Взаимовръзки

По време на живота си между смъртта и ново раждане съветникът на Харун ал Рашид избира пътя през Източна и Средна Европа. Той се преражда в Средна Европа, всред средноевропейския духовен живот, като Амос Комениус.

И така ние имаме това чудно, велико, важно нещо в историческото развитие, че Харун ал Рашид се развива по-нататък, за да въведе едно културно течение от Запад към Изток, което е абстрактно, външно-сетивно; а от Изток насам Амос Комениус развива своята дейност в Трансилвания, в днешна Чехословакия, чак до Германия и след това отива в изгнание в Холандия. Който проследи живота на Амос Комениус, вижда как той изразява това от по-старото посвещение, което е развил в двореца на Харун ал Рашид, като реформатор на новата педагогика за онова време и като автор на така наречената «Пансофия». Във времето, когато е основан Съюзът на «Моравските братя», във времето когато розенкройцерството действа вече няколко столетия, когато се появява «Химическата сватба» и «Реформацията на целия свят» от Валентин Андре, Амос Комениус, този велик, знаменит дух на 17-то столетие, внася своите забележителни стремежи във всичко, което е импулсирано от същия източник.

И така, виждате три редуващи се едно след друго земни съществувания, важни земни съществувания – а от важните земни съществувания можем след това да проучим по-малко важните и сами да се насочим към разбирането на собствената карма, – така виждате три важни прераждания да се редуват едно след друго. Първо, дълбоко в Азия същата индивидуалност, явила се по-късно като Амос Комениус, приела в мистерийните школи на Азия цялата мъдрост на една древна азиатска епоха. Тя пренася тази мъдрост в следващото си прераждане, в което живее в двора на Харун ал Рашид, където се развива като велик организатор на онова, което се разцъфтява и вирее под закрилата и грижите на Харун ал Рашид. По-късно се явява отново, за да излезе насреща, така да се каже, на Бейкън от Верулам, който е прероденият Харун ал Рашид, и отново да се срещне с него всред европейската цивилизация, за да може да се осъществи това, което и двамата трябва да влеят в тази европейска цивилизация.

Това, което казвам тук, има голямо значение. Проследете само писмата, написани и изминали пътя – естествено по сложен начин, по-сложен отколкото това се случва с писмата, които днес се пишат – от привържениците на Бейкън или от хора, които по някакъв начин са стояли близо до културата на Бейкън, до привържениците на школата на Комениус, на мъдростта на Комениус. В писмата и в отговорите на писмата ще можете да видите това, което с няколко черти ви нарисувах тук на дъската /рис. стр. 18/.

Написаното в писмата, изпращани от Запад на Изток и от Изток на Запад, е живото сливане на две души, срещнали се по този начин, след като слагат основата за тази среща по времето, когато действат заедно на Изток в 8-о и 9-то столетие, като след това се съединяват за противоположна и все пак хармонична съвместна дейност.

Виждате ли, така може да се изучава историята, така узнаваме как живите човешки сили действат в историята.

Или да вземем друг случай. При особена ситуация, погледът ми се спря върху определени събития, които стават в Североизточна Франция през 8-мо и 9-то столетие, малко по-късно от времето, за което сега говорих. Там се разиграват особени събития. Това е времето, когато още не са се образували големите държави и поради тази причина станалото, засяга предимно по-малки кръгове от човечеството.

Една личност с енергичен характер притежава голямо имение точно в областта, която днес наричаме Североизточна Франция. Този мъж управлява своето имение по извънредно подреден начин, бих искал да кажа, по извънредно систематичен за тогавашното време начин. Той знае какво иска и е странна смесица от целеустремен човек и приключенска натура, така че от своето имение с по-голям или с по-малък успех извършва малки военни нападения с хора, които, както е привично тогава, се поставят на разположение като наемни войници. Това са малки войскови части, с които този човек потегля и се опитва да оплячкоса това или онова.

С такъв отряд съответният потегля от Североизточна Франция. И обстоятелствата се стичат така, че друга личност, с по-малко приключенски наклонности отколкото първата, но енергична, завладява цялото имение с всичкото имущество по време на отсъствието на собственика – днес това изглежда парадоксално, но тогава подобно нещо е можело да стане. Когато собственикът се завръща у дома си – той няма семейство, – намира, че друг собственик е завладял имението му. Събитията се развиват така, че той не може да победи новия собственик. Този е по-силен, има повече хора, повече войници. Първият не успява да го победи.

Но през онези времена не е било обичайно някой да потегли веднага за други страни, когато не преуспява в своята родина. Несъмнено тази личност е била авантюрист, но не успява да се измъкне така бързо, няма възможност за това. И заедно с група негови хора съответният става един вид крепостник в своето собствено предишно стопанство. Сега той трябва да работи като крепостник с група от онези, които заедно с него са потеглили към приключения, докато през това време му е отнето имението.

Тогава се случва, че у всички тези хора, които са станали крепостници, докато по-рано са били господарите, се създава настроение, особено враждебно на принципа на господарството, на собствеността. И през нощите в тези гористи местности се палят огньове, около които хората се събират и кроят всевъзможни планове срещу онези, които са завладели имението.

И става така, че предишният собственик, който от голям земевладелец се превръща в крепостник, става повече или по-малко роб, сега освен с работата, която е длъжен да извърши, изпълва живота си да кове планове как отново да завладее имението си. Той и неговите хора мразят онзи, който му е отнел имението.

Настъпва време, когато тези две индивидуалности минават през портата на смъртта и между смъртта и ново раждане изпитват в духовния свят всичко, което може да бъде изпитано от онова време, след което се прераждат отново в 19-то столетие. Изгубилият дом и стопанство, станал вид крепостник, даже роб, се преражда като Карл Маркс, основателя на новия социализъм. А другият, който в миналото му е отнел имението, се преражда като приятеля му Енгелс. Това, което имат да решават помежду си в миналия си земен живот, по време на дългия път между смъртта и ново раждане се превръща в стремеж да изправят причиненото един на друг.

Прочетете какво се е случило между Маркс и Енгелс, прочетете всичко, което обрисува особената духовна конфигурация на Карл Маркс, и го съпоставете с факта, че тези две индивидуалности са съществували в 8-мо, 9-то столетие, както ви го разказах. Тогава, бих могъл да кажа, върху всяко изречение на Маркс и Енгелс ще падне нова светлина и няма да изпаднете в опасност да кажете по абстрактен начин: В историята едното е причинено чрез това, другото е причинено чрез онова, а ще видите хората, които пренасят от миналото в бъдещето нещо, изглеждащо съвършено различно, но въпреки това имащо известна прилика с предишното.

В 8-то и в 9-то столетие, хората са се събирали около огъня в гората и са говорили по друг начин, различен от този, по който има основание да се говори в 19-то столетие, когато вече действа Хегел, когато всичко се урежда с диалектиката. Но опитайте се да си представите гората в Североизточна Франция в 9-то столетие. Там седят съзаклятниците, проклинащите, хулещите на техния тогавашен език. И преведете си това в математически-диалектическата форма на 19-то столетие, тогава ще имате това, което се намира при Маркс и Енгелс. Тези са нещата, извеждащи извън сензационното, което лесно може да се свърже с идеи за конкретни реинкарнационни условия и които въвеждат в разбирането на историческия живот. И човек най-добре се предпазва от заблуждения, когато не се спира на сензацията, когато не само иска да знае как стои работата с прераждането, а се стреми да разбере всичко, което в развитието на историята е свързано с щастието и нещастието, със страданието и радостта на човечеството, когато човек се стреми да разбере всичко това от повтарящите се земни съществувания на отделните хора.

Когато още живеех в Австрия, въпреки че в Австрия се намирах всред германския елемент, в мен събуждаше особен интерес една личност, която беше полски държавен представител. Считам, че мнозина от вас ще си спомнят, че често пъти съм говорил за австрийско-полския представител на държавния съвет Ото Хауснер, който действаше особено през 70-те години. Онези, които са тук от по-отдавна, ще си спомнят. И откакто в края на 70-те, началото на 80-те години отново и отново слушах и виждах Ото Хауснер в австрийския парламент, този особен човек постоянно стои пред очите ми. На едното си око носеше монокъл, с другото гледаше много умно, но така,


че с окото, което надничаше през монокъла издебваше слабостите на противниците. Когато говореше, проверяваше, дали стрелата е улучила.

При това, имаше твърде забележителни мустаци – това не исках да го опиша с такива подробности в моята автобиография. Когато говореше, можеше да придружава по странен начин това, което казваше, със своите мустаци, така че играта на тези мустаци беше твърде странно подвижна евритмия на това, което хвърляше по описания начин в лицето на насрещния депутат.

Беше интересна картина. Представете си: крайно лява, лява, средна партия, чешки клуб, след това крайно дясна партия, полски клуб.

Тук седеше Хауснер, а тук бяха всички негови противници от най-крайната левица. Там бяха всички те и най-куриозното беше, че когато Хауснер понякога беше за Австрия, по въпроса относно окупирането на Босна получаваше бурни аплодисменти от хората на левицата. Когато по-късно говореше за строежа на Албергската железница, срещаше абсолютна съпротива от страна на същите тези хора от крайната левица. И това противоречие се проявяваше при всичко, което казваше по-късно.

Обаче някои от нещата, които Ото Хауснер каза през 70-те и 80-те години като предупреждение, като пророчество, дословно се изпълниха до наши дни. Точно понастоящем имаме основание често да си припомняме това, което Ото Хауснер говореше някога.

Но едно нещо изпъкваше при Ото Хауснер във всяка негова реч и наред с други не особено важни неща в живота му, именно то ми даде подтик да проследя импулса на кармическия ход при тази личност.

Ото Хауснер почти не можеше да държи някоя реч, без между другото да отправи хвалебствия по адрес на Швейцария. Той винаги даваше Швейцария за пример на Австрия. Понеже в Швейцария три народности се понасят добре помежду си и в това понасяне са образец, той искаше също и тринадесетте австрийски народности да вземат за образец Швейцария, и тези тринадесет народности да се понасят и разбират помежду си по федерален начин, както трите народности в Швейцария. Той постоянно повтаряше това. Беше твърде забележително. Речите на Хауснер съдържаха ирония, хумор, вътрешна логика; не винаги, но често пъти той постоянно се връщаше към хвалебствията по отношение на Швейцария. Винаги можеше да се види проява на чиста симпатия; това го бодеше, той искаше да го каже. Освен това знаеше да подреди своята реч така, че всъщност никой не се сърдеше, освен група от левицата, от либералните депутати, която страшно се дразнеше. Много интересно беше човек да види как, когато беше говорил някой от депутатите на лявата либерална партия, Ото Хауснер се надигаше да държи насрещна реч и как с окото под монокъла нито за момент не отклоняваше поглед от него, като обсипваше левицата с най-невероятни оскърбления. В тази левица имаше значителни личности, но той не се спираше пред никого. И общо взето неговите гледни точки бяха винаги велики. Той беше един от най-образованите хора в австрийския парламент.

