ажи, дядо, че аз помня какъв юнак напред беше, бог да прости

В контраста между изказова постъпателност и задържане участвуват и отрязъци с голяма наситеност и съседност ("спондеичност") на ударени гласни:

... на чИй грОб тАм тЪй грОзно грАчиш?
... и сърцЕ злО в злОба обвИто.

Трудностите от първия тип, стиховедските, ще продължат очевидно и занапред, а тук, приемайки за доказано съществуването на втория тип, ще обобщим: напрегнатите контрасти в Ботевия стих участвуват в контрастното единство между провикване и вик, замлъкване и мълчание; участието им е типично художествено - не пряко и не самозначно, а предпоставящо на равнището на ритмовата локуция и опосредствено свързано с по-общия резултат чрез мрежа системни спойки. От тия спойки ще разгледаме по избор само някои, като преминем от звуковото равнище най-напред на равнището на синтагмата и изречението.

Ето няколко откъса от Ботеви стихотворения: 

... пък... какво сабя покаже...

Общото в тези откъси е ясно, а от пунктуационно гледище дори очебийно. Вътре в изречението се извършва смислово и интонационно прекъсване, изрично подкрепено от препинателния знак многоточие. Налице е следователно апосиопеза в оня широк смисъл, в който употребява термина Деметрий (около I в. от н. е.)⁷. В общия принцип на задържането и замълчаването обаче действуват няколко апоскопезни разновидности. В откъсите от "До моето първо либе" и "В механата" след замълчаването изказът продължава с подхващащо повторение на думата, след която е спрял - "там... там буря...", "а вий... вий сте...". Тази, нека я наречем епаналептична апосиопеза поражда редица общи значения, които конкретните случаи в една или друга степен подкрепят и осъществяват.

Разглежданите случаи извеждат на преден план значението, чй изказът се задавя за миг от собствения си напор и, преодолял моментното задържане, продължава нататък още по-силен и уверен. Тук е и значението, че замълчаването е поемане на дъх в мисловен, емоционален, а и в буквален смисъл на думата. Чрез тези и останалите значения изказът активно се самоозначава и привлича вниманието върху себе ек и върху отрязъка, в който се извършва замълчаването. По-нататък идва значението за колебание - колебание накъде да продължи изказът, дали да каже това, което ще каже. То е универсално, но конкретните случаи го подкрепят наистина в различна степен. Така в "До моето първо либе" то отстъпва далеч зад другите, но в последния стих на "В механата" е в равноправно съчетание с тях. Замълчаването между "вий... вий сте" поражда значение, че изказът се задавя от гняв и че спира за миг в колебание дали да изрече замисленото и напиращото продължение - колкото убийствено, толкова и непривично за лирическия си контекст, - след което, превъзмогнал и утвърдил себе си като страдание, искреност и речев жест, продължава докрай.

В другите два откъса - "и... пак заръда, заплака" и "пък... какво сабя покаже" - многоточието влиза по-видимо в силата си. В тях също действуват отбелязаните вече значения, така превес взема съсредоточаването върху хода и избора в изказа. Този вид замълчавания се появяват в завършека на творбата, както е в "Хайдути" и "В механата", или в завършека на големи съставни части, както е в трите откъса от "На прощаване". Към досега отбелязаните значения на замълчаването се прибавя още едно: изказът на Ботевата лирика означава своята напрегнатост и с това, че към завършека се задъхва в момента пауза, която преодолява - и с преодоляването й преутвърждава силата си.

Идва ред на последния откъс - "пък тогаз... майко, прощавай". Синтезният положително-отрицателен подход, който се опитваме да следваме, напомня, че в Ботевата лирика липсва епанортозата (или така нареченото в латинската традиция correctio). Изказът й не се спира да се самопоправя в художествено условния жест на отказване от реченото и търсене на друг израз (срв. у Вапцаров: "като гангрена, не, като проказа"). В контрастната светлина на тая възможност Ботевият изказ върви властно и уверено напред - неговите задържания и замълчавания идват не от самопоправянето, а от самовъздържането, самоотказа. В "На прощаване" лирическата мисъл минава през встъпителна част, която аргументира и изживяза противоречията в избора на героя, след което идват две части, представящи като видение в бъдещето съдбовните и единствените възможности: "паднал съм с куршум пронизан" и "жив и здрав стигна до село". Частта за възможната гибел стои на първо място и е разгърната и смислово, и като словесен обем в осезателно по-голяма степен в сравнение със следващата. Частта за щастливото победно видение обаче не е просто по-кратка - тя е и активно прекъсната. Във връхната точка на възторга, след стиховете "плачът му да спра с целувка, сълзи му е уста да глътна", изказът сепващо се самопрекъсва:

Пък тогаз... майко, прощавай!

