пла­мъци и разрушения. Казала, че когато се случило това, Кетрин е била млад мъж. Очите на Айрис изглеждали стъклени, когато след малко започнала да описва Кетрин като млад моряк в униформа с къси черни панталони и обувки със странни закопчалки. Изведнъж Айрис грабна­ла лявата й ръка и изкрещяла от болка, като твърдяла че нещо остро се забило в ръката й. Уверила я, че раната е оставила постоянен белег. После продължила с описани­ето на моряшкия живот. Айрис разказвала фрагменти и от други съществувания. Имало кратък живот в Париж, където Кетрин била отново момче, и умряла в бедност. Друг път била индианка в Америка на югозападния бряг на Флорида. По време на това съществувание тя била лечителка и вървяла боса. Била тъмнокожа и имала стран­ни очи. Налагала раните с мехлеми и давала билкови от-.- вари и имала силни психически способности. Обичала да носи сини каменни бижута, много лапис, прорязан от чер­вени жилки.
В друг живот Кетрин била испанка и живяла като прос­титутка. Името й започвало с буквата Л. Живеела с по-възрастен мъж.
Имала съществувание като незаконна дъщеря на богат баща с много титли. Айрис видяла фамилния герб върху сервизи в голям дом. Тя описала Кетрин като светла блон­динка с дълги чувствителни пръсти. Свирела на арфа. Же­нитбата й била предварително уговорена. Кетрин обича­ла животни, специално конете и се отнасяла по-добре с животните, отколкото с хората.
В един кратък живот тя била малко момче от Маро­ко, умряло от болест твърде рано. Веднъж живяла на Ха­ити, говорела езика им и била въвлечена в магически ритуали.
В много древно съществувание тя била египтянка и се занимавала с погребалните ритуали на тази култура. Би­ла жена със сплетена коса. Имала няколко пребивавания във Франция и Италия. В едно от тях живяла във Флорен­ция и била замесена в религиозни работи. По-късно жи­вяла в манастир в Швейцария. Била жена и имала двама сина. Имала слабост към златото и златната пластика и носела златен кръст. Във Франция била в затвор на сту­дено и тъмно място.
В друг живот видяла Кетрин като мъж в червена уни­форма, който се занимавал с коне и войници. Униформа­та била в червено със златно, вероятно руска. А в друг жи­вот тя била нубийски роб в древен Египет. В един момент била отвлечена и затворена в подземие. Освен това, Кет­рин била още и мъж в Япония, който се занимавал с кни­ги и преподавал - бил много учен. Работел в училище и умрял в дълбока старост.
И накрая, имала и по-скорошно съществувание като немски войник, убит в бой.
Бях очарован от поразяващата точност и подробност на събитията от минали съществувания, описани от Ай­рис. Съвпаденията със спомените на Кетрин от хипнотич­ните й регресии беше изумително. Съответствия имаше и със сегашния живот на Кетрин. Например Кетрин обича­ше бижута със сини камъни, специално лазурит. Когато била при Айрис, тя не ги носела. Винаги бе обичала жи­вотни, специално коне и котки, беше се чувствувала по-си­гурна с тях, отколкото с хората. И ако би могла да избе­ре едно място в света, което да посети — това би било Франция.