Кармата на такъв човек наистина може да ни заинтересува. Тръгнах от това, че той имаше страстта постоянно да държи хвалебствени речи за Швейцария и че веднъж в реч за германския народ и германската държава, която бе публикувана под формата на брошура, съпостави с голяма игривост, но и с гениалност всичко онова, което можеше да се каже за германската народност и против германския райх. В тази реч има нещо грандиозно пророческо, тя беше държана в началото на 80-те години, в нея германският райх бе пронизан до основи, за него беше казано всичко най-лошо, беше наречен разрушител на германската същност. И тези изречения бяха доказани. Това беше второто нещо, тази особена, бих казал, любяща омраза и мразеща любов към германската народност и към германския райх.

И третото беше как Ото Хауснер действително говореше извънредно оживено тогава, когато трябваше да бъде построен Арлбергският тунел, Арлбергската железница, пътят, който свързва Австрия с Швейцария, който трябваше да свърже Средна Европа със Западна Европа. Естествено той и тогава произнесе хвалебствията си към Швейцария, защото влакът трябваше да влезе в Швейцария. Но когато произнесе тази солена и пиперлива реч, но по действително деликатен начин, човек наистина имаше чувството, че той знае как да започва с неща, които трябва да са били заложени в него от минало земно съществуване.

По онова време навсякъде се говореше за голямото предимство, което европейската цивилизация ще има от съюза на Германия с Австрия. Тогава Ото Хауснер разви идеята в австрийския парламент – за което естествено всички други страшно се нахвърлиха върху него, – че Арлбергският път трябва да бъде построен, защото една държава, както той си представяше Австрия, съединяваща по образеца на Швейцария тринадесет народности, трябва да има избор, когато търси своите съюзници. Ако интересите ѝ диктуват, тя може да избере за съюзник Германия, а когато ѝ е необходимо, трябва да има стратегически път от Средна Европа към Запад, за да може да се съюзи с Франция. Естествено, когато това бе изказано в тогавашна Австрия, той, както се казва там, бе хубавичко нареден. Но това наистина беше една реч, поръсена по най-чудесен начин с всички подправки. Тази реч даде насоката към Запада.

И когато съпоставих тези неща, открих как индивидуалността на Ото Хауснер е преминала от Запад към Изток през Северна Швейцария по времето, когато Галус и Колумбан са минали оттам. Той е трябвало да донесе християнството. Потеглил е с хора, импулсирани от ирландското посвещение. Заедно с тях е трябвало да пренесе християнството. По пътя, приблизително в областта на днешен Елзас извънредно силно бива привлечен от древното германско езичество, привлечен от всичко, съществувало като стари спомени за боговете, като поклонение пред боговете, изображения на боговете, статуи на боговете в Елзас, в германските области и тук в Швейцария. Той приема всичко това много надълбоко.

И тогава в него се развива нещо, което от една страна бихме могли да наречем склонност към германската същност, от друга страна обаче се развива също и противната сила – чувството, че тогава би отишъл твърде далече. И това, което изживява в мощно вътрешно преобразуване, в мощна вътрешна метаморфоза, се явява след това в неговите всеобхватни възгледи. Той можеше да говори за германската народност и за германския райх както някой, който интимно е бил запознат с тези неща, но всъщност ги е приел, без да е трябвало да го стори. Тогава е трябвало да разпространява християнството. Така да се каже, той е навлязъл в тези области, без да е трябвало – това можеше да се долови от обръщенията в неговите речи – и искаше отново да се върне обратно, за да поправи тези неща. Оттам и страстта му към Швейцария, оттам и страстта за построяването на Арлбергския път. Можем дори да кажем, че и по външност – това се изразяваше в неговата фигура – той всъщност не изглеждаше като поляк. И при всеки повод Хауснер казваше, че по физически произход не е поляк, а само по цивилизация и възпитание, че в неговата кръв текат "ретскогермански" кръвни телца. От минало прераждане обаче си е донесъл склонността постоянно да гледа към една област, където някога е бил с Колумбан и свети Галус, където е искал да разпространява християнството, но е бил задържан от германското естество. Той, така да се каже, се е опитал да се роди отново в едно семейство, колкото е възможно по-малко полско и да стои далеч, но същевермено изпълнен с копнеж към това, вътре в което изцяло се е намирал в миналото.

Виждате ли, скъпи приятели, това са примери, които днес исках да представя пред вас, за да насоча вниманието ви върху това, колко чуден е пътят на кармическото развитие. Следващият път ще разгледаме повече начина, по който доброто и злото се развиват в преражданията на човека и в историческия живот. По този начин ще бъдем в състояние, тръгвайки от по-важните примери, които срещаме в историята, да можем да хвърлим светлина върху всекидневните отношения.

12 април 1924

В последните ни разглеждания тук ставаше въпрос за обсъждането на конкретни кармически връзки, което винаги се прави не за да се разказват сензации относно редуващите се земни съществувания, а за да стигнем постепенно до действително конкретно разбиране на съдбовните връзки в човешкия живот. Описах редуващите се земни съществувания така, както могат да бъдат наблюдавани при повечето исторически личности, за да си създадем понятие – което не е особено лесно – как един земен живот въздейства на друг земен живот. При това винаги трябва да се има предвид, че от Дорнахската Коледна конференция навлиза ново течение в антропософското движение. Относно това течение бих искал сега съвсем накратко да кажа няколко встъпителни думи.

Знаете, скъпи приятели, че след 1918 година в Антропософското общество имаше всякакви стремежи. Тези стремежи имаха съвсем определен произход. Когато през 1913 година бе основано Антропософското общество, касаеше се за това, изхождайки от един действително окултен основен импулс, веднъж да бъде поставен въпросът: – Ще се развива ли по-нататък Антропософското общество чрез силата в членовете си, придобита дотогава? – Това можеше да бъде проверено само чрез факта, че самият аз, ръководещ дотогава германската секция като генерален секретар, под формата в която антропософското движение съществуваше в Теософското общество, не поех в ръцете си ръководството на Антропософското общество, а исках да видя как то ще се развива от неговата собствена сила.

Виждате ли, скъпи приятели, различно би било, ако самият аз бих искал да поема ръководството на Антропософското общество, както това стана при Коледната конференция. Защото естествено Антропософското общество трябва да бъде нещо съвършено различно, когато е ръководено от самия мен, или от някой друг. И изхождайки от определени основания, Антропософското общество би могло по-добре да бъде ръководено, без самият аз, така да се каже, да трябваше да поема неговото административно ръководство. Ако биха проговорили сърцата, биха могли да станат някои неща, които в действителност не можаха да се осъществят, не бяха направени, даже бяха направени отвън срещу съпротивата на антропософите.

И стана така, че – естествено през време на войната нямаше много голяма възможност силите да се разгърнат на всички посоки – след 1918 година, бих могъл почти да кажа, че състоянието, което царуваше, бе използвано от всички възможни страни, за да бъде направено това или онова. Ако тогава бих казал, че не трябва да стават някои неща, днес щеше да се говори: – Ако беше допуснато това да стане, днес на всички страни щяхме да имаме преуспяващи предприятия. –

Затова през всички времена е било обичайно ръководителите на дадено окултно движение да оставят тези, които искат да направят нещо, да опитат как ще стане, за да могат да се създадат убеждения чрез самите факти. Този е единствено възможният начин да бъдат създавани убеждения. И това трябваше да стане също и в този случай.

И всичко случило се доведе дотам, точно от 1918-та година насам да нарасне враждебността срещу Антропософското общество така, както можахме да констатираме, и както тя същестува и до днес. Защото в 1918-та година тази враждебност още не съществуваше. Разбира се, имахме отделни врагове, но не се смущавахме от тях и нямаше нужда да се смущаваме. Но всъщност враговете израснаха като плевели от 1918-та година насам. И това предизвика днешното състояние, под влиянието на което, например ми е невъзможно да изнасям публични лекции в Германия.

Точно сега в настоящето на антропософското движение всичко това не би трябвало да бъде премълчавано. Трябва ясно да го осъзнаем, защото не можем да напредваме, ако работим с неясноти.

Експериментирани бяха различни неща. Помислете само, какви ли не експерименти бяха направени, за да бъдем в края на краищата, нека кажем, «научни», което може напълно да се разбере, имайки се предвид характерите на хората. Защо пък учени, които участват в нашето общество, да не искат да се проявят научно? Но именно това дразни противниците. Защото, когато им се каже, че това или онова може научно да се докаже, те настъпват с техните аспирации, които наричат научни, и естествено тогава изпадат в ярост. Върху това трябва да бъдем напълно наясно. Нищо не дразнеше противниците толкова много, колкото това, че се искаше да се говори върху същите теми и по същия начин, както и те самите говорят, но както винаги се казваше, с малко «внасяне» на антропософия. Именно това внасяне на «малко антропософия» предизвика пораждане на тълпи от противници.

И когато се подадем на илюзията, че бихме могли да спечелим хората от различни религиозни общества за Антропософията затова, защото отново им казваме същото, или нещо подобно, което и те казват, само като в обясненията «внасяме малко антропософия», когато се подадем на тази илюзия, много силно грешим по отношение жизнените задачи на антропософията.

Но сега във всичко, което се случи на полето на антропософията от Коледната конференция насам, трябва да се влее съвсем ново течение. И онези, които забелязаха начина, по който тук сега се представя антропософията, по който тя беше представена в Прага и в Щутгарт, ще са разбрали, че отсега нататък са налице импулси, които също и по отношение на противниците предизвикват нещо съвсем ново. Защото ако искаме да бъдем научни в обикновения смисъл на думата, както за съжаление мнозина искаха да бъдат, тогава се предполага, че е възможно да се спори с противниците. Но ако вземете сега лекциите, които бяха държани тук, лекциите, които бяха държани в Прага, в Щутгарт, можете ли да повярвате за момент, че е възможно да се касае само за това, да се спори с противниците? Самопонятно е, че не може да се спори с противниците, когато се говори за тези неща, защото как може да се спори с някого от днешната цивилизация върху това, че душата на Муавия се е преродила отново в Уодроу Уилсън!

