Юзу “неофит рилски” р е ф е р а т по История на българската държава и право

Дейност 681 - 701

На юг – договорът от 681 г. изглежда не възпира българските армии от по-нататъшни нахлувания и грабежи във византийска Източниците свидетелстват и за едно по-значително навлизане през 688 г., когато българските войски нападат византийските при устието на р. Марица, при връщането им от поход в Южна Македония (походът на Юстиниан ІІ срещу македонските славяни).

Други източници обаче сочат инициативата у Византия, в опит за реванш за 680 г. и независимо от похода слещу македонските славяни. Според тях, военните действия започват през 688–689 и първоначално щастието е на византийска страна, но на връщане Юстиниановите войски са издебнати от българите някъде в Тракия и претърпяват тежко поражение. Впрочем, конфликтът няма трайни последици за нито една от страните.

На запад – източниците сочат, че земите на Влашко са били спорни между българи и авари още от времето на Кубрат. Териториите на запад от р. Олт са били под аварска власт и след 681г. Същото е в сила и за земите на запад от р. Искър, южно от Дунава. Известен е конфликт между България и Аварския каганат през 691-693. Макар изходът от него да е неясен, несъмненото присъствие в територията на България занапред на горепосочените земи подсказва за успешният му за България изход.

На север – от тази посока, откъм Хазарския каганат, идва през този период главната заплаха за българската териториална цялост. Няма съмнение, че отстояването на границата по р. Днепър е била най-важната външнополитическа задача за Аспарух. За значителната опасност свидетелстват и големият брой отбранителни валове, изградени в Добруджа и Влашко против заплахата от север. Тези валове подсказват и за дълбочината на хазарските нахлувания – чак до Средна Добруджа. Най-вероятно е военните действия между двете държави да са били непрекъснати през целият период. Спасително обстоятелство за България, противопоставена на много по-силния противник, е бил натискът откъм юг срещу Хазария от страна на арабите, който е сковавал основните им сили. Въпреки това, в отделни моменти несъмнено е имало и значителни настъпления на запад, обуславящи и личното участие на Аспарух във военните действия. При една от битките той намира и смъртта си, през 701 г., при праговете на р. Днепър. Гробът му е намерен на брега на река Днепър до село Вознесенка (сега в Украйна). Един от надписите на гроба с рунически знаци гласи: "Небесен победител".

Хан Тервел (700 г.-721 г.) се смята за втория владетел на България. Според Именника на българските ханове, той е син на хан Аспарух и управлява 21 години.

Съюзът с Юстиниан II

В политиката на хан Тервел се очертали няколко важни тенденции, които намерили продължение и при неговите приемници. Във външната си политика хан Тервел умело съчетавал военните с дипломатическите средства. Нейната основна цел била териториалното разширение на България и утвърждаване суверенитета на хана. Благоприятни възможности за постигането на тази цел се създали през 705 г., когато към Тервел се обърнал за помощ сваленият от престола император Юстиниан II. Неговите пратеници били приети любезно от хана, който му обещал значителна военна помощ.

През 705 г. Юстиниан II Ринотмет, императорът с отрязания нос, бяга от заточение в Херсон, намиращ се на Кримския полуостров, и след много перипетии се озовава при Тервел. Двамата сключват сделка - Юстиниан с помощта на 15 000 българи стига до Константинопол и след преврат си връща короната. Тервел получил областта Загоре (още - Загора), луксозни дарове (според легендата, Юстиниан накарал Тервел да забие копието си в земята и да опре на него щита си. После византийцитe насипвали върху тях злато и скъпоценности докато ги покрили изцяло) и титлата кесар. Тази титла, втора в империята и запазена за престолонаследника, направила българския владетел практически равен на василевса в очите на ромеите, което вложило и без това незавидния престиж на императора. Никога дотогава ,а и никога след това тази титла не била давана на чужденец, а и по този начин хан Тервел вече получил правата на легитимен владетел над територии, които доскоро били собственост на Византийската империя.

