Юзу “неофит рилски” р е ф е р а т по История на българската държава и право

Въпреки големите си успехи във външната политика, отношенията с Византия и победите на бойното поле, Симеон постигнал наистина грандиозни успехи и във вътрешно-държавното управление. Преслав бил построен по византийски образец и целта му била да съперничи на Константинопол.В него били “Златната” църква и тронната зала, които видимо се отличавали от останалите сгради, както с размерите, така и с великолепието си. По това време била създадена и преславската рисувана керамика, която следвала най-престижните византийски образци. Като знак за величието на столицата била поставена представката “велики”. Дори в една хроника от ХI век е казано, че Симеон строил Велики Преслав 28 години. Историците твърдят, че по време на управлението му настъпва т. нар. „златен век“ на българската култура. Управлението на цар Симеон бележи връх в историята на първата българска държава. По негово време освен до невиждано до тогава териториално могъщество страната става средище не културен и духовен живот. Победите на бойното поле му позволили да укрепи международния авторитет на България, оставяйки след себе си могъща държава простираща се от Карпатите до Беломорието и от Черно до Адриатическо море. Въпреки почти непрекъснатите войни с Византия, той укрепил властта си вътре в държавата и провел една изключително стабилна вътрешна политика. Било постигнато политическо, религиозно и културно обединение. Част от експертите смятат, че многобройните войни, които Симеон води, в крайна сметка изтощават България, и при наследниците на Петър I тя вече не е в състояние да се противопостави на по-богатата откъм човешки ресурси Византия, което води до падането й под ромейско владичество през 1018г. Независимо от този факт Симеон I остава в българската история с прозвището “Велики”, а управлението му с определението “Златен век” заради териториалното разширение до което довежда България и заради културния разцвет на страната, невиждани до този момент.

Петър не успява да се справи със запазването на обширната държава, която наследил от баща си. Около 931 г. сръбският владетел Чеслав избягал от Преслав и вдигнал въстание. Цар Петър трябвало да признае възстановяването на сръбската държава. Маджарите нахлували непрекъснато - 934 г., 943 г., 948 г. и 958 г. Петър не могъл да се справи с тях и се принудил да сключи мирен договор, който бил насочен срещу Византия.

През 976 г. с брат си Роман избягват от Византия и, според легендата, на границата Борис е убит по грешка от българската гранична стража. През 971-976 г. управлението на България е поето от сина на комит Никола — Самуил. През 977 г. той признава за цар на българите Роман, но фактическото управление остава в негови ръце до смъртта на Роман през 996 г.

През 971 г. Преслав и североизточните български земи са завладени от Йоан Цимисхи, а наследниците на Петър - отведени отново в Константинопол. Тъй като Борис II няма наследници от мъжки пол, той не представлява опасност за ромейската власт в българските земи, но Роман е още ерген. Ето защо императорът нарежда той да бъде скопен. През 977 г. Роман с брат си избягали от византийски плен и се отправили към България. Легендата разказва, че Борис II по грешка бил убит от български граничар защото носел византийски дрехи. След смъртта на брат му, Роман е признат от комитопулите за цар. През 991 г. цар Роман попада отново във византийски плен, където почива през 997 г. Той е последният владетел от Крумовата династия. След неговата смърт престолът е зает от цар Самуил. Приживе на Роман, Самуил играе ролята на негов военачалник, но фактически цялата политическа власт е в ръцете на Самуил, а Роман, по примера на баща си, се отдава на църковна и книжовна дейност. Той основава манастирът "Свети Георги Бързоходни" и му дава статут на български царски манастир.

Самуил е най-малкият син на комит Никола от брака му с Рипсимия. Макар да е коронован за цар чак през 997 г., Самуиловото управление започва през 976 г., след смъртта на византийския император Йоан Цимисхий, когато Самуил и братята му Давид, Моисей и Арон застават начело на въстание на българите срещу византийската власт. Съвместното управление на комитопулите (синовете на комит Никола) продължава кратко, тъй като Давид и Мойсей са убити, а Арон, който е уличен във връзки с византийския император и амбиции за власт, е екзекутиран по заповед на Самуил.

През 977 г. цар Борис II и брат му Роман, които са държани под стража в Константинопол, успяват да избягат, но на границата Борис е убит по грешка от пограничната стража. Брат му Роман, който е бил скопец, е признат от Самуил за български владетел. Приема се, че реално Роман предава на Самуил властта, който управлява България. Самуил, познат като способен пълководец, разширява териториите на България във всички възможни посоки. Скоро царството покрива почти целия Балкански полуостров (територията на днешните Република Македония, Северна България, Северна Добруджа, Сърбия (без Банат и Бачка), Черна гора (без Приморието), Албания и днешна Северна Гърция), като само части от Гърция и Тракия остават под византийска власт. През 986 г. Самуил разбива армията на Василий II при Траянови врата и императорът скоро след това обръща поглед към изток, за да търси нови владения. През 991 г. цар Роман отново е пленен от византийците и е хвърлен в тъмница, където почива през 997 г.

