1. Психологията като наука
Изтегляне 34.11 Kb.
|
|
Психология Анотация Основната цел на дисциплината „Психология“ е да осигури базово ниво на компетентност за упражняване на учителската професия в съвременните условия. При отчитане спецификата на различните дейности и отговорностите, свързани с обучението и формирането личността на подрастващите, тя предоставя необходимия комплекс от знания по актуални въпроси, предлагайки практически насоки и подходи за дейността. Учебната дисциплина подготвя психологическите основи за разрешаване на редица сложни проблеми в училищата Предварителни изисквания Безусловно предварително изискване е познаването на базови понятия и теоретични постановки от изучаваните икономически дисциплини, както и относително добра ориентация по актуални въпроси от областта на социалното и хуманитарно познание. Това ще допринесе да се прокарат необходимите връзки с настоящата учебна дисциплина и да се схванат по-добре същността и смисълът й. Важно изискване е наличието на положителна нагласа и изразена мотивираност за работа с хора в съответстващите на професионалната дейност възрастови групи. Очаквани резултати Изучаващите да придобият основни знания и компетентности да анализират и осмислят проблемите в съответната област; да изградят ключови умения за успешно прилагане на наученото към бъдещата практика. Методи Съвкупност от методи: дискусии, лекции, казуси, психодиагностични методи, метод на наблюдението и самонаблюдението, рефрейминг. Тема 1. Психологията като наука Начало на психологическото познание – в Древността (Древен Китай и Древна Индия). Слято е с религия, култура, всекидневно мислене – будизъм, джейнизъм, даоизъм Впоследствие в Древна Гьрция (4-5в. пр.н.)– ПЛАТОН и АРИСТОТЕЛ, които разсъждават вьрху душата – „психе“. Ключов момент е дуализмът душа – тяло. Възгледите и съдържанието на понятията търпят непрекъснатата еволюция на времето. В периода на Новото време въпроси от психологическо естество засягат Т. Хобс, Б. Спиноза, Р. Декарт, Г. Лайбниц. Д. Хюм и др. 1879г. в Лайпциг В. Вунд основава първата Лаборатория за психологически изследвания-експериментална психология. Терминът психология е въведен от нем. учен Рудолф Гоклениус 1590 г. През 1863 г. Иван Сеченов издава „Рефлекси на главния мозък“ , с което поставя началото на самостоятелното развитие на психологията – тя излиза от рамките на философската наука. По дефиниция това е наука за човешкото поведение и вьзможните му прояви. Във връзка с потребностите на практиката от Общата психология се обособяват Приложни клонове. Психологията се обвързва, както с природни, така и с обществени науки. Силни връзки с педагогика, правни науки,философия, етика, икономика, химия, медицина… Основни школи; 1.СТРУКТУРНА - В. Вунд, О. Кюлпе. Изследва се структурата на човешкото съзнание и нейното влияние върху реакциите – спазва се принципът на йерархичната подредба и обусловеност. 2.Функционална - Д. Кеттел, С. Хол. Изследва функциите на психичните явления и адаптивните възможности на организма. 3 .Бихейвиоризъм - Д. Уотсън ,Е. Торндайк. Човешкото поведение е продукт на влиянието на външни обстоятелства - схемата: СТИМУЛ – РЕАКЦИЯ. Абсолютизират се ирационалните моменти. 4. Когнитивна - У. Нейсер, Д. Милер. В центъра е мисловната дейност, основана на предварителни нагласи, фомирани вследствие на натрупана и обработвана информац ия. 5. Психоанализа - З.Фройд, Ана Фройд. Е. Ериксън. Движеща сила е борбата между съзнателното и безсъзнателното. МЕТОДИ НА ПСИХОЛОГИЯТА: 1. Наблюдение - индивидуално, колективно
Задачи на науката 1.Да описва психичните явления 2.Да обяснява 3.Да прогнозира 4. Да направлява човешкото поведение и процеса на личностно формиране Категориален апарат: Психика, съзнание, психични процеси, пс свойства, пс състояния,поведение и др. Психични процеси: Извършващи се на психично равнище операции; реакции; действена страна на психичните явления. Психични свойства: дадености, предразположения . Това са трайни психични структури – многообразни. Психичните състояния са относително краткотрайни и могат да се определят като фон, върху който протичат психичните процеси. Биват: осъзнавани, неосъзнавани, маскирани. Тема 2. ЧОВЕШКАТА ПСИХИКА Психика – основна категория: синоним на душа, духовно начало . Събирателно название (вкл. Съзнание, подсъзнание, интуиция, процеси, свойства, състояния) .