Приемане на противна храна

130
Въпреки че младежът не извикал нито веднъж по време на наказанието, и двата му крака били счупени.
•
Заплаха със смърт.
Желаещ да постъпи в братството
„Зета Бета Тау“ бил заведен на пясъчната ивица на Ню
Джърси и накаран да изкопае „собствения си гроб“.
Няколко секунди след като послушно изпълнил заповедта да легне в дупката, стените се срутили и той се задушил, преди неговите бъдещи събратя да успеят да го извадят от ямата.
Има още едно поразително сходство в обредите за инициация на племенните общности и на братствата: те просто не могат да изчезнат. Устоявайки на всякакви опити да бъдат премахнати или потиснати, тези обичаи на тормоз показват феноменална устойчивост. Властите, били те колониалните управи, или университетската администрация, са опитвали със заплахи, социален натиск, законови мерки, изгонвания, подкупи, забрани да убедят общностите да отменят мъченията и униженията при церемониите за инициация. Нищо не е помогнало. Разбира се, промяна може да има, докато наблизо стои представител на властта. Но тя е повече показна, отколкото реална. Тайно се урежда провеждането на още по-сурови изпитания и това продължава до момента, в който контролът отслабне и те могат отново да станат явни.
В районите на някои колежи властите са се опитали да спрат опасните обичаи, като предлагат алтернативната
„Седмица за помощ“, представляваща работа в служба на обществото, или като контролират директно ритуалите за посвещаване. Братствата успяват хитро да заобиколят тези опити за контрол, а когато това не става, оказват открита физическа съпротива. Така например вследствие на шокиращата смърт на Ричард Свенсон, ръководството на

131
Университета на Южна Калифорния изисква прилагането на нови правила в дейностите по посвещаването, според които, преди да бъдат проведени, тези дейности трябва да бъдат одобрени от управителния съвет и по време на ритуала трябва да присъстват негови представители.
Според свидетелства от едно списание: „Новият „подход“ възпламенил толкова ожесточена съпротива, че градската полиция и пожарната охрана се страхували да влязат в района на университета.“ Примирявайки се с неизбежното, представители на други колежи изоставят опитите да се преборят с „адската седмица“. „Ако преминаването през изпитания е всеобщо разпространено явление, присъщо на цялата човешка култура, а това го потвърждават дори най- дребни доказателства, по всяка вероятност е . невъзможно да го забраните ефективно. Ако откажете да го приемете открито, то ще продължи да съществува тайно. Както не можете да забраните нито секса, нито алкохола, така най-вероятно не можете да забраните и издевателствата.“36
Какво толкова има в това, да подложиш някого на издевателства, че тези общества така да държат на тази процедура? Кое кара групите да избягват, да подкопават и да противодействат на всеки опит да се забрани унизителната и опасна страна на ритуалите по посвещаването? Според някои тези групи се състоят от психологически или социално непълноценни хора, чийто извратени нужди се задоволяват от нараняването и унижаването на другите. Доказателствата обаче не подкрепят това гледище. Изследванията на характера на членуващите в братствата показват, че ако изобщо има някакво различие, то е, че техните членове са дори малко по-здрави психически в сравнение с останалите колежани.
Освен това братствата са известни със своята готовност да извършват различни социално значими дейности в служба на обществото. Онова, което не искат да направят обаче, е

132 да заместят изцяло церемониите по посвещава- нето с този вид дейности. Проучване, проведено във Вашингтонския университет, установява, че традиции от типа на „Седмица за помощ“ са доста разпространени сред изследваните братства, но този вид дейност в полза на обществото е само допълнение към „Адската седмица“. Само в един- единствен случай тази дейност била свързана непосредствено с процедурите по посвещаването.37
Оказва се, че извършителите на подобни сурови изпитания са нормални хора, които са психологически стабилни и социално отговорни, но като група стават ненормално безчувствени в определена ситуация - непосредствено преди приемането на нови членове в обществото. Така свидетелствата водят до един възможен виновник за това поведение - церемонията. В нея трябва да има тръпка, която е от жизнена важност за групата. Грубостта и безчувствието на тези церемонии трябва да имат някаква функция, за да се държи толкова много на тях. Но каква е тази функция?
Според мен отговорът на този въпрос се появява през 1959 г. в резултат от изследване, което е останало малко известно извън средите на специалистите по социална психология. Двама млади изследователи, Елиот Арънсън и Джъдсън Милс, решили да проверят своето наблюдение, че „човек, който се пребори с много трудности или болка, за да постигне нещо, започва да цени повече, отколкото онзи, който е постигнал същото нещо с минимални усилия".
Изключително удачен е техният избор на церемониите за посвещаване като най подходящи за проучването на тази възможност. Те установяват, че момичетата а колежа, които преминали през сурови и неприятни изпитания по време на церемония за посвещаване, за да получат право

