Въпрос 16 .Правосубектност на нациите в процеса на национално-освободителна борба

Въпрос 16 .Правосубектност на нациите в процеса на национално-освободителна борба.

Именно в този смисъл нациите / народите / притежават гарантираното в Устава на Организацията на обединените нации право на самоопределение. В чл.1, т.2 от Устава за цел на организацията се определя да развива приятелски отношения между нациите основани на “ принципа на равноправието и самоопределението на народите “.Равноправието на народите се споменава и в преамбюла.

Принципът на самоуправлението е развит по – подробно и в други актове на Организацията на обединените нации. Според последната декларация равноправието и самоопределението като принципи означават, че всеки народ има право свободно, без външен натиск, да избира своя политически статус т.е. своята степен на самостоятелност и да следва икономическо, социално и културно развитие по свой избор. Следователно нацията или народът са субекти на правото на самоопределение.

Безспорно, нацията още не е държава и не нацията се признава са субект на международното публично право. Връзката между нация / народ /, борещ се за национално освобождение и субект на международното право е, че нацията се приема за държава в последен стадий на своето създаване. По този начин всъщност не нацията, а създаващата се държава е субект на международното публично право.

Като субект на международното право нацията, бореща се за национално освобождение, неизбежно има съществени особености, отличаващи я от вече разгледаните субекти на международното право.

Една нация или народ, борещи се за национално освобождение, притежават население, то заема определена територия, независимо е в осъществяването на външните си отношения, представено е чрез своя организация или организации.

Нацията притежава безспорно право на самоопределение. Изключително важна характеристика на нацията като субект на международното право е временният характер на нейната правосубектност. Това произтича от допускането, че нацията е пред създаване на своя собствена държава.

Независимо от това, нацията остава субект на правото на самоопределение. Тя запазва правото си на самоопределение, което може да бъде реализирано във всеки един момент.

Провосубектността на нацията като субект на международното право е ограничена, защото обективно нейните възможности да поема задължения и да упражнява права са ограничени. В областта на дипломатическото право нейното представителство е като правило едностранно – нацията е представена при някои държави. Представителствата на нациите, борещи се за национално освобождение при международните организации, са със статут на наблюдатели.
Въпрос 17.Правосубектност на международните организации. Неправителствени организации

Приема се единодушно, че международните организации са субекти на международното право. Международните организации възникват исторически от международните конференции и се налагат като един нов метод за регулиране на международните отношения.

Предшествениците на съвременните международни организации се появяват в край на XIX век. Това са административните съюзи. Те притежават някои общи черти със съвременните международни организации: международни служители, постоянна структура от органи / работещи на периодични сесии или постоянно /, но не са били признавани за субекти на международното право.

Съвременното понятие за международни организации се оформя след Втората световна война с утвърждаване на правния им статут. Техният брой рязко се увеличава и значението им бързо нараства. Взети в своята съвкупност, те доказват, че организацията е субект на международното право и че тя е способна да притежава международни права и задължения. За разлика от държавите, които притежават всички права и задължения, предвидени от международното право, образувания от рода на Организацията на обединените нации зависят от целите и функциите си, така както те са изложени в техните учредителни актове и развити в практиката им.

Международните организации се основават с международен договор от суверенни държави.

Правосубектността на международните организации е договорна, вторична, производна от учредителните актове.

Международните организации са нови и в същото време различни от държавите субекти. Всяка от международните организации притежава права и задължения, има собствена организационна структура, притежава договорна правоспособност, определен обем привилегии и имунитети, в определени случаи носи и отговорност.

Като субекти на международното публично право международните организации притежават известна специфика. Тя се изразява в следното. Преди всичко в правата, които международните организации могат да упражняват.

Като субект на международното право международните организации притежават известни права и в областта на дипломатическото право. Но дипломатическите привилегии и имунитети се различават от тези на държавите. Служителите на международните организации притежават привилегии и имунитети, различни от тези на представителите на държавите. Самото представителство на международни организации е едностранно.
Въпрос 18 Особени случаи на правосубектност

Светият престол притежава някои черти, които го сближават с държавите като субекти на международното право. Има свое население, което е около 1 000 души. Официален език е италианският, а за документи по въпросите на култа – латинският. Валутата е определена от италианската и се обменя с нея в съотношение 1:1. Светият престол поддържа дипломатически отношения с над 100 държави . Постоянен наблюдател е в Организацията на обединените нации, МОТ, ЮНЕСКО.

Основанията за правосубектността на Светия престол са характерни само за него, както е неповторим и самият той. Тези основания могат да бъдат определени като частично договорни, частично обичайноправни.

Международното право не съдържа ограничения относно признаването на правосубектността на образувания, различни от държавите и по – специално от рода на Светия престол.