Според П. Радев психиката е набор от психични явления които представляват индивидуалността. Тя е функция на нервната система. Дефиниция (класическа) : Под психика се разбира свойство на високо организираната материя да отразява по особен субективен начин действителността, пречупвайки я през опита на отразяващи я субект. Нейната специфика и възможности се определят от обществено-историческото развитие на вида и това на индивида. Психиката е единство на два пласта: 1. Осъзнато отражение на обективната действителност 2. Неосъзнато отражение на обективната действителност Функции: ориентация, регулация , преобразуване и др. Основни елементи: психични процеси( познавателни,емоционални и волеви), психични свойства (качества), психични състояния . Съзнание: Висша степен в еволюцията на психиката и нейното свойство отражение. Човек не се ражда с готово съзнание, а с предразположение към него Материална основа за изразяване на съзнанието-мозъка на човека (невропсихологията – като отрасъл на психологията, изучаваща мозъчната основа на психичните процеси и техните връзки) САМОСЪЗНАНИЕ – най-висока степен на развитие на съзнанието, при която личността доизгражда себе си ПОДСЪЗНАНИЕ – обширна област, от която води началото си съзнателната дейност; опрерационна система от инсталирани програми от най-ранна възраст ИНТУИЦИЯ – скоростно, концентрирано познание, протичащо при остро съкращаване на интелектуалните операция, в условията на дефицит на време и информация (според Н. Даскалов). Гениална способност да се оценява и сравнява новото с минали изживявания, които не се помнят съзнателно .(А. Дамазио) ПСИХИЧНО СЪДЪРЖАНИЕ – вътрешни образи (репрезентации) на предмети и отношения, съществуващи под формата на възприятия, представи, понятия, съждения, мнения, емоции и др. Възниква чрез различни психични процеси Тема 3. ПСИХОЛОГИЯ НА ЛИЧНОСТТА Индивид - съвкупност от биологични свойства; конкретен завършен представител на своя вид. Свързва се преди всичко с понятието „инстинкт“ - ВЕРИГА от безусловни рефлекси, кодирана система от ответни реакции, заложени още от самото раждане. Личност - сложно психично образувание, възникващо на определен етап от развитието на човека - ново качество. Определя се като социално свойство и конкретно-исторически облик на човека, при което той е способен да управлява поведението си, да отстоява позиция,да се противопоставя на външната среда, да носи отговорност. Личността се проявява като член на обществото. Изпълнява социални роли (букв. Persona=маска, носена в обществото). Характеристики: изградена психика, осъзнатост, общуване и обмен на опит посредством „Втора сигнална система“ = думите (думата е сигнал на сигнала). Фактори за формиране: - Съзнателно действащи - Стихийно действащи - 2 начала - биологично и социално - Също така може да се говори за биологична и социална наследственост( програмираност) Особено значение има процесът на СОЦИАЛИЗАЦИЯ – приобщаване към ценностите на социалната среда. Определящ е процесът на възпитание, разбирано като целенасочено въздействие на система от социални фактори. Сред тях са семейство, дет. дом, у-ще, групи, трудов колектив, обществени организации и др… СЛЕДВА САМОВЬЗПИТАНИЕ. Поведение на личността-специфична проява на личността. Това е съвкупността от постъпките, извършвани както в повтарящи се, така и в изменящи се ситуации - в продължителни периоди от време. Регулира се от ценности и норми. ТЕОРИИ ЗА ЛИЧНОСТТА И ЧОВЕШКОТО ПОВЕДЕНИЕ 1. Фройдистка теория Движещ фактор е безсъзнателното, ирационалното начало (биологични импулси). Основна идея: човешките действия се определят от дълбините на психиката 2. Теория на К. Юнг Психиката на човека включва 3 пласта: съзнание, личностно безсъзнателно, колективно безсъзнателно (най-дълбок пласт). Последното се образува от следите в паметта и опита на минали поколения. Носители са му архетипите. Основна идея: личното начало се оказва напълно разтворено в архаичната стихия на колективното безсъзнателно. 3. Теория на А. Адлер Набляга върху социалното чувство (социалните подбуди). Те са основен двигател на поведението. Личността е социална и получава възможност за изява и компенсация на естествената си слабост чрез участие в живота на обществото. В теорията присъства биологизъм – социалното чувство се възприема единствено като вродено, а не придобито. 