Някога религиите определят, правилата и начина на живот, както и общите цели на хората. Днес политиката обобщава стремежите на обществото, чертае програми и се грижи за реализацията на обществения иде

Някога религиите определят, правилата и начина на живот, както и общите цели на хората. Днес политиката обобщава стремежите на обществото, чертае програми и се грижи за реализацията на обществения идеал.

Историята доказва, че теории ни се разминават с обществената практика. Ние обаче продължаваме да търсим причините за проблемите в институциите, в правителствата, в управляващите … Признаваме, че светът, в който живеем е все така опасен и несигурен, независимо от все по-съвършените ни планове за неговото развитие. Говорим за нуждата от диалог в международните отношения, от промяна и неизползване на политика от позиция на силата, приемаме чудесни документи, които да осигурят мира и щастието ни, но на практика решаваме проблемите си с методи от времето на племенните вражди – войни.

Науката дълго време се огражда с високи зидове от религиозното познание, оставяйки най-важните въпроси за човешкото битие и смисъла на живота на църквата. Така постепенно моралните закони, които трябва да определят житейските ни цели, остават за общността на църквата, а за човешкото “светско” общество – се измислят други закони, които все повече се отдалечават от първоначалното разбиране за морал и етика. Наблюдаваме процес на абстрахиране на политиката от моралните закони. Твърденията, че индивидуалните религиозни ценности на човека се различават от ценностите на обществото, позволяват на много политици да нарушават всички божествени правила, да крадат, да вземат подкупи, да не изпълняват обещанията си и в крайна сметка да превръщат политиката в нещо различно и отделно от цялостния човешки живот. Това дава свобода на онези, които притежават политическата и икономическа власт все по-често да намират оправдания за своите “небогообразни” действия, насочени уж за благото на всички поданици. Ние създаваме стратегии, които прилагат насилие, за да оправдаем една цел, но не можем да имаме цел, която да не изисква прилагане на насилие.

Днес почти всички теоретици приемат за неизбежен факта, че нациите разрешават проблемите си със сила: “Нациите прибягват до сила, за да увеличат сигурността си, като разширят или запазят властта, контрола и влиянието си върху средата, територията, населението, управлението и ресурсите на обществата, с които имат връзки” ^vi Да си припомним обаче, че точно това “влияние върху околнато среда” изследва Арнълд Тойнби за да докаже, че увеличаването на човешката власт над природата и над другите човеци не е критерий за еволюцията ни: “растежът на цивилизациите не е в засилване на контрола над човешката или физическа среда” ^vii. След като изследва социалната структура на човека, вътрешното развитие на личността, геният на свръхчовеците и почти непроменящата се вътрешна природа на обикновения човек, той стига до идеята, че трябва да изследва връзките между “историята на душата и историята на обществото”^viii.

Следователно, имаме основания да потърсим връзката между ценностите и идеалите на индивида и тези на обществото, за да разберем може ли политиката да игнорира общочовешките духовни ценности. Във всички религии се повтаря една и съща идея за божествения произход на човека. Науката я игнорира, но имаме ли основания да вярваме в това?

В най-древните египетски текстове на “Корпус Херметикум”срещаме идеята, че притежаваме сложна духовна същност, и че нейното опознаване и развитие е неразривно свързано с живота, който създаваме около себе си, Книгите на Хермес Трисмегист^ix разкриват висшата духовна природа на Бога: “Светлината съм аз, Духът, Твоят Бог, който беше, преди влажната натура да се появи от тъмнината. Сияещото слово, което излиза от Духът, е Син Божи”; и природата на материята “… нисшите елементи на природата бяха оставени на самите себе си, без разум, чрез което те не бяха нищо повече от обикновена материя” ^x. Научаваме, че човекът е създаден да бъде сътворец на Създателя. И когато сътворява своя свят, човекът пожелава да господства в него. Така той, който, ”притежаваше власт над света на смъртните същества и безразсъдните животни ” става смъртен:“Това което пожела, направи веднага, и така той започна да живее в безрасъдъчната форма”. Човекът остава под управлението на “това, което се нарича съдба”. … Защото, въпреки че е безсмъртен и има власт над всички неща, той изпитва съдбата на смъртните, понеже подлежи на съдбата. Чрез това той се превърна в роб на тази сила, въпреки, че неговата родина е над свързващата сила на сферите” ^xi . Този процес познаваме като “падането от рая”: ”Човекът от живот и светлина стана на Душа и Дух; животът стана Душа, светлината Дух. Всички същества на сетивния свят останаха в това състояние до края на кръговрата и до началото на видовете ^xii. Докато човекът господства над природата, неговите сетива и инстинкти господстват над неговия разум и определят пътя на развитието му.

