ЕКСТРАВЕРТНОСТ И ИНТРОВЕРТНОСТ ПРИ ОПРЕДЕЛЯНЕ МЕТОДИТЕ НА ИЗСЛЕДВАНЕ НА РЕЛИГИОЗНИЯ ФЕНОМЕН

Характерност за религията е, че тя притежава най-общо две основни страни, които оформят нейната структура - външна, институционна, политическа, която конституира нейните външни характеристики като: правила, норми на поведение, догматични символи, без които не може да се обособи нейната самостойност и вътрешна, личностна, индивидуална, чрез която всяко религиозно преживяване се представя като уникално и мотивиращо духовното развитие на човека. В зависимост от специфичните си особености, при определяне методите за изследване на религиозния феномен, се оформят и два различни метода/подхода за проучване и анализ, които ми дават основание да дефинирам като екстравертност и интровертност. По такъв начин, при определяне методологията на религиозния феномен, екстравертното изследване се съсредоточава предимно върху външните, институционни норми, правила, закони на дадена религиозна общност, които оформят рамките на дадената система и които се явяват задължителни за всички нейни членове. Например в Синайското законодателство, въпреки че всичките 613 заповеди представляват единна, цялостна система от правила и норми за поведение, сред тях могат да се отличат пет основни групи: 1/ Молитви и благословения; 2/ Закони, свързани с почитане на еврейските празници (определени дни, седмици, месеци и години); 3/ Правила за разрешени и забранени храни; 4/ Закони, определящи отношенията между съпрузите и 5/ Правила за социален живот. Както се вижда, всички те се отнасят до спазването на външните норми, до поведението на членовете на древноизраилското общество. Но вярването на евреите, намиращо израз в тяхното свещено предание е, че заедно с тези писмени заповеди, Мойсей получава и устни наставления (т.нар. Устна Тора), които били доста повече и които той предал на малцина правоверни, достигнали до същността на знанието. Друг пример: ако човек има желание да стане православен християнин и да принадлежи към православното християнско общество, първо, върху него трябва да бъде извършено тайнството Кръщение (като задължително се спазват строго определени правила, установени още от апостолско време) и едва след това може да стане член на християнското братство, което се удостоверява и чрез издаването на кръщелно свидетелство. Такива свидетелства притежават доста от нашите съграждани, но дали това означава непременно, че тези хора са религиозни!?

Външното установяване на религията представлява повече или по-малко стройно подредена система от митове, догми, нравствени предписания, култови форми, обществено-правни положения и екстравертното изследване изгражда изследователската форма, рамката, която е специфична за дадената религиозна система и която цели да я отличи от другите религиозни общности. Върху тази основа се изграждат и религиозните институции, чийто смисъл е да обособят общностите, които представляват. Всяка една от тях има свои установени правила, норми, устав, които я различават от останалите. Такъв у нас се явява, например, Уставът на Българската православна църква, който определя правилата и нормите за поведение, правата и задълженията на всички нейни членове.

При един сравнителен анализ на религиозните общности, от позицията на екстравертното изследване, можем да направим извода, че това е начинът да се установят преди всичко различията, съществуващи между тях. Чрез този метод се определя и всяка отделна институция (не само религиозна), представляваща отделни общности. Например, всяка държава си има своя конституция, която я характеризира и в същото време отличава от всички останали държави; всяка партия също така си има свой устав, който я характеризира и я отличава от останалите партии; дори всяка група от фенове (било то свързана с определен спортен отбор или жанрова музика) си има свои правила, обособяващи привържениците си, различаващи ги от останалите. Така също и всяка една религиозна система си служи с различни външни средства, ритуални и обредни действия, чрез които изразява своето отношение към Бога, въпреки че съдържанието им винаги и навсякъде се е осмисляло в зависимост от развитото индивидуално съзнание. Поради това религиозните системи се представят в два основни плана – външен (култово-обреден, церемониален) - задължителен и вътрешен (сакрален, мистичен) - изборен. В този смисъл религиозните феномени могат да се разглеждат като структурни елементи на социалния свят и обществото само и единствено в своя външен, политически аспект, което е характеристика на екстравертността като метод за изследване. При този метод проблемите на човека, на неговата индивидуална причинност, поради естеството на своето изследване, се поставят винаги на второ място, спрямо “свещенността” на социума. Определението, че “човекът е обществено животно”, тук важи с цялата си аргументираност. И в този смисъл свободата на избора придобива социален характер, т.е. той е в постоянна зависимост от обществото, където е призован да развива своя творчески потенциал.

