Записки по общо учение за държавата
Изтегляне 1.78 Mb.
|
| Завладяването има за цел да осигури необходимата работна рака и така да преодолее социалната недостатъчност в стопанската сфера на завоевателя. Завладяните стават стопанки придатък към социалния организъм на победителя.
Завладяването се осъществява спрямо чужди етнически групи и това позволява вътрешно разделение на общността по кръвнородствен признак. Така разноетническата общност се структурира в две касти: свои и чужди, господари и подчинени. Кастите са затворени социални групи, формирани на етническа основа с цел поддържане на социална достатъчност на господстващата общност. 3. Посочените общи черти на държавообразователния процес се потвърждават от източниците, достигнали до нас за първите държави. Прието е, че първата кастова държава възниква в Египет през ІV хилядолетие пр. н. е. В тогавашен северен и южен Египет са съществували племена с различен произход. Двете части са обединени от южния владетел Менес чрез завоюване. Обединената египетска държава възниква в резултат от присъединяване на едната част към другата. На тази разноетническа основа в Египет се формира кастова система, включваща разделената на две (администрация и жреци) висша каста и низшата каста на производителите – земеделци. Кастова държава се изгражда и във Вавилония през ІІ хилядолетие преди новата ера, независимо от това, че там е била широко разпространена частната собственост. Жителите на покорените области формират низшата каста. Пак през ІІ хилядолетие пр. н. е. в Предна Азия възниква и Хетската държава. Господстващото население в нея е говорило индоевропейски език, докато покорените жители – лувийци и хети, са говорили език, нямащ нищо общо с арийските езици. Държавата в Китай възниква в периода ХІV – ХІ век пр. н. е., като е създадена от владетелите от династията Чжоу. И в Китай низшата каста включа производители, закрепени към земята, отдадена във владение на определен господар или принадлежаща на императора. Низшите са били наричани “сяомин” – малки хора. През ХІІІ – ХІІ век пр. н. е. и в Индия се създава държава. Там нахлуват арийски племена, които завладяват местното население. Завоевателите наричат себе си “арийци”, т. е. чисти, а покорените “даса”, т. е. чужди, врагове. На тази база се формира кастовата структура на индийското общество, в което за всяка низша каста (шудра) според Законите на Ману е отредено да служи на трите висши касти. През VІ пр. н. е. на територията на днешен Иран възниква Персийската държава. Господстващо положение е имало племето, живяло в областта Персида. Възникването на държавата в Гърция също става като кастова държава. През ХІІ и ХІ век пр. н. е. големи маси дорийски племена нахлуват от север и се заселват в Пелопенес. Завладяното местно население получава подчинено положение и се означава с термина “тети”, т. е. покорени. Тетите не са роби, те са само присъединена подчинена група на племето на завоевателя. През VІІІ – VІ в. пр. н. е. се извършва т. нар. “колонизация” на гръцките острови и на бреговете на Средиземно и Черно море. Тя дава тласък на робовладението. Само в Спарта то не получава разпространение, защото в нея се запазва старото положение на съществуване на кастата на завоевателите – спартанци и на кастата на покорените – илоти, които са били в положение на полуроби. Има и още племена, подвластни на спартанците. Такива са “периеките”, живели на границите на Спарта. В Спарта завоевателите изцяло поемат управленската функция, а завоюваните – стопанската функция. В Атина нещата се развиват по друг начин под влияние на робовладелството. Там началото на Атинската държава започва с реформите на Тезей, който разделя атинското общество на три класи – благородници, земеделци и занаятчии. Това е вътрешно разделение в господстващата каста на завоевателите – дорийци. Така се институционализира функционалното разделение на общността на господарите на база на разделението на труда. Втората важна реформа в Атина е извършена от Солон през 594 год. пр. н. е. До Солон кастовото деление почива върху присъединяването, след него – върху робовладението. Той противопоставя вече свободни и роби. Завладяните до този момент тети остават свободни и придобиват равнопоставеност на завоевателите дарийци, като низша каста остават само робите. Тетите запълват социалната недостатъчност на атинското общество в управленската сфера. Възникването на древен Рим е сходно с това в Атина. Началото на държавата е свързано със завладяването на коренното население, обитаващо селището Рим и римската област. В първия период от своята история Рим включва 2 социални общности, две касти – патриции (победителите) и плебеи (покореното местно население). Но плебеите не са роби, те имат собственост, но не участвуват в управлението, нямат публични права. В края на VІ в. пр. н. е. римският Рекс – Сервий Тулий извършва реформа в управленската структура, която