От херметическите текстове научаваме, че Създателят все пак е оставил надежда за човека един ден да осъзнае и божествената си природа, да си спомни, че душата му е безсмъртна и да се завърне в рая. Това е процесът на събуждането от съня на илюзиите, битката за побеждаване на желанието на сетивата. Разбираме, че истинската форма на религиозността е максималното доближаване на индивида, чрез чистота, любов и истинност, до съвършения праобраз на човека.

Хермес е изминал пътя на освобождението, откъснал се е от колелото на преражданията и се е доближил до съвършената божествена любов. И защото е развил до съвършенство трите страни на духовния триъгълник - религията, науката и изкуството е получил правото на узнае свещената истина за Божия план. Заради усилията и волята да се промени е наречен “Три-смегистос” - “три-пъти-големият (великият)”, “трижди възвишеният”. Доказателство за истинността на пътя, който е изминал Хермес, е възможността и той да излъчва Съвършената божествена любов – пълният диапазон на творчеството. Произлезлият от Живота се връща при него: “Да, Светлина и Живот, това е Бог Отец, от когото е роден човекът. Значи ако ти знаеш, че си произлязъл от Живот и Светлина, и че си съставен от тези елементи, ти ще се върнеш при живота.” Това беше, което ми каза Пимандер ^xiii. Хермес разбира, че духът носи божественото начало и предопределение и може да служи на човека като посредник между земната и небесната му природа.

Посветен в гностичното познание, Хермес решава да възвести на хората истината за техните възможности да се завърнат в “райската градина”. Той става посредник между хората и Пимандер, който олицетворява вездесъщата божествена мъдрост: “Като чуха това, те дойдоха единодушно при мен. И аз продължих: “О, вие родени на земята, защо се предадохте на смъртта, при все че имате власт, да бъдете безсмъртни? Разкайте се, вие които вървите в заблудата, които сте приели невежеството за ваш водач. Освободете се от тъмната светлина и вземете участие в безсмъртието, като се сбогувате завинаги с падението"^xiv. В това слово виждаме каква е била истинската посока за човешкото съвършенство, смисълът на еволюцията ни. То ни помага да разберем отговорите на исконните въпроси – “кой съм, от къде идвам и къде отивам”.

Първоизточниците на човешката мъдрост ни разкриват, че не сме създадени само лоши или само добри. Ние носим двете начала в себе си, но ни е дадена свободна воля да избираме с коя част да сътворяваме света около нас. Тъй като историята, както твърди Хегел е материализация на нашите идеи, ние пренасяме вътрешната си противоречива природа в света. За да разберем причините, които определят мотивите за постъпките ни, трябва да опознаем своя ум и своята душа.

Според източните мъдреци земният ум е обвит в булото на незнанието и заблудите, на илюзорния свят, наречен Майя. Всичко, което е ограничено от законите на време, пространство и причинност е Майя. Както отбелязва Свами Вивекананда, будистки учител от 19 век, “ние вървим в средата на един сън, полузаспали, полубудни, прекарвайки целия си живот в мараня, това е съдбата на всеки от нас. Това е съдбата на всичкото сетивно познание”^xv. Като разбулваме заблудите на ограничения човешки разум, ние разширяваме съзнанието си и с него възможностите си да опознаем света в неговата цялост, да разширим смисъла на съществуването си не само като материални, но и като духовни същества.