При интровертния метод изследователският поглед се концентрира върху вътрешното, индивидуално преживяване и възприемане на религията. От тази позиция тя представлява едно коренно различаващо се от всички останали преживявания духовно състояние, което се определя от непрестанната убеденост на религиозния човек в съществуването на един Бог или божествени същества, в общение с Когото или с които той се намира. В този смисъл религията се възприема като едно лично преживяване, оказващо силно влияние върху цялостния му живот. Следствие на това главните белези на религията, които се установят посредством интровертността, като метод на изследване, са:

1) Вяра в съществуването на една или много свръхестествени сили;

2) Убеденост на религиозният човек, че действително влиза в лично общение с Бога или с божествените същества /лично осъществяване на връзката/ и

3) Бог или божествените същества определят целта на човешкото съществуване, като предявяват съответни на нея изисквания от религиозен и нравствен характер, определящи изцяло поведението му. С други думи, всичко онова, което той върши в ежедневния си живот, е подчинено на постигането на тази цел. За религиозния човек от изключително значение е начинът, по който осъществява своята цел и който в крайна сметка определя морала му. Това е и причината за него да не важи цинизмът “целта оправдава средствата”. Всяка религиозна система изгражда основната си структура върху Божиите заповеди или Божествените закони, които изцяло определят нравственото поведение на всеки отделен член на религиозното общество.

Необходимо е да се обърне внимание на факта, че тези три основни белега могат да бъдат посочени за всяка религиозна система, определяйки самата й същност. Ако един от тези три белега /или моменти/ липсва, тогава тя се превръща или в митология, или във философска и светогледна спекулация, или в нрави, обичаи и нравоучение, или в обикновено суеверие. Религията не би могла да съществува, ако липсва индивидуалният стремеж на човека към Бога, за възстановяване на нарушеното им единство. А то може да бъде осъществено единствено чрез дареното му божествено право на личен избор. Обяснението на нравствените постъпки на човека, от гледна точка на социалната необходимост, не е достатъчно убедителна или във всички случаи е лишена от религиозна мотивираност. Религията има смисъл само тогава, когато човек съзнателно, чрез своята дейност, е насочен към Бога и всичко, което върши е подчинено на това. Стремежът е заложен в човека априорно. И да искаме, и да не искаме, ние се развиваме - всички сме били деца, всички ставаме възрастни и всички ще напуснем този свят – и това не зависи от нашето желание. Това е общата научна констатация, която може да бъде направена. Но смисълът на религията се състои в друго, тя се интересува от начина, по който ще бъда осъществена връзката, тъй като целта е ясна. Проблемът е в това как ще достигнеш тази цел, което е въпрос на лично отношение, изградено върху лично съзнание - никой не може вместо теб да вземе решението и да извърши необходимото.

Религията не е теоретична наука - тя има съвсем определена практична цел и всичките й компоненти са свързани с тази конкретна насоченост. Тя се интересува от конкретните нравствени действия на отделния човек, което е единственото условие за постигането на тази цел. Затова и основата, върху която се развива всяка религиозна система, са морала и етиката, проявяващи се в обществото чрез всяко негово действие.

Тук се обособява една от конфликтните точки между науката и религията - в науката много често моралът отсъства, защото много от плодовете й са резултат от теоретизирана действителност, разминаваща се с житейската действителност или приложена към нея, се превръща в нещо различно от първоначалната й теоретична предпоставеност. Противно на това, религиозните системи се изграждат върху общовалидни правила, които са “проиграни” във времето и едновременно с това, стремящи се към постигане на крайната религиозна цел.