След убийството на Юстиниан през 711 г. Тервел продължил да се намесва в работите на Империята, под предлог че отмъщава за съюзника си. През 716 г. сключил мирен договор с новия император Теодосий III. Договорът съдържал и търговски клаузи. На първо място била определена границата между България и Византия, като така териториалните придобивки на българите в Тракия били утвърдени. Освен това Византия се задължила и занапред да плаща ежегоден данък, който се състоял в скъпи дрехи и червени кожи на стой-ност 30 литри злато. Император Теодосий III, воден от горчивия опит при управлението на Юстиниан II, успял да издейства и една клауза, според която двете страни трябвало взаимно да си предават политическите бегълци. Договорът уреждал и търговските взаимоотношения между двете страни. Постановявало се, че българските и византийските търговци може-ли да търгуват в съответните държави само след като на границата платят необходимите такси и мита.

По времето на хан Тервел е създаден барелефът Мадарски конник в чест на победите на Тервел над Византия.

Войната с арабите през 717-718г.

На 25 март 717 г. за византийски император е коронясан Лъв III, поставил началото на Сирийската династия. През лятото на същата година Маслама, брат на халифа Сюлейман преминал Дарданелите и блокирал по суша Костантинопол със 180 хилядна армия. Флотът на арабския пълководец бил също огромен - според арабски източници наброявал 2500 кораба.

Египетски моряци-християни дезертирали от арабския флот и дали ценна информация на Лъв III за тактиката и намеренията на Маслама. С помощта на гръцки огън императорът разгромил вражеския флот.

През 718 г. Тервел изпратил армията си на помощ на Императора. Тежката зима, гладът и епидемиите били пагубни за обсаждащите по суша. Когато българите избили 30 000 араби край стените на византийската столица, войната приключила.

Блокадата по море била снета на 15 август 718 г., точно една година след началото на обсадата. При оттеглянето си оределият арабски флот бил сполетян от буря и само 5 кораба се добрали до Сирия. Арабските летописци оценяват загиналите по време на похода на около 500 000 души.

Победата на коалицията, ръководена от Лъв III (освен Византия и България тя включвала хазари, арменци и другите кавказки народи) над армиите на Халифата спряла исляма на източната граница на Мала Азия за около 6 века.

До средата на VIII в. българската държава укрепнала значително. В историческите извори не се срещат данни за конфликти между България и Византия, което показва, че мирът между тях се е запазил. През 721 г. на престола се възкачил хан Кормесий (721 г. – 738 г.). Той е третия по ред български владетел в Именника на българските канове. В Именника е отбелязано само, че е управлявал в продължение на 38 години и че произхожда от рода Дуло. Името „Кормесий“ се среща по повод мирния договор през 716 година. От бележки на Византийските хронисти се вижда, че от българска страна договорът е бил подписан от Кормесий, въпреки че по това време начело на България е стоял хан Тервел, затова някои учени твърдят че Кормесий и Тервел са били съуправници. След това престола е зает от хан Севар (738 г. – 753 или 754 г.). Единствените сведения за хан Севар идват от Именника на българските канове. Той произхожда от управляващия род, т.е. е правнук на хан Аспарух. Историците смятат че той е последният владетел от рода Дуло. По време на неговото управление, продължило 15 години, няма сведения за сблъсъци с Византийската империя.

Хан Севар бил сменен през 753 г. от хан Кормисош (753 или 754 г. – 756 г.). Хан Кормисош е от рода Вокил и управлява България в периода 753 – 756 г. Според Именника на българските ханове, той узурпира престола след насилственото отстраняване на Севар. Отстраняването на рода Дуло от управлението било началото на сериозни политически сътресения в българската държава, които се изразили преди всичко в борбата за власт между отделни прабългарски родове.При управлението на този владетел започват продължителни войни с Византия, инициирани от император Константин V Копроним с преселваните от него колонисти от Армения и Сирия в областта Тракия, както и с дейността по усиленото възстановяване на крепости на границата с България. Управлението на Кормисош бележи началото на поредицата преврати и насилия в българската държава през втората половина на 8 век.

След това на престола се възкачва хан Винех (756 г. – 760 г.), който принадлежал към рода Укил.

През 755 г. император Константин V Копроним започнал да укрепва някои от селищата в Тракия, разположени в съседство с България. Това предизвикало недоволство у българите, които поискали данък за тези крепости. Императорът отказал, с което поставил началото на продължителни българо-византийски войни. Кризата, започнала при Винех, се задълбочила при неговите последователи хановете Телец, Сабин, Умор, Токту и Паган. В домогванията си за престола едни от тях се осланяли на Византия, а други били за решителни действия срещу нея. Не без значение за нестабилността на ханската власт били и някои противоречия между славяни и прабългари, подклаждани от Византия.

Едва при хан Телериг (768 г. – 777 г.) вътрешното положение започнало да се стабилизира. За разлика от своите предшественици, той проявил не само качества на военачалник, но и дипломатическа хитрост.

За пръв път името му се споменава в изворите във връзка с похода на византийския император Константин V Копроним срещу България през май 774 г. Този поход завършил без решително сражение, с мирен договор между двете страни. В края на същата година обаче Телериг изпратил армия от 12 000 души в Берзития (в дн. Македония), но византийският император, предупреден от своите агенти в Плиска, събрал многократно по-силна войска и сразил българските части. Въодушевен от успеха си, император Константин V отново предприел поход срещу България, но северните ветрове спрели византийския флот при Месемврия (дн. Несебър) и по този начин осуетили византийските планове.

За да ограничи византийското влияние в българската столица, Телериг изпратил писмо до византийския император, в което пишел, че възнамерява да избяга при него, но поискал гаранции за себе си и имената на византийските хора, които биха могли да му помогнат. Константин V познавал ситуацията в България и приел, че Телериг е поредният български владетел, който е принуден да напусне престола. Той изпратил на българския хан имената на своите шпиони. На Телериг не му оставало нищо друго освен да прочисти Плиска от византийските агенти, които изтребил до крак.

През 777 г. Телериг все пак бил принуден да избяга в Константинопол, където бил покръстен и приел името Теофилакт. От страна на новия византийски император Лъв VІ (775-780) той бил удостоен с титлата патриций.

Процесът на вътрешна стабилизация продължил и при хан Кардам (777 г. – 803 г. ). Смята се, че Кардам е приемник на хан Телериг, въпреки че името му се среща в историческите извори за първи път едва през 791г. През месец април византийският император Константин VІ /780-797/ потеглил на поход срещу българите. Акцията целяла да ги накаже заради проникването им по поречието на р.Струма и изтребването на ромейските войски. Хан Кардам взел своевременно мерки и ги посрещнал на тяхна територия - при градчето Проват край Одрин. Привечер двете войски влезли в сражение и ромеите отстъпили. Вечерта те напуснали лагера си и избягали в Константинопол. Сражението нямало решителен характер, въпреки че бойното поле останало в ръцете на хан Кардам. През юли 792г. Константин VІ излязъл от столицата и пристигнал с войските си край българо-византийската граница, където се заел с укрепяването на крепостта Маркели /при Карнобат/. Хан Кардам празнувал голяма победа - той пленил целия вражески обоз заедно с императорския шатър и цялата прислуга. Константин VІ едва успял да се спаси и пристигнал като беглец в столицата. Последвали преговори, които завършили с подписването на мирен договор - императорът се задължил да плаща на българите ежегоден данък. Управлението на българския хан Кардам е забележително преди всичко с ликвидиране на междуособиците, умиротворяването на страната и извеждането на България от политическата й немощ. Пак с неговото име трябва да свържем и новия етап в българо-византийските отношения - през 90те години на VІІІ век България минала в настъпление на юг от Стара планина. Тази активна външна политика осигурила не само толкова мечтания мир, но и просперитета на България през следващото столетие.

Слег хан Кардам, престола се заема от хан Крум (803 г. – 814 г.). Произхожда от панонските българи. Началото на неговото управление съвпада с това на франксия император Карл Велики, коронясан навръх Коледа през 800 г. от римския църковен глава. Две години след разгрома на Аварския хаганат от Карл Велики хан Крум довършва остатъците от някога могъщото варварско обединение; България и Франкската империя стават непосредствени съседи по Средния Дунав.