Това ще ни позволи, вместо да анатемосваме непознатите ни религии, да видим във всяка от тях пътя към божествената природа. Ако не уважаваме “различното” знание, няма как да се доближим до цялата истина. Ще разберем, че и будизмът предлага свой начин как да се освободим от сковаващите ни привързаности и да бъдем истински свободни за да развием духовните си качества; как да се справим с омразата, гнева, отмъщението, ревността, антипатиите си и да се научим да бъдем истински щастливи; как да различаваме мисловните модели на будисткото съзнание и на обикновеното, на чиято база градим философии и представи; и накрая - как с променения си ум да навлизаме във висшите сфери на Космическия Разум.

В тези истини не може да бъде убеден човек, който не познава будистките практики. Няма нищо по-лесно за практикуващия ученик да докаже на себе си реалността на всяка от тези истини. Защото именно чрез воля, усилия и постоянство може да се събуди нашето съзнание, да възприемем света като Майя и да опознаем висшите сфери на разумната вселена. На тази база духовните ценности и идеали на индивида се сливат с висшата същност на Духа и смисълът на живота се разбира като събуждане на ума и осъзнаване на дуалността. Хармонизирането на светския живот с духовния става естествено, което позволява един различен подход към проблемите и страданията в живота. Човек осъзнава, че може да приема събитията в живота си, без да позволява те да го нараняват, че може да контролира отношението си към живота.

Същата идея за човешкото непробудено съзнание откриваме и в учението на Толтеките⁵². Те разглеждат света, който човекът възприема с раждането си, като балон на собственото възприятие: “Ние живеем в този балон през целия си живот. И това, което наблюдаваме по кръглите му стени, е собственото ни отражение” ^xvi. Затова ученикът трябва да почувства, по пътя на обучението си е, че светът не може да се разглежда като “саморазбиращ се”, той не е “познатия” свят от учебниците и не може да се опознае само с петте сетива.

Опознаването на това учение ни разкрива много общи черти с познатите ни европейски светогледни системи, от които най-близка е феноменологията на Едмунд Хусерл, защото там срещаме идеята за надценяването на човешкия разум във възможностите му да опознае света. Според учението на толтеките физическият свят е само един аспект от безбройните светове във Вселената, а човекът има много ограничени възможности за да го проумее. Затова следващата стъпка в обучението е, ученикът да “види” “другата реалност”. Тогава той разбира, че познава света от опита, а светът не е само човешкият опит!

Тезата, че светът като такъв не съществува, “съществува само описанието на света” - ни припомня основния постулат в учението на К. Г. Юнг, че не можем да си представим друг вид съзнание без “Аза”: “Ние вярваме в Азовото съзнание и в това, което наричаме действителност. Реалностите на един северен климат са толкова убедителни, че бихме се почувствали значително по-добре, ако не ги забравяме… Затова европейското Азово съзнание е склонно да погълне несъзнаваното”^xvii. Платон, Кант, Бъркли също допускат един свят “отвъд” познанието на класическите природни науки, отвъд познанието, което се утвърждава едва в човешкото съзнание. В учението на “нагуала” несъзнаваното, “непознатата, друга реалност или Космическото Творческо Начало и връзката ни с него е нашата провокация, за да разберем как духовният свят е свързан с материалното ни битие.

От това следва, че ако сегашната ни представа за света е причината да имаме едни цели, то разширението на собственото ни съзнание може да промени представите ни за живота, неговия смисъл и да си определим други цели.

Уви, съпротивата ни срещу всяка нестандартна идея е толкова голяма, че предпочитаме да изключим от съзнанието си знание, което разклаща утвърдените ни вече представи. Вместо да се опитаме да разберем, откъде един индианец-яки може да има толкова стройна система от знания за устройството на видимия и невидимия свят, ние предпочитаме да обявим учението на нагуалите за фолклорна измислица, а Карлос Кастанеда за шарлатанин. Така оставаме със стандартните цели, наложени от обществото, които отдавна са формирали общоприетите ни ценности.