В своето историческо обособяване, човешкото съзнание преминава през определени етапи на формиране, които са ясно дефинирани от религиозна гледна точка и които не винаги съвпадат с хронологическото му развитие. В това отношение съвременните хора по нищо не се различават от предшествениците си. Родовообщинното съзнание не е съществувало само в миналото, както и съзнанието за лична отговорност. И сега могат да се открият много лесно примери за единия и за другия тип съзнания. За родовообщинното съзнание е характерно императивното спазване на общоприетите норми за съществуване на дадената общност, но винаги подчинени на някоя харизма, т.е. всеки член на родовата община се подчинява, и то напълно съзнателно, на общите правила и принципи. Тук “родова” се използва не само в смисъла на обединение около общ родов принцип, но и около идея, олицетворявана от водача, който поема отговорността за спазване на правилата за достигане на целта (която е и негова лична) и която успява да наложи, поради притежаваната си харизма. Взаимодействието или контактите с членове от други родови общини зависят изцяло от междуличностното отношението на водачите и обикновено биват определяни като “различни”, “не наши”, възприемани като приятелски или по-често като неприятелски, кулминирайки до агресивност.

Науката е анализиращ наблюдател, използваща екстравертността като метод за изследване, ограничаващ проблемите в определени рамки, в които наблюдава, изследва и анализира. Но в момента, в който се определят границите, проблемите също се променят и вече не са същите, тъй като изследваните обекти имат способността постоянно да се развиват и в момента на тяхното определяне те са вече променени. Затова и теоретичната наука постоянно следва изследваните обекти, без да може да ги настигне. За религиозните феномени екстравертните методи на изследвания и анализи могат да задоволяват донякъде само интелектуалното ни търсене, но не и нашата същностна природа, чиято структура е постоянно развиваща и променяща се величина, изцяло зависеща от активността на свободната воля, в процеса, движен от вярата: знание –по-знание - съ-знание.

Например, виждайки една ябълка, възможността на екстравертното изследване е осмислянето на нейната битийност от гледна точка на съществуването на други ябълки, променяйки единствено гледните позиции. Докато смисълът на интровертното изследване се състои в изяждането на ябълката (независимо от съществуващата забрана) и добиването на нови сили за продължаване на търсенето, достигайки своята цел. И тук личният опит е абсолютно необходим; да не забравяме, че висшето човешко качество (или “божествен дар”), от религиозна гледна точка се състои в свободата на избора, което има смисъл и не е лишено от ценност само когато е непринудено и представлява акт на свободната воля на духа.

В “религиозното поле на изследване” същественото не е основанието на индивида спрямо групата, а на личността към личността. Останалото е следствие. (Но това е валидно единствено, когато родовообщинното съзнание успее да се развие в личностно! За личността обществото е съставено от личности, а не от групи.) За да изследва религиозните феномени от обективна гледна точка ученият, абстрахирайки се от своята религиозност (или нерелигиозност), считайки я за липса на професионализъм, прави изкуствено разделение на полетата на изследване, прилагайки методите на екстравертност и интровертност, по неправилен начин. В религиозното поле на изследване се използва екстравертният метод, формиращ знанието относно религиозните феномени, а анализите и заключенията, характеризиращи интровертния метод, формиращи по-знанието и съ-знанието за тях, се прилагат в научното поле:

По този начин изследването може да доведе до резултати, носещи определено екстравертен характер, без да могат да достигнат до същностите проблеми на религиозния феномен, които проблеми си остават неразрешени в религиозното поле. С други думи, този начин на изследване води до опасността от формирането на констатации, които не са в полза на обективното изследване.

Напротив, за учения, изследващ религиозните феномени, без да се притеснява от своята религиозност, изследователските полета на религията и науката са обединени, като и двата метода се използват последователно. Така основните структурни елементи от процеса на трансформиране на знанието в съ-знание, преминава в едно и също поле, без да нарушават своята логическа последователност и следователно, религиозните проблеми да бъдат разрешавани правилно.