Следователно в цялото антропософско движение сега има тенденция, която не насочва към нищо друго, освен оттук нататък най-сериозно да се спре спорът с противниците. Когато става въпрос за аргументи, и без това нищо не може да се направи. И най-после ще се разбере, че по отношение на противниците ще трябва да се касае само за отхвърляне на клеветите, неистините и лъжите. Не трябва да се подаваме на илюзията, че можем да спорим върху такива неща. Те трябва да се разпространяват чрез тяхната собствена сила и мощ. Те не могат да бъдат решавани чрез диалектика.

Именно това е, което може би точно сега все повече и повече ще бъде разбирано също и от членовете на Обществото чрез поведението на антропософското движение, каквото то съществува от Коледа насам. И поради това, Антропософското движение ще се изгражда отсега нататък така, че няма да взима под внимание нищо друго, освен това, което духовният свят иска от него.

От тази гледна точка предприех различни кармически разглеждания и онези, които присъстваха тук, или които последия път бяха на моята лекция в Щутгарт, ще си спомнят, че се опитах да покажа как индивидуалностите, които през 8-мо и 9-то столетие на нашата ера са живели в двора на Харун ал Рашид в Азия, след смъртта им са се развили в различни посоки по-нататък и в тяхното ново прераждане са играли определена роля. Във времето, което можем да наречем също епоха на 30-годишната война, малко преди това, от една страна имаме преродената индивидуалност на Харун ал Рашид в англичанина Бейкън от Верулам, а великият организатор в двора на Харун ал Рашид, живял там не като посветен, а като прераждане на древен посветен, тази индивидуалност намираме преродена в Амос Комениус. Тя живее повече в Средна Европа. Но от тези две течения всъщност много се е вляло в духовната част на по-новата цивилизация. Така близкият Ориент от след Мохамедовата епоха живее в духовната част на по-новата цивилизация от една страна в Бейкън от Верулам чрез преродения Харун ал Рашид, а от друга страна чрез неговия съветник, прероден в Амос Комениус.

Днес искаме да подчертаем, че развитието на човека не се разгръща само когато той се намира тук на Земята, а в съществената си част също и когато хората се намират в духовния свят между смъртта и ново раждане. Така че можем да кажем, че както Бейкън така и Амос Комениус, след като, така да се каже, затвърдяват арабизма в европейската цивилизация от две различни страни, след тяхната смърт навлизат в живота между смъртта и ново раждане. Както Бейкън така и Амос Комениус там имат контакт с различни души, слезли на Земята по-късно от самите тях, които умират през 17-то столетие и живеят по-нататък в духовния свят. През 19-то столетие на Земята идват души, които са били заедно с душите на Бейкън и на Амос Комениус в духовния свят от 17-то до 19-то столетие.

Някои души се събират предимно около душата на даващия тон Бейкън, а други се събират около Амос Комениус. И макар това да е повече образно казано, не трябва да забравяме, че също и в духовния свят, където хората пребивават между смъртта и ново раждане, така да се каже, съществуват ръководители и последователи – естествено при съвършено други условия. И такива индивидуалности действат не само чрез това, което са създали тук на Земята, като например съчиненията на Бейкън или съчиненията на Амос Комениус, или чрез това, което продължава да живее тук на Земята по силата на традицията, а ръководещите духове действат също и чрез това, че в душите, които изпращат долу на Земята, или с които са били заедно и които са били изпратени на Земята, те посаждат и оставят също да покълне нещо твърде особено и в духовния свят. И така между хората на 19-то столетие се намират души, които в развитието си в предземното им съществуване са станали зависими от един от двамата духове, зависими от безплътния Амос Комениус, или от безплътния Бейкън.

И понеже, както казах, все повече и повече искам да ви запозная с начина, по който кармата действа конкретно, бих искал да обърна вниманието ви върху две личности на 19-то столетие, имената на които трябва да са познати на повечето от вас, от които едната е била особено повлияна в предземния си живот от Бейкън, а другата от Амос Комениус.

Когато разгледаме Бейкън, както стои в земната цивилизация, в неговия земен живот като лорд канцлер на Англия, трябва да кажем, че е действал така, че може да се долови как зад действията му стои един посветен. Целият спор около Бейкън и Шекспир, така както се води външно от литературните историци, е нещо извънредно празно, защото се изнасят всевъзможни хубави аргументи, които трябва да покажат например, че всъщност актьорът Шекспир не е написал своите драми, а те са били написани от философа и държавния канцлер Бейкън и други подобни.

Всички, които работят с външни средства, търсят прилики в начина на мислене, намиращ се в Шекспировите драми и във философските трудове на Бейкън. Всички тези външни неща са всъщност празни, защото не достигат до същността на въпроса, тъй като истината е, че във времето, когато Бейкън, Шекспир, Яков Бьоме и още един друг са действали, е имало един посветен, който е говорил чрез четиримата. Оттук и тяхното родство, защото това, което те са дали, се дължи на един и същ източник. Естествено хората, спорещи с външни аргументи, спорят не за един посветен, стоял зад тези личности, тъй като този посветен е описан в историята, както се описва някой модерен посветен като досаден покровител. Но той не е бил само това. Във външните му действия е бил такъв, но това е била индивидуалност, от която се излъчвали извънредно големи сили и която стои зад философските трудове на Бейкън, зад драмите на Шекспир и произведенията на Яков Бьоме, а също и зад трудовете на йезуита Яков Балде. Когато вземем предвид това, при Бейкън в областа на философията трябва да виждаме вече подбудителя на едно огромно, обширно течение на епохата.

Ако искаме сега да си представим какво може да стане от една душа, която в течение на две столетия в духовния свят е била напълно под влиянието на починалия Бейкън, – това е много интересен въпрос, – трябва да насочим поглед върху начина, по който Бейкън живее след смъртта си. За разглежданията на човешката история, някога ще стане необходимо да бъдат разглеждани хората, живеещи на Земята не само до смъртта си, но и в действията им отвъд смъртта, където, ако са създали нещо значително в духовната област, те продължават по-нататък да въздействат върху душите, които слизат след това на Земята.

Естествено тези неща понякога са нещо шокиращо за хората на нашето съвремие. Така например си спомням – ще вмъкна само малко интермецо, – че веднъж стоях на гарата на един по-малък университетски германски град, стоях на вратата на гарата с познат лекар, който много се занимаваше с окултизъм. Около нас имаше много други хора. Той се разгорещи и в своя ентусиазъм ми каза с малко по-силен тон, така че стоящите наоколо можаха да чуят: Ще ви подаря биографията на Роберт Блум, но тя започва най-напред с неговата смърт. Понеже беше казано високо, стоящите наоколо бяха шокирани. Днес не може току-така да се каже на хората: Ще ви подаря биографията на един човек, но тя започва най-напред с неговата смърт.

Но освен тази двутомна биография на Роберт Блум, която започваше не с раждането, а със смъртта му, в тази насока – да се говори биографично за хората, след като са умрели, – е направено твърде малко. Обикновено се започва с раждането и се завършва със смъртта. Още не съществуват много съчинения, които да започват със смъртта.

Но за реалните събития се крие нещо извънредно важно точно в това, което човек върши след своята смърт, когато преобразените резултати от това, което е направил на Земята, предава на душите в духовния свят, души, слизащи на Земята след него. И съвсем не може да се разбере времето, следващо дадена епоха, ако не се насочи погледът също и върху тази страна на живота.

За мен ставаше въпрос да разгледам онези индивидуалности, които са около Бейкън след смъртта му. А около него се намират индивидуалности, които в следващото време се раждат като изследователи на природата, но и такива индивидуалности, които се раждат като историци. И ако разгледаме влиянието на лорд Бейкън върху тези души, виждаме как това, което е основал на Земята, материализмът, чистото изследване на сетивния свят – нали всичко останало за него е само идол, – отнесено и преведено горе в духовното, се превръща в радикалност. Така че тези души приемат в духовния свят импулси, които, след тяхното раждане, след тяхното слизане на Земята ги карат да считат за вярно само това, което е факт, който може да бъде видян със сетивата.

Сега бих искал да говоря малко популярно, но ви моля да не разбирате това популярно съвсем дословно, защото естествено тогава ще бъде извънредно лесно да се каже: Това е гротескно. Между тези души има също и такива, които според предишните си заложби, според заложбите на техните минали съществувания е трябвало да станат именно историци. Един от тях е от най-забележителните – разбирам забележителен там отвъд, още в предземния живот. Под впечатлението на импулсите, получени от лорд Бейкън всички тези души казват: – Сега вече не трябва да се пише история така, както са писали миналите историци, така че историкът да има идеи, да изследва взаимни връзки, а трябва да се изследват действителните факти. –

Сега ви питам: Какво значи да се изследва действителният факт в историята? Най-важното в историята са несъмнено намеренията на хората, които не са действителни факти. Но тези души тогава не си позволяват да изследват това, и най-малко си позволява това онази душа, която след това се явява като един от най-големите историци на 19-то столетие, Леополд фон Ранке, предземен ученик на лорд Бейкън, който се преражда именно като Леополд фон Ранке.

Ако проследим сега земния исторически път на Леополд фон Ранке, кой е всъщност неговият принцип? Принципът на Ранке като историк е, че в историята не трябва да се пише нищо друго, освен това, което може да се прочете в архивите; цялата история трябва да бъде извлечена от архивите, от преговорите на дипломатите.

Ранке, който е германски протестант, но на когото това е съвършено безразлично заради разбирането му относно действителността, работи обективно, т.е. пише историята с обективността на архивите, с такава обективност той написва историята на папите, най-добрата история на папите, която е била написана от чистата гледна точка на архивите. Когато четем Ранке, малко сме объркани, всъщност страшно объркани. Защото нещо пусто, нещо празно е да трябва да си представим този господин, стигнал до най-късна старост, но запазил своята подвижност и жизненост, заровен в архивите, съпоставяйки дипломатическите преговори. Това изобщо не е никаква действителна история. Това обаче е история, която разчита само на фактите от сетивния свят, а за историята такива са тези архиви.

И така, вземайки под внимание и извънземния живот, ние имаме възможност да разберем, защо Ранке е станал такъв?

Но когато предприемаме такива разглеждания, можем да насочим поглед също и върху Амос Комениус, как е действал върху предземната воля на душите, след това слезли на Земята. И също както Леополд фон Ранке става най-забележителният посмъртен ученик на Бейкън, така и Шлосер е най-бележитият посмъртен ученик на Амос Комениус.

А сега, когато четете историята на Шлосер, вземете цялата конструкция на изреченията му, основния му тон – навсякъде говори моралистът, онзи, който иска да завладее, да трогне душите, сърцата, който иска да говори на сърцата. Понякога това му се удава трудно, защото има една педантична черта. Той се обръща към сърцата по педантичен начин, но говори на сърцата, понеже е предземен ученик на Амос Комениус, приел е от него нещо, което се намираше в този Амос Комениус, така характерен с духовната си същност.