по същество повтаря реформата на Солон в Атина. Плебса получава публични права, при положение, че има финансова възможност да се включва във войните на страната на патрициите. По късно през 445 год. Канулей отменя забраната за смесени бракове между патриции и плебеи. През ІІІ и ІІ век пр. н. е. Рим успява да обедини цяла Италия. Някои стават полузависими съюзници, а други племена са изцяло подчинени. През 146 год. пр. н. е. е победен и Картаген, така неговите територии се контролират то Рим. Но новите територии не се включват в Италийския съюз, а остават външни владения (провинции), които се управляват от нарочен римски управител – претор. Тези провинции се приемат за имения на римския народ. Така в състава на римското общество освен римски граждани се появяват и поданици. Те са население, отдало се на милостта на победителите. Затова се наричат перигрини (чужди). Друга част от завоюваното население се депортира като роби в Италия. В крайна сметка присъединените и робите заемат мястото на плебса в стопанската сфера. Рим се развива като световна държава на базата на новата кастова структура – висшата каста на римските граждани (патриции и плебс) и низша каста (перигрини и роби). Подобна е и историята на държавата на Инките, формирана през ХV в. от н. е. Кастови държави има и в Африка, Океания, Япония. 4. През Средновековието в резултат на т. нар. Велико преселение на народите в Азия и в Европа възникват нови държави. Тогава е втората вълна на държавообразуването. Нови кастови държави от VІ-VІІІ век и от ІХ-ХІV век от н. е. са Хунну, Тюрския каганат, Уйгурски каганат, Тибетската империя, Вестготското кралство, Боргундското кралство, Аварския каганат, Харарския каганат, прабългарската държва и пр. Кастовата организация е присъща не само на древността, но и на средновековието. 5.1. Обща черта на кастовия тип държава е включването на социална група, отделена в нисша каста, като необходимо подчинено звено към функционално-организационната структура. Трите функции се покриват от ри обособени, организационно структурирани групи, представители на господстващата каста. Четвъртата социална група поддържа съществуването на системата. Социалната достатъчност се постига чрез организационната структура на висшата каста, допълнена с низшата каста. Управленската функция се осъществява изцяло от представители на висшата каста. В рамките на висшата каста определяща роля в управлението получава племенната военна аристокрация. Тя формира военната дружина, която под ръководство на владетеля осъществява регулативна и защитна дейност. Общинниците-съплеменници също участвуват в управленската дейност, но в по-малка степен. Те имат право да носят оръжие и са длъжни да носят военна служба. Особено място в управлението заемат жреците, които в повечето случаи се отделят в самостоятелна група в кастата на господарите. Те основно се грижат за запазване на етническата чистота, за спазване на забраната за смесени бракове (ендогамия). Жреците още се грижат за опазване на официалната доктрина и традиции. Частично стопанската функция също се осъществява от господстващата каста. Нисшата каста не е единствения производител. Завладяните само допълват стопанската недостатъчност. Завладяните чужда територия и население се обявяват за “държавна” собственост, чийто титуляр е владетеля. Той на свой ред предоставя правото на плодоползване на общини, храмове и придворни, които държат съответните територии и население. С увеличаването на производството и прехода към стоково-паричната размяна постепенно се утвърждава и частната собственост както на отделните стопанства, така и на отделните лица. Държателите стават постепенно собственици. Формира се частната собственост и свързаните с тях правни сделки. 5.2. Обособяването на две различни кръвнородствени групи въвежда кастовата групова колективност. Мястото на индивида в обществото зависи от кастата му. Чуждите по кръв имат служебна зависимост спрямо господарите. Низшите касти (робите) също имат диференциация, съответна на тази на висшите. Има царски (държавни) роби, храмови роби, общински роби и пр. Кастовото разделение се явява организационна форма, която осигурява социална достатъчност чрез принудително участие на завладяна, отделена като чужда и поставена в подчинение група от производители. 5.3. Разделението на труда води до утвърждаване на фунционално-организационната структура на господстващото племе. Вече има военна аристокрация, жреци, общинници. Но това не са самостоятелни касти, групи вътре в господстващата каста. Кастовата организация е средство за поддържане на функционално-организационната структура на етносоциалната общност. Между тези групи има лична зависимост, има кръвни връзки. Между кастите има служебна зависимост и няма кръвни връзки. 6. Обособяването на кастите, служебната зависимост между тях и социалната достатъчност се поддържат от определен властови ред.
