За тайната мощ на женската енергия. За силата на женските слабости. За най-сладката власт на земята

каше ми се да хукна след него ида го умолявам да се върне, не можех да спя и практически престанах да се храня. В една от безсънните нощи си казах може да неми е дадено да видя бъдещето си, но ще успея да почувствам дали изборът мие правилен.
И тогава се издигнах в златен балон до 107-ия етаж, изкачих 17 стъпала до 108-ия етаж, влязох в коридора навремето и отворих вратата на стаята слетящия кораб. Седнах в него и мислено полетях в бъдещето, погледнах живота ни с Марка после живота ми без него.
Постарах се детайлно да опиша действията си- Да, момичето ми, явно имаш успехи - гледайки ме син терес, каза леля. - И какво видя- Когато се озовах в света, където сме двамата с Марк, видях как седим в шезлонги на брега на морето и с умиление гледаме играещото си малко момче, явно нашия син. От картината се излъчваше спокойствие и щастие - спомних си аз- А какво видя в света без Марк? - леля беше заинтригувана- Видях себе сив центъра на зала, обкръжена от тълпа усмихнали и смеещи се девойки, може би мои ученички. Срещу мен вървеше друг мъж, в неговите очи имаше такава любов към мен, такова преклонение Излъчваше вътрешна сила, власт. Разбрах, че ако я няма тази среща с него, цял живот ще търся нещо. Знаете ли, лельо, всичко би било по-просто, ако едната картина беше тъмна и мрачна, а другата - радостна и светла. Но и двете бяха еднакво приемливи- Защо не избра Марк? - в недоумение ме попита тя- Когато се върнах от пътешествието, изведнъж разбрах, че ако избера Марк, ще постъпя нечестно спрямо него. Дори ида станех негова жена, през цялото време ще чувствам зована онзи мъж. А може би всичко беше играна въображението, след пет години ще бъда самотна и нещастна, ще плача на коленете ви и ще се укорявам за глупостта си- Ние винаги правим избор Всяка секунда избираме този или онзи път, a tpi избра по-трудния път. Защото мъжът, за когото ти говориш, е от тези, които решават съдбата на света, и той дори няма да те погледне - такава, каквато си сега, въпреки твоите знания и умения. Ти си се запознала едва с основите и докато не се ориентираш във всички архетипове мъже, до-
233

г
като не откриеш в себе си всички архетипове на жените, няма да можеш да се срещнеш с истинския владетел.
Леля внимателно ме погледна- Това може да отнеме пет години, може и повече. Кой знае Ти още можеш да върнеш Марк. Той ти е сърдити обиден, но те обичаи щете приеме, ако отидеш при него. - Тя спря и ми доля вино.
Ние мълчахме, наслаждавахме сена виното и всяка си мислеше за нещо свое. Аз наблюдавах розовеещите под лъчите на залязващото слънце върхове на планините и размишлявах колко ли любовни истории са се случвали в техните подножия. Кои от тези истории са променили света и кои просто са били забравени Питах се каква история искам да напиша за своята любов. Леля прекъсна размишленията ми- Събираме багажа и отиваме в Петербург или. - обърна сетя към мен- Или какво - отговорих на въпроса с въпрос- Или ти си готова да се хвърлиш в непознатото ида станеш истинска владетелка на света- А дали имам шансове - все още размишлявайки върху собствената си съдба, попитах- Винаги има шанс, всичко зависи от теб. Няма да избегнеш срещата с половинката си, но от теб зависи дали тази среща ще бъде мимолетен епизод, за който само ще съжаляваш, или ще промени света. - Леля чакаше отговора ми- Но защо всичко зависи от мен Защо не може да се появи мъжът, който мие нужен, да ме вземе на ръце ида ме отнесе в друг свят Защо мъжът не може да ме намери ида каже, че аз съм неговата съдба - отново си задавах старите въпроси. Леля ме погледна тъжно и каза- Ще се наложи да повторим всичко отначало Защото любовта е работа на жената. Защото мъжът има други задачи и за да те забележи истинският ценител, ти трябва да се превърнеш от нешлифован камък в диамант. Това, разбира сее изтъркано сравнение. Но е вярно. И колкото повече шлифовани страни имаш, толкова повече погледи ще привлечеш, толкова по-ценна си.
Спомних си за диаманта, подарен ми от Марк.
234

- Лельо, забравих дави покажа пръстена, който ми подари
Марк.
Изтичах в къщата. Върнах се след няколко минути и й показах подаръка- Вижте колко красив камък- казах на леля. - Щом съм отказала на Марк, трябвали да го върна- Не, той ти е подарил пръстена, защото е оценил любовта, с която си го дарила. Но все пак, какво е окончателното ти решение- Нямали време да помисля още малко - опитвах се да отложа момента навземане на решение- Не - каза Софя Николаевна, присвила очи.
2003
- Имам сюрприз за вас - каза собственикът на хотела.
Излетях за Шамони. Вечерта в четвъртък, приближавайки хотела, вече го гледах със съвсем други очи. Струваше ми сече всеки камък пазеше спомени за прабаба.
Оставих куфарите, обиколих сградата и се приближих до верандата с изглед към Монблан. Слънцето напичаше и вече беше изнесена лятната мебел. Гледах изящната плетена масичка и столове и си представях ясно всички събития със столетна давност. Погледнах още веднъж към планината и влязох в хо­
тела.
Срещата със собственика беше насрочена за следващия ден. Разполагах с цяла нощ. Колко интересно - мислех си, - когато за първи път влязох тук, всичко ми се струваше чуждо, но беше достатъчно да разбра, че е принадлежал на прабаба, и всяка вещ придоби особен смисъл.“
Революцията разруши много семейни гнезда и хората загубиха много, но най-важното, те загубиха местата, откъдето можеха да черпят сили.
За съжаление стигаш до тези изводи, когато си около трий­
сетте, когато започваш поновому да гледаш на семейните ценности и на вещите, които с любов са събирали твоите предци. Знанията за историята на твоя род дават огромна подкрепа на човек, ти все едно вдъхваш живот наспящата сила на предци-
235