Това обяснява защо и при какви условия са възможни сравнителните анализи и паралелните съпоставяния между различни митологични структури, каквито са да речем тази на спорта и на религията. Но е нужно да се подчертае, че те са възможни само по отношение на формата (екстравертността), но не и по отношение на същността (интровертността), която се определя в зависимост от мотива и целта. От тази гледна точка спортът предлага достатъчно богата изследователска материя. Може да се каже, че в антични времена спортът много повече се е доближавал до религията, докато в съвременните общества, изпълнявайки функцията на “социална самоатестация”, той може да се дефинира, по-скоро като икономическа самоатестация, тъй като изцяло използва методите, характеризиращи икономическите структури и цели. В съвременните общества спортът е бизнес, както и много от модерните “пролиферации” на класическите монотеистични религии, например. Определението “класически” може да съществува единствено от гледна точка на формата, докато същностната религиозна структура остава постоянна, непроменлива величина и в този смисъл религията може да е само традиционна.

От изложеното до тук става ясно, че за разлика от интровертния, екстравертният метод демонстрира (акцентира и показва) различните форми на “заиграване” с религиозните проблеми, във всеки актуален момент, такива, каквито се представят в обществото, с което предизвиква определен социален интерес. По такъв начин екстравертният метод е винаги модерен (в смисъл на актуален), затова и отношението му към проблемните полета на изследване, са също така “модерни”.

И в този смисъл е нужно да подчертая, че религиозните истини не са променливи величини – обикновено се променя отношението на обществото към тях, в зависимост от изградените нравствени критерии на новите времена и от това как обществото се отнася към тях. Пример за това би могло да бъде едно изследване на образа на Иисус Христос във филмите, посветени на него. Всяка една епоха, в зависимост от характеристиките си, представя образа му по различен начин, но религиозните проблеми, остават непроменени (напр.: “Евангелие по Матея”, “Последното изкушение на Христос”, “Исус от Монреал”, “Исус от Назарет”, “Исус Христос - Суперзвезда”, “Страстите Христови” и др.). Киното винаги е социално и затова екстравертният метод на изследване е подчинен на конюнктурата, за разлика от интровертният, който е насочен към изследване на постоянните неизменни истини, характеризиращи същността на човека, причина за определението му като homo religiosus.

В заключение искам да кажа, че правилно и умело използвани, екстравертният и интровертният методи могат да допринесат за по-дълбокото разбиране на религиозните феномени, което е от изключително важно значение за съвременните научни изследвания в тази област, които все повече (в унисон с новото време), се стремят да глобализират методите на изследване на научните и религиозни полета, обединявайки ги в една насока.

“Религиозни различия” – българските електронни медии говорят за това. И то нерядко, не кратко, не безинтересно, не само в специализирани предавания, не само в определени дни, които са религиозни празници или са свързани с дати от религиозен календар. Не е така обаче когато се заговори за религиозни различия в два конкретни случая, които имат широко медийно отразяване. Обект на наблюдение са процесът в Либия срещу българските медици и кризата с българските заложници в Ирак - всяко от тези събития е различно като статут във всекидневието. Използвани са записи на 600 диалога от БНР, радио “Нет”, “Дарик радио” в периода от началото на 2003 до март 2005 година.

През изследвания период в радиоговоренето в българския ефир при сравнение на две или повече религиозни деноминации е утвърдена употребата на словосъчетанието “религиозни различия”. Когато се говори за малцинства на религиозен /по-често се говори за религиозно-етнически принцип/, когато се обсъждат различни религиозни практики или ритуали, различията във вярата или различната религиозна принадлежност на гости в студиото или слушатели по телефона, изключително рядко говорещите в радиоефира употребяват израза “религиозно различие” /като единствено число на думата “различие”/. Отчита се, че различията между две /или повече/ деноминиции са много и трябва да бъдат търсени в различни посоки. В двата случая обаче – наричани за кратко “Либия” и “Ирак” – се забелязва промяна в употребата на израза “религиозни различия”. Радиодиалозите показват, че “религиозните различия” се свеждат всъщност до едно “религиозно различие” – делението на “християни – нехристияни”. С това се изчерпва диалогът на тази тема. Това е определението, с което се води диалог и религиозното различие се използва като етикет за оразличаване, а не като средство за описание на различията. Игнорират се разликите по отношение на религиозната принадлежност между различни религиозни общности на територията на Ирак или на територията на Либия, игнорират се дори различията между Ирак и Либия – “всички са араби”. И този етикет се оформя като опозиция на “всички ние сме християни”.