Днес на планетата има около 190 независими държави. Измежду тях немалък е броят на малките страни. Но само по себе си понятието “ много малки държави “ е неясно. Най –общо те могат да бъдат описани като държави с много малка територия, малочислено население и незначителни икономически ресурси.

Минидържавите могат да бъдат разделени на две групи. Първата е от държави, които са отстъпили част от своя суверенитет в полза на друга държава. Втората група се състои от държави, които притежават самостоятелно всички атрибути на суверенитета.

Понякога като субекти на международното право или като притежаващи определен обем правосубектност се посочват свободните градове.

Свободните градове имат свои територии, население, известна независимост от останалите държави и други белези на суверенна държава. Може да се приеме, че те притежават международна правосубектност. Тя обаче ще бъде вторична, производна от договорите, по силата на които са създадени.

Една от особеностите на международното право е, че държавите са основни негови субекти и в това си качество създават нови субекти. Държавите като субекти на международното право и останалите видове субекти не са равнопоставени по обема на права и задълженията, които обладават. В момента позитивното международното право не съдържа ограничения или забрани относно правосубектността на индивида, включително и относно това той да бъде субект на международното право.

Международната защита на правата на индивида е сред най – новите отрасли на международното право. Първите международни договори в тази област се отнасят към забраната на търговията с роби, защитата на определени национални малцинства. След Първата световна война към тях се добавят и договорите, сключвани от Международната организация на труда.

Най – значително развитие получават правата на човека след Втората световна война. Като цел на Организацията на обединените нации е поставена задачата да постига международно сътрудничество при развиване и насърчаване зачитането правата на човека и основните свободи за всички, без разлика на раса, пол, език или вероизповедание. Приема се Всеобща декларация за правата на човека от 1948 г. и на двата Пакта за правата на човека, приети от Общото събрание на Организацията на обединените нации през 1966г. Приемат се редица конвенции по специални въпроси.

Всичко това дава основание да се говори за появата на нов оформен дял от международното право – защита правата на човека. Възможни са и случаи, когато за целите на тази защита е необходимо да се предвиди пряко действие на международните норми. Има основание да се говори, че физическите лица притежават елементи на международна правосубектност.

Но индивидът винаги ще притежава ограничена специална правосубектност. Всяко право – вътрешнодържавно или международно, е белег на държавно организирано човешко общество.

Съвременното международното право запазва своя публичен характер. То е право, което изразява общ интерес. Отношенията между държавите винаги се регулира обаче от международното право. Възможно е те да заявят волята си да създадат общи институции, чиито актове ще имат пряко действие на територията на всяка от тях. В този случай физическите лица ще разширяват своята правосубектност, дори до степен да се превърнат в основни субекти на правната система.

В заключение можем да направим извода, че физическите лица могат да бъдат субекти на международното право. Индивидът притежава вторична и производна правосубектност. Ще се ползва само с такива права и ще носи само такива задължения, които са му изрично представени по силата на международен договор.

В правото терминът “ признаване “ не е еднозначен. Във вътрешнодържавното право той се използва например в гражданския процес. В международното публично право терминът “ признаване “ се използва, за да се изрази съгласие с факти или по – точно със съществуването на факти, права и задължения, самостоятелно или като част от международен спор, или като част от процеса на създаване и доказване на обичайноправна норма.

В случаите обаче, в които се използва словосъчетанието “ международно признаване “, терминът има своето точно значение. Признаването се използва във връзка с възникването на нови субекти на международното право или по повод на въпросите, свързани с представителството на вече съществуващи субекти.

Международното признаване е явно или мълчаливо изразен акт, отнасящ се до появата на нов субект на международното публично право или до някаква форма на представителство, включително и до промяна в това представителство.

Обекта на признаването са, естествено, отношенията между признаваната и признаващата страна. Обектът се различава в зависимост от вида на признаването: на държава, на правителство и т.н.

Преобладаващо е мнението в правната доктрина, че международното признаване се състои в предоставяне на признаване от страна на признаващата държава, изразено чрез акт на нейните органи.

Предоставянето на признаване не се обвързва от наличието на насрещно волеизявление.

Но международното признаване може да се разглежда и като двустранен акт. Основанията за това са следните. Признаването се предоставя, за да се установят отношения между две държави.

Отношенията между признаваната и признаващата страна се установяват на основата на международното право.

Наличието на международното признаване е необходимо условие за възникване на нормални условия между отделните държави. Признаването е дисцкреционно право на всяка държава.

Институтът на признаването има и безспорна политическа насоченост. Чрез него се оказва политически натиск. Първо, непредоставянето на признаване е лишаване от възможността да се установят отношения, в които всяка страна да защитава своите и на своите граждани интереси. Второ, във външната политика признаването или непризнаването изразяват положителна или отрицателна оценка на получаващия или очакващия признание.