През 808-809 г. хан Крум подкрепил бунта на славяните в долината на р. Струма и ги присъединили към своята държава. През 809 г. завзема ключовата византийска крепост Сердика. В началото на 811 г. византийския император Никифор I Геник организира поход срещу столицата Плиска. След като преминава старопланинските проходи и разбива два български отряда, императорската войска достига Плиска, опожарява я и я разграбва. Хан Крум на 2 пъти предлага мир с думите "Ето, ти победи. И тъй, вземи каквото ти е угодно и си иди в мир", но василевсът презрително отказва. Тогава той мобилизира всички налични сили и напада на 26 юли 811 г. при Върбишкия проход византийската войска. Императорът е пленен и посечен в краката на хана, а от черепът му той заповядва да му направят окована със сребро чаша, от която пиел наздравица със славянските князе. По този начин, според прабългарските вярвания, той си присвоявал орендата (силата) на убития враг.

Новият император Михаил Рангаве продължил войната с Крум, но битката при крепостта Версиникия през 813г. му коствала трона. На 17 юли 813 г. ханът бил вече под стените на Константинопол. Съзнавайки, че не може да превземе града без предварителна подготовка, хан Крум предложил мирни преговори. Вероломна засада от страна на византийците обаче осуетила неговите намерения. Императорът Лъв V Арменец организирал покушение срещу българския хан Крум и се опитал да го убие по време на преговорите за мир. Коварното покушение изпълнило българския хан с гняв и ярост. Той сринал цяла Одринска Тракия и се върнал в столицата Плиска, където започнала подготовка за превземането на Константинопол. И точно когато паника обхванала византийците, достигнала вестта за смъртта на хана.

Смъртта на Крум е забулена в неизвестност и предположения. Според византийски летописци той бил „поразен от Божията ръка заради многото си грехове срещу ромеите“. Застъпена е и хипотезата, че той е умрял от сърдечен удар. Някои съвременни историци обаче не без основания предполагат, че той е бил умъртвен чрез т.нар. „сакрално цареубийство“, т.е. бил удушен с въже от собствените си боляри. Освен като даровит военачалник Крум бил и талантлив държавник. Той създал първите писани закони. Според една легенда той разпитал аварски военопленници какво довело до разпадането и унищожението на тяхната държава и създал своите закони въз основа на техните отговори. Тези закони поставяли за пръв път наравно прабългарския и славянския етнически елемент в държавата. Сведения за Крумовите закони се срещат във византийската енциклопедия Свидас от 10 век.

Кан субиги Крум за пръв път направил опит за централизиране на властта, като разделил територията на страната на три части, управлявани от пряко подчинени нему доверени хора.

Хан Омуртаг (814 г. – 831 г.) е български владетел, син на хан Крум, управлявал България от 814 до 831 г. Името Омур-таг има тюркски произход, означава планина/връх Омур. Едноименен връх се намира в планината Тян Шан в днешен Китай.

След възкачването си Омуртаг започва да опустошава ромейските земи. Първоначално отхвърля предложението за мир на император Лъв V. През есента на 814 г. двете войски се срещат в решително сражение, което българите губят. В началото на 815 г. пратеници на хан Омуртаг пристигат в Константинопол, където сключват мирен договор с Византия. Императорът се заклева според езическите обичаи на българите, а пратениците на Омуртаг - според християнския закон. Договорът се сключва за 30 години и определя границите между двете страни.

През 823 г. избухва бунтът на византийския пълководец Тома Славянина, който обсажда Константинопол с войските си с цел да се възкачи на императорския престол. Омуртаг оказва военна помощ на император Михаил II Балба и удря бунтовническите войски в гръб.