В случая с кризата с българските заложници в Ирак употребата на религиозните различия – особено в радиодиалози в конфигурация “водещ-слушатели” - се свежда до говоренето за различието между “християни”, “християнство” и “ислямисти”, “ислямизъм”, “ислям”. В този случай “религозното различие” е употребявано не толкова като част от определенията на “другостта”, а като синоним на “чуждо”, “враждебно”, “анти-религозно спрямо българското/ православно” отношение.

Много от религиозните организации, съществуващи и действащи на територията на Ирак, през този период директно бяха назовавани “терористични”. Голяма част от имената им бяха превеждани по различен начин във всяка следваща емисия или предавания на една радиопрограма – като често “мюсюлмански”, “мохамедански”, “ислямски” и “ислямистки” бяха дори взаимозаменяни.

В диалога за “Либия” се очертаха няколко тенденции в радиоговоренето за религиозни различия, които намериха своето продължение в случая “Ирак”. Диалозите по тези два случая се отличават от модела на диалог, описван от Юрген Хабермас във “Философия по време на терор”:

“Борейки се с трудностите на разбирането, хората трябва стъпка по стъпка да разширят първоначалните си перспективи и в края на краищата да ги накарат да се слеят. И те могат да успеят с такова “сливане на хоризонтите” благодарение на особената си способност да приемат ролите на “говорещ” и “слушател”. Възприемайки тези роли в диалога, те встъпват в една фундаментална симетрия, каквато, в основата си, изискват всички речеви ситуации”⁴⁷
Диалогът в радиото за религиозните различия в тези два случая е “несиметричен”. Така и не се случва преразглеждането на образа за себе си /отново Хабермас/ през образа на Другия. Защото образът, който градят българските радиопредавания през този период е образ на “чуждия”, а не на “другия” участник в комуникацията. Диалоговата ситуация е изградена върху предварително формулирани представи за религиозното различие между участниците в комуникацията, която не се очаква да бъде променена. И затова не се случва и преосмислянето на образа за самите себе си на водещите и слушателите - участници в диалога.
Българското общество е религиозно хомогенно общество

Друга особеност на разговорите в този период е, че най-често се водят от общуващи, които се самопредставят като носители на традиционното българско вероизповедание – православното. В случая с българските шофьори в Ирак, радиоводещите на всяко едно от радиопредаванията, наблюдавани в този период или настоява на това, или поддържа разговора от позицията на представител на българското общество, което е православно общество, което е религиозно хомогенно. Българските шофьори в Ирак не са само български граждани, а се подчертава многократно, че са жертва на терористичен акт и тяхното освобождаване е невъзможно заради религиозната им принадлежност. Многократно през юли 2004 – когато бяха взети за заложници Георги Лазаров и Ивайло Кепов – и в радиоефира, и в телевизионния ефир се търсеха паралели със случаи на освободени заложници в Ирак и различната им от “нашата” /има се предвид “православна”/ религиозна идентичност.