133 да се включат в група за обсъждане на секса, били убедени, че тази група и разговорите, които се провеждат там са изключително ценни, въпреки че Арънсьн и Милс предварително подучили членовете па групата да бъдат възможно „най-безполезни и неинтересни“. Други от новоприетите, които преминали през доста по-щадяща церемония на посвещаване или били приети изобщо без церемония, се изказали далеч по-критично за
„безполезната" група, към която се би ли присъединили.
Допълнително изследване показали същите резултати при новоприети, които трябвало да преминат през изпитания, свързани с болка и съответна доза унижение, за да влязат в групата. Колкото по-силен бил шокът от церемонията за посвещаване, толкова повече момичетата убеждавали себе си, че групата и заниманията в нея са интересни, интелигентни и желани.
Сега, в светлината на тези разкрития, мъките, усилията, та дори и побоят при церемониите за посвещаване, добиват смисъл. Мъжът от племето тонга, който със сълзи на очи гледа своя десетгодишен син да мръзне в „двора на тайните“, второкурсникът от колежа, който с изблици на нервен смях налага в „адската нощ“ новия „малък брат“ - всичко това не са прояви на садизъм. Това са действия, които засягат оцеляването на групата. Колкото и да е странно, тяхната функция е да стимулират нейните членовете да я възприемат като по-привлекателна и стойностна. И доколкото е вярно, че хората харесват и вярват повече в онова, за което са се борили, дотолкова и тези групи ще продължават да поддържат трудните и неприятни ритуали за посвещаване. Верността и всеотдайността на онези, които успеят, увеличава в огромна степен сплотеността на групата и нейните шансове за оцеляване. Всъщност според едно изследване на 54 племенни култури, онези от тях, които имат най-

134 драстични и строги церемонии за посвещаване, се отличават и с най-голяма групова солидарност.
Предвид констатациите на Арънсън и Милс, че суровостта на церемониите за инициация значително увеличава всеотдайността на новите членове на групата, едва ли изглежда странно, че групата противодейства на всеки опит да се спре тази артерия, която захранва нейната бъдеща жизнена сила.
Военните формирования и организации в никакъв случай не правят изключение. Посвещаването на новобранците във войските е пословично. В разказа на писателя Уилям
Стайрън, бивш морски пехотинец, за собствените му преживявания, лесно можем да припознаем случващото се в племето тонга (или, да речем, в университетските братства): „Безмилостната строева подготовка часове наред под палещото слънце, моралните и физическите извратения, униженията, садизмът на по-старште, всички клаустрофобични и вдъхващи ужас оскърбления за духа,
[са неща] които могат да превърнат места като Куонтико и
Парне Айланд в същински подобия на концентрационен лагер.“ Но разказът на Стайрън е нещо повече от представяне на несгодите в „кошмара на тренировките“. В него той говори и за резултата, който целенасочено постигат: „Не познавам мъж, който да е бил някога морски пехотинец, без значение какво е правил след това, който да не смята, че тренировките във военния лагер са били решаващият фактор той да стане по-жилав или просто по- смел и по-достоен за униформата.“
Но защо изобщо трябва да обръщаме внимание на думите на Уилям Стайрън, на един писател? В крайна сметка, при професионалните разказвачи границата между истината и измислицата често се губи. Защо всъщност да му вярваме, когато той твърди, че „адският“ характер на неговото

135 военно обучение не само е дал добри резултати, но е бил и нарочно замислен, целта му е била в определена степен да породи гордост и другарско чувство между всички онези, които преминават през него и успяват да оцелеят? Има поне една причина да приемем неговите твърдения и тя идва от неподправената реалност.
Това е случаят с кадета Джон Едуарде от академията „Уест
Пойнт“. Той е изгонен от Военната академия на
Съединените щати през 1988 г. поради обвинения, свързани с разпространеното насилие спрямо кадетите първокурсници от страна на по-старшите кадри. То се прилага с цел новите военнослужещи да бъдат изпитани дали ще издържат на напрежението на тренировките в
„Уест Пойнт“. Но причината за изгонването на Едуарде, който е един от първите по успех във випуск от близо 1100 души, не е, че не може да понесе изпитанията, на които са го подложили. Нито пък - че се е отнасял твърде грубо към по-новите кадети. Неговото престъпление е, че не желае да подлага новопостъпилите на това, което смята за
„абсурдно и нечовешко“ отношение.
Още веднъж намира потвърждение правилото, че за групите, които целят да изградят трайно чувство за солидарност и собствена изключителност, трудностите на посвещаването осигуряват изключително ценно предимство, от което те не биха се отказали лесно - нито заради онези, които искат да се присъединят, но не желаят да се подложат на изпитанията, нито път заради тези, които не искат да упражняват насилие върху другите.

Изтегляне 2.83 Mb.

Сподели с приятели: