Възстановеният рай Дейвид Чилтън Съдържание
Изтегляне 1.01 Mb.
|
Свързани:
If-You-Meet-Buddha Kill-Him Iliyan-Kuzmanov BG Gift, Неделята-като-белег-на-звяра, the church that is left behind1, Gotov li si, 26 Enz faktor, Smisalat-na-Jiviota, Вавилон Велики, Danail-Krushkin, dni na vazdaianie
| Предназначение
Йоан написва Откровение до седемте важни църкви в Мала Азия, и от тях то се разпространява навсякъде. Мала Азия е била важна, защото култът на поклонението пред Цезаря е разглеждан най-подробно в пророчеството – а Мала Азия е била основен център на поклонението пред Цезаря. “Надпис след надпис свидетелствуват за вярността на градовете към Империята. В Ефес, Смирна, Пергам, и всъщност в цялата провинция Църквата е срещала противодействието на империализма, който е бил популярен и патриотичен, и е носел характера на религия. Никъде култът към Цезаря не е бил по-популярен, отколкото в Азия” (H. B. Swete, Commentary on Revelation [Kregel, 1977], p. lxxxix). След смъртта на Юлий Цезар (29 пр. Хр.) в Ефес бива изграден храм, почитащ го като divus (бог). Цезарите след него не чакат смъртта да им донесе такива почести, и започвайки от Октавиан, утвърждават своята собствена божественост, изявявайки своите божествени титли в храмове и на монети, особено в градовете на Азия. Октавиан променя името си на Август, название за върховно величие, достойнство и благоговение. Наричан е Божий Син, и като божествено-човешки посредник между небето и земята принася жертви на боговете. Той бива навсякъде приветствуван като Спасител на света, и надписите върху неговите монети са откровено месиански – като тяхното послание обявява, както пише Етелберт Щауфер, че “спасението не може да се намери в никой друг, освен в Август, и няма друго име, дадено на хората, чрез което да се спасят” (E. Stauffer, Christ and the Caesars [Westminster, 1955], p. 88). Това поведение е обичайно за всички Цезари. Цезар е Бог; Цезар е Спасител; Цезар е единственият Господ. И те си присвояват не само имената, но също и правата на божества. Облагат с данъци и конфискуват собственост по своя воля, вземат съпругите (и съпрузите) на гражданите за свое собствено удоволствие, причиняват недостиг на храна, упражняват власт над живота и над смъртта над своите поданици, и като цяло се опитват да управляват всяка страна от живота в Империята. Философията на Цезарите може да бъде обобщена в един израз, който бива използван все повече с течение на времето: Цезар е Господ! Това е бил основният проблем между Рим и християните: Кой е Господ? Франсис Шефър посочва: “Нека не забравяме защо християните са били убивани. Те не са били убивани, защото са се покланяли на Исус. . . . никой не го е било грижа кой на кого се покланя, докато поклонникът не нарушава единството на държавата, съсредоточено в официалното поклонение пред Цезаря. Причината християните да бъдат убивани е защото са били бунтовници. . . . покланяли са се на Исус като Бог и са се покланяли само на безграничния личностен Бог. Цезарите не са можели да толерират това поклонение само на единия Бог. То е било смятано за държавна измяна” (Francis Schaeffer, How Shall We Than Live? [Revell, 1976], p. 24). За Рим, целта на всеки истински морал и набожност е била подчинението на всички неща пред Държавата; религиозният, набожен човек е този, който за всяко нещо в своя живот признава централното място на Рим. Р. Дж. Ръшдуни отбелязва, че “рамката за религиозните и семейни дела на благочестие е била самият Рим, централната и най-свещена общност. Рим строго е контролирал всички права на сдружаване, събрания, религиозни събития, клубове и улични събирания, и не е търпял никакво възможно съперничество на своята централност. . . . Само държавата е можела да организира; гражданите не са можели, без да бъдат обвинени в заговор. Само на това основание силно организираната християнска Църква е била обида и оскръбление към държавата, и нелегална организация, която веднага бива заподозряна в заговор” (R. J. Rushdoony, The One and Many [Thoburn Press, 1978], pp. 92f.). Свидетелството на апостолите и на ранната Църква не е нищо друго освен обявяване на война срещу претенциите на Римската държава. Йоан твърди, че Исус е единородният Божий Син (Йоан 3:16); че Той е всъщност “истинският Бог и вечен живот” (1 Йоан 5:20-21). Апостол Петър заявява малко след Петдесятница: “Чрез никой друг няма спасение; защото няма под небето друго име дадено между хората, чрез което трябва да се спасят” (Деяния 4:12). “Така конфликтът на християнството с Рим е бил политически от гледна точка на Рим, макар и религиозен от християнска. От християните никога не се е искало да се покланят на езическите римски богове; искало се е само да признаят религиозното върховенство на държавата. . . . Въпросът, тогава, е този: трябва ли законът на императора, държавният закон, да управлява държавата и църквата, или държавата и църквата, императорът и епископът, са под Божия закон? Кой представлява истинския и съвършен ред, Бог или Рим, вечността или времето? Римският отговор е бил Рим и времето, и затова християнството е представлявало изменническа вяра и заплаха за политическия ред” (Rushdoony, The One and the Many, p. 93). Обвинението, излагано в съдилищата през първи век срещу християните, е, че “те всички действат против Кесаревите укази, казвайки, че имало друг цар, Исус” (Деяния 17:7). Това е основното обвинение срещу всички християни в Империята. Началникът на полицията умолява възрастния епископ Поликарп да се откаже от своята крайна позиция: “Какво лошо има в това, да се каже, че Цезар е Господ?” Поликарп отказва, и бива изгорен на кладата. Хиляди понасят мъченическа смърт точно заради този проблем. За тях Исус не е “Бог” в някакъв приповдигнат, нематериален смисъл; Той е единственият Бог, абсолютният Владетел във всяка област. Никоя част от действителността не може да бъде изключена от Неговите изисквания. Нищо не е неутрално. Църквата се противопоставя на Рим с неотменимата претенция за имперската власт на Христос: Исус е единородният Син; Исус е Бог; Исус е Цар; Исус е Спасител; Исус е Господ. Има две империи, и двете се опитват да постигнат световна власт; и те са неумолимо във война една с друга. Църквите в Азия е трябвало да осъзнаят това напълно, с всички негови последствия. Вярата в Исус Христос изисква пълно покорство на Неговото господство, за всяко нещо, без компромис. Изповядването на Христос е означавало конфликт с тоталната държава, особено в провинциите, където официалното поклонение пред Цезаря е било задължително за извършването на всекидневните занимания. Отказът да бъдат признати претенциите на Държавата би довел до икономически трудности и фалит, и често затвор, мъчения и смърт. Някои християни са направили компромис: “Да, Исус е Бог. Аз Му се покланям на църква и в къщи, в личните молитви. Но все още мога да запазя своята работа и моето положение в гилдията, дори да искат от мен да отдам формално почит на езически богове. Това са само подробности: в крайна сметка, все още вярвам в Исус в моето сърце. . . .” Но Христовото Господство е универсално, и Библията не прави разделение между сърце и поведение. Исус е Господ на всичко. За да Го признаем наистина като Господ, трябва да Му служим навсякъде. Това е основното послание на Откровение, и именно това християните в Азия отчаяно са се нуждаели да чуят. Те са живеели точно посред престола на Сатана, седалището на поклонението пред Императора; Йоан им пише, за да им напомни за техния истински Цар, за тяхното положение в Него като царе и свещеници, и за необходимостта да устояват в Неговото върховно Слово. Изтегляне 1.01 Mb. Сподели с приятели:
|