Помислете, че идва все пак от мохамеданизма. Той е нещо съвършено различно от духовете, присъединили се например към лорд Бейкън, но също и Амос Комениус в прераждането му като Амос Комениус живее в действителния външен свят. Той навсякъде изисква нагледност в обучението, навсякъде трябваше да има нещо образно в основата на обучението. Той изисква наблюдение, сетивното се подчертава, но по друг начин. Защото Амос Комениус същевременно е един от онези, които в епохата на 30-годишната война най-живо се придържат към убеждението за настъпването на така нареченото «хилядолетно царство». Той е този, който в своята «Пансофия» изразява велики, всеобхватни световни идеи. Той иска да действа върху възпитанието на хората чрез ударната сила. Това продължава да действа и в Шлосер, то се намираше вътре в Шлосер.

Споменавам тези два образа, Ранке и Шлосер, за да ви покажа как само тогава можем да разберем това, което се явява в човека като духовно-творческо, когато вземем под внимание именно и извънземния живот. Ние можем само тогава да го разберем, както разбрахме някои неща благодарение на това, че взехме под внимание и разгледахме повтарящите се земни съществувания.

Но в разглежданията, които направих тук пред вас в миналите часове, стана ясно, че от едно въплъщение в друго се действа по твърде забележителен начин. Тези примери, както вече казах, ги споменавам, за да можем след това да навлезем в разглеждането на начина, по който някой може да започне да размисля върху своята собствена карма. Преди да пристъпим към разглеждането на начина, по който доброто и злото действат от едно въплъщение в друго, по който действат болестите и др.п., трябва да изградим една представа как действа това, което се появява в същинския духовен живот на цивилизацията.

Трябва да призная, скъпи приятели, че една от най-интересните личности от по-новия духовен живот по отношение на нейната карма беше за мене Конрад Фердинанд Майер. Защото който разглежда Конрад Фердинанд Майер, както е живял като поета Конрад Фердинанд Майер, той вижда, че най-хубавите произведения на Конрад Фердинанд Майер почиват на това, че в човешката му конституция постоянно се проявява нещо като стремеж на аза и астралното му тяло да искат да избягат от физическото и от етерното тяло.

У Конрад Фердинанд Майер настъпват болестни състояния, стигащи до границата на разстройството на духа. Това са състояния, които само в една по-крайна форма създават това, което всъщност при него винаги съществува в начална фаза, в «статус насценди»: същинското духовно-душевно естество иска да излезе извън тялото и само тънка нишка го свързва с физическо-етерното.

В тези състояния, в които духовно-душевното само леко задържа физическо-етерното, при Конрад Фердинанд Майер се раждат най-хубавите му произведения, даже най-хубавото от неговата поезия, както и най-хубавите му кратки стихове. Можем да кажем, че най-хубавите поетични творби на Конрад Фердинанд Майер са се родили, когато се е намирал наполовина извън тялото. При Конрад Фердинанд Майер е имало твърде особено съчетание между четирите члена на човешката природа. Има действителна разлика между такава личност и един обикновен човек на съвремието. При един обикновен човек на материалистичната епоха имаме много здрава връзка на духовно-душевното с физическо-етерното. При такъв човек духовно-душевното стои дълбоко вътре във физическо-етерното, засяда напълно там вътре. При Конрад Фердинанд Майер не съществува такова нещо. При него има много нежна връзка на духовно-душевното с физическо-етерното. Да се опише душата на този човек действително принадлежи към най-интересните неща, които можем да направим по отношение на по-новото духовно развитие. Извънредно интересно е да видим как някои неща, които се явяват у Конрад Фердинанд Майер, изглеждат почти като размътено спомняне, като смътен спомен, който спомен обаче е станал нещо красиво чрез размътването. Човек постоянно има чувството, че когато Конрад Фердинанд Майер пише, той си спомня за нещо, но не точно. Той го изменя, но го изменя в нещо красиво и съвършено по форма. По един чудесен начин това може да се наблюдава във всяко отделно произведение от неговите поетически творения.

Във вътрешната карма на човека имаме нещо твърде характерно, когато е налице определено съотношение на четирите члена на човешката природа – съотношението между физическото тяло, етерното тяло, астралното тяло и аза. Можем да проследим тази странно интимна връзка в миналото на Конрад Фердинанд Майер. Първо стигаме назад до 30-годишната война. Там ми стана ясно, че при тази личност има нещо от един минал земен живот през времето на 30-годишната война. След това ми се разкри още по-предишен живот на Земята, който е протекъл преди епохата на Каролингите в миналото на италианската история.

Но при проследяване кармата на Конрад Фердинанд Майер особеното неясно очертание на неговото същество, което въпреки това се явява в такова съвършенство на формата, това неясно очертание се пренася върху изследването и тогава човек има чувството, че се обърква. Всъщност трябва да опиша тези неща наистина така, както те се разкриват. Когато се отиде обратно в миналото, в 7-мо и 8-мо столетие на италианската история, появява се чувството: – Ти навлизаш в нещо извънредно несигурно. – Човек постоянно бива отблъскван и постепенно забелязва, че това не се дължи на самия него, а се крие в самите неща, че тук в душата, в индивидуалността на Конрад Фердинанд Майер има нещо, довеждащо до объркване на самия изследовател. Защото, когато изследваме подобно нещо, постоянно трябва да се връщаме в настоящото прераждане, съответно в неотдавна изминалото, после в по-предното, след това отново – бих могъл да кажа – да спрем и отново да се върнем.

И така се получи следното: Трябва да си представите как всичко, живяло в една човешка душа в миналите ѝ прераждания, се явява в най-различни форми, в подобия, които външното наблюдение понякога съвсем не може да констатира. Вече видяхте това при други прераждания, които разгледах тук през тази седмица.

И така се стига до едно прераждане през първите християнски столетия в Италия, където душата дълго време е живяла в края на първата половина на първото християнско хилядолетие в римския двор в Равена, където първо трябва да спрем. Но тук се стига до объркване поради това, че човек трябва все пак да се запита: Какво живее в душата? В момента, когато човек се запита, за да предизвика окултното изследване: Какво е живяло в душата? нещата отново се заличават. Човек стига до изживяванията, които тази душа е имала, когато е живяла в римския двор в Равена. Човек навлиза в тези изживявания, вярва че ги има, а тогава те отново се заличават. И тогава постоянно бива довеждан обратно до живеещия в настоящето Конрад Фердинанд Майер, докато стигне до констатацията, че в този по-късен живот той сам заличава своето собствено душевно съдържание от предишния си живот. И едва след дълги усилия се установява как стоят нещата. Тогава се установява, че Конрад Фердинанд Майер, т.е. индивидуалността, живееща в него, е живяла някога в Италия в определени отношения с един папа, който изпратил тази индивидуалност заедно с други в една католическа християнска мисия в Англия. Така че тази индивидуалност, която след това става Конрад Фердинанд Майер, първо усвоява цялото чудесно чувство за формата, което може да се усвои точно в Италия в онова време, за което говорят именно изкуствата на мозайката в Италия, за което говори старата италианска живопис, която в по-голямата си част изобщо е загинала – това е престанало да съществува – и след това с една католическо-християнска мисия отива при англо-саксонците.

Един от другарите му основава епископството Кентърбъри. И това, което става в Кентърбъри, е свързано главно с това основаване. Индивидуалността, която по-късно се преражда като Конрад Фердинанд Майер, само присъства там, но тази индивидуалност е много подвижна, будна и дейна, с това предизвиква недоволството и гнева на един англо-саксонски главатар и е убита поради подстрекателство от негова страна. Това е, което първо се открива. Но през времето, когато пребивава в Англия, в душата на Конрад Фердинанд Майер има нещо, което не й позволява да се радва на живота. Тази душа има всъщност своите корени в тогавашното италианско изкуство, ако искаме да наречем това така, в италианския духовен живот. Тя не се радва при упражняването на мисионерската си дейност в Англия, но въпреки това се посвещава на тази мисионерска дейност по интензивен начин, което предизвика реакцията и убийството.

Неизпитването на радостта, това всъщност отдръпване от нещо, което върши, следвайки друг подтик на сърцето си, но което върши с всичка сила, с цялата си преданост, действа по известен начин така, че при преминаването през следващия земен живот настъпва космическо размътване на паметта. Импулсът е налице, но той не се покрива вече с някакво понятие.

И така се получава, че след това, в прераждането като Конрад Фердинанд Майер в него се проявява неопределеният импулс: Аз действах в Англия, нещо там е свързано с Кентърбъри, бях убит поради моята връзка с Кентърбъри.

В отговор на това, сега през въплъщението като Конрад Фердинанд Майер се налага външният живот. Той изучава английската история, изучава Кентърбъри, изучава това, което стои във връзка с английската история и Кентърбъри. Насреща му се изправя Томас Бекет, канцлерът на крал Хенри ІІ в 12-то столетие, особена съдба на Томас Бекет, който отначало беше всемогъщ канцлер на крал Хенри ІІ, а след това бе убит под неговото подстрекателство. Тогава в лицето на Томас Бекет, героя на Конрад Фердинанд Майер, в живота му като Конрад Фердинанд Майер, се явява неговата собствена, полузабравена съдба – имам предвид, явява се в неговото подсъзнание, – полузабравена, защото естествено аз говоря за подсъзнателното, което излиза тук наяве. И тогава описва своята собствена съдба от далечното минало, като я описва като история, разиграла се през 12-то столетие между крал Хенри ІІ и Томас Бекет от Кентърбъри, тази съдба той обрисува в своята поема «Светецът». Всичко е вярно – само че то става в подсъзнанието, което обхваща редуващите се земни съществувания, – всичко това е така, като че ли един човек в един земен живот в ранна младост изживява нещо във връзка с някакво място, което забравя; може би го е изживял във 2-та, 3-та година на своя живот, тогава е изживял нещо, което остава в подсъзнанието. По-късно се явява друга подобна съдба, споменава се мястото, това място предизвиква у съответния особена симпатия за чуждата съдба и той я чувства по-различно отколкото някой, който не влиза в идейна асоциация с това място. Както това може да се случи в земния живот, така става и в конкретния случай, който ви описвам – дейността в Кентърбъри, убийството чрез краля на Англия на една личност свързана с Кентърбъри, защото Томас Бекет е епископ на Кентърбъри. Съгласувайки тези мотиви, той описва своята собствена съдба в това, което излага.