Двете събития имат различен статус спрямо всекидневното – случаят “Либия” присъства в българския радиоефир в своята непредвидима продължителност, като събитие, за което се говори отдавна и не е ясно колко още ще се говори, колко още ще продължи. Случаят “Ирак” е извън-редно събитие. То не носи нито характеристиките на линейното време, каквото е времето на приказката, нито на цикличното време, каквото е времето на календара и на мита. Ирак е “събитие-криза” и в диалозите за това събитие настъпи пълно смесване на употребите на религиозното различие и религиозните различия. Това е време, в което се наблюдава “криза на говорене” – денонощно протича разговор заради самия разговор, който трябва да замести кризата на “казване”. В новините намират отражение всички религиозни практики, характерни за православната църква – молитви, палене на свещ за двамата българи, църковни служби. В същото време диалозите включват много по-различни елементи. Разговорът най-често достига до битови подробности от живота на шофьорите – сякаш говоренето се пренася в някаква трансцедентна плоскост. Всяка дума на майката, на братовчеда, на колегата, на съпругата, участваща винаги с напомнянето, че детето все още не знае новината за отвличането на баща му – сякаш пренасяше диалога в друго време. Важна част от говоренето за религиозни различия в този период е разказването на сънища, в които заложниците проговарят, преразказваха се думи, казани преди последното отпътуване, звучащи като заклинание: “това е за последен път”. “Силната вяра” и “упование на Господа”, които непрекъснато бяха утвърждавани с говорене за тях; радио- и телевизионните репортажи, правени на гробище или пред църква, са смесвани с вярвания и предсказания, които са извън православните канони. Като че ли тези диалози бяха нужни, за да се ситуира говоренето в някаква локална общност, нуждаеща се от обединяващ фактор и този фактор в случая може да е религиозен. Това е време, в което “... религията има за свой източник и черпи силата си от общността, от локалните, трайни отношения на една сравнително устойчива група”⁴⁸ в смисъла на изследването на Брайън Уилсън “Религията в социологическа перспектива”.

В случая обаче кризата, настъпила във всекидневното, няма определен топос и тази над-териториалност на събитието показа случилата се вече промяна в ролите на участниците в комуникацията.

В “Глобализацията. Последиците за човека” Зигмунт Бауман пише:

“Пол Лазарсфелд писа за “предводителите на местното обществено мнение”, които отсяват, оценяват и съобщават на другите местни хора посланията, пристигащи отвън чрез медиите; но за да го правят, локалните предводители най-напред трябва да бъдат слушани от местните хора – те се нуждаят от агора, където местните хора да дойдат заедно, за да говорят и да слушат. Именно местният площад позволяваше гласът на предводителя на местното обществено мнение да се конкурира с гласовете, идващи отдалеч, и да спечели доверието, даващо му възможност да получи много по-голям авторитет – авторитет, който изтънява, ако е на разстояние. Съмнявам се, че Лазарсфелд би стигнал до същите изводи, ако той трябваше да повтори изследването си днес – просто половин век по-късно.”⁴⁹

Точно заради този половин век по-късно диалогът може да бъде разгледан и чрез промяната на местата във всекидневното общуване и промяната, настъпила в образите на комуникаторите. “Предводителите на местното обществено мнение” вече не са способни да дават отговори, остава единствената възможност да задават въпроси.

Диалогът-“Либия” показва още един начин на употреба на религиозното различие. Произнасяне на присъдата на 6 май 2004 г. засили успоредяването на дати от православния календар с датите на съдебни заседания. Образът на събитието се изгражда по осите “враждебно-приятелско” отношение, противопоставянето на “мъченици-жертви” “православно” и “неправославно”, “тиха дипломация-агресия”. При всяка следваща дата на съдебно заседание беше търсена знаковост, сякаш времето на съдебния процес протича според православния календар. Точно в диалозите започна разговорът за мъченичеството, прошката, вината. В този период се увеличи и употребата на библейски цитати. Но за първи път в радиоефира в това време се появиха и точни цитати от Корана.

Говоренето за религиозни различия в случая с българските заложници в Ирак активизира няколко успоредни диалога, които променяха образа на събитието. Започна един от най-важните разкази за Ирак – този с участието на представители на общността на мюсюлманите в България, както и диалогът с арабисти, историци, специалисти. За разлика от този случай В случая “Либия” липсва диалогизирането на религиозните различия между България и Либия. В диалозите се стига до тоталното смесване на говоренето за политически и религиозни различия.

В заключение може да се обобщи, че при тези два случая в радиоговоренето се промени употребата на религиозните различия като начин на дефиниране на ролите и образите на участниците в комуникацията. Активира се още по-силно говоренето за “нашата”, българската религиозна принадлежност /като се изключва възможността за различия вътре в самото ни общество/ и се изграждаше образа на “другото” общество като “чуждо” или дори “враждебно”, а не само “различно” спрямо нас.

Бауман, З. 1999. Глобализацията. Последиците за човека. Издателство ЛИК, София.

