Въпрос №1 Понятие за съвременното международно право. Определение. Характерни особености

Международното публично право представлява самостоятелна система от правни норми.Тя не е дял от националното право и се отличава от него с редица съществени особености.В зависимост от международните отношения, които регулира, международното право се разделя на отрасли,също както и националното.Някой от тях са дипломатическо право,право на договорите, морско право, въздушно право и т.н.В съвременното право става дума именно за международно право, като под това се разбира право ,действащо между държави;между нации и народи, които са на път да създадат свои самостоятелни държави;между международни организации и други образования или физически лица, които притежават определена международна правосубектност.

Международното право е твърде специфична и различаваща се система от тази на националното право.Главните различия произтичат от факта, че международната система е децентрализирана система.В нея отсъства върховна власт.Следователно не можем да открием законодателни, съдебни и изпълнителни органи, каквито са присъщи за всяка национална система..На тази особеност на международното право обръщат внимание много юристи.Според Келзен международното право е едно примитивно право.Основна причина в децентрализацията ,той вижда в съществуването на държавния суверенитет.Международното право е система, която се основава на суверенитет,главно на взаимодействието на субекти носители на суверенитета.

Международното право се нарушава много по-рядко от вътрешнодържавното право,защото над суверените даржави няма висша власт и те сами утвърждават норми,които ги обвързват.

Няколко са основните различия между вътрешнодържавното и международното право,чрез които се разкриват особеностите на последното:

1.Субектите

2.Обекта на муждународното право

3.Източниците

4.Тяхното спазване

1.Утвърдени субекти в международно правната теория са:

-суверенните държави

-международните организации

-нациите и народите,борещи се за национално освобождение

- някой държавни образувания.

Безспорно държавите са основни субекти на международното право.Те са суверенни и независими образувания.Отношенията между тях са муждувластни отношения.

2.Обект на международноправното регулиране са международните отношения,но не всички,а само тези които възникват между субектите като носители на северенитет.Обект на международното право може да бъде всичко, по повод на което субектите на муждународното право влизат в международни отношения.Тези отношения не могат да се включат в сферата на изключителната вътрешна компетенция на държавите.В противен случай това би озночавало намеса във вътрешните работи,което е изрично забранено от международното право.Във връзка с обекта на международното право е необходимо да се разясни и неговия предмет- т.е. тези международни отношения регулирани от нормите на международното право.Предмет на международното право са собствено правоотношенията между субектите,докато обект е това по повод на което възникват правата и задълженията.Обект на международното право е територията или видовете межодународни прастранства.

3.В международното право отсъства законодателна власт,субектите сами създават нормите е едновременно с това сами са техни адресати.Основни източници на международното право са: международният договор, международният обичай, и юридически задължителните резолюции на международните организации.Международния договор можем да определим като споразумение между субекти на международното право, скюлено в писмена форма, независимо от неговото наименование и независимо от това дали се състои от един или няколко свързани документа.

Международния обичай се определя като мълчаливо споразумение,между неговите субекти.Възниква на основата на взаимноповтаряща се практика,съпроводена от убеждението,че тази практика с времето придобива задължителен характер.

Актовете на международни организации също имат правна сила, имат ограничено по обхват действие, отнасят се до определени отрасли на международното право и се издават само от някой международни организации.

4.Друга особеност на международното публично право е спазването на международноправните норми.Те преди всичко се спазват доброволно, което означава,че тъй като субектите на международното право сами създават нормите и по тяхна инициатива се изработват правилата за поведение, те полагат всички усилия да ги спазват.Създаването на норма в международното право винаги е продиктувано от интереса на субектите.Принципът на взаимността лежи в основата на спазването.Нарушаването води до настъпване на отговорност.

Освен доброволно спазване на международното право съществува и принудително изпълнение на международните норми.Принудата притежава следните особености:

• 
  тя е държавна, индивидуална или колективна и се осъществява от самите държави.Например принудителните мерки по глава VІІ от Устава на ООН.
  
• 
  Тя е ограничена от международното право.В този случай държавите не са свободни да определят правилата за своята дейност и са ограничени от рамките на муждународното право.
  

Особености притежава и самата международно-правна норма. Международно-правната норма може да бъде също абстрактно правило за поведение. Такива са нормите от общото международно право. Именно общото международно право е това, което действа в отношенията между всички държави. Освен него съществува и необщо международно право. Наричат го още локално, регионално, партикуларно. Смисълът на въвеждането е да разграничи от общото и да покаже , че се състои от норми, които действат между ограничен кръг субекти на международното право.

Друга особеност на международно право, е че при една висока степен на нормативност то има различна, понякога ниска степен на определеност.

Друг фактор, който обуславя ниската степен на определеност на нормите, е съществуването на международния обичай. Международния обичай е правило за поведение, което се признава като норма в отношенията между субектите на международно право, но то е едно мълчаливо споразумение.

Друга особеност, е че правната норма е общо правило за поведение, създадено с цел да се прилага многократно. Това далеч не е така при всички международни договори. Става дума за т.нар. правообразуващи международни договори и за договорите – сделки.

Съществуването на императивни норми в съвременното международно право е една от неговите най – важни особености.

Определение за императивна норма се съдържа в чл.53 на Виенската конвенция за правото на договорите от 1969г. Международния договор е нищожен, ако в момента на сключването си противоречи на императивна норма от общото международно право. Императивната норма от общото международно право е такава норма, която се приема и признава като такава от международната общност като цяло, отклонението от която е недопустимо и която може да бъде изменена само от последваща норма от общото международно право, имаща същия характер.

Възможни са две хипотези: първо- когато се сключва договор в противоречие с вече съществуваща императивна норма и второ – когато договор влиза в противоречие след своето създаване с новопоявила се императивна норма, която не е съществувала при неговото сключване.

Както императивните, така и диспозитивните норми в международно право са задължителни за изпълнение. Те са правни норми. Различието между тях е в съдържанието на тази задължителност.

Диспозитивните норми на международно право допускат сключването на споразумения между страните с друг договор, с който се изменят разпоредбите, установени с предишни споразумения.

Огромният брой норми в съвременното международно право са диспозитивни Императивните норми са изключение и тяхното съществуване специално се доказва. Докато не бъде доказано друго, всяка норма в международно право се разглежда като диспозитивна.

Резервата ( или съображението ) за публичен ред е широко разпространена и призната във всички национални правни системи.

Държавите сами създават нормите, с които се обвързват, и пак установяват кои норми са императивни. Достатъчно е по – голямата част от международната общност да признае една норма за императивна и тя ще има действие и за държавите, които изрично не са се обвързали с нея.

Освен идеята за общия интерес, съществуването на императивните норми има и още едно значение. Съществуването им се налага и от необходимостта да се осигури на правото непротиворечивост и съгласуваност. В международното право императивните безспорно установяват известна йерархия на правните норми.

Международно право е система от правни норми- договорни, обичайни и други видове международно-правно норми, които регулират международните отношения. Те се създават от самите субекти на международното право, преди всичко от държави и международни организации.

Международното право е правна система, от вътрешнодържавното право, но две правни системи взаимно си въздействат.

С появата на първите държави откриваме и първите норми, уреждащи отношенията между тях. Областите, където за първи път се откриват международно правни норми, са териториите на страните от Древния Изток, а по – късно – в Гърция и Рим. Важна черта на международното право в древността е неговият регионален характер.

В древността не съществува принципът на суверенното равенство в отношенията между отделните държави и те не са равни помежду си. А като субекти на международното право се явяват отделните държави, като правило с монархическа форма на управление. Носител на суверенитета е поначало монархът. Изключения от принципа са гръцките полиси и древен Рим в периода на републиката.

От неравнопоставеността на субектите на международното право произтичат важни следствия.

Първо, развиват се различни форми на васалитет и той се налага като основен институт на международното право.

На второ място, следва да се отбележи, че по това време възниква институтът на международното признаване, който играе много важна роля. Само получилите признаване – царства, княжества и т.н. – стават субекти на международното право.

Основен източник на международно право е международният обичай. Наред с него, с оформянето на писменост, се появява и международният договор. От древния Рим и сега е в сила правилото pacta sunt servanta – договорите трябва да се спазват. Сключваните международни договори се предимно двустранни. Първите известни писмени паметници датират от четвърто хилядолетие преди новата ера. Най- известен и в същото време най – добре изследван е съюзният договор между хетския цар Хатушил III и египетския фараон Рамзес II, сключен в началото на XIII век пр. н. е. или по точно в 1278г. пр. н. е.

Развива се дипломатическото право. В Законите на Ману вече се съдържат норми за неприкосновеността на посланиците. От гръцките полиси, които изпращали посланици, е останал и терминът “ дипломация “. Посланиците били неприкосновени, а убийството им – повод за войни.

Получава развитие морското право. В Гърция откритото море се утвърждава като свободно от национално присвояване, а контролът по крайбрежието и крайбрежното плаване принадлежи на прибрежната държава.

Развитие получава и правото на войната – въвеждат се ограничения в средствата и методите за водене на война. Така например Законите та Ману забраняват убийството на военнопленници, ранени и безпомощни. Забранява се употребата на отровно оръжие.

И през този период / международното право в средновековието / международното публично право продължава да се развива в относително обособени региони. Обхватът му на приложение се разширява, като към споменатите вече Индия, Китай и т.н. могат да се добавят Близкия Изток и Византия.

Римската империя фактически се разпада в средата на III век, официално се разделя на Източна и Западна Римска империя. На свой ред Западната Римска империя прекратява съществуването си през 476 г. Източната Римска империя със столица Цариград, или Византия, продължава съществуването си до 1453 г.

От гледна точка на международно право феодалният право е твърде нееднороден. По едно и също време съществуват държавни образувания с почти условно подчинение на отделните феодали на централната власт, градове-републики и абсолютни монархии.

Изключително важна роля имат новите религии, които постепенно се налагат. Това са християнството в Европа и по – късно – ислямът в арабския свят. Сама по себе си всяка от тези религии оказва силно влияние върху развитието на международното право. Но също така значимо е и влиянието, което оказва тяхната противопоставеност.

Един от факторите за развитието на международното право е реципирането на римското право, макар и само от вътрешното право на държави от един ограничен район.

Като субекти на международно право се обособяват религиозни образувания като Тевтонския орен или Ордена на тамплиерите. Като нови субекти се отделят свободните градове и техните съюзи. Главата на Римокатолическата църква – папата – получава светска власт и е безспорен субект на международното право.

Властта на папите е толкова голяма, че дава основание западноевропейските държави да се разглеждат като единна теократическа общност, ръководена от папската власт, в която следователно няма място за международно право в същинския смисъл на термина. Субектите на международно право продължават да са неравни.

Постепенно относителната самостоятелност на местните феодали изчезва и се налагат абсолютните монархии. Монархът е суверен, разглеждащ държавата като частна собственост.

В областта на морското право се отличават две тенденции. Едната е стремеж към национално присвояване на части от моретата, а втората отстоява свободата на тяхното използване. По това време се формират и понятията за исторически заливи и морета, запазили се и в съвременното морско право.

България заема особено място в историята на европейското средновековие. Още със самото си възникване тя категорично е призната за субект на международното право. Свидетелство за това е мирният договор между Аспарух и византийския император Контстантин Пигонат от 681 г. Освен наличието на един междудържавен договор, свидетелство за безспорното признаване е и задължението на Византия да праща ежегоден данък.

Средновековната българска държава има значително договорна практика.

Като субект на международното право българската държава преминава през три периода на развитие. В първия се включва развитието на българската държава през VII-VIII век; вторият период обхваща IX-X век, т.е. времето на приемането на християнството до падането на България под византийска власт: а третият период е от възстановяването на българската държава до падането й под ударите на османското нашествие н началото на XIV век.

При създаването на българската държава начело стои български хан. Ханът е държавен глава – суверен. Властта си получава от божествата и съединява в своята личност върховната законодателна, съдебна и военна власт. Ханът еднолично ръководи външна политика, обявява война, сключва мир.

Българската държава се определя като една съюзна държава. Ханът запазва своята власт в областите около столицата, но в покрайнините отделните славянски вождове, в качеството си на съюзници на хана, осъществяват самостоятелна власт.

През IX-X век с въвеждането на християнството в България се отбелязва и значително териториално разширение в пределите на Тракия и Македония, съпроводено със силна централизация на държавната власт. Ликвидирана е самостоятелността на отделните племенни вождове.

На този етап начело на българската държава вече не стои хана, а като върховна титла се налага наименованието княз / при Борис /. По късно- по времето на Симеон / след битката при Ахелой през 917г./, за пръв път се въвежда титлата цар. По този начин българският владетел получава равно звание с византийските императори.

Силната българска държава поддържа оживени международни връзки.

В областта на дипломатическото право България използва пратеници, наричани посланици.

В областта на международните договори могат да се посочат следните особености. Те се сключват обикновено чрез пратеничества, но и лично т владетелите. Като официален език на договора се използвал гръцкият език. Договорите се гарантирали освен и изпращането на заложници и със сродяване между владетелските династии.

На Балканският полуостров се появяват Османските турци, които през 1352г. започват своите подходи към България. През 1393 г. пада столицата Търново, а през 1396 г. е покорено и Видинското царство. С това за вековете се прекратява съществуването на самостоятелна и независима българска държава като субект на международното право.

Това е един период от развитието на международното право, когато се разпадат старите средновековни правни институти и се утвърждават нови. Този процес продължава до Първата световна война / 1914-1919/. В резултат на дълбоки промени в основните принципи и институти се изменят характерът и същността на международното право.

През XVI век в Европа се оформят големите държави, формирани по национален признак.

Вестфалският мир, с който започва създаването на класическото международно право, слага край на Тридесетгодишната война, продължила от 1618г. до 1648. Вестфалския мир се установява един ред в Европа, основан на признаване равноправието на държавите, признаване нерушимостта на техните граници и за дълъг период от време се определя историческия ход на континента. Цялото по нататъшно развитие на международното право е под силното влияние на основните политически принципи, установени с този договор.

В същото време влиянието на католическата църква върху международното право отслабва.

В международното право се развиват понятието за суверенитета на държавата, определят се подробно чертите на правосубектността. Получава развитие дипломатическото право, което се характеризира с учредяване на постоянни междудържавни дипломатически правителства.

В областта на морското право се утвърждава принципът на свободата на моретата и океаните.

Развитието на икономическите отношения налага необходимостта от гарантиране на търговците, които търгуват и ислямския Изток. Тогава се появява режимът на капитулациите. Тай се изразява в едностранно предоставяне от страна на ислямските владетели на търговски привилегии и покровителство по отношение на търговците от християнските страни. По – късно капитулациите се оформят и като международни договори. Първият от тях е сключен в Белград между Франциск I и Сюлейман II Великолепни през 1535г.

С Вестфалския мир за един значителен период от почти четири десетилетия Франция завоюва изключително силни позиции в международните отношения. През този период френският език замества латинския като официален език в дипломацията.

Важно събитие в международното право е Версайският договор от 3 септември 1783 г., с който Англия признава независимостта на своите 13 американски колонии и навлизането на своите 13 американски колонии и навлизането н международните отношения на Съединените американски щати.Значителна роля започва да играе и Русия.

Друго важно събитие, което оказва изключително важно въздействие върху международното право, са започналите буржоазни революции. Както американската, така и френската оказват най – голямо влияние за разрушаването на Вестфалската система. Френската революция въвежда разбирането, че носител на суверенитета е народът или нацията. Субект на международното право е държавата, основана на волята на суверенния народ, който е равен с всички останали народи.

Нововъведенията в международното право се доразвиват в Декларацията за правата на народите и в Декларацията за човека и гражданина от 1789г.

И двете декларации се основават на разбирането, че свободата е естествено състояние на всички хора; че съществува всеобщ морал, чиито изисквания трябва да бъдат въплътени в правото; че агресивната война или нападението срещу един народ засяга всички останали и им дава основание за намеса.

Наред с поданството се въвеждат и институтът на гражданството. Гражданството се разглежда като резултат от свободата, равенството и братството- основните идеи на Френската революция. Поданикът се разглежда като лице, което носи задължения по отношение на монарха.

Международните договори вече не се прекратяват автоматически при война. Войната унищожава политическите договори, но договорите, засягащи гражданския обмен, само временно спират своето действие.

Виенският конгрес / 1815г / признава нови субекти на международното право. Това са единната германска държава / или германския съюз /, както и унията между Швеция и Норвегия.

Забранява се търговията с роби. На Виенския конгрес се обявяват за международни реките, съединяващи няколко държави с море и се урежда режим на свободно корабоплаване по тях с помощта на международни комисии.

На 26 септември 1815 г. се създава Свещеният съюз. Първо, след създаване на Свещения съюз в международното право се утвърждава разбирането, че всеки човек притежава някакъв минимален обем права. Робството се забранява за първи път с договор от 20 декември 1841 г. Търговията с роби се забранява с договор от 7 април 1862 между Англия и САЩ. Установява се правото на убежище на политически емигранти. Физическите лица – вече граждани, получават възможност да избират и променят своето гражданство.Правото, действащо по време на война, започва да се хуманизира.

Развива се арбитражът, създаден въз основа на специално сключени или арбитражни протоколи, като начин за разрешаване на международни спорове.

Развитие получават капитулациите, които от едностранно предоставяне на права се превръщат в неравноправни международни договори не само с Турция, но и с Персия, Египет, Мароко и Китай.

Държавите вече не се делят на християнски и нехристиянски.

Като цяло това е може би най – интересният период в развитието на международното право. Създава се право, което в най – общи черти дава облика и на съвременното международно право. Важно събитие за развитието на международното право са Хегските конверенции от 1899г. и 1907 г. Първата Хагска конференция с участието на 26 държави има за цел да ограничи въоръженията и да подготви разоръжаването.

Когато се въвежда понятието “ съвременно международното право “, се има предвид, че то притежава редица черти, които го отличават от класическото и го правят нов вид международно право.

След началото на века започва създаването на съвременното международно право, като отделни негови основни черти продължават да се формират и до днес.

Първо по важност събитие, което оказва влияние върху развитието на международното право, е Октомврийската революция от 1917г. Една от идеите, с които тя остава в историята, се съдържа в Декрета за мир, приет от Втория всеруски конгрес на съветите на 26 октомври /8 ноември/ 1917 г.

Второ, и то е тясно свързано с първото, е, Декретът осъжда агресивната война. Същевременно се декларира обнародването на трайните договори.

Трето, Декретът подновява идеите на Великата френска революция и по отношение на това, че нито един народ няма право да подтиска друг; осъжда насилственото присъединяване на една нация към друга, както и всички форми на ограничаване на народния или държавния суверенитет. Като цяло Декретът за мир и практическите действия на съветската държава оказват влияние върху формирането в международното правота принципа на самоопределение на народите. Част от идеите, съдържащи се в Декретата за мир, намират отражение и в Декларацията за мир, намират отражение и в Декларацията за правата на трудовия и експлоатиран народ от 16 януари 1918 г. Декларацията за правата на народите на Русия от 2/15/ ноември 1917 г., Декрета за признаване независимостта на Финландия от 31 декември 1917г. и др.

Второ по време значимо събитие с оглед формирането на съвременното международно публично право е краят на Първата световна война и създаването на Обществото на народите.

Обществото на народите е създадено от Версайската мирна конференция с петте парижки договора от 1919-1920г. Уставът на Обществото на народите е част от всеки един от тези пет мирни договора. Обществото на народите е първата универсална организация за поддържане на международния мир и сигурност. Заедно с нея се създава и Постоянен съд за международно правосъдие.

В отделни текстове на Версайския мирен договор / чл.227-230/ откриваме, че физическите лица носят отговорност за нарушаване на мира и за военни престъпления, която обаче не се осъществява на практика.

В петте мирни договори , вместо обичайните контрибуции, държавите загубили войната понасят само реперации.

Самият статут на Обществото на народите не забранява изрично войната, но ограничава употребата на военна сила.

Следващ документ в тази сфера на Женевският протокол за мирно разрешаване на международните спорове, приет на Петата сесия на събранието на Обществото на народите от 2 октомври 1924 г. с гласовете на 48 държави. Този Женевски протокол обаче не влиза в сила.

Така се стига до Парижкия пакет от 1928г. отказ от войната като оръдие на националната политика, известен още като пакт “ Бриан – Келог “ по имената на авторите му.

Краят на Втората световна война подготвя почвата за създаване на нова световна организация, която да замени недостатъчно ефективното Общество на народите. След предварителна подготовка от страна на САЩ,СССР, Великобритания, а по- късно и на поканените Франция и Китай, на 21 август 1944г. в Дъмбъртон Окс, САЩ, се свиква конференция на СССР, САЩ и Великобритания / на която по-късно- от 29 септември – е присъединява и Китай / за изработване на проект за Устава на новата организация. Като допълнение към проекта конференцията в Ялта през 1945г. изработва формула за гласуване на държавите в бъдещия Съвет за сигурност, чийто резултат е така нареченото право на вето.

Уставът на Организацията на обединените нации и Статутът на Международния съд, който е неразделна част от Устава, се езработват окончателно на конференция в Сан Франциско и са подписани на 26 юни 1945г.

Създава се нов, различен от този на Обществото на народите, механизъм за гарантиране и поддържане на народите, механизъм за гарантиране и поддържане на международния мир и сигурност. Организацията на обединените нации е замислена като организация на колективни действия на държавите, осигурявани чрез Съвета за сигурност. Съвета за сигурност получава най-важната роля за опазване на мира като орган на организацията.

Последна засега по време историческо събитие, допринесло за оформянето на съвременното международно публично право, е разпадането на социалистическия блок в Централна и Източна Европа и на Съветския съюз.

Източниците на международното право могат да се определят като форми, в които съществуват нормите на международното право. В доктрината по международно право, а и изобщо в правната доктрина като цяло, често източниците се делят на материални и формални.

Формални са току-що споменатите – форми, в които съществуват правните норми.

Материалните източници най-общо се определят като социални явления, които оказват влияние върху процеса на създаване на правните норми. Терминът “ материални източници “ се отнасят до процесът на създаване на нормите на международното право.

В международното право не съществува изчерпателно изброяване на неговите източници. Обикновено изследването на въпроса започва от Статута на Международния съд на Организацията на Международния съд на Организацията на обединените нации. В чл.38 на Статута са изброени източници на международното право :

1.Съдът, чиято функция е да решава – в съответствие с международното право – спорове, отнесени до него, прилага:

а/ международните конвенции както общи, така и специални, които установяват правила, изрично признати като право;

б/ международния обичай като доказателство на общата практика, призната като право;

в/общите принципи на правото, признати от цивилизовани нации;

г/ под резерва на разпоредбите на чл. 59, съдебните решения и доктрината на най-квалифицираните автори на различните нации като помощни средства за установяването на правните норми.

2. Тази разпоредба не ограничава правото на съда да реши едно дело ех aequo et bono, ако страните се съгласят на това.

От понятието “ източник на международното право “ е необходимо да ограничим понятието “ източник на международноправните задължения “ .Второто понятие е по-широко и включва едностранните актове, с които се поемат международните задължения и решенията на международните съдилища, на международните арбитражи или други форми на уреждане на спорове, чиито окончателни изводи спорещите субекти са признали за задължителни.

Особеностите на нормативно творческия процес в международното публично право се определят преди всичко от участващите в него субекти. Най-значителен брой норми в международното право както по количество, така и по значение се създава от основните субекти-суверенните държави.

Принципът на суверенното равенство на държавите се състои от два елемента : зачитане на суверенитета и равнопоставеност.

Хуго Гроций смята, че съществува право, което се създава с общото съгласие на държавите. Той разглежда международното право като право, регулиращо отношенията между държавите или техните владетели.

Емер де Вател продължава в своите трудове същата логика и различава естествено и позитивно право. Последното той определя като произволно или право, което се поражда от съгласието на народите.

През втората половина на XIX и началото на XX век в международноправната теория се налага предимно теорията на споразумението / на съглашението /.

Съвременната версия на теорията на съглашението е теорията за съгласуване на волите, формулирана от Г.И. Тункин.

Въпрос 6 Международния договор се приема за основен източник на международното право или най-малко за източник, който получава все по-широко разпространение.

Международният договор може да бъде определен като споразумение между субекти на международното право, независимо от неговото конкретно наименование и независимо от това дали споразумението се съдържа в един или в няколко свързани помежду си документи.

Споменатите конвенции изрично изискват писмена форма на международния договор. Но в международното право не съществува ограничение да бъдат сключвани договори в устна форма

Конвенциите приемат, че наименованието на договорите нямат правно значение.

Компромис се нарича споразумението / което може и да не бъде самостоятелен договор / за предаване на един спор за уреждане на арбитражен съд.

Конкордати се наричат споразуменията, сключени между Светия престол и суверенна държава.

Терминът “ пакт “ обикновено се използва за подчертаване на политическия характер на договорите.

Използват се също така наименованията трактат, конвенция, спогодба, споразумение, протокол и т.н.

В практиката на България, ако не наложено изрично определено наименование от международния договор, на многостранните договори се използва терминът “ конвенция “, за двустранните – “ договор “ и по-специално когато става дума за договорите за сътрудничество. Визовите споразумения обикновено се обозначават като “ спогодба “

1.Според броя на участниците договорите биват : двустранни и многостранни.

2.Според предмета си те могат да се квалифицират като политически, икономически, в областта на транспорта, здравеопазване и т.н.

3.Според адресатите или съдържанието си договорите биват: общи или специализирани, съобразно това дали са насочени спрямо всички лица или само спрямо дадена категория индивиди, както и дали уреждат въпроси от всички сфери на обществените отношения или регулират само конкретен сектор.

4. Друга класификация се прави в зависимост от обхвата на договора, като по този критерий те биват универсални или регионални.

В изработването на международните договори не съществува задължителен език.Международния договор е явно изразено споразумението между субекти на международното право. Към това е необходимо да се добави, че и процедурата по създаването му е в значителна степен формализирана. Работата на създаването на един международен договор започва винаги с установяване на пълномощията.

Изработването на един международен договор условно може да се раздели на две части :

Първата се състои от съвместни, колективни действия на участниците в преговорите и завършва с изготвяне на текста на бъдещия договор.

Втората се състои от индивидуални действия на държавите / субектите /, с които те изразяват своето съгласие да се обвържат юридически с текста на договора, т.е. превръщането му в норма на международното право.

Текстът на договора се установява като автентичен и окончателен с отделна процедура.

Съгласието на държавите да се обвържат юридически с един текст може да стане посредством

• 
  подписване
  
• 
  подписване ad referendum, което, ако се потвърди, означава окончателно подписване
  
• 
  размяна на документи
  
• 
  утвърждаване
  
• 
  ратификация
  

Договорът влиза в сила по начин и във време, посочени в самия него.

Държавите могат да бъдат страни и по договори, в преговорите и сключване на които не са участвали. В този случай става дума за присъединяване. Присъединяване е възможно единствено към многостранните договори. От гледна точка на присъединяването договорите биват открити, полузакрити и закрити.