те. И изкачвайки се по стълбите, пак се спрях пред портрета на княгиня Ренар.
„Как мислиш, правилно ли постъпих, като отказах на Мат- вей - беззвучно попитах прабаба. Огромните сини очи ме гледаха замислено и внимателно. Само малките трапчинки на бузите правеха лицето мъничко лукаво. Разбира се, прабаба неми отговори, но самосъзнанието, че тя някога именно тук сее измъчвала от същите съмнения, ме ободряваше.
На сутринта се срещнахме с новия собственик на хотела. Антоан, слаб, но мускулест французин със зелени очи и гъсти мигли. Приличаше повече на инструктор по ски, а не на директор на хотел.
Уловил учудения ми поглед, той се усмихна и ми обясни, че достатъчно дълго е бил инструктор, но после заминал да работи в Австралия, а като се върнал след няколко години в
Шамони, купил този изоставен дом, реставрирал гои го превърнал в хотел- За съжаление, когато го купих, почти всички вещи бяха продадени или загубени, наложи се доста да възстановяваме по стари снимки, но ми се струва, че успяхме да възродим духана ар деко - горд със собствените си постижения, завърши Антоан- Да, наистина ви сее удало да направите невъзможното. Мога да си представя колко време, сили и пари са ви били необходими - похвалих го аз. Той ме разглеждаше внимателно, стигна до някакво заключение и замислено ми каза- А вие наистина приличате на вашата прабаба. Знаете ли- изведнъж увереният в себе си мъж се усмихна срамежливо, - когато гледах портрета на вашата прабаба, си мислех, че това ежената, която бих могъл да обикна, и много съжалявам, че е живяла преди сто години. Дори в най-смелите си мечти не можех да си представя, че някога ще срещна жена, която толкова приличана нея - тихо продължи той.
Аз смутено наведох очи- Надявам сечене само външно приличам на нея - също тихичко отговорих аз- Тогава ще ви бъде интересно да научите нещичко за нея- каза Антоан, стана и тръгна към вътрешността на къщата. С любопитство го последвах. Качихме сена втория етажи вля-
236

зохме в кабинет. Реставрираната френска мебел превръщаше дори кабинета в нещо леко и въздушно. Маса с извити крачета, камина от бял мрамор, открити полици, запълнени с книги на различни езици, и висяща над камината картина с четирилистен мак.
Все едно се пренесох в будоара на княгиня Ренар. Представих си невероятното усещане да лежиш на кожената кушетка, да четеш или да се любуваш на Монблан. Докато бях погълната от мечтите си, Антоан се приближи до изящното бюро и извади потъмняла от времето сребърна диадема. - Ето го моя сюрприз - каза тържествено той и ми подаде диадемата. - Когато ми казаха, че се интересувате от княгиня Ренар, си спомних за нея и реших, че ще ви бъде от полза.
С треперещи ръце взех старинната диадема и загубила от изумление дар слово, гледах съкровището, което изглеждаше, че е загубено завинаги.
1903
Все още мълчах, потънала в спомени.
Още един път си припомних нашите срещи с Марк, всичката нежност, всичката болка, всичкото безумие на моята любови това, че благодарение на леля научих за женската енергия, за състоянията на домакиня, момиче, любовница и кралица. Имах усещането, че съм завършила само началното училище и че пред мен се открива възможност да се усъвършенствам по-на­
татък. И колкото по-съвършена стана, толкова по-голяма награда ме чака накрая- Ако Марк наистина искаше да бъде с теб, нямаше да се предаде без борба - наруши мълчанието леля. - Щеше да те затрупа с писма или насила да те отведе в Петербург. Но той вече направи своя избор. Ти само се опитваш да продължиш агонията - сурово каза леля. - Понякога ампутацията спасява живота- Лельо, а защо е толкова важно моето решение Не можели да изучавам архетиповете ида живея с Марк? - отдалечавайки решението, се опитах да намеря компромис.
237

- Не, докато мислите и сърцето ти бъдат заети с него, другите мъже няма да могат да се приближат до теб. Те ще усещат, че си имаш някого. Трябва да вземеш решителни мерки - каза леля. - Ще отсичаме- Какво ще отсичаме - изплаших се.
-Г л у п авата привързаност - леля беше непреклонна- Изправи се и си представи, че оттам, кьдето се намира

Изтегляне 7.2 Mb.

Сподели с приятели: