За сп. Лик на бта – септември, 2008 банско тази година за първи път ми се случи да се прехвърля от един джаз фестивал на друг: след закриването на „Варненско лято”

Ако бях родена в друга страна и по друго време, със сигурност щях да бъда deadhead - като онези фенове, съпътстващи любимата си група The Grateful Dead 1 по всяко време и навсякъде. В случая, разбира се, не става дума за любима група/групи и фанатичното им следване по турнета и фестивали, макар отдавна да си мисля, че ярките чуждестранни изпълнители, поканени на един фестивал, трябва да се появят и на останалите фестивални сцени, за да могат и други меломани да ги чуят, видят и да им се порадват. В моя случай желанието ми да бъда deadhead идва от нашите, родни джазмени, които не се уморяват да пътуват за участия, не се отпускат, не се разконцентрират, а напротив, сякаш дълго време са били „вързани” – всеки следващ път са по-ентусиазирани, по-настървени и подготвени „ като за световно”.

И в Банско, и във Варна вотът ми на средностатистически (или малко над това ниво) любител и ценител на джаза отива за българите. Сърцето ми остава с тях.

Което не означава, че на фестивала в Банско нямаше силно чуждестранно присъствие. И то не едно. Веднага мога да ви предложа кратък списък с ярки изпълнения, които „ще държат влага” на вярната публика поне до догодина. Лично аз вече чакам с нетърпение следващата си среща с унгарците от група „Джабе” („Свобода”), които гостуваха в Банско за втори път и със сигурност отнесоха куп „замаяни глави” на български deadheads. Полякът Влодек Павлик със своето трио, Международният джаз бенд на НАТО (с българско участие в него – тромбониста Любен Петков), диксиленд чаровниците от Германия Hot Four Creole Jazz Band (за трети път на този фестивал!) и Jazz Ex-change – квинтетът от Германия с класически строго и като по учебник изпипано изпълнение на джаз стандарти.

Музикантът, обаче, който буквално разцъфна на сцената на Банско Джаз фест, беше необикновен и нестандартен не само заради необичайното си име - Прафул (името, получил след „прераждане” в Индия, със значение „цъфтящ, разцъфтяващ”), не само заради няколкото инструмента, на които свири (саксофон, флейта и бансури – дървена индийска флейта) и няколкото езика, на които пее, а и заради пъстрия състав на изпълнителите, с които свири различни стилове музика от различни страни. С Прафул на сцената се наредиха кубинката Мирта Хунко (вокал), българинът Мартин Денев (кийбордс), иранецът Афра Мусависад (перкусии), Рено Стеба (бас – Аруба/Холандия) и холандката Арно ван Нювенхуиз (ударни). От сцената Прафул напомня Стинг, Иън Андерсън от „Джетро Тул” и Кезая Джоунс едновременно, но с това приликите се изчерпват и мощният му талант за инвенции и импровизации буквално разцъфва пред погледа на очарованата публика. Поведението му говори за свободен човек, гражданин на света (немец по рождение, в началото на 80-те той избира Холандия за своя родина), който с лекота сменя един инструмент с друг, един стил с друг, една формация с друга. Поведението му говори за постоянно движение към нови територии и контакти, защото той умее да влиза в контакт с всичко и всички – леко и непринудено – с думите на седевте езика, които владее, или без думи – на универсалния език на ритмите. (Не само за илюстрация на думите си ви препоръчвам да видите клипа на Прафул на www.MySpace.com на песента му A Wishful Walk - нетърсената и ненарочна различност на клипа го прави a true piece of art, истинско изкуство!). Но за срещата и разговора ми с Прафул в следващия брой.

1 The Grateful Dead – рок група, сформирана през 1965 г. в Сан Франциско, Калифорния, чиито членове, поради заимстваните от джаз легендите на 50-те Чарлз Мингъс и Джон Колтрейн дълги импровизационни секвенции, са обявени за пионери и кръстници на т. нар. jam band.