Открит е договор, присъединяването към който се извършва само с едностранен акт на присъединяващата се държава. Това се редки случаи.

Полузакрити са договорите, които поставят някакви условия пред присъединяващата се държава.

Закрити са договорите, които не допускат увеличаване броя на първоначалните страни по договора.

По общо правило договорът обвързва само страните по него. Възможно е обаче договорът да предвижда права за трети / неучастващи в договора / страни. Задължения за трети страни са допустими само при тяхното изрично писмено съгласие.

С оглед действието си във времето договорите биват срочни и безсрочни.

Договорите се прекратяват по взаимно съгласие или едностранно.
Въпрос 7 Международен обичай.Създаване. Доказване

Международният обичай е основен и много важен източник на международното публично право. Той е еднакво задължителен като всяка друга норма на правото и в този смисъл не е възможна никаква разлика в юридическата сила между него и международния договор.

Най-краткото определение на международния обичай, което може да бъзе дадено, това е –мълчаливо споразумение между субектите на международното право.

За основата на анализа на международния обичай ще използваме Статута на Международния съд. В чл.38 международният обичай се описва като доказателство на общата практика, призната като право.

Обичаят се създава чрез практиката на държавите. Тази практика може да се състои от действия или бездействия. Обикновено практиката предполага повтарящи се действия.

Продължителността на периода, по време на който се е прилагало чрез повтарящи се действия едно поведение на държавата, има важно значение за констатиране на намерението на държавата да се придържа към установена, относително устойчива практика.

Относно създаването на международния обичай съществуват два основни възгледа.

Първият е, че той възниква спонтанно, пряко от волята на държавите.

Втората теория се придържа към възгледа, че създаването на обичая във всичките му етапи е съзнателен, правотворчески процес на държавите.

В международното право съществуват и действат огромно число локални норми и техният брой непрекъснато нараства. Примери на двустранни обичаи съществуват и са потвърдени от практиката на Международния съюз.

Като правило международният обичай започва своето формиране винаги в практиката на ограничен кръг държави. Държавите чрез своите действия създават модел на желаното правило за поведение.

При възникването на обичая елементите на нормативността нарастват постепенно. Постепенно се достига и до признаване на практиката като задължителна за прилагащите държави.

Една особеност на обичая е неговата известна неопределеност, при съществуваща и безспорна висока степен на нормативност. Международният обичай се формулира, когато се оспорва.В процеса на спора той се доказва и в процеса на доказване се формулира. Това рязко контрастира с основните начала на вътрешнодържавното право. В международното право субектите са винаги индивидуално определени, известни и следователно по – чести са анализите на конкретни отношения. Доказателството на международния обичай / извън рамките на съдебната процедура / се извършва от страната, която претендира, че е нарушен съществуващ обичай.

Международният обичай е много важен и безусловно необходим източник на съвременното международно право

В съвременното международно право съществуването на международния договор в съчетание и едновременно с международния обичай е безусловно необходимо.
Въпрос 8 Общите принципи на правото.Юридически задължителни актове на международните организации

Общите принципи на правото са. “ Съдът, чиято функция е да решава – в съответствие с международното право – спорове, отнесени до него “

Значението на общите принципи на правото е твърде спорно. Те са предмет на множество монографии, отделя им се неизменно място и в общите курсове по международното право.

Ако се обърнем към практиката на Постоянния съд за международно правосъдие, трудно могат да бъдат открити преки позовавания на общите принципи на правото. Те са по-скоро изключение.

Белези на общите принципи :

1.Това са принципи и предполагат една висока степен на обобщеност

2.Те трябва да бъдат част от националните правни системи практически на всички държави в света. Добавката “ цивилизовани нации “ е заменена по принципа на суверенното равенство, провъзгласен като принципа на Организацията на обединените нации.

3.Нужно е да бъдат използвани от Международния съд в областта на международното право.

Такива основни разпоредби, начала или принципи да необходими за съществуването на всяко право като логическа система.

Общите принципи на правото, използвани в международното право, са юридически понятия, постулати, правила на юридическата логика и юридическата техника, които се прилагат както в националните правни системи, така и в международното право. Но те могат да бъдат използвани само в процеса на тълкуване и прилагане на правните норми.

Юридически задължителни актове на международните организации е един нов източник на международното право, който се появава едновременно с признаване правосубектността на международните организации.

Особеностите на юридически задължителните актове на международните организации произтичат от особеностите на самите организации.

Международните организации действат като самостоятелни субекти на международните отношения. Със създаването им се появява и нов метод на регулиране на отношенията между държавите, отличаващ се с поемането на известни ограничения, които държавите приемат, като създават и членуват в една международна институция.

Вътрешното право на международните организации- това са правни норми, които съгласно учредителен акт регулират отношенията между ораните на самата организация и от които произтичат права и задължения за други международни организации и за държавите-членки на тази международна организация.

Терминът “ вътрешно право “ е условен, но той отразява сферата на действие на тези правни норми, които като правило не излизат извън рамките на международната организация.

Като втора категория юридически задължителни актове на международните организации могат да се обособят различните по наименование технически правила. Това са нормативни регламенти, чиито наименования се менят- административни регламенти, технически регламенти, медико – санитарни правила, международни стандарти. Те се изработват в сферата на дейност на международните организации и въз основа на техните учредителни актове.

Такива технически правила изготвят например Световният пощенски съюз, Световната здравна организация, Международната организация за гражданска авиация / ИКАО / и др.

Въпрос 9 Спомагателни правни способи за установяване съдържанието на международноправните норми.Решения на международния съд и международните арбитражи.Национално законодателство.