— В никакъв случай не мога да нарека това научен ек­сперимент. Но се бе случило и мисля, че е важно да го из­ложа тук. Не знам какво е ставало онзи ден при Айрис. Възможно е тя да е използвала несъзнателно телепатия и да е "прочела" мислите на Кетрин, след като миналите съ­ществувания бяха вече в нейното подсъзнание. Може би пък Айрис наистина умееше да прониква в информация­та за минали съществувания благодарение на психически­те си възможности. По какъвто и начин да бе постигнато, двете притежаваха една и съща информация, получена с различни средства. Това, до което Кетрин бе достигнала чрез хипнотична регресия, Айрис бе получила по психи­чески канали.
Много малко хора могат да правят това, което прави Айрис. Някои, които считат себе си за надарени с особе­ни психически способности, просто експлоатират човеш­ките страхове, както и любопитството към непознатото. Измамници и мошеници извират днес отвсякъде. Попу­лярността на книги като тази на Шърли Маклейн - "С един крак отвъд" предизвика истинско нашествие от нови "ме­диуми". Такива като тях обикалят навсякъде, рекламират себе си, "изпадат в транс", изричайки пред омагьосаната и благоговееща публика баналности от рода на: "Ако не сте в хармония с природата, природата няма да е в хар­мония с вас". Тези слова обикновено се изричат с разли­чен от този на "медиума" тембър, често подправен с ня­какъв чуждестранен акцент. Посланията са неясни и приложими за широк кръг хора. Често в посланията се използват термини за спиритични явления, доста трудни за оценяване.
Важно е да се изкоренят бурените на лъжата от поле­то на истината, което трябва да остане неосквернено. Та­зи важна работа трябва да бъде извършена от сериозни учени - специалисти по поведението. Психиатрите трябва да поставят диагностични оценки, за да могат да направ­ляват умствените заболявания и да различават измамничеството и социопатичните тенденции. Статистиците, психолозите и лекарите са също необходими при формирането на тези оценки и за наблюдението след то­ва. Важните крачки, които ще се направят в тази насока, ще използват научна методология. За да се обясни един феномен в науката, на базата на многобройни наблюде­ния се създава една предварителна хипотеза. Оттук ната­тък хипотезата трябва да бъде проверявана в условията на контрол. Резултатите от тези проверки трябва да бъ­дат доказани отново и отново, преди да бъде създадена теория. Веднъж въоръжен с това, което се нарича здрава теория, ученият трябва да проверява пак и пак, трябва да я подлагат на изпитание и други изследователи, за да има сравнимост на резултатите.
Подробните, научно приемливи студии на д-р Джоузиф В. Райн от университета в Дюк, на д-р Иън Стивънсън от университета във Вирджиния, д-р Гъртруд Шмайдлер от колежа на Ню Йорк Сити и на много други сериозни изследователи доказват, че това може да бъде направено.