Бодрияр, Ж. 2003. Системата на предметите. ИК ЛИК, София.

Борадори, Дж. 2004. Философия по време на терор. Диалози с Юрген Хабермас и Жак Дерида. Изд. “Критика и хуманизъм”, София.

Бурдийо, П. 1993. Казани неща. Университетско издателство “Св. Кл. Охридски”, София.

Добрева, Е., Ив. Савова. 1994. Проблеми на изграждането на текста. Изд. Глаукс, Шумен

Нора П. 2004. “Между паметта и историята. Проблематика на местата” В: Места на паметта. Под ръководството на Пиер Нора. Том I. От републиката до нацията. Дом на науките за човека и обществото, София.

Попова, Сн. 2004. Радио, публики, стилове. ИК ЛИК, София.

Попова, Сн. 2002. Социално време и медиен разказ 1989-2000. Издателство ЛИК, София.

Уилсън, Б. 2001. Религията в социологическа перспектива. Изд. “Праксис”, Велико Търново.

Фотев, Г. 2004. Диалогична социология. “Издателство Изток-Запад”, София.

Сборник Места на всекидневието. Миниатюри от европейската културна история. 2002. Под редакцията на Ханц-Герхард Хаупт. ИК ЛИК, София.

The religion carries out some functions in a society: cognitive - critical, focused on research of the world as spheres of human life, criticism of his(its) imperfection; world outlook directed on replacement from public consciousness of elements of a scientific picture of the world and the statement of the absolute, completed dogmatic sight on a nature, a society and individual.; value-guided), understood as development and realization in public life the certain system of the valuable orientation involving in all spheres of social activity concept and supernatural in any kinds; integrative, integring people on the basis of one idea, on the one hand, and with another generalizing sciences of knowledge received in different areas in the uniform theological theory creating conditions for interaction of the various parties of cognitive and social activity. For Russia the phenomenon of religion has a huge value, because of its multiconfessional organization of the social space, and of its huge influence on subjects of social action in the postsoviet period. Discussion themes of religion problems are rather numerous, as a whole they are reduced to research of problems of religious fundamentalism and extremism: political and religious measurement of freedom; interconfessional interaction in available social realities; and so forth. The discussion of MASS-MEDIA’s role in a dialogue between the society and confessions is of a specific interest. This discussion is conducted in different aspects, but one of them seems to us especially important - forms and methods of presenting or announcing of the events connected to religious life in Russia. You see here the MASS-MEDIA anyhow interferes with a spiritual world of the person, his mutual relation with an external world, in the complicated interlacing of the inter-subject intellectual and spiritual interactions. Therefore information influence of MASS-MEDIA in this question should be carried out according to a special program, avoiding provocation of a stressful effect. In such program, in our opinion, there should be arisen two key principles: dialogue and estrangement.

Dialogue allows combining various, at a time opposite, positions it is capable to overcome the closed frameworks of the “present day” events. Dialogue by all means demands to take into account the answer of an audience, i.e. assumes the continuity of interactions. In a monologue the information is stated by one subject as the ready, generated ideas, and during a dialogue the ideas are born, developed and become dead. The knowledge arising during a dialogue bears either new substantial, or structural, or the estimated information. Dialogue is one of the most effective forms of submission of the information.

Operation of distancing as an interpretive discourse of a special sort in which, according to B.Ejhenbaum, the subject becomes “strange to himself”, is good that basically it may be applied to any religious event. Thus the received result may be both negative, and positive. Everything depends on the purposes of estrangement and on the concept of the selected material subject to estranging. Thus the estranging effect amplifies due to manipulating opportunities of MASS-MEDIA, which are much wider, than the same ones of a cinema. These opportunities have, on the one hand, valuing-ordering character, and on the other - interpretive, that makes a principle of estrangement in activity of MASS-MEDIA especially effective.

The notion of “ostraneniye” was included in scientific use upon pure misunderstanding: as a result of a typographical mistake of the word “ostranneniye” in V.B. Shklovskiy's work “The Art as a Tool”. There it was printed with one “n”⁵⁰.