Съществуват следните основни форми на признаване :

• 
  de jure
  
• 
  de facto
  
• 
  ad hoc
  

1.Признаването де юре означава, че признаващата държава е готова да развива отношенията си на основата на международното право и тази готовност е формално изразена. Нарича се още и изпреварващо признаване. Практически това означава, че се установяват дипломатически отношения и се сключват двустранни договори от всички области на взаимното сътрудничество.

2. Признаването де факто е официален вид признаване, както и признаването де юре. Разликата е преди всичко в по – малкия обем на възможните отношения, които възникват след признаването. Де факто се установява като резултат от вече реализирани двустранни отношения в определени области, т.е. на базата на “ фактически “ съществуващи отношения. Признаването де факто ни е изпреварващо. То следва събитията, констатира се като следствие от юридически факти. Признаването де факто е винаги непълно в сравнение с признаването де юре. То може да се разглежда като преход към признаването де юре.

Признаването де юре е нормалната, масовата практика в международните отношения. Признаването де факто е изключение и обикновено е временно състояние.

3. За признаване ad hoc се говори, когато признаващата страна, при установяване на някакви контакти е непризната страна, изрично уговаря, че тези контакти по никакъв начин не могат да се разглеждат като форма на признаване. Признаване ad hoc се различава от пълната, фактическа липса и каквито да е отношения. От правна гледна точка признаване няма. От фактическа страна обаче признаването ad hoc заема средно място между пълното отсъствие на отношения и признаването де факто.
Въпрос 21.Правни последици на признаването.Видове признаване според обекта на признаването.Ролята на международните организации за международното признаване

Относно правните последици от признаването в правната доктрина съществуват две основни теории. Известни са съответно като конститутивна и декларативна.

Конститутивната теория в своя чист, краен вид обвързва правосубектността на субекта / държава / с неговото признаване. Признаването има конститутивно значение за субектността на държавата. Конститутивната теория ни дава основания за следния извод. Чрез акта на признаване някои държави участват в създаването на други държави. Това говори за съществуване на юридическо неравенство и предполага определена йерархия между тях.

Съгласно декларативната теория всяка държава, която се появява като нов субект в международните отношения, притежава същата правосубектност съгласно международното публична право подобно на вече съществуващите държави. Този извод се основава на признатия в съвременното международно право принцип на суверенното равенство между държавите.

Двете теории са на противоположни позиции относно правните последици от признаването. На представителите и на двете теории са единни, че признаването създава условия за реализация на правосубектността на държавата.

Като цяло международноправната доктрина се придържа към описаната декларативна теория.

Според обектите на международното признаване различаваме и отделни видове признаване. На първо място се говори за признаване на новопоявил се субект на международното право. На второ – признаване на представителство на субект на международното право. Понякога в теорията се посочва и признаване на власт, което подчертава отликата на този вид признаване от признаването на правителства.

Въпросите на признаване на субект включват:

• 
  признаване на държава, в това число и
  
• 
  признаване на държавоподобни образувания, както и
  
• 
  признаване на нация или народ, борещи се за национално освобождение.
  

• 
  на правителство;
  
• 
  на правителство в изгнание;
  
• 
  на органи на съпротива;
  
• 
  на воюваща или на въстанала страна.
  

В Устава на Организацията на обединените нации или в нормите на общото международно право няма свидетелства, че приемането в международна организация обвързва членовете на тази организация със задължението да представят признаване на новоприетия член. Подобно е и положението с признаването на правителството.

Също така признаването на една държава от членовете на организацията не се поставя като условие за прием в организацията. В Обществото на народите и в Организацията на обединените нации са приемани образувания, които не са били държави.

Все пак приемът в международна организация има известно значение за признаването на държавата. Когато става дума за признаването на държава. Когато става дума за условията, на които трябва да отговаря едно образуване на членството в Организацията на обединените нации, то съгласно чл.4, т.1, от Устава на Организацията на обединените нации трябва да бъде на друго, а именно държавата. Международния съд на Организацията на обединените нации в свое съвещателно мнение от 28 май 1948г. определят пет условия, на които трябва да отговарят кандидатите за приемане в Организацията на обединените нации. Първото от тях е те да са държави.

Възможно е членуване в една и съща международна организация на държави, които взаимно не се признават. Общото им членство обаче не следва да се разглежда като какъвто и да е вид международно признаване.
Въпрос 22 .Понятие за международно правоприемство.

Правоприемство по отношение на международни договори,

държавна собственост, архиви и дългове.

Правоприемство е : преминаване на права и задължения от един субект към друг.

Комисията за международно право констатира, че въпросите на провоприемството се регулират почти изцяло от нормите на обичайното право.

Съществуват две международни конвенции, посветени на провопримството. То се отнася само до държави и обхващат правоприемство по отношение на международни договори, както и относно държавна собственост, държавни архиви и държавни дългове.

Правоприемство между държави възниква във всички случаи на териториални изменения. В конвенциите това се определя като “ замяна на една държава с друга в носенето на отговорността за международните отношения на дадена територия.

Правоприемство между държави възниква при следните конкретни хипотези на териториални изменения :

• 
  Приемане на територия от една държава на друга, при което и двете държави продължават да съществуват като субект на международното право.
  
• 
  Отделяне на част от територията на една държава. Появява се нова държава върху отделилата се територия, но същевременно продължава да съществува и първата държава
  
• 
  Една държава се разпада на части, от които се създават самостоятелни държави, а тя прекратява своето съществуване
  
• 
  Обединение на държави, при което на мястото на два или повече субекта се появява само един нов субект на международното право
  
• 
  Появява се нова независима държава. По смисъла на двете конвенции това е държава, възникнала върху зависима територия, отговорност за която е носела държавата предшественик.
  

“ Международен договор “ по смисъла на конвенцията означава споразумение в писмена форма, независимо от наименованието и от това, дали се състои от един или от няколко документа.

Конвенцията се прилага само между държави и само по отношение на международни договори.

В конвенцията се обхващат и последствията от правоприемство за държавите по отношение на договори с участието и на други субекти / различни от държави / .

Правоприемството на държавите не засяга въпросите за държавните граници и свързаните с тях права и задължения, отнасящи се до режима на държавни граници.

Освен това конвенцията не засяга по никакъв начин суверенното право на всяка държава над нейните естествени богатства.

Конвенцията съдържа отделна част III относно новите независими държави. Общото правило е, че новата независима държава не е обвързана с договорите на своя предшественик. В отношение действа принципът “ tabura rasa “ . Гарантира се правото на новите независими държави да участват в международното договори като правоприемници на своите предшественици.

Новата независима държава може чрез писмено уведомяване да се присъедини към международния договор.

В самостоятелен раздел се отделят случаите на обединение и отделяне на държави. Когато две или повече държави се обединят и по този начин образуват една държава – приемник, международният договор продължава да бъде в сила по отношение на тази държава приемник.

Изключение са предвидени, когато:

• 
  има друго споразумение
  
• 
  тона е несъвместимо с обекта и целите на договора или
  
• 
  това съществено би изменило условията за действие на договора
  

Държавната собственост се определя като имущество, права и интереси, които съгласно вътрешното право на държавата – предшественик се определя като собственост на тази държава. Общото правило е, че, ако не е договорено друго, държавата собственост преминава към приемник без компенсация.

Когато част от територия се предава на друга държава, отношенията се уреждат с международен договор, Ако няма такъв то:

• 
  недвижимата собственост преминава към приемника
  
• 
  движимата, която е свързана с дейността на държавата – предшественик по отношение на територията, обект на правоприемство, преминава към приемника.
  

При обединение на държави цялата собственост преминава към приемника.

При отделяне на част от територията разпоредбите са същите, както и при нова независима държава.

Същото е положението и при разделяне на държава, която след разделянето си представа да съществува – или иначе казано се разпада.

Държавните архиви се определят съвкупност от всякакъв вид и давност, произведение или придобити от държавата – предшественик, които принадлежат на тази държава по силата на нейното вътрешно право в момента на правоприемство и които се пазят като архиви за различни цели.

При предаване на част от територията на една държава на друга въпросите на правопримството по отношение на държавни архиви се регулират от международен договор. Ако няма такъв международен договор, частта от държавните архиви на държавата-предшественик, която има отношение “ изключително или главно “ към територията – обект на правоприемство и необходима за нормалното управление на тази територия – се предава на държавата-приемник.

При новите независими държави се добавя отделна разпоредба, с която между държавата-предшественик и държавата-приемник се сключва договор, с който и двете държави гарантират възможно най-широко и най – справедливо използване на архивите на държавата – предшественик.

При обединение на държави архивите се сливат.

При разделяне на държави, която прекратява своето съществуване, новите държави взаимно се задължават да си сътрудничат по горните въпроси.

Под държавни дългове се разбира всяко финансово задължение на държавата – предшественик към друга държава, международно организация или всеки друг субект на международното право, възникнало в съответствие с международното право.

При предаване на територия дългът се урежда с договор. Ако няма такъв, дългът се разпределя в справедлива пропорция, като се вземат предвид имуществата, правата и интересите, които преминават към приемника във връзка с този дълг.

При новите независими държави никакъв дълг не преминава към новата независима държава, ако не е договорено друго с международен договор, т.е. с изрично съгласие на новата държава.

Обединяващите се държави приемат дълговете на предшествениците си.

С отделянето на част от държавата-предшественик, при което се образува нова държава, се предвижда пропорционално разпределение на дълга.

Същото важи и при разделянето на държава, която прекратява своето съществуване. Дългът се разпределя пропорционално между появилите се на нейно място правоприемници.