Цар Роман, който няма наследници, е последният владетел от Крумовата династия. След неговата смърт през 997 г. Самуил се обявява за цар на България и получава кралска корона от папа Григорий V (996-999).

През 998г. цар Самуил тръгва на поход срещу сърбите и пленява сръбския крал Йоан Владимир. През следващите няколко години е построена Самуиловата крепост. Самуил и Василий II прекарват 15 години в очакване и подготовка за сблъсъка помежду си. Войната започва през 1002 г. До този момент армията на Василий II е по-силна, а и е натрупала опит при военните операции на изток. Както съобщава арабският летописец Яхия Антиохийски, царят на българите Комитопул е принуден да отстъпи дълбоко в територията на собствената си държава. Въпреки това, Самуил се надява да даде достатъчно отпор, за да се стигне до мирни преговори. В продължение на 12 години тактиката на Самуил е успешна и задържа войските на Василий II далеч от големите български градове, включително столицата Охрид.

Все пак на 29 юли 1014 при днешното село Ключ в планината Беласица византийският император успява да заобиколи главната българска армия и така се стига до битката при Ключ. Самуил в този момент не е с армията си. Василий разбива противника и ослепява 14 или 15 хиляди военнопленници, оставяйки един на всеки 100 с едно здраво око, за да водят другите по пътя към дома. Гледката е прекалена дори за Самуил. Легендата гласи, че именно тя е причината за скорошната му смърт. Цар Самуил умира на 6 октомври.

Независимото българско царство успява да просъществува само още 4 години след смъртта на Самуил. Българите успяват да отхвърлят византийската власт чрез въстание през 1185 г.

Гавраил (Гаврил) Радомир или Симеон Роман (1014-1015) е български цар първороден син на цар Самуил. След битката при Беласица и смъртта на Самуил (6 октомври 1014 г.) Гаврил Радомир, организатор на отбраната на страната и не отстъпващ по пълководчески дарби на баща си, е провъзгласен за цар на 15 октомври 1014 г. Веднага след това той разгромява войската на солунския дук Теофилакт Вотаниат, който прониква до Битоля и успява да изгори българските крепости.

Иван Владислав или Йоан Владислав е български цар в периода 1015-1018.

Опитва се да спре с всякакви средства инвазията на Василий II и през есента на 1015 г., след превземането на Охрид от византийците избира Битоля за главен град. По негово нареждане е изсечен Битолският надпис за строежа на крепостта (1015-1016), в който се зове "блъгарiнъ родомь" и "самодрьжъцемь блъгарьскомь". Предприема поход за да върне Драч (1015-1016). Съюзява се с Кракра Пернишки (1016-1017). Прави опити да привлече като съюзници печенегите, но безуспешно. Обсажда през февруари 1018 г. крепостта Драч, където е убит в боя с византийците, а по други сведения от ръката на заговорници. След смъртта му България пада окончателно под византийска власт.

Въстанието е подготвено от първенците на Скопие начело с кавханския потомък Георги Войтех. Спряно е пред крепостта Кастория (Костур) и е разбито, заради предателството на Георги Войтех. Константин Бодин е пленен от византийците, но с помощта на баща си успява да избяга. След смъртта на крал Михайло през 1081, той наследява дуклянския сръбски престол и управлява поне до 1101 г. Съдбата му никога отново не се свързва с България.

Цар Иван Асен I (често само Асен), известен още с рожденото си име Белгун, е владетел, управлявал България от 1186 до 1196 г. Управлява заедно с брат си Теодор Петър, който продължава да царува една година след смъртта на Иван Асен I. Той е един от тримата братя от династията Асеневци, които освобождават България от византийско господство. През 1185г. под ръководството на Асен и Петър в България избухва въстание. Есента на 1185 и началото на 1186г. били успешни за въстаниците. Император Исак Ангел предприел няколко похода срещу българите. През 1187г. при поредния поход бил спрян при силната крепост Ловеч и след като обсадата не успяла, бил принуден да сключи мир. Това на практика означавало признаване на българската държава. Иван Асен I станал жертва на заговор - бил убит от болярина Иванко.

Иванко е български болярин, родственик на Асеневци, за кратко узурпира владетелския престол. През 1196 г. организира заговор (вероятно с помоща на византийците) срещу цар Иван Асен І и го убива. След намесата на по-големият брат на убития цар, Иванко е избягал във Византия, където бил сгоден за императорската внучка и назначен за управител на Пловдивската област. След възкачването си на престола през 1197 г. Калоян успява да привлече Иванко на своя страна срещу византийците. През 1198 г. нанася сериозни поражения над византийската войска в битката при с.Баткун. През 1200 г. е заловен от византийците чрез измама.