Но с Конрад Фердинанд Майер нещата продължават по-нататък – това е интересното. След Италия той се преражда в епохата на 30-годишната война като жена, преражда се като будна, пълна с духовни интереси жена във времето на 30-годишната война и изживява някои приключения. Тази жена се омъжва за човек, който отначало взима участие във всичките вълнения и бъркотии, които съществуват през 30-годишната война, но на когото след това всички тези неща му омръзват и той се преселва в Швейцария, в Граубюнден, и заживява като един филистерски господин. Жена му обаче възприема всичко, което става в областта на Граубюнден под влиянието на отношенията през 30-годишната война.

Това отново е като покрито с един пласт, защото намиращото се в тази индивидуалност – бих могъл да кажа, – космически лесно се е забравило и въпреки това то отново изплува нагоре в изменена форма, и тогава става по-величествено, по-интензивно. И от това, което жената преживява, се ражда чудесната характеристика на «Юрг Йенач», мъжа от Граубюнден. Когато разглеждаме Конрад Фердинанд Майер във въплъщението му като Конрад Фердинанд Майер, нямаме никакво обяснение за неговата особеност, ако не можем да изследваме кармата му. Защото всъщност трябва да кажа – това е казано cum grano salis, разбира се, защото думите не подхождат напълно, – че аз, така да се каже, завиждам на хората, които без много да мислят, разбират Конрад Фердинанд Майер. Докато още не познавах неговото предишно прераждане, аз само разбрах, че всъщност не го разбирам. Защото тази чудесна завършеност на формата, вътрешната радост, изпитвана при формата, чистотата на формата, силата, мощта, която живее в «Юрг Йенач», необикновената живост на личността, живееща в «Светеца» – човек трябва да е малко повърхностен, ако вярва, че направо разбира всичко това.

Но когато се вгледаме в красивите форми, които същевременно имат нещо линейно, нещо строго, които са нарисувани и не са нарисувани, виждаме в тях да живеят мозайките от Равена. В «Светецът» живее история, която някога е била изживяна от самата индивидуалност, но над която се е разпростряла душевна мъгла, така че от душевната мъгла изниква друга форма – и когато знаем, че от душевността на жената е било възприето онова, което живее в поемата от Граубюнден «Юрг Йенач», а това, което живее като нещо атакуващо в тази граубюнденска поема, е смелчагата от 30-годишната война, малко филистерски господин, но все пак е бил смелчага. Когато знаем, че тук в душата, в особена форма живее онова, което идва от минали земни преживявания, – едва тогава започваме всъщност да разбираме. И тогава си казваме: В древни времена на човешкото развитие хората са говорили без стеснение върху начина, по който свръхземни духове са слизали на Земята, върху начина, по който земните хора са възлизали в духовния свят след смъртта, за да действат по-нататък от този духовен свят и това е нещо, което отново трябва да дойде, иначе човекът ще остане при своя мироглед на дъждовен червей. Защото това, което днес се нарича естественонаучен мироглед, е мироглед на дъждовния червей.

Всъщност хората живеят на Земята така, като че ги засяга само Земята, а не целият Космос, който действа върху Земята и живее в човека, и като че ли миналите времена не продължават да действат чрез това, че самите ние пренасяме в по-късни времена онова, което сме възприели. Да се разбере кармата, не значи да се говори някак в понятия за редуващите се земни прераждания. Да разберем кармата, означава да чувстваме в сърцата си това, което можем да чувстваме, когато виждаме как чрез човешките души в по-късните епохи се влива онова, което е съществувало в минали времена. Когато виждаме как действа кармата, човешкият живот получава съвършено друго съдържание. Стоейки в човешкия живот, ние самите се чувстваме съвършено различно.

Явява се дух като Конрад Фердинанд Майер и чувства миналите земни съществувания като основен тон вътре в своето същество, като подтонове, които прозвучават насам от минали съществувания. Ние разбираме това, което се крие тук едва тогава, когато развием разбиране за тези основни тонове. И прогресът на човечеството в духовния живот ще почива на това, че животът ще може да бъде разглеждан по този начин, че ще можем действително да проучим това, което от минали епохи на развитието на света протича чрез хората в по-късни епохи от развитието на света. Да се обясни особеността на някоя душа така, както психоаналитиците вършат това, като по наивен начин се опитват да обясняват тази особеност «от скритите провинции на душата» – на скритото можем да припишем всичко, – това ще престане да се върши и хората ще търсят действителните причини. Защото работата на психоаналитиците, които в известно отношение все пак вършат нещо действително добро, понякога напомня за някой, който чува да се казва, че в 1749 г. на знатен гражданин във Франкфурт му се родил син, който се проявил по-късно като много надарен и днес още може да се покаже мястото, където се е родил този човек, проявяващ се по-късно като Гьоте. Тогава започва да се разравя Земята, за да се търси, чрез какви изпарения са се родили неговите заложби. Така изглеждат понякога и психоаналитиците. Те ровят долу в почвата на душата, в «скритите провинции», които самите те откриват като хипотетични, докато в действителност трябва да се търси в миналите земни съществувания и в съществуванията, които се намират между смъртта и ново раждане. Там се открива разбирането за човешките души. В действителност човешките души са много по-богати и ние не бихме могли да познаем тяхното съдържание само от един единствен земен живот.

Дорнах 23 април 1924

В последно време особено много подчертавах, че историческият живот на човечеството трябва да се разглежда в непосредствена връзка с разглеждането на самия човек. Целият ни стремеж е насочен към това, да поставим човека отново в центъра на разглеждането на света. С това се постига нещо двустранно: Първо, благодарение на това изобщо става възможно разглеждане на света, защото онова, което е разпростряно в извънчовешката природа около човека, представлява само една част, определена област от света. Разглеждане на света, което се ограничава до тази област на природата, изглежда също като разглеждане на растенията, което винаги остава само при наблюдаването на корените, зелените листа и стеблата и никога не стига дотам, да види цветовете и плодовете. Такова разглеждане просто не вижда цялото растение. Бихте ли могли да си представите едно същество, което винаги се ражда и живее във времето, когато растенията израстват само до образуването на зелените листа, което никога не вижда цветовете и умира по времето, когато трябва да се покажат цветовете, и отново се ражда, когато са се появили корените и листата? Такова същество никога не би могло да познае цялото растение, то би говорило за растението като за едно същество, което има само корени и листа.

В подобно положение по отношение на цялото възприемане на света е стигнало модерното материалистично схващане. То разглежда само по-обширната основа на живота, но не и това, което израства от целостта на развитието и битието – самия човек. Нашето разглеждане на природата трябва да бъде изцяло такова, че природата да се разглежда в нейната обширност, но в разглеждането веднага да ни се яви това, от което, като че ли би трябвало тя да създаде човека сама от себе си. Благодарение на това човекът наистина се явява като микрокосмос, като концентриране на всичко, намиращо се в ширините на космоса.

Щом приложим това разглеждане върху историята, вече не сме в състояние да разглеждаме човека само така, че силите на историята да са концентрирани върху човека и да виждаме в него единно същество, а трябва да разглеждаме човека както минава през различни земни съществувания, защото в един земен живот той е свързан с по-стара епоха, в друг земен живот с по-късна епоха. И обстоятелството, че това е така, поставя човека, но сега вече цялостта на човека, индивидуалността на човека, отново в центъра на разглеждането. Това е едното, което се постига чрез такъв светоглед относно природата и историята.

Другото е, че именно когато поставим човека в центъра на разглеждането, ще бъде постигнато етически това, че известна скромност ще влезе в човешкия характер. Нескромността всъщност идва само от липсата на познание за човека. Без съмнение, от проникващо, обширно познание за човека във връзка с мировите и историческите събития няма да следва човек да се надценява, а следствието ще бъде, че човекът ще схваща себе си по-обективно. Именно ако човекът не познава себе си, в него се разрастват онези чувства, които идват от непознатото естество на неговото собствено същество. От него изникват инстинктивни емоционални пориви и тези, коренящи се в подсъзнанието инстинктивни пориви, правят човека нескромен, горд и т.н. Напротив, когато съзнанието слиза все по-дълбоко и по-дълбоко в онези области, в които човек опознава себе си както той принадлежи на ширините на вселената и на живота в редуващите се исторически събития, по един вътрешен закон ще се развие скромност. Защото приспособяването към мировото съществуване винаги предизвиква скромност, а не надменност. Всичко, което в антропософията може да бъде култивирано като действително, истинско разглеждане, изцяло има етическа страна, проявява своите етически импулси. Антропософията няма да създаде мироглед за живота, както по-новото материалистично време, което счита етиката, морала за нещо външно, а за нея етиката, моралът е нещо, което израства вътрешно от всичко онова, което се разглежда.

Така бих искал да покажа как в определени човешки същества предишни епохи се пренасят в по-късни епохи чрез самите хора. Бих искал и днес да покажа това с отделни примери. Има един, бих могъл да кажа, твърде пленяващ пример, който може да ни доведе до разглеждане на швейцарските области.

Нека насочим поглед към един човек от предихристиянското време, живял около едно столетие преди основаването на християнството, – разказвам това, което можеше да бъде намерено чрез духовнонаучно разглеждане, – една личност, която е вид надзирател на роби. Както казах, тя живееше едно столетие преди основаването на християнството като вид надзирател на роби в южните области на Европа.

Под надзирател на роби в онова време не трябва да си представяме нещо, предизвикващо при тези думи същевременно определени чувства и усещания в нас. В древността робството се е считало за нещо нормално, а във времето за което говоря тук, то беше всъщност вече значително смекчено и надзирателите на роби бяха образовани хора. Даже в онова време учители на много важни хора често са били роби, защото между робите също е имало образовани хора. Литературното образование, научното образование е било усвоявано по онова време от много от тях. Следователно когато в това отношение разглеждаме древността, трябва да си създадем по-здравословни възгледи за робството, без разбира се, ни най-малко да го защищаваме.

Ние виждме личност, чиято професия е да се занимава с разпределението на работата, с третирането на голям брой роби. И тази личност, която е извънредно любвеобилна, кротка личност, която, ако би следвала себе си, би вършила всичко за да направи живота на робите по-лек, е подчинена на сурова, груба личност. Според нашите днешни наименования бихме нарекли другата личност началник. На него трябва да се подчинява нашата личност. Чрез това се получават някои неща, пораждащи ненавист у ръководените. И тогава се установява, че когато личността, за която говоря, надзирателят на робите, минава през вратата на смъртта, през времето между смъртта и ново раждане тя е заобиколена от всички души, които са били свързани с нея като роби, когато е бил техен надзирател. Но особено силно е свързана индивидуалността на тази личност с началника, именно чрез това, че като надзирател на робите, е трябвало да следва този началник, да му се подчинява, макар и често пъти против волята си, но според нравите на онова време сред такива социални отношения. Това създава дълбока кармическа връзка. Но по-дълбока кармическа връзка създават и отношенията, съществували във физическия свят между ръководителя на робите, бихме могли да кажем, учителя на робите и самите роби.

И така, трябва да си представим, че в живота между смъртта и ново раждане се развиват по-нататъшни отношения между всичките човешки индивидуалности, за които говорих сега.

След това в 9-то християнско столетие индивидуалността на този надзирател на роби отново се ражда в Средна Европа, но като жена. Сега имаме работа с едно прераждане на надзирателя на роби като жена и понеже именно кармическите връзки са такива, като жена на онзи началник, който се преражда пак като мъж. И между двамата се развиват не твърде блестящи брачни отношения, които напълно изправят кармически създаденото от тогава, когато са били родени като надзирател на роби и началник във времето в началото на първото столетие преди християнското летоброене. Сега през 9-то християнско столетие този началник се намира в Средна Европа сред една общност, чиито граждани живеят в извънредно фамилярни отношения. Там той е вид общински чиновник, който всъщност е слуга на всички, и всички го третират като буфер.

Когато изследваме нещата, откриваме, че членовете на тази обширна община са някогашните роби, между които е била разпределяна работата и които в миналото са били ръководени и третирани по споменатия от мен начин. Следователно началникът е станал, така да се каже, слуга на всички и трябва да гледа как се изпълнява кармически голяма част от онова, което заради неговата бруталност е било направено на тези хора от надзирателя на робите.

А жена му е прероденият надзирател на роби, който, бих могъл да кажа, по определен по-тих, по-уединен начин страда от впечатленията, които сега идват от постоянно недоволния предишен началник в неговото настоящо прераждане и можем да проследим в подробности как кармата се изпълнява тук.

От друга страна обаче виждаме как тази карма не е изпълнена изцяло, не е изпълнена в нейната цялост. Изпълнява се само част от тази карма. Само това, което е станало между тези двама човека, между надзирателя на роби и неговия началник. Това кармическо отношение се изчерпва със средновековното прераждане в 9-то столетие, защото жената изплаща дълга си тук, изпитвайки върху собствената си душа бруталността на някогашния си началник, който сега е неин мъж.

Но тази жена, въплъщение на някогашния надзирател на роби, се преражда отново, преражда се така, че по-голяма част от душите, които някога са били роби и след това са били обединени в голямата община, чиято съдба следователно тази индивидуалност съизживява два пъти в земния живот, тази общност, свързана с бившия надзирател на роби и с бившата жена, сега идва на Земята като онези деца, с чието възпитание тази личност, тази индивидуалност се залавя особено задълбочено в нейното ново въплъщение. Защото това прераждане е прераждането на Песталоци. И ние виждаме, че всичко, което сега живее в Песталоци като извънредно голяма благост, като въодушевление относно възпитанието в 19-то столетие, е кармическото изпълнение по отношение на хората, с които два пъти е бил свързан по описания начин – кармическото изпълнение на онова, което е изживяно, изстрадано и изпитано в миналите въплъщения.

Това, което се явява в отделни личности, става прозрачно, застава пред душата в неговата разбираема обективност едва тогава, когато наблюдаваме как на задния фон на един настоящ земен живот се явяват миналите земни съществувания. И понякога в някой земен живот се проявяват черти на един човек, които не са свързани само с предишното въплъщение, а с още по-предното въплъщение, даже и с по-далечно въплъщение. Виждаме как в определена вътрешна духовна последователност действа заложеното в отделните въплъщения. То продължава да съществува по-нататък, когато човекът минава през земните съществувания, но също и през живота между смъртта и ново раждане.

И в това отношение особено пленяващо е разглеждането на един земен живот, какъвто е този на Конрад Фердинанд Майер, който вече разгърнах пред присъстващите тук в Дорнах преди Великденската конференция.

Конрад Фердинанд Майер е особена загадка за онзи, който вътрешно разглежда неговия живот и същевременно може да се възхищава до най-висока степен на поетическите му творения. Поетическите творения на Конрад Фердинанд Майер имат чудесен хармоничен стил в своята форма и можем да кажем, че това, което живее в Конрад Фердинанд Майер, всъщност постоянно се носи малко над земното по отношение на стила, а също и начина на мислене, усещане и чувстване. А когато се вглъбяваме в творбите на Конрад Фердинанд Майер, забелязваме как е потопен в духовна душевност, винаги готова да се откъсне от физическо-телесното. Когато разгледаме по-благородните поетически творения на Конрад Фердинанд Майер, също и съчиненията му в проза, си казваме: Тук има нещо творческо, което постоянно иска да надрасне връзката с физическото тяло. То се е изразява чрез това, че Конрад Фердинанд Майер в своето въплъщение като Конрад Фердинанд Майер фактически трябва да изживее болестни състояния, при които душевно-духовното се отделяше от физическо-телесното до много висока степен, така че се явяват налудничави състояния, или състояния, подобни на умопомрачение. Забележителното е, че най-хубавите неща са създадени от него в такова състояние на отделяне на духовно-душевното от физическо-телесното.

Но когато се опитаме да изследваме кармическите връзки през земния живот на Конрад Фердинанд Майер, се объркваме. Не можем да се оправим веднага, когато искаме да проследим нишката, свързваща сегашната инкарнация на Конрад Фердинанд Майер с предишните му инкарнации. Първо сме пренесени в 6-то столетие след Р. Хр., но после отново биваме отхвърляни обратно в 19-то столетие във въплъщението като Конрад Фердинанд Майер, защото при наблюдението самите неща ни насочват, съблазняват ни да се заблудим. Трябва само добре да си представите как действителният стремеж за познание в тази област среща извънредно големи трудности. Който се задоволява с фантастични неща, за него е много лесно да стъкми нещо за себе си. Но който не се задоволява с фантазии в тази област, а със своето изследване, фактически прониква до онази точка, където намира, че нагласата на душата му е подходяща за изследването. За него не е лесно, когато проследява нещата, особено при такава сложна индивидуалност, каквато ни се представя в Конрад Фердинанд Майер. И при изследването на кармическите връзки през няколко земни съществувания не получаваме никаква особено голяма помощ, когато насочваме погледа си върху много по-значимите неща. Това, което е най-очебийно при човека, което възприемаме когато срещнем човека или научаваме от историята нещо за него, той го е получил всъщност предимно от земната околна среда. Като човек сме продукт на заобикалящата ни земна среда много повече, отколкото си мислим. Чрез възпитанието приемаме онова, което се намира в заобикалящия ни земен свят. Едва когато съзрем и схванем по-деликатните, по-интимните черти на даден човек, когато конкретно схванем тези черти, те ни отвеждат през живота между смъртта и ново раждане обратно в миналия живот.

А за такова разглеждане може да бъде по-важен начинът, по който разглеждаме жестовете на човека, постоянните навици, отколкото разглеждането на онова, което той върши например като знаменита личност. Начинът, по който някой държи нещо, или по който по навик отговаря на нещо – не това, което отговаря, а как отговаря, като например, че първо винаги отхвърля и едва когато не може вече по друг начин, се съгласява, или с добродушие хвали нещо и т.н. и т.н., – такива черти са най-важното и когато специално ги вземем под внимание, те застават в центъра на разглежданията и от тях израстват много неща. Трябва да разглеждаме начина как някой хваща нещо, как прави това съвсем обективно, дали го изработва художествено, тогава нещата не остават при разглеждането на жестовете, а около жестовете се изгражда образът на един друг човек.

Може да се случи следното. Има хора, които имат навик, да речем, преди да започнат някаква работа да движат ръцете си по определен начин. Познавах хора, които не можеха да вършат никаква работа, без първо да съберат ръцете си. Нека си представим един такъв жест съвсем обективно, но с вътрешно художествено чувство, така че той пластично да застане пред нас, след което да отделим вниманието си от човека, правещ този жест. Но този жест не остава сам. Той се превръща и израства в друга форма. И когато пристъпим към тази форма, тогава тази форма, този образ се превръща в нещо, което най-малкото сочи към нещо в миналото въплъщение или в още по-миналото въплъщение. При това може да се разбере, че този жест се прилага към предмет, който още съвсем не е съществувал в миналото въплъщение – да речем, – към вземане в ръце на книга или нещо подобно. Но в живота трябва да имаме предвид такъв вид жестове или такъв вид навици, за да можем да се върнем обратно.

При индивидуалност като тази на Конрад Фердинанд Майер важното е, че тя твори с определена наклонност – искам точно да го изразя – да освобождава духовно-душевното си естество от физическо-телесното. Това е една опорна точка, но от друга страна е нещо, което лесно може да въведе в заблуждение.

А сега да се пренесем в 6-то столетие. Отначало имаме чувството, че той трябва да се намира тук. И ние намираме една личност, живяла в Италия, която е минала през различни съдбовни моменти в онова въплъщение и е живяла там с един вид двойна природа, от една страна с извънредно голямо въодушевление отдадена на това, което за нас, живеещите по-късно почти се е изгубило във външния свят, което обаче е съществувало в едно величествено развитие на изкуството и което можем да видим още в изкуството на мозайката. В това развитие на изкуството в Италия, в края на 5-то, началото на 6-то столетие, е живяла тази личност, на която се натъкваме в началото. Така се представят първо нещата.

Но сега цялата картина отново се затъмнява и сме отхвърлени обратно в живота на Конрад Фердинанд Майер. И тъмнината, която виждаме при разглеждането на човека от 6-то столетие, озарява сега образа на Конрад Фердинанд Майер в 19-то столетие. И ние сме заставени отново да насочим поглед върху това, което Конрад Фердинанд Майер върши в 19-то столетие.

Насочени сме към това, че в своя разказ «Светецът» той обрисува Томас Бекет, канцлера на Хенри ІІ, крал на Англия. Имаме чувството, че това е извънредно важно. Ние имаме също чувството, че впечатлението от това минало съществуване ни тласка точно към това действие на Конрад Фердинанд Майер. Но сега отново сме отблъснати обратно към 6-то столетие и този факт не ни дава никакво обяснение там. И така често пъти сме тласкани насам-натам между тези две прераждания, между съмнителното въплъщение в 6-то столетие и въплъщението като Конрад Фердинанд Майер, докато най-после откриваме, че разказът за Томас Бекет се е родил в Конрад Фердинанд Майер, защото цялата история има нещо подобно с това, което самият той е изживял в 6-то столетие, когато е отишъл от Италия в Англия като член на католическа мисия, изпратена от папа Григорий. Тук намираме втората същност от двойната природа на Конрад Фердинанд Майер, лежаща в миналото му прераждане. В миналото прераждане през 6-то столетие от една страна е бил въодушевен почитател на всичко, което се е намирало в такова изкуство, което след това е преминало в изкуството на мозайката. Оттам е и неговият всеобхватен талант за формата. Но от друга страна е бил въодушевен представител на католицизма и поради тази причина взима участие в тази мисия. Членовете на мисията основават Кентърбъри, мястото, където след това е изградено епископството Кентърбъри.

Индивидуалността, която след това живя като Конрад Фердинанд Майер в 19-то столетие, е била убита в миналото си въплъщение от един англосаксонски главатар, при обстоятелства, които са извънредно интересни. Нещо юридически-клеветническо и дребнаво, скалъпено по груб начин се намира в това, което се разиграва някога при убийството на тази индивидуалност.

Знаете, скъпи приятели, че когато в кръга на нашето внимание, също и в обикновения земен живот настъпи нещо, което, да кажем, прозвучи по-особено, например веднъж чуваме едно име, – може да не обурнем силно внимание на това, – по-късно във връзка с това име може да се появи цял сбор от идейни асоциации. Но чрез особените обстоятелства, при които този член на католическа мисия в Англия е свързан с това, което по-късно става епископство от Кентърбъри, понеже градът Кентърбъри е бил основан от тази мисия, всичко това продължава да живее по-нататък, живее всъщност по-нататък в звука на името Кентърбъри. И така вътрешният звук на това име Кентърбъри отново оживява във въплъщението като Конрад Фердинанд Майер.

Чрез това Конрад Фердинанд Майер по асоциация бе доведен до Томас Бекет, лордканцлера от Кентърбъри, който беше канцлер на Хенри ІІ от династията на Плантагенетите убит по рафиниран начин. След като първо е фаворит, след това, понеже не се съгласява с определени условия на Хенри ІІ, той е убит по заповед на Хенри ІІ. Тези подобни-неподобни съдби водят дотам, че онова, което Конрад Фердинанд Майер изпитва върху собственото си тяло в едно минало въплъщение в 6-то столетие, далече от неговото тогавашно отечество, той го разказва като история, в която описва съвсем други образи.

Но помислете само, колко интересно е това! Когато човек го разбере, вече не е тласкан насам-натам. Tогава се вижда как точно поради това, че Конрад Фердинанд Майер също и в 19-то столетие притежава един вид двойна природа, духовно-душевното му естество лесно се отделя от физическо-телесното. Понеже в него живее двойна природа, на мястото на това, което е изживяно в реалността, се поставя нещо друго, което е само подобно на изживяното, както често пъти образите се изменят във фантазията на хората. В обикновената фантазия на човека в течение на земния живот, образите се изменят така, че фантазията твори свободно. В течение на земните съществувания нещата се изменят така, че друго историческо събитие, имащо нещо общо със съответното само по отношение на образното естество, се поставя на мястото на действителното събитие.

Сега тази индивидуалност, която е изпитала това и то е останало у нея – продължаващо да действа през две съществувания между смъртта и ново раждане, като след това се явява в разказа «Светецът» – тази индивидуалност се преражда по-късно, а именно по време на 30-годишната война, но сега като жена. Достатъчно е само да си спомним, какви хаотични състояния са съществували навсякъде по време на 30-годишната война в Средна Европа, за да почувстваме какво е изпитала в душата си една нежно чувстваща жена, която преживява хаотичните състояния през времето на тази война. Тази жена се омъжва за еснафски, педантичен, тесногръд човек, който не можеда издържи в по-късна Германия и се преселва в Швейцария, в Граубюнден, намирайки едно ново отечество. Той оставя всъщност на жена си да се грижи за дома. Самият той повече бездейства. Обаче жената можеше да наблюдава много неща. Върху нейната душа действат дори особените, простиращи се назад в историята традиционни отношения в Граубюнден. И изживяните реални опитности в тази женска душа, оцветени, нюансирани от преживяванията с ограничения тесногръд мъж, проникват от своя страна в дълбочината на индивидуалността и продължават да живят по-нататък през живота между смъртта и ново раждане. Ние имаме работа с въплъщение през 6-то столетие като жена през време на 30-годишната война на онзи, който по-късно е Конрад Фердинанд Майер. Тази индивидуалност отново оживява в Конрад Фердинанд Майер. И това, което някога е изживяно от жената, по фантастичен начин бива преобразено в разказа «Юрг Йенач», написан от Конрад Фердинанд Майер.

Така в душата именно на личността Конрад Фердинанд Майер, имаме нещо продължаващо да действа, съставено от подробности на миналите въплъщения. Обаче това, което се явява като завършена в себе си индивидуалност, която откриваме, разглеждайки литературните творби на Конрад Фердинанд Майер, – понеже там се изявява именно в рязко очертани форми като художник, когото съвсем определено можем да охарактеризираме, защото се изразява именно в конкретни форми, – точно това заблуждава, защото от тези ясно очертани форми човек веднага бива насочен към неустойчивата, двойствена човешка същност.

Който разглежда само поета Конрад Фердинанд Майер, само знаменитата личност, създала творбите, положително не ще стигне дотам да узнае нещо за миналите въплъщения на тази личност. За да се постигне това, трябва да насочим погледа от неговите поетически творения върху човешкото в него и тогава зад картината се появява онова, което представлява формите на миналите въплъщения.

Колкото и парадоксално да изглежда това за съвременния човек, човешкият живот може да бъде задълбочен само тогава, когато го задълбочаваме по този начин, като историческото, това външно историческо, което днес често наричаме история, насочим към разглеждането на човека в историята. Обаче той не може да се разглежда като принадлежащ само на една епоха, като живеещ само в един земен живот, а трябва да се разглежда само като се наблюдава как индивидуалността преминава от един земен живот в друг и как след това действа в междинното време, в живота между смъртта и ново раждане, преобразявайки точно онова, което през земния живот се проявява повече в подсъзнанието, което обаче напълно е свързано с действителното образуване на човешката съдба. Защото изграждането на човешката съдба не протича в това, което е ясно в интелекта, а протича в това, което живее и твори в подсъзнанието.

Бих искал да насоча вниманието ви върху още един пример на такова действие, преминаващо в историята чрез човешките индивидуалности. В първото столетие, или около 100 години след раждането на християнството имаме в лицето на Тацит извънредно знаменит римски писател.

Освен в други съчинения, Тацит е показал и в своята «Германия» как е умеел да пише в извънредно точен, сбит стил, как предава историческите факти, географските описания в чудесно закръглени изречения, действащи като истински епиграми.

Можем също да си спомним, че той, великият светски човек, който всъщност знае всичко, което тогава се е считало за заслужаващо да се знае, който е живял едно столетие след основаването на християнството, споменава за Христос само мимоходом като за някого, когото юдеите са разпънали на кръста, което обаче няма никакво особено значение. И въпреки това Тацит фактически е един от най-великите римляни.

С Тацит е била сприятелена онази личност, която е позната в историята като Плиний Младши, написал много писма и възхищавал се много от стила на Тацит, така че този Плиний Младши, който сам е бил писател, се е отдавал изцяло на това възхищение към Тацит.

А сега да разгледаме първо Плиний Младши. Този Плиний Младши естествено минава през вратата на смъртта, минава през живота между смъртта и ново раждане и се преражда отново в 11-то следхристиянско столетие като княгиня от семейството Тусчия в Италия, която се омъжва за един княз от Средна Европа, чиито земи са били заграбени от Хайнрих Черния от франкско-салската царска фамилия и който иска отново да намери здрава почва в Италия. Беатриче притежава замъка Каноса, където по-късно Хайнрих ІV, приемникът на Хайнрих ІІІ, Черния, трябва да извърши знаменитото си покаяние пред папа Григорий.

Маркграфинята Беатриче била извънредно активна личност, интересуваща се от всичко, което се разиграва там. Тя е трябвало особено много да се интересува, защото мъжът ѝ, Готфрид, още преди да се ожени за нея, бил изгонен от Елзас от Хайнрих Черния. Дошъл в Италия, той се оженва за Беатриче, но продължава да бъде преследван от Хайнрих ІІІ, Черния. Хайнрих бил твърде властен господар, който сваля един след друг своите князе и съседните главатари, върши каквото си иска, не се задоволява веднъж да изгони някой, а прави това и втори път, ако изгоненият се е настанил някъде. Това е, както казах, твърде властолюбив господар, един господар от голям формат в Средновековието. И когато Годфрид вече се бил настанил в Тусция, той отново първо го изгонва и след това отвежда маркграфинята със себе си в Германия.

Чрез това към внимателното наблюдение на италианските отношения от страна на Беатриче се присъединява наблюдението на германските отношения. Така че в тази жена имаме много представителна личност от онова време, остро наблюдаваща, извънредно активна, енергична жена, която обаче същевременно има голямо сърце и голяма далновидност.

Когато Хайнрих ІV трябва да предприеме своето пътешествие за покаяние в Каноса, дъщерята на Беатриче Матилда, е собственичка на Каноса. Тя, която се намира в много добри отношения с майка си, съединява в себе си всички качества на майка си и всъщност е още по-превъзходна жена. Това са две извънредно симпатични жени, дълбоко заинтересувани от всичко, случващо се там под царуването на Хайнрих ІІІ и на Хайнрих ІV.

Когато се задълбочим в това, откриваме нещо забележително: Маркграфинята Беатриче е прероденият Плиний Младши, а дъщеря ѝ Матилда е прероденият Тацит. Намираме следователно Тацит, който описва историята в древни времена – нали на жената, когато е велика, е свойствено именно наблюдението, – ние намираме Тацит като наблюдател на историята в голям мащаб, като участник, непосредствен участник в историята, защото Матилда е именно собственичката на Каноса и там се разиграва цялата сцена, – нещо, чрез което се решават извънредно много неща в Средновековието. Сега в това прераждане ние го намираме като наблюдател на историята.

Тези две личности, дъщеря и майка, вътрешно много се срастват една с друга, и тяхната професия на писатели от миналото ги дарява със способността да схванат в подсъзнанието си историческите събития с цялата им интензивност и с това инстинктивно много силно да се свържат с развитието на света, както в природата така и в историческия живот.

В по-късно време става следното. Ние виждаме Плиний Младши, който в Средновековието е прероден като маркграфиня Беатриче, отново прероден в 19-то столетие в романтична среда, в романтично обкръжение как приема всичко романтично, не бихме казали с въодушевление, но с голяма естетическа наслада. Ние го виждаме как първоначално стои във всичко романтично, от една страна свързан с тази романтика, а от друга получил чрез роднинството учен стил. Той се вживява в един учен стил – имам предвид един изучен писателски стил, а не стил на живота, – но този стил не подхожда на неговата природа. Той постоянно гледа да се освободи от него, иска да го отхвърли.