Тук трябва да отбележим, че според древните религии, нашето най-голямо различие не е в пола, расата или образованието, а в духовната ни природа, в качеството на нашия разум – едни са в състояние да приемат и разбират в какво се заключава “богоподобната природа” и да променят живота си така, че да възвърнат своята първоначална човешка характеристика, други – не и си остават привързани само към светските “общоприети човешики ценности”. Както четем в “Пимандер”: “всички същества се размножиха според своя вид; и който разпозна себе си като безсмъртно същество, е избран преди всички, … онези, които не знаят, че безсмъртието им е отнето, трябва да продължават да се лутат в тъмнината и да изстрадват изпитанието на смъртта”^xviii. Вероятно поради това различие не всички хора са склонни да опознаят себе си, душата си и не всички искат да приемат и духовния смисъл на човешката еволюция. Незнанието на духовния свят ни привързва към материалната действителност, ограничава стремежа ни да надскочим себе си и да опознаем “другата” действителност.

Отново стигаме до две различни цели, до два различни смисъла за живота. Ако приемем духовният смисъл на живота нашата цел трябва да бъде развитието на божествената ни душа. Според Хермес Трисмегист истинската същност на човека е душа и разум във физическо тяло и от това разбиране зависи действителната цел на човешкото съществуване: “Затова вие трябва първо да разкъсате дрехата, която носите; тъканта на незнанието, фундамента на злото, оковите на падението, затворът без светлина, живата смърт, трупът със сетивни органи, гробът, който носите със себе си, експлоататорът, който живее във вас и ви показва омразата си чрез това, което обича и завистта си чрез това, което мрази”^xix. Без това познание човекът пътува през вековете в

заблуда и страдания, сляп за космическата истина и убеден, че земният му живот е всичко което има. “От такъв вид, казва Хермес, е враждебната дреха, с която сте се обгърнали, която ви дърпа надолу към себе си, като ви пречи да дишате, да не би чрез забелязването на красотата на истината и на доброто, което се намира в нея, да намразите нейното зло и да прозрете нейните интриги и коварства”^xx. Към невежеството или към мъдростта – въпросът остава.

Припомнянето на тези древни истини има за цел да ни покаже, че основните идеи за богоподобния съвършен човек, за неговото “падане от рая”, за изгубването на неговите качества се повтарят във всички древни светогледи. Още по-важно за нас е – повтаря се идеята, че нашият Създател ни е оставил възможност да си възвърнем своята “божественост” и всички религии предлагат своя пътека към големия път на вечността.

В нашето консумативно индустриално общество обикновеният човек приема за единствен и “нормален”, видимия свят. Както отбелязва в началото на ХХ век Рудолф Щайнер, научното мислене не успява да вземе от древните традиции “съзнанието, че като духовен акт, това мислене има своите корени в духовния свят” ^xxi. Затова науката се превръща в идеология, а научното мислене може да придобие своя “нов жизнено важен смисъл едва тогава, когато по съответния начин развие същата подемна сила за един всестранен обхват на съзнанието, каквато бе присъща – макар и по коренно различен начин – на древните мирогледи” ^xxii. Докато продължаваме да издигаме непреодолими прегради между религията и науката, политиката също няма как да се повлияе реално от духовните ценности, които също предопределят човешката еволюция.

Глобализирането на света превръща и науката, и нравствеността, и културата, и религията в части на една единна идеология. Тази “макдонализация” на съвременния живот ни отдалечава все повече от разбирането на религиозното познание като история и практика на човешкия род. Забравили сме древната мъдрост, че: “Човекът следва Земята, Земята следва Небето, Небето следва Пътя. Пътят е онова, което е”^xxiii. Ако обаче решим да тръгнем по Пътя на духовното си развитие, ще трябва да следваме не политиците, а светците.

Когато ограничаваме себе си до едноизмерното си съществуване, тогава политическите идеали ще ни бъдат достатъчни. Ние ще бъдем истински щастливи ако успеем да “уредим” живота си с големи къщи и вили, скъпи мебели и банкови сметки. Защото единственият идеал, за който учим в училище е да постигнем “американската мечта”. Нашата представа за “човешки потребности” се е променила когато сме прекъснали връзката с невидимите светове, тогава сме загубили и способността да ги възприемаме: “Защото вашите сетивни органи ще станат нечувствителни, защото тази дреха ги затваря чрез едно излишество от материя и ги изпълва с греховна похот, за да не можете да слушате това, което толкова спешно трябва да чуете и да не можете да видите това, от което толкова много се нуждаете”^xxiv. Избледнява споменът за нашата божественост и стремежите се ограничават до задоволяване на страсти и удоволствия.