7. Кастовата държава се характеризира и чрез своя правов ред. Официалният правов ред се установява от законодателството. Правоспособността се схваща като защитено фактическо положение. Полето на действие на правото се определя инцидентно. С развитието на частната собственост се формира частно-правовия ред. Усъвършенстването на военното дело и на държавното управление слага началото на публично-правовия ред. Защитата на властовия ред формира наказателно-правната защита. Правовият ред поддържа кастовото разделение и почива върху принципите на двойственост и неравноправие. Но те нямат институционален израз. Няма закони за отделните касти. Правната система е формално единна. Но тези принципи остават и характеризират съдържанието на правовия ред. Двойствеността се изразява в това, че представителите на висшата каста се допускат до участие в правния живот, стават правни субекти, докато членовете на нисшата каста с някои изключения стават обекти на правото. Неравноправието на кастовия правов ред се изразява в различната (неравна) правоспособност на лицата и различната (неравна) защита на техните права. Частно-правният ред предполага в най-голяма степен равноправието, тъй като той най-пряко се основава на принципа на справедливостта като паритетна възмездност. Този принцип има додържавен произход и е възприет в кастовото право. Същевременно той е условен. Индивидът в кастовата държава няма права срещу владетеля. Неговата абсолютна власт стои над частно-правовия ред. Същото е и положението в публично-правовия ред. Тук правоспособността се разпределя до участие в периферията и участие в центъра на властовия ред, което е юридически закрепено неравенство. Само демократично устроените гръцки полиси правят изключение, но в тях държавата тотално се меси в личната им сфера на живот. Кастовият ред включва и неравно разпределена наказателна отговорност. От една страна тя е диференцирана съобразно кастовата принадлежност на индивида. Наказанието е много по-строго, ако с престъплението се засяга член на висшата каста. От друга страна се използва института на колективната отговорност – литургия. Литургийната организация е въведена във връзка с осъществяването на определени задължения към владетеля. Този институт е доразвитие на кръвната мъст, където родът носи колективна отговорност и възмездност за вината на всеки свой член. При литургиите обединението не съвпада с рода, но носи колективна отговорност за изпълнението на задължението на всеки включен в него член. Разновидност на литургията представлява налагането на литургии на различни занаятчийски и други професионални обединения. Навсякъде чрез литургиите се избягва необходимостта да се търси лично отговорност. Чрез литургиите се търси ефикасно средство за принуда и се спестява неудобството да се търси лична отговорност при използването на неразвит административен апарат. Характеристика на съсловната държава. Властовия и правен ред на съсловната държава. 16 .СЪСЛОВНАТА ДЪРЖАВА ХАРАКТЕРИСТИКА НА СЪСЛОВНАТА ДЪРЖАВА 1. През Средновековието като исторически период, обхващащ времето от V век от н. е. до ХVІІ век от н. е. се формира и съществува втория исторически вид етносоциална общност – народа, структуриран социално като съсловно общество и организиран политически в съсловна държава. 2. Преходът от племе в народ е закономерен и бележи историческия прогрес на етноса.
3. Обективно с течение на времето полиетническата племенна общност се превръща в народност. Обединяването на две племена е възможно, ако завоевателите трайно са отседнали върху завладяната територия и ако двата етноса са на еднакво стъпало на общественото развитие. Сливането е по-леко осъществимо при присъединяването. Роби и господари не могат да формират една народност. Трябва да се махне робството за да може да започне етнообединителния процес. Типичен пример е създаването на българската народност, образувана чрез обединяването на 3 етноса – траки, славяни и българи. Първият обединяващ фактор е общия език – старобългарския, говорим и писмен. Това става през края на ІХ и началото на Х век. Вторият обединяващ фактор е общата религия – християнската, приета през 865 година. Това води до формирането на обща духовна култура на български език. Третият фактор е общата територия, обединяваща пространствено индивидите като принадлежащи към една държава и поставени под едно управление. Границите на българската народност съвпадат с държавните граници при царуването на Симеон І (893 -927 г.). Четвърти обединяващ фактор са общите нови социални норми – канонически и правни. Всички тези фактори имат етноинтегриращо и етнодиференциращо действие. Те обединяват българския народ и го разграничават от другите племена и народи. Формирането на българската народност води до въвеждане в употреба на народностното име българи. По-късно с българи се обозначават всички поданици на държавата. После обозначава принадлежността към българския народ. 4.1. Сливането между племената елиминира етнообединяващата и етноразграничаващата роля на кръвната връзка. Кастовата (племенната) ендогамия е преодоляна. С формирането на народностната общност вътрешното деление на свои и чужди отпада. Етническата хомогенност поставя в криза предишното структуриране на общността, където “чуждите” покриват стопанската функция. Значи трябва да се увеличат приходите от “своите” производители. При ниската степен на развитие на средствата за производство това може да стане само посредством диференциране на собствеността. Появява се нова стопанска единица – семейството, индивидуалното семейно стопанство. Тя стои редом със старата стопанска единица – селската община. Този начин на осигуряване на стопанската функция се отразява негативно върху управленската, особено върху защитата на общността. Нарастването на интезитета на стопанския труд