Силно и волево връщане към трудното настояще, внушено чрез динамиката на изказа, чрез съчетанието между устремно развитото щастливо видение и сривовото му прекъсване в края на частта. Това е вече друг тип апосиопеза - прекъсване на една смислова посока, замълчаване и поемане в друга, с много силни и осъществени у Ботев смислопораждащи възможности.

Ако разглежданата апосиопеза работи по реторическия механизъм на "замлъкни, щастливо видение в бъдещето " нека говори настоящето", в друга Ботева творба принципно същият механизъм поражда значението "замлъкни, ужасно видение в настоящето - нека говори разумът". Баладата "Хаджи Димитър" започва със зримия и духовния потрес от положението на юнака, стигнал границата между мъжката сила и безсилието, живота и смъртта, а втората и третата строфа водят чувството все по-страшно и все по-надолу в преизподнята на погрома и безнадеждността. Така идва ред на четвъртата, която с ботевска изстъпленост вижда и изживява истината или, както веднага ще се окаже, едната истина в досега казаното:

Жътва е сега... Пейте, робини, 

И прозвучава изразът, който не само повежда към другата истина за борбата, но чертае и другото лице на Ботевата лирика:

Но млъкни, сърце!

Самопрекъсването е отново рязко, силно, волево, като за разлика от апосиопезата в "На прощаване" то е експлицитен, речев жест - една част от речта, повелителното "млъкни!", се обръща против нейния ход, условно я прекъсва и след вторично, назовано мълчание дава думата на другия "глас". Така към основополагащите в баладата противопоставни двойки "смърт-безсмъртие, песен-проклятие, ден-нощ, поле-небе" експлицитната апосиопеза "но млъкни, сърце!" добавя още една: пряко наблюдаващото, непосредно изживяващото видимостта на погрома "сърце" и заговорилия след него, тържествен и величествен, обобщаващ и вселенен глас на разума: "Тоз, който...". Това е първото значение, породено от пречупването на изказа в съседството между четвъртата и петата строфа. Има обаче и още едно, и то се поражда в съотношението между апосиопезното пречупване и цялата творба: в нея може да се говори безпощадно смело и да се замълчава мъжки овладяно. Връзката между апосиопезата в "Хаджи Димитър" и "На прощаване" - първата междутекстова връзка в лириката на Ботев, за която тук отваряме дума " показва с противоположността си, че в обхвата на тази лирика изказът може да се самоовладява във всякакви случаи, стига достойнството и художествената целенасоченост да го изискват и осмислят.

След краткия преглед на някои от вътреизреченските замълчавания логично идва ред да видим какво става в граничните точки на изреченията. В Ботевата лирика има висока неравномерност в дължината на изреченията, напрегната аритмия в словесния обем, в синтактично-интонационното и смисловото разгръщане. Наред с изречения, които сякаш изчерпват мисълта и дъха, се появяват и други, усечени и недоизречени (вж. напр. "Хаджи Димитър", "Елегия", "До моето първо либе"). Разностранните и противоречиви определители на границите на изречението включват и писмения код, който в лириката на Ботев изпълнява важна роля (още една нейна разлика спрямо народната песен). И както във вътреизреченската апосиопеза, така и в завършека на изречението Ботевата лирика активно използува многоточието. Активност обаче има не само в количеството - общо 18 появи, - но и във функциите на този препинателен знак. В двадесетия стих на "Делба" например изречението не е по-малко цялостно от съседните, но за разлика от тях завършва с многоточие - неговата незазършеност, недоизказаност се налага от равнището на пунктуацията в противоречие с останалите равнища. Този натиск на писмения код се опира върху противоречието между речево ораторния и речево напевния пласт в Ботевата лирика. И още нещо: в ритмовия ход на изказа има, както видяхме, трусове и задържания. В синтактичния и смисловия му ход преобладаващото съчинително (паратактично) наслагване поражда противоречия между спиране и продължение, а честото безсъюзно (асиндетонно) свързване раздвижва границите между синтактично-смисловите единици, така че смисловото образувание действува с напрежението на някаква преодоляна граница (нека се вчетем например в строфата "Жетва е сега..."). В такъв контекст малкият препинателен знак многоточие добива големи права да озаачаьа незавършеност и недоизказаност на изречението.