Вероятно през 823 или 824 година, славянските племена браничевци и абодрити, населяващи средното течение на река Дунав, се отцепват от българската държава и търсят покровителството на франкската империя. Три последователни години – 824, 825 и 826, хан Омуртаг провожда мирни пратеничества при франките. След като те не постигат резултат, през 827 и 829 български войски навлизат в земите по Средни Дунав. Отцепилите се славянски племена са отново подчинени. Франките изпращат войски, но не успяват да се намесят ефективно. На мястото на разбунтувалите се славянски вождове хан Омуртаг поставя свои довереници, най-вероятно прабългари. Отношенията между България и франкската държава са уредени с мирен договор около 830.

Умира през 831 г. и е наследен на престола от третия си син Маламир.

Хан Маламир (831г. – 836 г.) е третият син на Омуртаг. Заема престола след преждевременната смърт на по-големия му брат Звиница и лишаването от престола на втория му брат Енравота (Войн) поради проявени симпатии към християнството. Той бил малолетен при възцаряването си и за негов регент и съуправител е избран кавхан Исбул.

Във вътрешната си политика новият български владетел продължава гонението на християните в България и строителната дейност на своя баща. По негово време е завършено водоснабдяването на Плиска. Във външната си политика се стреми да поддържа добри отношения с франките и византийците. Византийският император Теофил нарушава 30-годишния мирен договор, подписан още от Омуртаг и през 836г. предприема поход срещу България. Българите начело с кавхан Исбул отговарят като навлизат във византийските териториии и стигат чак до Одрин. После се отправят към Пловдив и след преговори с жителите му влизат в града. От този момент Пловдив е включен в пределите на България.

През 836 Маламир неочаквано умира и тъй като не оставя наследници, престола заема Пресиян - син на брат му Звиница.

Хан Пресиан І (836 г. – 852 г. (вероятно в началото с регент кавхан Исбул)) е български владетел, син на Звиница и племенник на хан Маламир. По време на неговото управление Византия успява да организира бягството на отведените на север от Дунава ромеи, сред които бил и бъдещият император Василий I Македонец. Като ответна мярка Пресиян изпраща срещу Византия войска, предвождана от кавхан Исбул, ичиргу боила и хан-боил-коловъра, която се отправя към земите, населявани от смоляните, и достига Филипи.

След успешни военни действия срещу Византия Пресиян присъединява към България земите на славянското племе смоляни (в Западните Родопи), териториите от река Струма до Бяло море, Северна и Средна Македония и Южна Албания до Адриатическо море. Завършва военно-административната реформа на хан Омуртаг, след което България е разделена на 9 комитата. Пресиян организира и неуспешен поход за покоряването на Сърбия.

Умира през 852 г. и е наследен на престола от сина си Борис I.

Борис І (Михаил) (? – 907 г.) - български хан от 852г. и княз от 864г. до 889г, син на Пресиян, баща на Симеон Велики. (852 г. – 864 г. – хан; 864 г.– 889г. – княз)

Покръстването

През есента на 863г. византийците в отговор на молбите на Ростислав нахлуват отново в българските земи. Заетите на запад български войски не могли да окажат сериозен отпор на Византия. Започват мирни преговори и в последствие е сключен мирен договор между България и Византия. Борис I се задължава да разтрогне съюза си с немския император и да се покръсти заедно с народа си. Но той се покръства само в близкото си обкръжение, почти тайно като приема християнското име Михаил от своя кръстник, византийския василевс Михаил III.

Непосредствено след покръстването избухва бунт в средите на българските боляри. Техните основни опасения са от засилващото се византийско влияние. Борис I потушава бунта и заповядва да бъдат убити петдесет и двама боляри заедно с родовете им.

Покръстването поставило началото на нов етап във формирането на старобългарската култура. Християнската религия спомогнала за преодоляване на различията между прабългари и славяни в областта на материалното и духовното творчество. Новата религия била неизчерпаем източник на непознати дотогава теми, идеи и сюжети, които допринасяли за оформяне облика на старобългарската култура като християнска култура. Същевременно благодарение на славянската писменост и победа-та на славянския елемент старобългарската култура се превърнала в неразделна част от културата на средновековния славянски свят.

Борис I има голям принос във въвеждането и разпространяването на българската писменост, като приема учениците на Кирил и Методий през 886г.