През останалото време торетиците ни обясняват защо политическата етика е различна от индивидуалната и защо целта на политиката игнорира морала: “Силата е неизбежен елемент в международните отношения, пише Майкъл Хауърд в разгара на Студената война, не поради някаква вродена склонност от страна на човека да я използва, а защото използването й е факт. Така че тя трябва да бъде възпирана, контролирана, а ако всичко друго се провали, прилагана селективно и сдържано”^xxvii. Такива твърдения ни карат да се замислим защо след две хиляди години християнски морал, законът “око за око, зъб за зъб” продължава да действа със същата сила и защо християнските закони са безсилни да ни накарат да се замислим за последствията от действията си. Може би защото така избягваме да се чувстваме виновни. Като не ги обвързваме с морала, ние провеждаме политика, която позволява да игнорираме причините за осъдителния характер на нашите действия. Трябва да признаем, че ставаме все по изобретателни в “морализирането” последствията.

Да си спомним войната на САЩ с Афганистан – сутрин самолетите бомбардират “антитерористичните” цели, след обяд хвърлят кашони с бисквити и шоколад за малките афганистанчета. Политическата оценка за подобен акт е “проява на “хуманна грижа”. Никой не се осмели да произнесе моралната оценка. Военният корпус в Ирак през последните две години бомбардира и унищожи хилядолетни паметници на културата, университет, поща, граждански обекти. Сега американското правителство изпраща цивилен корпус, който да поправи разрушеното на военните. По този начин насилието върви заедно с милосърдието и благотворителността и размива критериите за оценка на резултатите от външнополитическите решения на политиците.

Отделянето на религиозното разбиране за живота от “светското” води до това, че вместо да прилагаме духовните критерии във всички области на живота, ние измисляме политически правила, които доказват, че политиката има свой отделен морал - ако избереш да убиваш “по-малко”, от “по-много”, убийството става “по-добро” или дори “необходимо”.

Разликата обаче между светските представи за развитие на индивида и духовните е в това, че духовното развитието на индивида зависи от онази вътрешна духовна искра, която наричаме “божествена”, а не от която и да била идеология. Формирането на моралните качества, преодоляването на онези “вредни чувства” – гняв, омраза, ревност, завист, алчност, невежество, лакомия, за които будизмът, например, има хилядолетна практика, е въпрос на личен избор, лични усилия и воля. Ние обаче, традиционно, определяме стандартите на базата на обществената практика. Навикът ни да детерминираме всичко ни пречи да видим разликата между “духовност” и “бездуховност”. Използването на понятието “духовен” в културата не отразява същността на духовното развитие като трансформация на индивида. Сведетели сме на многобройни случаи, когато гениални личностти проявяват егоизъм, склонност към насилие, отмъщение, високомерие – качества, присъщи на интелекта, но недопустими за духовността. Духовният човек не живее по законите на инстинктите си, а по законите на Разума. Човек може да се научи да бъде интелигентен, но не може да се научи да бъде мъдър! Освен ако не трансформира невежеството в мъдрост. Нашето светско образование обаче не знае пътя към мъдростта!

Разсъждавайки върху възможностите на индивида да различи политическата и духовна свобода, Карл Г. Юнг пише: “Политическите и социални “-изми” на нашето време проповядват всички възможни идеали, обаче зад този заблуждаващо истинно подобен дубликат преследват цели да понижат нивото на нашата култура, като ограничават индивидуалните възможности за развитие, респективно изобщо ги премахват.…Дали от опита на унижаващото слугуване някога ще се роди растящ копнеж за духовна свобода, ще поживеем и ще видим”^xxviii. Той е убеден, че не можем да разчитаме на “колективните рецепти и мерки”, … “защото масата не се променя, ако отделният човек не се промени”. Оправянето на едно всеобщо зло започва от всеки един и само тогава, когато той самия поеме отговорности, а не я прехвърля върху другите” ^xxix. Институциите и организациите, сами по себе си, не могат да променят обществото. Следователно критерият за доброто управление и за добрата политика е в самия човек. Ако не се промени причината-човек, не може да се промени обществото. Хората правят системите, измислят финансовите и икономическите закони, правилата за управление и вземат политическите решения. Да притежаваш власт над хората е огромна морална отговорност и без вътрешни духовни критерии, всяка злоупотреба става норма, а “прозрачността на политиката” – предизборен фарс.

Ето защо ни предстои да решим дали ще приемем универсалността на една висша космическа етика, валидна за всички времена и ще започнем да се настройваме към нея, или “универсалните морални принципи” ще продължават да бъдат “филтрирани през конкретното време и място”, подчинени на едни или други политически интереси, както твърди един от теоретиците на реализма, Ханс Дж. Моргентау. Макар той да признава, че политическият реализъм не идентифицира “моралните аспирации на дадена нация с моралните закони, които управляват вселената” ^xxx, трябва да признаем, че ние, хората от ХХІ век не познаваме законите на вселената, нямаме единно мнение по въпроса за универсалното “добро”, към което да се стремим и не знаем какво точно да разбираме под “духовност”. Не можем да обединим религията, държавата и науката и те са като орел, рак и щука. Може би когато в политиката започнат да влизат хора, владеещи мъдростта на знанието, скрито в най-древните светогледи, от това триединство ще се роди и ефективното управление. Осъзнаването, че нашата нравственост и етика са част от една космическа нравственост и етика, означава да приемем най-после факта, че земната раса е част от една космическа общност. Докато възприемаме подобни идеи за фантастика и отказваме да бъдем отговорни за постъпките си, защото “цар - далеко, Бог – високо” , то и критериите ни ще се свеждат само до ежедневните ни интереси.

Ако съдим по словото на Хермес, от доста хилядолетия, човекът е престанал да бъде отговорен за постъпките си, защото не може да вниква в скритите причини за явленията: “Лошото на Душата е нейното невежество, липсата на Гносис, на божествено познание. Ако душата е невежа по отношение на съществените неща, на собствения си вид, на доброто и е напълно сляпа за всичко това, тя ще се заблуди и ще бъде нападната от интензивни телесни страдания^xxxi. В херметизма, както и във всички религии, “доброто” е идентично с “божественото”. Пътят към доброто е пътят на духовното самоусъвършенстване.

Някога духовното доброто е било произходът на всичко и светът е бил различен. Променят се човешките цели – променя се разбирането за “добро”.

Днес парите определят живота ни и създаваме система на икономически отношения, която функционира именно защото няма потребност от “добро”, а от “печалби”, “ликвидации”, “поглъщания”, “сливания” и пак “печалби”… В такава система, да сме добри и да ”обичаме ближния си” изглежда абсурдно. Днес човешките отношения са адекватни на икономическите ни закони. Нравствеността обаче не нито партийна, нито икономическа.

А щом нравствеността не е универсален критерий, човекът без съвест ще лъже, ще краде, ще взема подкупи, ще убива дори, за да спечели и никаква демокрация, политика или закони ще го спрат. Когато смисълът на живота ни е в парите и печалбите – всичко друго – не се вписва с създадения от нас самите свят на капитала. Ако човек е добър и върши добрини, трудно ще натрупа състояние, защото характера на капитала е агресивен - трябва да разориш някого, за да спечелиш (освен ако не си получил наследствен капитал), но и тогава, за да го увеличиш, трябва да разориш десетки, стотици дребни собственици. Такава е логиката на свободния пазар. Той не съчувства на разорения. Той го обявява за “некадърен”.

В тази връзка, трябва да подчертаем, че политиката в образованието не е насочена към формиране на духовни добродетели. Нашето образование се базира само на обема информация, усвоена от ученика с цел придобиване на професия, трупане на пари, сливане на банки, което безспорно е необходимо, но не е достатъчно, за да осмисли един “Човешки” живот. Религиите, които се учат в училището, се приемат като един от предметите за задължителното образование, но те не променят поведението, да не говорим за душата. Това, което наричаме “логическо” или “аналитично” мислене също не развива духовно съзнание, не ни разкрива как да придобием отново божествените си качества. Нашето образование все още не може да отговори на въпроса “кой съм, от къде идвам и къде отивам”. Нито ни учи как да използваме духовните закони за да бъдем щастливи. А във всички религии има отговори на тези въпроси.