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА


Почти четири години бяха изминали, откакто Кетрин и аз изживяхме невероятното. То промени и двама ни дъл­боко. Понякога тя ми се обажда в кабинета да ми каже "здрасти" или да обсъди някакъв свой проблем. Никога вече не пожела, нито пък имаше нужда, да бъде подложе­на отново на хипнотична регресия. Нашата работа е свър­шена. Сега Кетрин свободно се наслаждава на своя жи­вот, който вече не е измъчван от страхове и тревожност. Тя е постигнала щастие и удовлетвореност, които преди й се бяха стрували непостижими. Не се страхува вече от болести. Животът за нея сега има смисъл и цел, защото е уравновесена и в хармония със себе си. Тя излъчва вътре­шен покой, който мнозина биха искали да придобият, но малко са тези, които го постигат. Тя стана по-духовна и интуитивна. Това, което й се случи, Кетрин счита за дейс­твително. Не се съмнява във истинността на всичко и го възприема като част от своята личност. Тя не проявява интерес към изследването на психическите феномени, си­гурно защото чувства или по някакъв начин "знае", че та­кова нещо не се научава от книги или от лекции. Често я търсят хора пред прага на смъртта или такива, които имат в семейството си близък на смъртно легло. Изглежда ги привлича. Тя просто сяда да поговори с тях и те се чувс­тват по-добре.
Моят живот се промени почти толкова драстично, как­то и на Кетрин. Бях станал по-интуитивен, много по-лес­но откривах секретните кътчета от личността на моите па­циенти, колеги и приятели. Дори понякога ми се струваше, че знам за тях, преди да са ми казали каквото и да било за себе си. Моите ценности и житейски цели се издигнаха на по-хуманна и по-малко егоистична плоскост. Лекари, медиуми, лечители и всякакви други сега по-често се поя­вяват в живота ми и започнах да оценявам систематизи­рано техните възможности. Керъл се развива заедно с мен.
Тя култивира в себе си особени способности в работата си като консултант по въпросите на живота и смъртта и сега ръководни групи пациенти, умиращи от СПИН.
Започнах да медитирам, нещо което преди мислех, че практикуват само индусите и калифорнийците. Уроците, предадени ми чрез Кетрин, бяха станали съзнателна част от моя всекидневен живот. Като си спомнях по-дълбоко­то значение на живота и смъртта - естественото продъл­жение на живота, аз ставах по-спокоен, по-способен да се вживявам в проблемите на другите, да давам обич. Сега съм по-отговорен за своите действия, както за отрицател­ните, така и за по-възвишените. Знам, че трябва да се пла­ща цената. Каквото трябва да стане, то рано или късно става.
Аз още пиша научни статии, чета лекции на професи­онални срещи и ръководя отделението по психиатрия. Но сега седя на два стола - единият е светът на петте сетива, представени от нашето тяло и физическите нужди, а дру­гият, по-големият, е светът на нефизическите нива, предс­тавени от нашите души и духове. Знам, че тези светове са свързани, че всичко е енергия. Понякога те изглеждат мно­го далеч един от друг. Работата ми е да свързвам свето­вете и внимателно и научно да документирам тяхното единство.
Семейството ми процъфтява. Оказа се, че Керъл и Ейми имат психически способности над средното равнище и ние шеговито окуражаваме тяхното развитие. Джордан се превърна в силен и очарователен младеж, естествен во­дач на връстниците си. Напоследък започвам да ставам все по-малко сериозен. И понякога имам необикновени сънища.
Няколко месеца след последния сеанс с Кетрин моят сън започна да се отличава с особена характерност. Поня­кога имах ярки видения, по време на които или слушах не­що подобно на лекция, или задавах въпроси на лектора. Името на учителят ми от сънищата е Фило.
След като се събудех, понякога си припомнях какво бяхме дискутирали и го записвах. Тук ще включа една част от записките си. Първия път беше лекция и познах влия­нието от посланията на Учителите:
"... Мъдростта се постига много бавно. То е, защото интелектуалното познание, което по-лесно се придобива, трябва да бъде трансформирано в “емоционално” или несъзнателно познание. Веднъж трансформирано, отпечатъ­кът му е постоянен. Практиката на поведението е необхо­димият катализатор на тази реакция. Без действие идеята ще изчезне. Теоретично знание без практическо приложе­ние.