Канонизиран е от Българската църква и възвеличен в много произведения на старобългарската литература.

През 889 г. княз Борис се оттеглил от престола и като приел монашеско подстрижение, предал властта на първородния си син Владимир Расате.

Цар Симеон I застава на трона на България, след като брат му Владимир Расате е свален от власт през 893. Той е третият син на княз Борис I и е получил образованието си в престижната за времето си Магнаурска школа в Константинопол. Баща му оставя трона на Владимир, но синът прави сериозни опити да върне езичеството във вече официално християнизираната държава, и това налага свикването на специален събор в град Преслав. На него Симеон е провъзгласен за владетел, а по религиозни(това че Плиска твърде напомня на езичеството) и чисто стратегически причини столицата се мести от Плиска в Преслав. Освен това българския става официален език в богослужението. Владимир Расате е детрониран и ослепен по нареждане на баща си. По късно е удушен в килията си по заповед на Симеон.

След преместването на главното тържище на Балканския полуостров от Константинопол в Солун през 894 г. Симеон първоначално се опитал да реши въпроса по мирен път, но след като видял, че не това няма да стане се възползвал от изтичането на 30-годишния мирен договор и нахлул с войската си в източна Тракия. Това било повече демонстрация на сила, отколкото началото на сериозна война. След това в северна България от североизток нахлуват маджарите. Българският владетел бил принуден да започне преговори с византийците, но в процеса на преговаряне разгромил маджарите и с това военните действия срещу Византия били подновени. През лятото на 896г византийците били разгромени при Булгарофигон, което ги принудило да търсят мир.

На 20 август 917г близо до река Ахелой българите постигнали велика победа над византийската армия. Погромът бил пълен. Тази победа имала и важен психологически ефект върху византийската армия, която като видяла, че губи сражението побягнала. В отчаян опит да спрат българите по пътя им към Константинопол византийците събрали остатъците от войската си край село Катасирти. Там отново били разбити в една нощна битка.

Всички тези победи обнадеждили Симеон да завладее Константинопол и да стане император на ромеите и българите. Израз на това му намерение била титлата с която се именувал – “василевс на всички българи и гърци”. За да покори окончателно Византия през същата година нахлул в Елада, опожарил Тива и дори стигнал до Дарданелите. Византийците не виждали друг изход от ситуацията освен нападение в тила на българите. Така, през 921г, изпратили в Сърбия Захарий, за да свали крал Павел и да нападне българите. За щастие опитът за преврат бил неуспешен и Захарий бил заловен и хвърлен в тъмница в България.Осъзнавайки, че мечтата му за завладяване на Константинопол се отдалечава той разбрал, че византийската столица не може да бъде превзета без силен флот. И тъй като той не притежавал такъв се обърнал за съдействие към арабите. През 922г. българско пратеничество било изпратено в Кайруан (където била столицата на Фатимидския халифат) до представителя на Фатимидите Убайдаллах ал-Махди. Той се съгласил с предложението за нападение по море и суша и заедно с българските пратеници изпратил в България и свои, които трябвало да уточнят някои подробности около нападението. За съжаление на връщане те били заловени от византийците. Въпреки този неуспех, Симеон направил втори опит да се съюзи с арабите, но и той пропаднал.

Симеон използвал затишието в отношенията с Византия, за да нападне Сърбия, която отново се обърнала срещу България. Така след един поход тя била заличена от картата на Балканите. След това, през 926г, възникнал конфликт между България и прогресиращото хърватско кралство, вероятно провокиран от византийците, който завършил с война. Това е последната водена от Симеон война и първата която той загубва. Това може да се отдаде на факта, че българската войска била изморена от почти непрестанните битки с ромеите. Посредник между българите и хърватите бил папа Йоан Х, който се надявал да привлече българите на своя страна. От своя страна Симеон се надявал папата да признае царския му титул. Обнадежден, той започнал подготовка за нов поход срещу Византия, който не се състоял поради преждевременната му смърт на 27 май 927г, най-вероятно причинена от сърдечен удар.