The received concept, meaning transformation of the “one’s” into another's, strange, valid to a close acquaintance with it or the setting of a familiar thing into an unusual context, became traditional. We shall notice thus, that in German language there is a certain semantic analogue of estranging: “Verfremdung” - distancing, removal of habitualness. Shklovsky wrote about the importance of the estranging effect, understanding it as a historic effect of an alienation influenced by the conspirative experience of times of the Civil War⁵¹.

As an example of estrangement of one religious problem we shall focus on a history of the Koran occurrence. The events of September, 11, 2001 have drawn scientists’ attention to the fundamental basics of Islam embodied in the Koran; therefore we have an opportunity to look at it from the various points of view and to apply it with the unusualness, strangeness.

It is known, that the early Islam was generated under strong influence of Judaism, brought in Arabia by the migrated Jews in the beginning of new era (for example, Medina (Yatrib) was inhabited by three Jewish communities). It is also well-known, that later on Mohammed has turned against Jews. Famous English historian-Arabist Bernard Lewis simply considers, that Jews of Medina played a role of the balance weight between two conflicting Arabian communities and consequently were hated by both. Mohammed, according to Lewis, considered his vocation in the integrating of Arabs, so Jews were counted the main handicap to such integrity.

We believe, that the estranging considered as epistemological tool, may have extremely fruitful explications in activity of MASS-MEDIA.

For example, there is a number of shows in which familiar persons – politicians, stars of show business etc. are represented in a unusual focus or not in a standard situation so, that they obtain other (and, probably, peculiar to them for a long time) features. As a typical example we can take an odious epopee “The Last Hero”. By the same way it is possible to estrange the political events of the past or having taken place recently. Let us tackle with such a paiful social phenomenon, as migration. We say “painful” as it is considered by everyone that this phenomenon is of a conflict character.

If to estrange migration from MASS-MEDIA, it can turn out from the mechanism of estrangement, as the migration of different types with its idea of multiculturalism, return to the “original” inhabitant areas, moving to the ethnically (sexually, confessionally etc.) homogeneous environment is usually considered, to be the only mechanism of maintaining of the human subjectivity, not “the loss of oneself”, but gaining oneself due to the redistribution of the subjectivity borders. Also it is possible to place feminism which became during the last decades of XX century practically international phenomenon in an unusual context, and to show it for example, as traumatic transgression of the institutional relations between the sexes, seen by the child’s eyes.

Reception of estranging requires showing an event very similar, but unnaturally, strange, so that to the detached onlooker the old quality of the world has appeared completely in a new way, the world would become for him as though seen for the first time. For example, to show the death of the Pope by the eyes of an African tribe and to see strangeness of action taking place in Vatican. Or to show the Temple of the Christ the Savior in Moscow through its perception by a woman came from a remote Altai village. The result is the effect of a cultural material recoding where subjects of belief as the bases of outlook not suffering alternatives, appear in a new focus or open the unexpected sides. With the help of the estranging tool there appears an opportunity to organize interaction of various subjects of belief, to overcome the borders of “own” and “strange”. It leads to the claims of this or that confession for boundless expansion of its perceptions about certain worthy forms of vital sense.

For example, the Islamist immigrants are very difficultly integrated in a society of the country – recipient due to the extreme institualization of their behavior codes of their daily life: clothes, institute of a marriage, education of the child and so forth. It causes the negative reaction to them in the European countries (for example the recent debates in France concerning an interdiction to women-Moslems to carry scarves in education establishments or in Tatarstan to be photographed for the passport in scarves). The problem is that the majority of migrants-Moslems do not want to be integrated and somehow to correct the religious and social identity. And the fast integration of Jews into the European culture of the XIX century became possible just because they have refused of traditional external symbols of the religious belonging (men have ceased to carry side curls, and women to shave a head). These phenomena shown in MASS-MEDIA through the reception of estranging allows to look at a problem differently and to promote process of overcoming of any sort of isolation of subjects in their religious and spiritual development. Thus the MASS MEDIA contributes to the development of a multicultural civil society as real, instead of nominal integrity, to the formation of the required measures for joint residing universalisation of interests and behavior imperatives.