Тази личност, която следователно е прероденият Плиний Младши, преродената маркграфиня Беатриче, както съдбата налага именно нещата, веднъж отива на посещение у някого, разлиства отворена на масата книга написана на английски език и извънредно силно бива завладяна от стила ѝ. В този момент чувства: Моят стил, който придобих от физическите си родственици, не ми допада. Този е моят стил, този е стилът, от който се нуждая, на него трябва да се възхищавам, него трябва да усвоя.

Той става писател, става подражател на този стил – естествено не педантичен подражател, а художествен подражател в най-добрия смисъл на думата, става подражател на този стил в естетично-художествен смисъл.

Отворената на масата книга, която довежда личността дотам, да изчете колкото е възможно повече от това, което успява да намери от нейния автор, е «Representative Men» /Забележителни мъже/ от Емерсон. И съответният усвоява нейния стил, превежда веднага две части, става извънредно голям почитател на Емерсон и не се помирява, докато не среща нейния автор също и в живота.

Ние имаме работа с едната личност, която чрез възхищението си към другата личност намира себе си, открива собствения си стил, а прероденият Плиний Младши и преродената маркграфиня Беатриче е Херман Грим. В лицето на Емерсон имаме работа с преродения Тацит, и преродената маркграфиня Матилда.

И ето отново, в неговото възхищение към писателя Емерсон и в начина, по който Херман Грим среща Емерсон, намираме отношението на по-младия Плиний спрямо Тацит. Бих могъл да кажа, че във всяко изречение, което Херман Грим написва оттогава, можем отново да видим как възкръсва това старо отношение между Плиний Младши и Тацит. И ние виждаме възхищението, което Плиний Младши изпитва към Тацит отново да излиза на преден план, можем да кажем, като напълно съвпада с възхищението, което Херман Грим храни към Емерсон.

И едва сега ще разберем в какво се състои великият стил на Емерсон, ще разберем как Емерсон отново изживява по особен начин и проявява онова, което е свойствено за изживяването на Тацит. Как работи Емерсон? Хората, които посещавали Емерсон, откриват как работи. Той стои в стая с много столове и много маси. Навсякъде са отворени книги, Емерсон се движи между тях. Отвреме навреме прочита по някое изречение, обмисля го и с голям размах образува от него велики епиграматически изречения. Така създава своите книги. И в картинен образ имаме точно това, което самият Тацит прави в живота си. Което Тацит възприема от живота, както той се е движел навсякъде, Емерсон от своя страна го намира в книгите. Всичко оживява отново.

И ние имаме непобедим стремеж у Херман Грим да стигне до Емерсон. Самата съдба го довежда при книгата «Забележителни мъже». В нея веднага вижда: Така трябва да пишеш ти, това е твоят стил. Както казах, той има един изучен стил от чичо си Якоб Грим, от баща си Вилхелм Грим. Изоставя този стил. Съдбата го довежда до съвършено друг стил.

И ние виждаме как историческите интереси на Херман Грим, който има определено вътрешно душевно отношение към Германия, свързано с дълбок интерес към Италия, изплуват в съдържанието на съчиненията на Херман Грим.

Това са факти, показващи ни как стават такива неща. И кое води до такива неща? Ето, виждате ли, касае се за това да получим една представа, около която нещата да кристализират. Първо бе образувана представата за Херман Грим, който отваря книгата на Емерсон «Забележителни мъже». Херман Грим чете по твърде особен начин. Херман Грим прочита нещо и веднага се дръпва назад от прочетеното. Той положително и този път е сторил това, защото този жест се получава, като че ли би искал изречение по изречение да глътне прочетеното. Този вътрешен жест на поглъщане на изреченията е онова, което можа да доведе от Херман Грим до неговите минали въплъщения. А разхождането пред разтворените книги и малко вцепенената римска стойка, в която Херман Грим го вижда за първи път, когато се срещат в Италия, това е, което от своя страна води от Емерсон до Тацит. Човек трябва да има пластично наблюдение, за да проследи тези неща.

И вижте, скъпи приятели, това трябваше отново с един пример да ви скицира как трябва да бъдат задълбочавани историческите разглеждания. И такова задълбочаване трябва вече да се появи всред нас. Защото тези неща трябва да бъдат резултат на онзи импулс, който трябва да навлезе в нашето Антропософско общество чрез Коледната конференция. В бъдеще ние мъжествено и смело трябва да вървим към разглеждане на великите духовни отношения, трябва да застанем там, където действително се разглеждат духовните взаимовръзки. За целта се нуждаем преди всичко от сериозност, сериозност в отношението ни към антропософския живот.

И тази сериозност ще се влее в Антропософското общество, когато онези, които искат да направят нещо за него, все повече и повече вземат под внимание това, което сега всяка седмица се изпраща в кръжоците на всички наши антропософи, което се съдържа в приложените към списанието «Гьотеанум» «Съобщения». Тези съобщения описват как в смисъла на Коледната конференция бихме могли да си представим, че в клоновете, в събранията на членовете се работи, учи, действа и те ни описват също и онова, което става. Нали носят наименованието: «Какво става в антропософското общество». И тези съобщения искат да разлеят общо мислене над цялото Антропософско общество, обща атмосфера да лъха над хилядите антропософи. Когато живеем в такава обща атмосфера, когато разберем какво означава, че «антропософските ръководни принципи» трябва да станат мисловни импулси и че чрез това Гьотеанумът реално трябва да бъде поставен в центъра чрез инициативата на езотерическия президиум – от мен постоянно се подчертава, че сега имаме работа с един президиум, който схваща своята дейност като инаугуриране, разкриване и втъкаване на езотеричното в работата, – когато правилно го разберем, тогава това, което трябва да тече в антропософското движение, по правилен начин ще бъде носено от него по-нататък. Защото антропософското движение и Антропософското общество трябва да станат едно. Антропософското общество изцяло трябва да приеме антропософските задачи за свои.

И можем вече да кажем: Когато ще имаме това общо нещо, което действа като общо мислене, то ще бъде в състояние да носи също и действително духовно всеобхватни и обширни познания. Тогава обаче в Антропософското общество ще живее една сила, която всъщност би трябвало вече да живее в него, защото новото развитие на цивилизацията, ако не иска напълно да изпадне в упадък, се нуждае от мощен подем.

Може да изглежда парадоксално онова, което трябва да се каже относно редуващите се земни съществувания от този или онзи, – който наблюдава точно, който обръща внимание даже и на стъпките, които правят хората, за които се говори при такива повтарящи се земни съществувания, вече ще разбере колко реално е обосновано това, което се изнася в това отношение и как може да се проникне в действителността на живота и в творческата работа на богове и хора, когато се стараем с духовен поглед да обгърнем по този начин духовните сили.

Това, скъпи приятели, бих искал да поставя пред сърцето ви, бих искал да потопя в сърцата ви и бих искал да го вземете със себе си като чувство от Великденското празнуване. Тогава Великденското тържество ще стане нещо като опресняване на Коледното тържество. Ако това Коледно тържество трябва да действа по правилен начин, трябва всъщност да бъде опреснено, като че ли е настоящо, чрез всичко онова, което се развива от него.

Нека от това Коледно тържесто се развиват много неща във все по-нататъшно обновление. И нека се развиват преди всичко чрез истински, сърцати души, смели души на антропософи, стоящи в живота като представители на антропософското дело. Когато от организираните от нас прояви все повече и повече расте смелостта в душите, в сърцата на нашите антропософски приятели, тогава най-после ще израсне и това, от което се нуждаем – като тялото – в Антропософското общество за антропософската душа смело внасяне в света на откровението на духа, необходимо за по-нататъшното развитие на хората в настъпилата светла епоха, която следва след изтичането на Кали-Юга. Ако се почувстваме с това съзнание, от него ще действаме също така смело. И нека всяка една от нашите организирани прояви бъде енергизиране на такава смелост. Нека то бъде такова, благодарение на това, че действително сме в състояние да схващаме сериозно това, което изглежда парадоксално и глупаво за онези, които в много отношения днес дават тон на живота. Но което е давало тон в определено време, много пъти бързо е било замествано от това, което е било подтискано преди. Нека от признаването на историята, свързано с напредъка на човешкия живот, да се породи именно смелостта на антропософската деятелност, необходима за по-нататъшния прогрес на цивилизацията на човечеството.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах 24 април 1924

Който насочи поглед към редуващите се епохи от развитието на човечеството, ще види, че в човешката история са настъпили големи промени в начина на мислене и чувстване, във всички възгледи и схващания за живота. Без съмнение, миналото не предизвиква такова дълбоко впечатление в човека, както това, което следва да се случи, което ще трябва да бъде създадено в бъдеще. Но който с необходимата задълбоченост разбира как душите на хората са се променили в течение на земното развитие, няма да отстъпи уплашен и ще приеме като нещо необходимо промяната в душевността си, водеща го до разбирането не само на едния земен живот, разглеждайки един или друг човек, а на поредица от земни съществувания, доколкото те могат да бъдат прозряни.

Мисля, че при примери, като тези, за които говорихме последния път – Конрад Фердинанд Майер, Песталоци и др., може да се види как чисто човешкото разбиране на дадена личност и любовта към нея могат да нараснат, когато разглеждаме последния земен живот на фона на това, от което именно е дошъл този последен земен живот.

За да стигнем до истинската плодотворност на тези неща, бих искал още веднъж да се върна към въпроса, който вече засегнах пред мнозина от присъстващите тук. Това е въпросът, изникващ от факта, че именно при духовнонаучните разглеждания често пъти трябва да се говори, че в древни времена е имало посветени личности, надарени с ясновиждане, личности, които са могли да съобщават събитията от духовния свят, следователно са били посветени. От това може да изникне въпросът: Къде живеят тези посветени в наше време? Как стои въпросът с тяхното прераждане?

За да отговорим на този въпрос, е извънредно необходимо да обърнем внимание колко e различен един следващ земен живот от предишен земен живот по отношение на знанието и познанието; колко различни могат да бъдат два последователни земни живота също и по отношение на други прояви на човешката душа. Когато във времето, в което човек прекарва между смъртта и ново раждане, наближи моментът да слезе на Земята, за да се свърже с физическо-етерния организъм, в него стават много неща. Вярно е, че насоката към семейството, народа и др.п.. отдавна е определена, но решението да се извърши тази извънредно голяма промяна в съществуването от духовно-душевния свят във физическия свят, налага извънредно много неща. Защото трябва само да помислите, скъпи приятели, това не е така, както става тук на Земята, където всъщност, когато човек измине своя нормален живот, постепенно отслабва и според опитностите, които е имал на Земята, сам допринася за решението да приеме друга форма на живота при преминаването през вратата на смъртта