Прекъсването, замълчаването и премълчаването продължава и отвъд границите на изречението, и в по-големите смислови образувания. Има го например в преходите между контрастните блокове. В "Моята молитва" дългата наслоителна верига, седемте последователни отрицания "не ти, боже...", се прекъсва в началото на седмата строфа с противопоставен преход "а ти, боже...", който продължава в следващите чегири строфи. В пространството между двата блока се поражда значение за прекъсване на предходния и замълчаване на смисловите и речевите връзки в обрата към следващия. И мълчанието е толкова по-силно, колкото по-пространен и наситен е бил предходният блок и по-рязък обратът към следващия - тъкмо така най-често е у Ботев. Двадесет и девет пъти изказът се пречупва в "но"⁸ (честотата му в отделните творби е силно неравномерна) и все така настойчиво с "а" или "ала". Всичко това е свързано с борческото сблъскване на притивоположни житейски възможности и социални гледища - между мотива на борбата и развитието на изказа тук има здрав изоморфизъм. Смело допуснатата алтернатива "ако падна с куршум пронизан - ако жив и здрав стигна до село" гради стихотворението "На прощаване", противоположните предричания за съдбата на хайдутина Дойчин - "на кол утре да го видиш" и "храни, горо, таквиз чеда" - е комичният контрапункт в празничната хайдушка идилия в "Пристанала". Като сблъсква противоположни гледища и оценки, Ботевата лирика ги води до иронично взаимно проникване или саркастична размяна на местата им, както това става в "Патриот", "Странник", "Гергьовден" и други. Стигаме до противоречието между логически говор и мълчание.

"Затуй му пее песента", "кат си ме, майко, родила със сърце мъжко, юнашко, та сърце, майко, не трае", "Ти плачеш, майко, затуй че ти си черна робиня" - изказът в Ботевата лирика често и настойчиво обяснява логическите връзки между съставките си и тази аргументационност е естествена част от неговия реторически пласт. Реторическият пласт обаче не е водещ, не е и самостоятелен - и един от факторите, които преобразуват реторическото в лирическа съставка, е все така честото и настойчиво премълчаване на логическите връзки. Контрастът между наситена доказателственост и логическо мълчание, един от толкова многото в Ботевата лирика, увеличава активността и на двете страни и прави вече невъзможно собственото ни изследователско мълчание по въпроса.

Ето един основен случай. С реторическия речев жест на прекъването "Но млъкни, сърце" четвъртата строфа на "Хаджи Димитър" прави поврат в досегашния развой на творбата.

Досега е говорило "сърцето" и мъчително е изживявало покрусата от гледката на самотния, издъхващ в младата си кръв юнак. Сега ще заговори нещо друго - и обобщителните понятия "земя", "звяр", "природа", "свобода", дългото и сложно по строеж изречение, тържественият тон, всичко подсказва, че на "сърцето" се противопоставя прастарият му спътник и съперник "разумът". И наистина "разумът" заговаря с много от белезите на аргументивността, но и с такова смислово плъзгане, с такива логически и синтактически хиатуси, каквито може да си позволи само най-дръзкият лирически кзказ. Смислово плъзгащо се е още първото отрицание "падне в бой за свобода" и "той не умира", защото, като развива физическото значение па "лежи" в "лежи юнакът" и "лежи и пъшка" към по-общо и духовно, творбата събира в "падне" двойствения смисъл на поражение без смърт и смърт - и този двойствен смисъл логически неправомерно и лирически специфично е отречен с "той не умира"! А веднага след "той не умира" със скокообразен преход, без никаква експликация идва смислово несъвместимото "него жалеят". Между двата отрязъка зейва празнината на активното премълчаване "активно, защото обяснителността е остро необходима, а и аргументативният пласт поражда очаквания за нея. Какъв може или трябва да бъде възприемателният подход към нея"

