Влиянието на фламандската (маслена) живопис върху венецианската школа. Приемници и последователи
Изтегляне 5.29 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Тициан. 1548. Портрет на Изабела Португалска.
- Джовани Белини, 1501, Портрет на дожа Леонардо Лоредано
- Флоренция е под властта на формата, линейността и перспективата, то Венеция е в обсесията на цветовете и господството на водната стихия, обхваща хоризонта от всякъде
| Рогир ван дер Вайден, (наред с Ян ван Ейк като първенци в употребата на маслото), с портрет на Изабела Португалска (1397–1471; трета съпруга на Филип III Добрия) и направеният от 2/ Тициан. 1548. Портрет на Изабела Португалска. Различията са видими.
Следващата линия на сравнение, която заслужава да се прокара между двама представители на италианската “maniera moderna”: 1/ Джовани Белини, 1501, Портрет на дожа Леонардо Лоредано. (Национална галерия, Лондон) и 2/ Джорджоне, 1510, Портрет на венециански велможа. При съпоставяне се вижда, че Белини се придържа по-точно до автентичния фламандски маниер на живописване, макар че има някаква смирено проблясване на цветовете в картината му, вероятно, дължащо се на по-слънчевата Италия за разлика от автентичната мрачна северна Фландрия, където цветовете не светят, а по-скоро стоят присъствено материални. В портрета от Джорджоне, може би, поради лошата консервация, цветовете са приглушени, почти незабележими допълнения към формата. Ученикът се отдалечава от учителя си, стремящ се да запази оригиналността на маниера. И сега една последен, трети съпоставителен паралел: ако си припомним романа „Фламандската дъска“ от Артуро Перес-Реверте, където интригата се построява върху историческия факт за ожесточена конкуренция между Фламандската школа и Флорентинската. По-интригуващо и производно е различието между Флорентинската школа, чийто най-впечатляващ образец е създателят на сфумато Леонардо да Винчи (известната за всички „Мона Лиза“ е рисувана с масло върху дърво) и венецианската школа с представители: (вече обсъжданите) Антонело да Месина, Джовани Белини, Тициан и Джорджоне, която, все пак, е по-близо до фламандския маниер на живописване, макар че му придава собствена окраска. Интригуваща и провокативна интерпретация предлага Джон Онианс4 във фрагмента „Флорентинска линия vs. венециански цвят“ от книгата си „Невроартистория: От Аристотел и Плиний до Баксандал и Зеки“ (2008), където противопоставя ренесансовите Венеция и Флоренция. Анализирайки работата на нервната система на жителите от двата италиански градове-държави, той прави опит да обясни защо, развивайки се паралелно, те създали толкова различно изкуство. Във Флоренция през целия XIV век гражданите постепенно престроявали невронните си мрежи, започвайки да отдават предпочитание на онези построения, където паралелните линии се схождали в една точка. За родения във Флоренция Брунелески (1378) това било напълно естествено, превръщайки преобладаващите визуални форми в основа на принципно нова изразителна система. Взаимодействието между невроните мрежи, пасивно натрупвани при Брунелески под влиянието на всекидневния визуален опит и активно построявани с прилагане на образованието, му позволило да разработи правила, скоро формулирани и в съчиненията на други двама флорентинци: 1/Алберти в работата си „За живописта“ (1436) и след него 2/ Филарете в „Трактат за архитектурата“ (1460). Всички съграждани на Брунелески споделяли сходен всекидневен визуален опит и аналогични предпочитания, които са по-скоро очаквания на навика за преоткриване на познатото. Същото се отнасяло и до флорентинските художници (Донатело, Гиберти, Лука де ла Робиа), първи приели системата на Брунелески, пренасяйки я в живописта. Линейната перспектива е само един от аспектите на флорентинската склонност към правите линия, кореняща се в натарпчивата се повтаряемост на стереотипни визуални модели от всекидневието – типологиите на местното застрояване, дължащо се географски и геологично на богат достъп до разнообразен строителен камък, (за разлика от други италиански градове), широко прилаган в архитектурата. Изобилието на разнообразни каменни залежи предпоставяло наличието им навсякъде: в здания и скулптури. Така Флоренция XIV век става топос на отчетливо изразената линейност. Изградената от натрапчиво повтарящия се мотив по линейност околна среда пасивно и незабележимо формирала в жителите на града такива невронни връзки, рефлектирали в скулптурите на Верокьо, картините на Ботичели и постройките на династията Сангало през XV век, а век по-късно - в произведенията на Микеланджело, Бронзино и самия Вазари. И ако Флоренция е под властта на формата, линейността и перспективата, то Венеция е в обсесията на цветовете и господството на водната стихия, обхваща хоризонта от всякъде. (Със същите визуални характеристики на необятните водни простори се характеризирала и Фландрия – „нискоземното блато“ и конкретно със столицата Изтегляне 5.29 Mb. Сподели с приятели:
|