пускат записания смях, който публиката намира за неприятен. При това го правят независимо от възраженията на много от най-талантливите актьори. Случва се понякога всепризнати режисьори, сценаристи или актьори да настояват записаните реакции да се изхвърлят от продукцията, в която участват. Но тези искания рядко се увенчават с успех, при това не и без сериозна битка. С какво толкова записаният смях привлича телевизионните продуценти? Защо тези обиграни и хитри бизнесмени поощряват обичай, който потенциалните зрители смятат за противен, а най-изявените им таланти приемат като лична обида? Отговорът отново е прост и интригуващ: те знаят какво сочат изследванията. Експериментите са установили, че употребата на записи на веселие кара аудиторията да се смее по-дълго и по-често на смешните неща и да ги оценява като по-забавни. И още - има доказателства, че записаният смях е по- ефективен при тъпите шеги. В светлината на тези данни действията на телевизионните продуценти са напълно целесъобразни. Вкарването на записан смях в комично предаване кара публиката да го харесва повече и да го смята за по-забавно, дори - и найвече - когато материалът е с ниско качество. Странно ли е тогава, че телевизионните програми, с изобилие от блудкави напъни за ситуационни комедии, са пълни със записи на изкуствен смях? Тези продуценти много добре си знаят работата.
155 Но наред с разрешената загадка за широката употреба на записан смях остава и озадачаващият въпрос: защо той