Един от възможните подходи запълва празнината с причинноследственото "защото" и тълкувателно "в смисъл че", за да изгради най-популярното у нас разбиране за "Хаджи Димитър": той не умира, защото и в смисъл, че светът го жалее, възпява, помни. За такова разбиране текстът дава основания и такова значение в "Хаджи Димитър" съществува, но то е толкова единствено и водещо, колкото единствен и водещ е гласът на "разума" и аргументативността. Противопоставя му се сама по себе си петата строфа ("Тоз, който падне...") чрез своите смислови плъзгания, противоречивост, мълчание и последвалия противоречиво присъединителен преход от "жалеят" към "и певци песни за него пеят". Противопоставя му се к творбата като цяло " от настойчивото "жив е той, жив е" в началото до заключителната строфа, когато отново е утро и кръвта на юнака продължава да тече, "Хаджи Димитър" държи неразрешено и внушава като неразрешимо противоречието между, "ще да загине и тоя юнак" и "той не умира". Разбирането на тази творба като ода на духовното безсмъртие, изстрадано с подвига и телесната гибел, е едностранчиво " че и нещо по-лошо. Всяка творба означава в себе си, че не може и не желае да обхване необхватния свят. Че "не може" даде основание на феноменологизма да предложи понятията "неопределени места, празни места"⁹ (Undestimmtheitsstellen, Leerstellen) и идеята, че "конкретизирайки" текста в творба, възприемателят в една или друга степен ги запълва. По-близо до принципите на художествеността стои другият възприемателен и теоретически подход: частичността иа творбата спрямо света да се оценява като активен подбор, приемане и изключване и като значещо мълчание. Такъв подход настойчиво изисква "Хаджи Димитър" мълчаливо да отказва да разреши противоречието между смърт и безсмъртие по простия и лековат начин, по който го прави традиционното разбиране, като вмъква обяснителни връзки в "празнините" и напъхва творбата в прокрустовото за нея ложе на прастарата митологична схема за телесната смърт и духовното възкресение. Творбата използува силата - и безсилието - на тая схема, включвайки я като подчинена съставка, като "страна" в едно страшно и мъжествено изживявано с неразрешеността му противоречие. А такива мълчания прозвучават и в други решаващи точки на Ботевата лирика.

В една точка от развитието си изказът в "Борба" замълчава за дълго, а стихотворението като цяло премълчава ключово важната връзка между безнадеждната неподвижност на робския свят и победния ход на борбата.

"В тъги, в неволи младост минува" - започва стихотворението и продължава с жестоки словесни удари върху света на немеещите, лъганите, угнетяваните роби и безсрамните им господари. Ударите се сипят синонимно наслоително и вариационно, внушението за безизходност се усилва реторически градационно и лирически кръгово, докато в 47-ия стих, подкрепено с многоточие замълчаване, прекъсва жалката молитва на роба След прекъсването изказът продължава обобщаващо и махвайки презрително с ръка - "Тъй върви светът!", - извежда началния мотив за погубваната младост ("В тъги, в неволи младост минува") в орисия на всички поколения и всички времена:

И като залог из род в потомство
- ден и нощ - вечно тук преминува. (к. м. - Н. Г.)

И ето че става нещо необикновено - дори за мярата на Ботевата лирическа противоречивост. Въведено с ново "и", чийто анафорично присъединителен смисъл е дълбоко разколебан, следва още едно, съсредоточено в три стиха, описание на робския свят:

И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи, 
царство на скърби - зло безконечно!...

след което, пак в три стиха, идва завършекът на творбата, конто преосмисля не само съюза "и", но и цялото й досегашно развитие:

... кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своя свещени конец...
Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"

Преломът, главоломен, се извършва специфично лирически - от лексемата до най-общия смисъл на творбата. Само осем стиха преди "върви към своя свещени конец" се появява едно друго "върви": "Тъй върви светът!". В първия случай "върви" е фразеологично силно десемантизирано и смисълът му се обръща парадоксално и горчиво иронично против себе си: твоя робски свят всъщност не "върви", а стои на едно място. Само осем стиха по-късно "върви", предхождано от "кипи" и "стъпки бързи", погма значението на активно и целенасочено движение. (Прелом от пасивност към активност изразява още и следният контраст: в началото на стихотворението бъдещето е представено като "идещо" към робите - "добро ли, зло ли насреща иде", - а в края борбата се понася "с стъпки бързи" към бъдещето.) Нека съпоставим още:

... царство на сълзи - зло безконечно! ... върви към своя свещени конец...

"Безконечно" и "конец" имат еднакъв корен, който ясно личи, колкото и да е морфологично прикрит. Историко-стилово те стоят на близки равнища, колкото и "конец" да е изпреварил "безконечно" в архаизацията си и стиловото си издигане. И най-сетне "безконечно" и "конец" стоят в относително по-важното краестишно положение, а отделя ги всичко на всичко един стих. Тези ненатрапващо се, но много сродни думи участвуват в двата смислови полюса на стихотворението: светът е изначално и безкрайно робски - в света кипи борба, която бързо върви към своя край. Тяхната връзка по обратен път подчертава мълчаливия прелом между полюсите - защото нищо до последните три стиха не подсказва, че се води такава борба и всичко налага тъкмо противоположното, защото нищо до последния стих "Ще викнем ние..." не намеква за присъствието на това осъзнато колективистично "ние", готово да викне и да превърне словото в дело, и всичко говори за разцепване на аза ("кръвта", "погледът", "умът", "душа", "памет"), за надлични обобщения ("да можеш", "кажи") и за робското мълчание на тази робска, обезличена маса.

