Встъпление хомо религиозус
Изтегляне 1.39 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Монистична гледна точка
- Дуалистична гледна точка: Съществува духовен принцип
- Бхагавадгита", или „Химнът на Блажения" (111)
- Махабхарата
| Монизъм и дуализъм
(веданта и санкхя) За изразяване на „реалното" и на „последната реалност" в индуизма се използват много термини, определения и символи. Някои от тях вървят паралелно и стоят в основата на двете главни гледни точки (даршани) - монистичната (веданта), от една страна, и дуалистичната (санкхя), от друга, макар че „последната реалност" всъщност не -се поддава на никакво дефиниране, тъй като не е нито това, нито онова, неопределеност, заложена в двойното отрицание „нети-нети" (нито-нито, тоест нито като това, нито като онова). Монистична гледна точка: Тат твам аси (Това ти си) - Ти си това. . Другояче казано, атманът (азът, егото) е тъждествен с брахмана (Себето). Атман (дишам?) - азтът, егото, индивидуалното битие, същината на „всяко" битие. Брахман - тоталност на битието, Азът, Егото, Себето. Ведантата на Шанкара (18-ти - 19-ти в.) структурира метафизическ-и именна тази монистична гледна точка, която срещаме в зародиш в упанишадите. Оттук следва и гностичното схващане, според което този, който е прозрял дълбоката тъждественост на ат-мана и брахмана, се освобождава от илюзията (ма-йя), търсеща поради невежество реалност там, където тя не съществува или може би само повърхностно съществува. Освободен от илюзията, атманът „угасва" в брахмана, към който "се присъединява". Дуалистична гледна точка: Съществува духовен принцип (пуруша) и материален принцип (пракрити). Пуруша - макар и употребяван в упанишадите в смисъл на брахман, този термин е придобил в гледната точка (даршана) на санкхя, както и в текста на епопеите (и особено в „Бхагавадгита") значение на „духовен принцип", съставен от многобройни духовни, бездействащи, неразвиващи се, неличностни, но съзнателни принципи или монади. •Пракрити - материален принцип или природа, на която са присъщи три „качества" (гуни): сатва (познание, светлина, хармония), раджас (деятелност, емоционалност, страст), тамас (инерция, невежество, тъмнина), в които „чистотата" намалява постепенно от първото към последното. Когато равновесието между тези три качества е нарушено, природата започва да еволюира и да „създава". Както вече видяхме, именно дейността на природата (пракрити) дава на душата, свързана с тялото, а не с духа {пуруша), възможност, щом осъзнае „играта" на природата, да освободи духа или безплътната душа. Именно в бхакти (вътрешното преклонение) Върховният дух, Духовният принцип се явява като теис-тична (Вишну, Шива, Кришна, Рама...) трансцендент-на фигура, като обаче си остава фундаментално и безличностно иманентен. Вероятно тъкмо това отличава бхакти, набожното преклонение, от монотеие-тичната, тотално и изключително личностна или трансличностна, но в никакъв случай безличностна вяра. При бхакти трансцендентната фигура на личния Бог, на когото набожният се уповава, е същевременно и безличностен, фундаментално иманентен Дух. „Бхагавадгита", или „Химнът на Блажения" (111) Ако съществува книга в индуистката литература „на Откровението", която би ни помогнала да вникнем в древния (средновековния) и съвременния индуизъм, да почувстваме цялата му сложност и потенциален заряд и да оценим синтетичния му характер, то това е именно „Бхагавадгита", за която вече знаем, че е сред книгите на Откровението (шрути) и представлява част от една от двете велики епопеи на Индия. • Махабхарата — „Великото (сказание за) Бхара-тите", Бхаратите са древен царски род, населявал долината на Инд, огнище на ведическата култура (на хинди Индия се нарича Бхарат). Епическа поема от около 100 000 двустишия; сюжетът проследява съперничеството между два рода— на братовчедите Пандави (синове на Панду) и Каурави (синове на Куру). Състоящо се от 18 книги, това монументално съчинение било обогатявано, и то значително, от редица „притоци"* в про- дължение на дълги векове, през които било допълвано (III в. пр. н. е. - IV в. н. е.) от бардовете на многобройни княжества в Северна Индия. Съвсем накратко, макар и това да звучл нелепо в случая, можем да „резюмираме" епопеята така: след многобройни перипетии, чиято развръзка напомня за Апокалипсиса, редът на дхармата е възстановен. „Бхагавадгита" със своите 18 глави (25 - 42 от Книга VI) заема особено място в тази творба. „Рамаяна", или „Подвигът на Рама", разказва за живота на принца-наеледник на трона Рама, който се бори с демонично горделивия Равана, цар на Ланка (Цейлон), отвлякъл съпругата му Сита; той тръгва да я търси и в края на една апокалиптична битка я освобождава от похитителя. Тук също става дума за възстановяване на дхармата, нарушена от високомерието и омразата. Тази много по-кратка (около 24 000 двустишия) епопея е създадена по същото време и почти на същото място (Северозападна Индия), както и „Махабхарата". Традицията сочи като неин автор поета и мъдреца Валмики, за когото не знаем нищо. В най-новите й части Рама е представен като превъплъщение на Вишну. Ние нямаме претенцията, че бихме могли да възпроизведем посланието на „Бхагавадгита", неизчерпаемо от гледна точка на последвалите тълкования, нито пък „духовната сладост", а вероятно и потапянето в индийското благочестие при досега с творбата; ще се ограничим с няколко скромно озаглавени цитата според три гледни точки, които произтичат от самия текст: познание, действие, преклонение. Но преди това нека се спрем на началната и финалната сцена от „Гита" (съкратено наименование на „Бхагавадгита"). Кочияшът на царската колесница разказва на царя за разговора, на който е присъствал, между Ар-джуна - един рт синовете на Пандава, и неговия бард-возач и роднина Кришна. Тема на този диалог е смущението, обхванало Арджуна в навечерието на сблъсъка с братовчедите му, прераснал в една братоубийствена война. По време на разговора Кришна напомня на Арджуна за предопределените му задължения (свадхарма) на воин, обяснява му какво означава действието, отделено от плодовете на положения труд, и доверявайки му, че е богът Кришна, (девето) въплъщение на Вишиу, разкрива йред него същността и смисъла на благочестивия отказ" от света. Убеден, поучен и „възхитен", Арджуна отива на бой не само следвайки предопределението си, но и с въодушевлението на мъдрец, въоръжен със Знанието, на целеустремен аскет (йо-гин), отрекъл се от всичко, на, благочествия, уповаващ се на бога, който не изоставя никого. Изтегляне 1.39 Mb. Сподели с приятели:
|