През същата година рицарите от четвъртия кръстоносен поход нахлуват във Византия. Калоян предложил своята помощ на рицарите, но те високомерно я отхвърлили. На 12 април 1204г. западните рицари превзели Константинопол и провъзгласили Латинската империя. Те отново отхвърлили предложеното от цар Калоян приятелство. Неочаквано гръцката аристокрация в Тракия се обърнала за помощ към цар Калоян. Ромеите се заклели да го имат за свой владетел, ако им помогне да се избавят от рицарите. Въстанието на гръцката аристокрация избухнало в началото на 1205г. Император Балдуин тръгнал да накаже непокорните градове. Когато стигнал до Одрин на 29 март 1205г., той видял над крепостните стени да се вее знамето на цар Калоян. Рицарите обсадили града, като се опитвали да подкопаят крепостните стени. Междувременно били подложени на нападения от куманската конница. На 14 април куманите отново нападнали. Част от рицарите се втурнали да ги преследват и увлекли и други след себе си, включително и император Балдуин. Така куманите ги отвели до мястото, където в засада чакала основната част от българската армия. "Непобедимите" западни рицари били напълно разбити, а в плен паднал самият император. Той бил отведен в Търново, където останал пленник т.нар. Балдуинова кула в Царевец до края на дните си.

След това цар Калоян повел войските си към владенията на солунския крал Бонифаций. Военната кампания през 1205г., приключила с влизането му в Пловдив. Градът му бил предаден от пловдивските павликяни.

През 1207г. цар Калоян отново се отправил към Солун и обсадили града. Една нощ той бил убит от първия си военачалник - куманина Манастър. Предполага се, че Калоян е станал жертва на заговор, в който е възможно да е участвала и съпругата му, също куманка.

С възкачването на престола на Иван Асен ІІ вътрешните междуособици в България затихват. Болярите се нуждаели от силна централна власт, за да се борят успешно срещу външните противници, които по времето на Борил успяват да откъснат големи територии от страната. Спират и продължителните войни. Всичко това се отразява благоприятно върху цялостния живот на страната. Настъпва подем в икономиката и културата. За разлика от Борил, новият владетел проявява верска търпимост и не преследва богомилите. В съответствие със започнатата миролюбива политика на Иван Асен ІІ установява приятелски връзки с унгарците — жени се за Анна Мария, дъщеря на унгарския крал Ендре ІІ (1204-1235), и получава Белградската и Браничевската област, която българите губят по времето на Борил. Добросъседски отношения се установяват с епирския владетел Теодор Комнин. Добри са отношенията на българската държава и с латинците, които по това време се намират в твърде тежко положение, заобиколени от двете страни с врагове. Мир е поддържан и на западната граница със сърбите.

Новият никейски император Теодор ІІ Ласкарис прехвърля войски от Мала Азия на Балканите. Той успява да изненада цар Михаил ІІ Асен, който вместо да се сражава, бяга от полесражението. Търсейки съюзници, младият цар се договаря с Ростислав Михайлович, който се разпореждал като самостоятелен владетел в северозападните български земи. Михайлович обаче подписва по-късно с никейския император договор, като приемал границите отпреди военните действия. Така българите губят придобивките след 1254г. През 1256г. едва 17-18 годишен цар Михаил ІІ Асен е смъртоносно ранен по време на лов.

Преди да бъде коронясан за бълг.цар, Константин Тих е измежду най-влиятелните боляри в югозападна България. Център на неговите владения бил гр. Скопие. През 1256 г. болярският съвет в Търново го избира за бълг.цар. Оженил се за дъщерята на никейския император Ирина, която е внучка Иван Асен II по женска линия - така се свързал с Асеневата династия. Избягалият предишен цар Мицо Асен държал някои области в източна България и оспорвал властта на Константин Тих. Освен това маджарите нахлували непрекъснато в българските предели. През 1261 г. маджарският крал Стефан превзел Видин и Лом. Константин Тих получил помощ от Яков Светослав, управител на северозападните български земи. По същото време вървяла и войната с Мицо. Малолетният византийски император Йоан IV, брат на българската царица, бил свален от престола от Михаил Палеолог в 1261г. Царица Ирина подстрекавала Константин Тих да отмъсти за брат й. Той предприел поход, но по-късно България загубила почти цяла Тракия и черноморските градове Месемврия и Анхиало. Тези неуспехи принудили българския цар да потърси помощ и той я поискал от татарския хан Берке. През 1264 г. около 20 000 татари преминали Дунав и се отправили към Тракия. Те били следвани от цар Константин Тих. Византийският император бил изненадан и се спасил по чудо. През 1268 г. починала царица Ирина и Михаил VIII Палеолог предложил своята племенница Мария за жена на Константин Тих, като обещал да върне на българите Месемврия и Анхиало. След това обаче не спазил своите обещания. Българският цар предприел поход срещу Константинопол, който обаче нямал успех. Същевременно византийският император успял да привлече на своя страна татарския хан Ногай. През 1274 г. татарите нахлули в българските земи, а през следващите години нашествията продължавали и опустошавали цяла Мизия. През последните години от управлението на Константин Тих в Търново се разпореждала царица Мария. Тя мразела вуйчо си Михаил VII Палеолог и непрекъснато крояла интриги против него. В страната назрявало недоволство, което довело до селска война начело с Ивайло. Народът се стичал при селския цар. Константин Тих излязъл с армия срещу въстаниците, но претърпял поражение и бил посечен.