... Равновесието и хармонията днес са пренебрегнати, а те са в основата на мъдростта. Всичко, което се прави, е прекалено. Хората имат излишно тегло, защото ядат пре­калено. Бягащите за здраве пренебрегват някои свои осо­бености, а и тези на другите, защото прекалено много се натоварват с тичане. Хората изглеждат прекалено лоши. Те пият твърде много, пушат твърде много, любят се твър­де много (или твърде малко), говорят твърде много без удоволствие, тревожат се твърде много. Мисленето мно­го често е в черно-бяло. Всичко или нищо. Така не става в природата.
... В природата има равновесие. Животните много мал­ко рушат. Екологичните системи не се унищожават напъл­но. Изядените от животните растения отново покарват. Черпи се от източниците на препитание, но те се попъл­ват. На цветето се радват, плодът е за ядене, коренът е за съхранение.
... Човечеството не научи урока за равновесието, да не говорим, че не го практикува. То е ръководено от алчност и амбиция, направлявано е от страхове. По този начин накрая то ще се самоунищожи. Но природата ще оцелее, поне растенията.
... Щастието наистина се корени в простотата. Тенден­цията към прекаленост в мисленето и действието намаля­ва щастието. Прекалеността затъмнява основните ценнос­ти. Религиозните хора ни казват, че щастието идва от изпълненото с любов, вяра и надежда собствено сърце, от действеното милосърдие и от раздаването на доброта. Те наистина са прави. Ако мисленето има такава настройка, хармонията и равновесието неминуемо ще дойдат. Таки­ва са, общо взето, състоянията на битието. В наши дни съзнателността е превратна. Получава се така, че човечес­твото не е в естественото си състояние, докато е на земя­та. То трябва да промени това състояние, да се изпълни с любов, милосърдие и простота, да изпитва радост от чистотата, да се избави от хроничните си страхове.
... Как може да се достигне до това променено състо­яние, тази друга ценностна система? И веднъж достигнато, как би могло да бъде съхранено? Отговорът изглежда много прост. Това е общият знаменател на всички рели­гии. Човечеството е безсмъртно и това, което имаме да вършим сега, е да учим уроците. Всички ние сме в учили­ще. Толкова е просто, ако можете да повярвате в безсмъртието.
... Ако част от човечеството е вечна, а има много до­казателства в историята да се мисли така, тогава защо си причиняваме толкова лоши неща един на друг? Защо стъп­ваме върху другите или ги прекрачваме, за да се "облаго­детелстваме" лично, когато всъщност така проваляме уро­ка? Най-накрая всички ще отидем на едно и също място, без значение от различната скорост. Никой не е по-голям от другия.
... Следвай уроците. Интелектуалните уроци винаги са си били там, но трябва да бъдат актуализирани чрез опи­та, за да може отпечатването в съзнанието да се направи постоянно чрез "емоционализирането" и практикуването на идеята - това е Ключът. Да се запаметява като в недел­но училище, не е достатъчно. Голословието без поведени­ето няма стойност. Лесно е да се чете или да се говори за любовта, милосърдието и вярата. Но да се ПРАВИ това, да се ЧУВСТВА това, се изисква съвсем друго състояние на съзнанието. Но не мимолетно състояние, подпомогна­то от наркотици, алкохол или силни усещания. Постоян­ното състояние се достига чрез познание и разбиране. То се поддържа от физическото поведение, от действия и пос­тъпки, от практиката. Все едно да вземеш нещо почти мис­тично и да го превърнеш във всекидневна обичайност, ко­ято се превръща в навик.
... Разберете, че никой не е по-голям от другия. Почув­ствайте го. Учете се да помагате на другите. Всички гре­бем в една лодка. Ако не гребем заедно, нашите растения ще бъдат ужасно самотни.
В друга нощ, в различен сън, аз зададох въпрос: "Как така, вие твърдите, че всички са еднакви, докато очевидни противоречия ни се хвърлят в очи - еднаквост на добродетелите, темпераментите, финансите, правата, въз­можностите и талантите, интелигентността, математичес­ките способности - до безкрай?" Отговорът бе метафоричен:
"То е, като че ли огромен диамант се намира във все­ки човек. Представи си един диамант с диаметър трийсетина сантиметра. Диамантът има хиляди фасети, но те са покрити с мръсотия и катран. Работата на душата е да по­чисти всяка стеничка на диаманта, докато повърхността стане блестяща и може да отразява многоцветната дъга.