Спомагателни правни способи за установяване на международноправните норми- буква “ г “ от чл.38 на Статута на Международния съд определя съдебните решения и доктрината на най – квалифицираните автори от различни държави като помощни средства за установяване на правните норми. Въпреки, че Статутът обединява съдебните решения и доктрината, отношението към тях в международно правната литература е твърде различно. Освен това, наред с тях съществуват и други, не посочени в Статута помощни средства.

Съдебните решения се отличават от всички останали мирни средства за уреждане на споровете в международното право със своята задължителна сила. В понятието “ съдебни решения “ включваме и решенията на арбитражните съдилища, които също имат задължителна сила.

Съдебните решения, споменати в цитирания чл. 38 от Статута на Международния съд, не са източници на международното право, нито пък са спомагателни или второстепенни източници.

Следователно, що се отнася до Международния съд на Организацията на обединените нации, неговите решения не могат да бъдат източници на международното право дори и в собствената му дейност.

Но Международният съд е един от главните органи на Организацията на обединените нации / чл.7 на Устава /. В неговия състав влизат лица с призната компетентност по международното право и с високи морални качества.

Решенията на съда не са прецедент съгласно чл.59, но делото е факт, който може да се използва при тълкуване на правните норми и при установяване на тяхното съдържание.

Няма пречки решенията на съда, както и неговите съвещателни мнения да оказват влияние върху поведението на субектите на международното право. По този начин съдебните решения участват в създаването на международната практика.

Ролята на решенията на националните съдилища е твърде сходна с тази на националното законодателство, въпреки че последното не се споменава в Статута на съда.

Актовете на съдилищата на законодателните актове служат за доказване на съществуването на международен обичай, признаван от дадена държава.

Резолюциите на международните организации не са еднородни. Обединява ги общото им качество, а именно, че те не са норми на международното право. Този важен извод се основава на разпоредбите на учредителните актове на международните организации.

Ненормативните резолюции-препоръки могат да бъдат етап в изработването на международен договор в рамките на международна организация. Пример за това са всички международни договори, одобрени с резолюции на Общото събрание на Организацията на обединените нации.

В международната организация представителите на държавите отразяват отношението си към тези правила за поведение и това може да се съпостави с процеса на създаване на международен договор или международен обичай. Резолюцията само формулира правилото за поведение.

Независимо колко пъти една държава изразява подкрепа на дадена резолюция , от това не се променя правното значение на резолюцията. Тя остава само резолюция с препоръчителен характер и не се превръща в обичайна норма.

В международното право доктрината винаги е играела значително по-важна роля в сравнение със значението си според вътрешнодържавното право.

В наше роля тази роля на доктрината няма предишното си значение, но при все това съществуват поне два обективни фактора, които продължават да подържат определено “ запазено “ място на международноправната наука.

Първият е свързан със спецификата на международното право. То си остава децентрализирано право, чиято систематизация е възложена на един международен орган.

Вторият фактор е свързан с нормативно закрепената роля на учените. В Комисията по международното право на Организацията на обединените нации, чиято функция е прогресивно развитие и кодификация на международното право и чиято роля е получила широко признание, влизат значителен брой научни работници и автори на трудове в областта на международното право.
Въпрос 11 .Кодификация и прогресивно развитие на международното право

Подобно на вътрешнодържавното право и в международното е необходимо да се извършва кодификация. Тази идея се изказва през XVII век от Й.Бентам, който предлага да се извърши кодификация на всички области на международното право.

Значими опити за кодификация се извършват от Института по международното право, както и от Харвардския научен и изследователски институт по международното право.

Кодификацията е предмет на внимание и от страна на държавите. Първа междуправителствена кодификация се извършва на Виенския конгрес 1814-1815 г. На конгреса се уреждат въпросите от общ интерес.

По – нататъшната работа по кодификация продължава в рамките на международната конференция. Тя се характеризира с изразен регионализъм и обхваща само изолирани части от правото. Отнасят се по – конкретно до унификацията на международното частно право, уреждане на въпросите на пощенската служба, до норми относно защитата на жертвите на военни действия, отразен в Женевската конвенция за Червения кръст от 22 август 1864г., Хагските конвенции от 1899г. и 1907 г.

Съществена новост в процесите на кодификация внася Обществото на народите. Създава постоянен орган, който е учреден под названието Комитет на експертите на прогресивната кодификация на международното право. Комитетът се състои от 17 експерти, представляващи главните форми на цивилизацията и основните правни системи в света и има за задача да подготви списъка на теми, чието уреждане чрез международното споразумение е желателно и осъществимо.

През 1927 г. се взема решение да се свика дипломатическа конференция, която да се занимае с три от посочените от Комитета на експертите пет теми. Конференцията работи от 13 март до 12 април 1930г. и успява да се вземе решение само по една от посочените три теми.

Съвременното състояние на кодификацията на прогресивното развитие на международното право е свързано с организацията на обединените нации. То се основава на чл.13, т.1, буква “ а “ от Устава на организацията на обединените нации, където се казва, че Общото събрание организира изследвания и прави препоръки с цел да поощри прогресивното развитие на международното право и неговата кодификация.

Под прогресивно развитие на международното право се разбира подготовката на проектите на конвенции по въпроси, които все още не са регулирани от международното право.

Под кодификация на международното право се разбира по – точното формулиране и систематизация на нормите на международното право в областите, в които вече съществуват обширна държавна практика, прецеденти и доктрина.

Съвременната международна практика в областта на кодификацията и прогресивното развитие на международното право може да се систематизира по следния начин.

