Глава 11: КЪДЕ МОЖЕ И КЪДЕ НЕ МОЖЕ ДА СЕ НАМЕРИ ДОПИРНА ТОЧКА

Глава 11: КЪДЕ МОЖЕ И КЪДЕ НЕ МОЖЕ ДА СЕ НАМЕРИ ДОПИРНА ТОЧКА

Стигайки до въпроса за общата основа с невярващия, ние първо разглеждаме Бога, Когото представляваме. Тъй като Бог е Създател на всичко, тъй като Той върховно управлява всяко събитие, и тъй като Той ясно разкрива Себе Си във всеки факт от създадения ред, напълно невъзможно е да има някаква неутрална основа, някаква територия или страна от действителността, където човекът не се среща с Божиите изисквания, някаква област на познание, в която теологичните въпроси нямат значение. Но именно този възглед гарантира, че има обща основа между вярващия и невярващия – общата основа на метафизичното естество. Целият свят, създанието и историята на обществото, съставляват общност между християнина и нехристиянина. Но тази обща основа не е неутрална основа; тя е Божията основа. Няма място в света – дори в света на мисленето – което да не е Божия територия.

В допълнение към разглеждането на Бога, Когото представляваме, трябва да вземем предвид и човека, на когото говорим. Конкретно трябва да осъзнаем интелектуалните последствия от греха. Падението на човека има драстични последствия в света на мисленето; дори употребата на способността на човека да разсъждава става извратена и объркана. Цялото създание е подчинено на суета (Римляни 8:20), което довежда объркване, неспособност и скептично отчаяние в света на познанието. Нещо повече, човешките мисли са обхванати от морална поквара (Битие 6:5), така че нечестивото използване на човешкия ум става цялостно, непрекъснато и неизбежно. Човекът неправедно потиска истината, за да прегърне лъжата (Римляни 1:18, 25). В своята псевдомъдрост светът отказва да познае Бога (1 Коринтяни 1:21), защото Сатана е заслепил умовете на хората (2 Коринтяни 4:4). Човекът използва своя разум не да прославя Бога и да разширява Неговото царство, а да въстава в надменен бунт против познанието за Бога (2 Коринтяни 10:5).
Но когато казваме, че грехът е етичен, ние нямаме предвид, че грехът обхваща само волята на човека, но не и неговия разум. Грехът обхваща всяка част от личността на човека. Всички действия на човека във всички взаимоотношения, в които Бог го поставя, са етични, а не само интелектуални; самото интелектуално е етично. (Cornelius Van Til, The Defense of the Faith. Philadelphia: Presbyterian and Reformed, 1955, p. 63).
В своите Институти на християнската религия Жан Калвин много умело отбелязва, че философите имат нужда да видят, че човекът е извратен във всяка част на своето същество – че падението се отнася също толкова за умствените дейности на човека, колкото и за неговата воля и емоции.

Разбира се, това допълнително усилва аргумента защо не можем да се стремим да намерим обща основа в тълкуванието на невярващия или в неговото съзнателно разбиране на нещата, било в законите на логиката, историческите факти или опита на човешката личностност. Нехристиянинът се стреми да потиска истината, да я изопачи в натуралистична схема, да изключи откровението за Бога, Който прави нещата и събитията да са това, което са (определя края от началото, Исая 46:10). Християнският учен не може да намери нищо отвъд формалното съгласие, не може да открие истински общо разбиране в думите и възгледите на невярващия. Конкретно, и в самата същност на несъгласието с невярващите учени или мислители ще видим, че невярващият има неправилна диагноза на своето състояние и на своят личност. Нехристиянинът смята, че неговият мисловен процес е нормален. Той смята, че неговият ум е върховна инстанция във всички въпроси на познанието. Той възприема себе си като отправна точка за всяка тълкуване на фактите. Тоест, епистемологично той е станал закон сам за себе си: автономен.

Следователно, извратеността и въображаемата автономия на мисленето на човека възпира новородения християнин от търсене на обща основа в съзнателния и изявен възглед на невярващия за каквото и да е. Вместо да се съгласи с възгледа на грешника, с неговата подредба или преценка на неговия опит, християнинът се стреми към неговото покаяние – покаяние в света на мисленето. Нашият подход трябва да бъде като този в Исая 55:7, „Нека остави нечестивият пътя си, и неправедният помислите си, нека се обърне към Господа.” Умиращият болен може да се нуждае от операция и все пак да се страхува от нея, и да заблуждава себе си, че състоянието му изисква само превръзка. Лекарят, който приема възгледа на своя пациент за самия него и неговото състояние, не само е шарлатанин, той показва пълна незагриженост за истинското здраве и възстановяване на пациента. Така също християнският учен, който искрено желае духовното възстановяване на неновородения мислител, не трябва да позволява на невярващия сам да диагностицира свое състояние и мисли, и тогава да предписва неуместно лекарство. Неновороденият мислител не се нуждае просто от превръзка на допълнителна информация; той се нуждае от голяма вътрешна операция на новорождение. Той трябва да изостави своите мисли и да бъде обновен в познание по образа на своя Създател (Колосяни 3:10).

Все пак, като отрича общата основа в областта на автономното тълкуване на нехристиянина за опита, презумптивистът не учи, че няма допирна точка с невярващия. Фактът, че невярващият греши в своите съзнателни опити за тълкуване, не означава, че той и християнинът са (от епистемологична гледна точка) като кораби, които се разминават в тъмнината. Защото има нещо с голяма значимост, което е общо за вярващия и невярващия; и двамата, независимо от тяхното спасено или неспасено състояние, са създания по Божия образ. Макар че неновороденият има нужда да бъде обновен по отношение на него, той все още остава по Божия образ. Човекът не може да престане да бъде човек, а да бъде човек означава да бъде Божий образ. Човекът е ограниченото подобие на Бога, бивайки като Него във всяко отношение, в което създанието може да прилича на своя Създател. Поради това никой човек не може да избяга от Божието лице, защото навсякъде, където отиде, човекът носи със себе си Божия образ – дори в ада. Следователно, вярващият може да намери допирна точка в своята дискусия с невярващите дълбоко вътре в тях. Сътворението установява завинаги, че никой човек не може да е далеч от докосването на Божието откровение; хората са създадени със способността да разбират и да разпознават гласа на своя Създател. Ван Тил казва, че ние сме