... Някои са почистили много фасети и блестят ярко. Други са успели да почистят само няколко, те не блещу­кат така. Въпреки това, под мръсотията всеки човек има в гърдите си блестящ диамант с хиляди искрящи фасети. Диамантът е съвършен, без нито един дефект. Единствената разлика между хората е в броя на почистените фасети. Но всеки диамант е същият и всеки е съвършен.
... Когато всички фасети се почистят и заблестят в пъл­ния спектър на светлината, диамантът се връща към чис­тата енергия, която бе в началото. Остават светлините. То е все едно че процесът на образуване на диаманта е обър­нат наопъки, като се освобождава цялата тази енергия. Чистата енергия съществува в дъгата от светлини и свет­лините притежават съзнателност и мъдрост. И всички ди­аманти са съвършени."
Понякога въпросите ми са сложни, а отговорите - прости:
"Какво трябва да правя? — питах в съня си. — Знам, че мога да лекувам и да изцерявам страдащите хора. Те идват на тълпи при мен, повече, отколкото са ми възмож­ностите. Толкова съм уморен. Но имам ли право да кажа "не", когато те толкова се нуждаят от помощ и аз мога да им я дам? Правилно ли е да кажа: "Не, стига толкова!"
"Твоята роля не е да бъдеш пазител на живота" - бе отговорът.
Последният пример, който ще приведе, бе посланието до другите психиатри. Събудих се около шест сутринта от сън, в който аз четях лекция, този път на широка аудито­рия психиатри. В ускореното медикаменизиране на пси­хиатрията важно е да не изоставяме традиционните, ма­кар понякога и не напълно ясни постулати на нашата професия. Ние сме единствените, които още говорят на своите пациенти търпеливо и със съчувствие. Ние все още отделяме време, за да го правим. Ние допринасяме за раз­бирането на самата идея за болестта, като лекуваме с раз­биране и с предизвикано самопознание, а не само с лазер­ни лъчи. Ние сме тези, които все още използват надеждата, за да лекуват.
... В този ден и век други клонове на медицината на­мират тези традиционни подходи на лечение за неефикас­ни, губещи прекалено много време, без решителен резултат. Те предпочитат технологията пред словото, компю­търния анализ на химическия състав на кръвта пред пер­соналната връзка между пациента и лекаря, която лекува пациента и дава удовлетворение на лекаря. Идеалистични и етични подходи, които дават предимство на личността, губят почва пред изчислените, ефикасни, но изолиращи и лишени от удовлетворението медицински подходи. В резултат на това нашите колеги се чувстват все повече изо­лирани и потиснати. Пациентите изпитват принуда и се чувстват опустошени, лишени от грижа.
... Трябва да се пазим да не бъдем изкушавай и от ви­соката технология. По-скоро трябва да бъдем модел за нашите колеги. Ще трябва да демонстрираме как търпе­нието, разбирането и съчувствието помагат както на па­циента, така и на лекаря. Като отделяме повече време да говорим, да предаваме опит, да събуждаме надежда и очакване на изцелението - тези полузабравени качества на лекаря, ние ще използваме самите себе си за пример на нашите приятели - физиолозите.
... Високите технологии са чудесни за изследователска­та работа и допринасят за разбирането на човешките бо­лести. Те могат да бъдат неоценими клинични инструмен­ти, но не могат да заместят онези присъщи на истинските лекари характеристики и методи. Психиатрията може да стане най-достойната от медицинските специалности. Ние сме учителите. Не трябва да изоставяме тази роля, за да ^е наподобим на другите, поне не сега.
Аз все още имам такива сънища, макар и само поня­кога. Често в медитацията или понякога, докато карам колата си по магистралата,.та дори и по време на дневна дрямка, в съзнанието ми изскачат фрази, мисли и образи. Те често изглеждат различни от моето съзнание и обичай­ния ми начин на мислене и схващания. Те често са много навременни и разрешават мои въпроси и проблеми. Из­ползвам ги при лечението на пациенти и в моя личен жи­вот. Считам, че тези феномени са израз на моите интуи­тивни способности и се окуражавам от това. За мен те са знаци, че съм воден в правилна посока, при все че имам да извървя дълъг път.
Вслушвам се в моите сънища и предчувствия. Когато го правя, нещата се подреждат по местата си. Когато не го правя, нещо непременно ще се провали.
Все още чувствувам Учителите около себе си. Не съм сигурен дали моите сънища или интуицията ми са повли­яни от тях, но подозирам, че е така.