намалява броя на воините. Производителите не могат да бъдат пълноценни воини, да бъдат защитници на народа. Получава се нова социална недостатъчност в управленската сфера. Затова се променя характера на войската. Създава се постоянна войска от тежко въоръжени конници, която компенсира намалената численост на армията с оглед отпадането на опълчението. Но издръжката на професионалните воини е твърде скъпа. Затова владетелят започва да разпределя и да отдава отделни участъци земя на военачалниците. Издръжката на воините престава да бъде централизирана или оставена на самите тях, а се прехвърля за сметка на предоставените им служебни владения. Това са т. нар. бенефиции в Западна Европа и прония в Източна Европа. Тези служебни ленове стават формата, в която се осъществява новото структуриране на производствената и на управленската групи, като производствената дейност се поставя в служба на управленската чрез територията. 4.2. Управленската функция се осъществява чрез йерархична съподчиненост, производна от териториалната зависимост. Срещу предоставените служебни ленове, ползователите стават васали на владетеля, подпомагат го военно. Взаимните права между страните (сюзерен и васал) се установяват с договор, скрепен с клета за вярност. По същество това е договор за наем на труд. Правоотношението има служебен характер. Васалитетът става форма на структуриране на управленската група в съсловното общество. Владетелят предоставя служба, а не власт. Това е доразвитие на пребандата. Васалите остават служители на сюзерена. Но задълженията им не се заповядват, а се налагат с договор. Срещу службата, която поема, васалът има право да получи издръжка. Тя е под формата на служебно плодоползване на определена територия. Неговото реализиране налага феодалността като форма на функционална зависимост на производствената и управленската групи. 4.3. Териториалната основа на установената функционална зависимост въвежда често изследователите в заблуждения. Грешно се интерпретират 2 категории – земя и собственост. Неправилно се приема, че владетелят отдава на васала в ленно владение земя. Владетелят всъщност предоставя територия. В границите на тази територия васалът получава и земя, от която само част е негов личен имот, негов личен домейн. Предоставянето на територия на васалите има за цел осигуряване на материалната издръжка на воините. Две са формите за осигуряване на тази издръжка: селаните обработват собствения поземлен участък на феодала безвъзмездно, като той получава пряко благата (ангария) и селяните обработват своята собствена земя и дават част от получените блага за издръжка на феодала (рента). Така васалът получава издръжка от своята земя и от своята територия. Той има 2 вида права: върху земя и върху територия. През Средновековието правото на собственост се схваща като вид фактическа власт. Оттук се смесва власт върху земята (собственост) и власт върху територията (служебна власт). Политическата власт не почива върху собствеността. Феодалът не е собственик на територията. Правният режим на територията е различен от правния режим на земята. Територията се отдава на васала с договор за служба и той поражда служебно правоотношение, а не имуществено. В рамките на територията (феода) земята запазва вещноправния си режим. Селяните, общините и феодала имат свое право на собственост върху земята в рамките на феода. 4.4. Отношенията между феодала и селяните също има служебен, а не вещноправен характер. Селяните си имат свое право на собственост. Те дори се оземляват, защото при затворения натурален характер на стопанството едрата поземлена собственост не е ефективна. Стопанското производство изисква два ресурса: земя и работна сила. Те се съчетават, като селяните се закрепостяват към земята. Закрепостяването е обвързване на производствените фактори (земя и работна сила) с територията. Закрепостяването дава израз на новото структуриране на народностната общност. Предоставянето на територия поражда териториална връзка между него и населяващите я производители. Тя е служебна зависимост. Заедно с преразпределянето на територията се преразпределят и закрепостените към нея производители. Така се запазва привързването на стопанската функция към управленската. Прехвърлянето всъщност е не на собственост, а на правото да се получава издръжка от тази територия. Прехвърля се ползата, а не собствеността. Но понякога се прехвърлят и конкретни отделни имоти – гори, ниви, пасища и пр. С тях се увеличава личния домейн на васала. Подобно е и положението при комендацията, чрез която отделна община доброволно с цел получаване на закрила присъединява територията си към подвластната територия на някой могъщ феодал без с това да променя характера на собствеността. Феодът е институция на служебни права върху определена територия с принадлежащото й население. Отношенията между феодала и селяните не са вещно-правни. Селяните не са арендатори на чужда земя. Те имат функция на обвързани производители. Процесът на централизация на държавата през късното Средновековие доказва това. Той се извършва чрез отнемане на служебното ползване, на издръжката на васалите от страна на владетеля. Отнема им се само служебната власт върху територията, а не личните им имоти. Същото е и положението на крепостните. Отмяната на крепостничеството не ги превръща в собственици, а само в свободни, независими и неподвластни на феодала хора. 5. Постепенно наложената служебна власт в територията се допълва чрез разпределяне и преразпределяне на публичната власт в нейните граници. Владетелят прехвърля върху васалите управленски дейности, като утвърждава техни имунитети – военен, финансов и съдебен. Феодалът започва да осъществява и публични права, присъщи на държавата. Сеньориите се превръщат в “държави в държавата”. Изтегляне 1.78 Mb. Сподели с приятели:
|