Има още един проблем, който ни пречи да подходим научно към религиозното знание – продължаваме да смятаме, че религиите могат да имат държавни граници. От което следва, че България може да е само “християнска”, а Индия само “будистка”. Толкова много се съсредоточаваме върху различията в религиите, че не можем да потърсим общите, еднаквите, вечно повтарящите се истини в тях.

Видяхме, че във всички религии присъства идеята за завръщането - идваме от един божествен ред, защото сме изгубили възможността да останем в него и се стремим да се върнем в тази изгубена родина, към една същност, наречена Отец, Бог или Космическо Начало. Следователно пътят за завръщането е нашето “спасение”. Всяка религия има отговор на въпроса - как да превърнем “падението” във “възкресение”.

И докато чакаме науката да дефинира “райската градина” и какво е Бог, ние преразказваме религиозните сюжети, без да открием висшето знание в тях, което може да промени живота ни. Като разбираме само част от света, тази от опита ни, ние не можем да живеем цялостно - не живеем духовно, а само в материален аспект. За нас това е приетото поведение, приетият начин на живот, който, парадоксално, но не свързваме с религиозното възпитание. Защото ние не учим влиянието на духовния живот върху материалния, не знаем какви са взаимодействията между тези две наши същности, на чиято база се ражда страданието.

Когато приемем древните учения за истина, ще разберем, че сме безкрайно отчуждени от първоначалната си човешка природа. Затова възприемаме религиите не като източник на знание, което да преоткрием и да ни служи във всички области на живота, а като приказка, която разказваме по Коледа и Великден. Може би дори се страхуваме, че една толкова различна представа за началото на нашата човешка история ще разбие бетонираната ни представа за нещата такива, каквито вече ги знаем. И отново пред нас застава въпроса можем ли да се доверим на религиозното знание, можем ли да приемем, че има друг, духовен свят, от който сме произлезли?

Ако променим политиката в образованието, може би тогава децата ни ще престанат да се забавляват, като гледат убийства и изнасилвания, може би героите, на които ще се възхищаваме ще имат други достойнства, освен пари и власт. Ние сливаме неясната си представа за духовност с благоденствието и ги обобщаваме в “щастие”. Като определяме едни светогледи за научни, а други за “ненаучни” ние ограничаваме познавателния си инструмент към цялостното и единно познание за природата и космическата реалност. Науката, както отбелязва К. Ясперс “се превръща в научно суеверие”^xxxii. Обсебена от физическото ниво и възгледа за материално-космическата случайност, науката се концентрира само върху законите на физическия свят и обобщава, че той е само част от света изобщо. А щом сме част от нещо по-голямо, промените в нас се отразяват и на цялото, което съставляваме. Ето още една причина да сме отговорни към собственото си самоусъвършенстване.

Предстои ни връщане към Началото и преосмисляне на “ценностите”. Видяхме, че “смисълът на живота” не е само еволюцията на земното ни битие, а самореализацията ни като духовни същества. Предстои ни да променим представата си за Бога и да разберем думите на Хермес: “Какво е Бог? Вечно неотклонното, непроменливо добро. Какво е човекът? Едно постоянно гърчещо се зло”^xxxiii. Предстои ни да преосмислим живота си с изначалния “Божи план” и да разберем имаме ли куража да го следваме и отстояваме.

Парадоксът на развитието ни е в това, че докато науката отказва да признае съществуването на нашата душа, не можем да решим основния въпрос на човешкото съществуване - притежаваме или не духовната искра, за която твърдят всички религии.

Еволюцията на човечеството би трябвало да има по-висши идеали от “произвеждай-консумирай”. Като се доверим на духовното познание, можем да преосмислим духовните си ценности и идеали и да започнем да възстановяваме своите “богоподобни” качества.