Тя протича главно в две форми – на специално свикани ad hоc рамките на международни организации. В последния случай различаваме дейност в рамките на специализирани международни организации и в сферата на Организацията на обединяващите нации.

При дейността по кодификация ad hoc дипломатическите конференции се свикват от една или няколко държави и обхващат частен въпрос.

Дейността по прогресивно развитие и кодификация на международното право е отнесена към изключителната компетенция на Общото събрание. То използва пет начина за подготвяне на проекти по кодификация и прогресивно развитие:

1/това е използването на такъв главен орган като Икономическия и социален състав, който работи чрез Комисията за правата на човека и др. органи.

2/ това е използването на специални комитети, създавани за отделен случай.

3/ възможно е използването на създадените вече комитети по специални въпроси.

4/ използва се Шести главен комитет на Общото събрание.

5/ използване на Комисията по международното право. Комисията по международното право с резолюция на Общото събрание 174 ( II ) от 21 ноември 1947г.

Комисията е най-авторитетния орган не само на Организацията на обединените нации, а и извън нея в областта на международното право.

За разлика от съда, където съдиите се избират от Общото събрание и Съвета за сигурност, изборите за Комисията се провеждат само от Общото събрание.

Наредбата допуска в състава на Комисията да се избират и граждани от държави, нечленуващи в Организацията на обединените нации.

Комисията действа на ежегодни сесии. Членовете й работят на сесии от по 12 седмици ежегодно и имат право да заемат други длъжности.

В Комисията на международното право са разработени един от най – важните проекти в международното право в последния половин век. Това са Виенската конвенция за дипломатическите отношения от 1961г., Виенската конвенция за консулските отношения от 1963г., Конвенцията за правото на международните договори от 1969г., разработват се и въпросите за международната отговорност.

В Комисията по международното право за първи път е избран гражданин на България. Проф. Александър Янков е член на Комисията от 1977г. и е преизбиран без прекъсване до настоящия момент.
Въпрос 12 Теории за взаимоотношенията на международно и вътрешно държавно право.Взаимни влияния между национално и международно право.

Международното право регулира като правило международните отношения, а вътрешното право – вътрешнодържавните отношения.

Теориите за взаимоотношение между вътрешно и международно право са производни от възгледите на различните автори върху самото международно право или върху правото въобще. Те разглеждат въпроси като субекти, обекти, източници или мястото на суверенитета на държавата в международното право.

Съществуващите теории могат да се разделят но две групи : дуалистически и монистически.

Дуализмът изхожда от предпоставката, че вътрешнодържавното право и международното право са две различни самостоятелни правни системи. Като такива те не си взаимодействат и се развиват по свои собствени закони.

Съвременните привърженици на дуализма не се придържат към крайните възгледи на свои предшественици.

Второто направление – монистическото – обосновава приоритета на едната правна система на другата. Това става, като правото въобще се разглежда като единна правна система, като едно цяло, а международното и вътрешното право се определят като негови съставни части. В зависимост от това дали водещо място заема вътрешното право или международното право, различаваме две теории : теория за примат на вътрешното право и теория за прима на международното право.

Теорията за примата на вътрешното право изхожда от суверенитета на държавата като абсолютна категория.

Теорията за примата на международното право над вътрешнодържавното се защитава от значително по-голям брой автори. Вътрешното се твори от една държава, а международното – поне от две държави.

В правната литература се е наложил терминът трансформация на нормите на международното право. Той означава изпълнение на нормите на международното право чрез издаване от държавата на вътрешноправни нормативни – законови и подзаконови актове. Това е изпълнение на международни задължения чрез наличните механизми на вътрешното право.

Трансформацията е събирателно наименование на различни юридически техники, чрез които се постига крайната цел. Една от тези техники е т.нар. отпратка. Отпращането се съдържа във вътрешното право и представлява указание, разрешение. По този начин вътрешното право разпорежда в неговата област да де прилагат нормите на международен договор. Отпратката може на бъде обща.

Освен обща или генерална отпратка съществува още и частична. Тя е налице в случаите, когато отпращането се отнася до определена част от правото.

Друг известен юридически похват е рецепцията. В този случай държавата възпроизвежда в своето вътрешно право, спазвайки съответната законодателна процедура, разпоредбите на международен акт. По този начин международният договор остава задължение на държавата като цяло, а тя възпроизвежда или реципира неговите норми в своето вътрешно право.

Влиянието на международното право върху вътрешнодържавното право протича по следните основни линии. Преди всичко международноправните норми задължават държавата като цяло, а задачата на вътрешното право е да осигури, да гарантира изпълнението на международноправните задължения.

Влиянието на вътрешното право върху международното може да се проследи на няколко нива:

1/ първо ниво, това е нивото на конституционните норми. В конституциите на значителен брой държави се съдържа нормативна уредба на външната политика на страната.

2/ вътрешното право съдържа предписания, които се отнасят до компетенции на органите, които поемат отговорност и осъществяват външнополитически функции на държавата, както и до реда за сключване на международните договори, за тяхната ратификация, изпълнение и т.н.

Вътрешното право играе много важна роля при създаване на обичайните норми на международното право. От една страна, нормите на вътрешното право / всички видове нормативни актове и съдебната практика / представляват елемент от постоянната практика, без която не може да възникне международен обичай.

От друга страна, каквато и да е тази практика и независимо от това кой я създава, субектите на вътрешното право винаги действат на основание своето право и в неговите рамки.

Вътрешното право може да оказва влияние върху международното право както пряко, така и косвено.