Имаше време, когато и изследвачи без претенции за аналитична проницателност приемаха като очевидна и всепризната истина, че "Борба" завършва с "известна внезапност"¹⁰. В още по-стари времена пък, когато Ботевата лирика започва трудния си път към национално утвърждаване, нейни критици свързват особеностите на тоя завършек с печатната история на творбата и от обстоятелството, че четири години делят първата, непълната печатна редакция от втората, в която са добавени заключителните десет стиха, със или без недомлъвки правят извода, че при дописването поетът бил изтървал поглед върху художествената насоченост и единство на първата редакция. Днес имаме текстово обективното и концептуално право да кажем, че "Борба" завършва не с "известна внезапност", а с главоломно рязък преход и празнината между двете страни да запълваме не с анализационно безпомощни предположения кога и как е бил дописан завършекът, а с ясната идея за организиращата и смисловата роля на мълчанието - и тук, и в много други стихотворения на Ботев.

В "Борба" след дългия ред мрачно и силно безсилие изненадващият прорив превръща борбата в единствена спасителна възможност. Появата на този изход в края, и чак в края на стихотворението, предварително необоснована, неподготвена, поражда в лирическия си контекст значение за волево виждане и представяне на света: така е и така ще стане. Тази мощна лирическа волеизява дължи много на голямото замълчаване след 47-ия стих и голямото премълчаване в описанието на "това царство кърваво, грешно". И какви значения може да породи то? Че лирическият говорител е изпълнен с такова омерзение към "това царство", че отказва да говори повече за него и да го съвместява унизително със силата и безсилието на борците? Че е безпрекословно убеден в близката развръзка? Или тъкмо обратното. Индивидуалното и общественото литературно мислене може да поражда подобни значения - смътни или поясни, правдоподобни или насилствено й натрапени, - но във всички случаи ще присъствува безспорното собствено значение на мълчанието: в света има неща, за които не може, не бива или не си заслужава да се говори, и че силната лирика може да превърне мълчанието в знак и фактор на своята сила.

"Хаджи Димитър" оставя в мълчание връзките между смъртта и безсмъртието на бореца, "Борба" отказва да свърже картината на безкрайното робство с присъствието и действията на борците. Ботевата лирика сблъсква основните си екзистенциални и ценностни съставки и изостря сблъсъка чрез широките мълчаливи празнини между тях. Защото какво стои между саркастичното презрение към "православните скотове" и "народите", които скоро ще празнуват деня на новия бог? Или между дружината, която "тръгва, отива", и "хората, дето ще кажат за мене: "Нехранимайка излезе"? Или между порива "Хайде на балкана!" и позорното бездействие. Между любовта и омразата, песента и плача, между достойния мъж и света, привикнал с хомота си? Ботевата лирика говори много за връзките между тези полюси, но й много мълчи за тях. "Зинали са страшни долове" - не само в хайдушките балкани на Ботевата лирика,  но и  между нейните съдбовно важни съставки.

Така е вътре в стихотворенията на Ботев. Но какво става между тях, в междутекстовите им пространства? И има ли в нея такива пространства? В едната си посока художествената литературна творба гради свят със своя последователност и с граници, които са "монадно" непроницаеми за останалите творби. Тази посока романтици и крочеанци абсолютизират докрай, пренебрегвайки наличието на другата: творбата, като се почне от преките цитати и се свърши с най-общата типология, търси връзки с други творби (а според максимализма на Бахтин - с всички други творби). Тази посока днес редовно се абсолютизира от интертекстуалисти и "диалогисти". Литературното мислене може да изгражда междутекстови пространства добре, тоест литературно, специфично, само ако съчетава противоречието между проницаемост и непроницаемост и вместо леките механични сборове между творбите търси трудната проекция на пресичането им, мислимото, но реално непостижимо, художествено по своя пораждащ механизъм и многозначност резултантно трето.

Лириката на Ботев привлича изострената междутекстова нагласа на днешното литературно мислене с високото относително тегло на отделните стихотворения, с мотивната близост и контрастност между тях и може би най-специфичното: с това, че връзките вътре в отделните творби са много сходни с връзките между тях. Ето някои от случаите, в които Ботевата лирика поляризира и обединява със слово и мълчание света.

Мотивът за отиването на бой за свобода се появява в ред творби, две от които са странно свързани помежду си. И в двете се говори за тежкото унизително положение на родния край, за поруганията и издевателствата, вършени от поробителя:

...турчин че бесней
над бащино ми огнище... 
...там, дето баща и братя
черни чернеят за мене...
...сюрмашко тегло да гледа...

А  тиранинът върлува