ЕПИЛОГ
Книгата вече е завършена, но историята продължава. Кетрин е излекувана, без да са се повторили първоначал­ните й симптоми. Към другите си пациенти прилагам мно­го внимателно хипнотичната регресия. Води ме особено­то съчетание на симптоми или неподатливостта им към друго лечение, способността им лесно да се поддават на хипноза, тяхната откритост и достъпност и интуитивното ми чувство, че трябва да избера именно този път. След Кетрин извърших подробни регресии на многобройни ми­нали съществувания на още дузина пациенти. Никой от тях нямаше особени психически способности, нито пък ха­люцинации, и каквото и да било раздвояване на личност­та.


Дванадесетте пациента бяха с доста несъответстващи като произход и тип личности. Домакиня от Майями Бийч живо си спомня, че е била изнасилена от група римски войници в Палестина скоро след смъртта на Христос. В Деветнадесети век същата пациентка бе управлявала бор­дей, бе живяла през средните векове в манастир във Фран­ция и бе имала мъчителен живот в Япония. Тя е единст­вената след Кетрин, която може да предава послания и познава междинното състояние. Нейните послания носят особена духовна ценност. Тя също ми съобщи факти и съ­бития от моето минало. Може с още по-голяма лекота да предсказва точно бъдещи събития. Нейните послания ид­ват от специален дух и сега съм в процес на внимателно каталогизиране на нейните сеанси. Нали все пак съм учен! Всичко събрано трябва да се разгледа подробно, да се пре­цени и потвърди.
Други не бяха способни да си спомнят нещо повече от момента на смъртта, напускането на тялото и полета към ярката светлина. Никой не можеше да ми предава посла­ния или мисли. Но всички те имаха ярки спомени от пре­дишни съществувания.
Блестящ борсов агент бе живял приятен, но отегчите­лен живот във викторианска Англия. Един артист бил из­мъчван от испанската инквизиция. Собственик на ресто­рант, който не можеше да шофира над мостове или да минава през тунели, си спомняше, че е бил погребан жив по време на древна близкоизточна култура. Млад лекар си припомняше раняване в морето, когато е бил викинг. Телевизионен администратор с неограничена власт сега е бил измъчван преди шестстотин години във Флоренция. Списъкът на пациентите продължава.
Тези хора си припомняха и други свои съществувания. Симптомите им изчезнаха след разкриването на събития от минали животи. Всеки от тях сега е твърдо убеден, че е живял преди и ще живее отново. Страхът от смъртта при тези хора се неутрализира.
Не е необходимо всеки да бъде подлаган на регресираща терапия или да посещава медиуми и хора, надаре­ни с особени психически способности. Тези, които чувст­ват немощ и безсилие, могат да се обръщат към тях. За останалите най-важната задача е да направят собствено­то си мислене открито. Да разберат, че животът е нещо повече от това, което виждат очите. Животът е извън рам­ките на нашите сетива. Трябва да сме готови да възприе­маме нови знания и нов опит. "Нашата задача е да учим, да станем богоподобни чрез знанието."
Вече не ме интересува какъв ефект може да има тази книга върху моята кариера. Информацията, която споде­лих, е много по-важна, и ако привлече внимание, ще бъ­де много повече от полза за света. Надявам се, че това, което сте прочели, ще ви помогне да преодолеете вашия собствен страх от смъртта, че посланията за истинския смисъл на живота ще ви позволят да изживеете пълноценно своя в хармония и вътрешен мир, дарявайки любов на скъпите за вас хора.

1 Фи Бета Капа - най-старото и най-престижното дружество на сту­денти с отличен успех.

2 Ар1e — ябълка (англ.).

3 дежа вю (фр.) - виждано вече преди.



Сканирано, разпознато и предоставено от Спиралата

Изтегляне 0.57 Mb.

Сподели с приятели:



©obuch.info 2024
отнасят до администрацията
    Начална страница
Автореферат
Анализ
Бизнес-план
Биография
Глава
Диплом
Доклад
Задача
Закон
Занятие
Заседание