4. Теория на К. Хорни Критика срещу биологизма на Фройд и ориентация към социалните въздействия върху личността. Тя разграничава 3 типа поведение: Първи тип – със силно изразен „стремеж към хората“ (съпричастност, търсене на одобрение) Втори тип – „бягство от хората“ – доминира отчуждението Трети тип – „против хората“ – нежелание за съобразяване с обществените норми Въз основа на всичко това се сочат „Великите неврози на нашето време“: „невроза на привързаност“, „невроза на власт“, „невроза на покорност“ и невроизолация (бягство). 5. Ерих Фром Акцент върху ролята на социалното. Човек се откъсва от животинското стадо и получава свобода, но тя засилва зависимостта му от другите хора. В поведението се проявява основният механизъм за бягство от свободата. Лансира се идеята за възпитание в духа на битийната, а не притежателна нагласа (ценности от по-висок порядък). Тема 4. ОСНОВНИ ПСИХИЧНИ СВОЙСТВА НА ЛИЧНОСТТА ТЕМПЕРАМЕНТ - психично свойство, лежащо в основата на характера. Външен израз – в процеса на общуването. Характеризира се с изключително устойчивите свойства на психика – вродените особености на типа нервна дейност. Особеностите на темперамента зависят от силата, бързината и уравновесеността и подвижността на психичните процеси. 1-ва класификация на типовете темперамент – Хипократ 5в. пр. н.е. – 4 типа - Меланхолик (дълбокомислещ, черноглед, тревожен) - Флегматик (спокоен, бавен, стабилен) - Холерик (раздразнителен, прибързан, дързък) - Сангвиник (общителен, умерен, разсъдлив) Класификацията е в сила и до днес – във всички сфери. 2-ра класификация – 1921г. К. Юнг – 2 типа - Екстраверт (психична енергия насочена на вън към другите хора, голяма подвижност на нервните процеси) - Интроверт (противоположни характеристики) Впоследствие Х. Айзенк добавя 3-ти тип - амбаверт (балансиращ, с междини характеристики) Други изследвания – И. Павлов, Рамзи, Вунд Класификационни признаци: емоционалност-неемоционалност-променливост-непроменливост 1. Емоционален-променлив: Холерик 2. Емоционален-непроменлив: Меланхолик – силно изразена интроверсия 3. Неемоционален-променлив: Сангвиник – силно изразена екстраверсия 4. Неемоционален-непроменлив: Флегматик Темпераментът дава силно отражение върху всички видове дейност и има отношение към психологическите изисквания за отделните професии. При учителската професия оптимален тип е сангвиникът. По отношение на учащите – в зависимост от типа е необходим диференциран подход, с подчертано внимание към меланхоличен и холеричен темперамент. Характер – първи изследвания в Античността (на Теофраст) Определение – основно психично свойство, съвкупност от трайни и съществени психични черти, насочващи поведението. Характерът изразява отношението към: - заобикалящия свят (хора, вещи, труд) - себе си Индивидуалните ценности са разположени в психичното пространство на индивида. Те са устойчиви структури. Според К. ЛИЧЕВА могат да се определят по следния нечин: основни принципи, трайни вярвания, свръхцели, даващи посоката на жизнената активност. Ценност е всичко онова, което има смисъл и значение за личността. Кардиналните ценности са в ядрото на мирогледа, кореспондирайки със системата от убеждения,възгледи за света и мястото на човека в него. Ценностите се обвързват в т. нар. ценностни системи. Насоката на подобна система се нарича ЦЕННОСТНА ОРИЕНТАЦИЯ. Дефиниция: съвкупност от обвързани помежду си, подредени в йерархичен порядък стойности. Наподобяват пирамидална структура,на чиито високи етажи са разположени ценностите с най-голяма значимост , подчиняващи останалите. Ценностният избор се извършва в тяхна полза. Ценностите действат в качеството на мотивационни тенденции (участват в борбата междъ мотивите). Видове ценности: 1. Инструментални (ценности-средства). Те служат за постигане на по-висши ценности – напр. трудолюбие, пари. 2. Терминални ценности (ценности-цели). Висши ценности като: човек, свобода, истина, любов, живот. Дават смисъл на човешкото съществуване. Ценностите се разделят и на: материални и духовни (морални, естетически, религиозни). В съвременния свят е популярно разделението на: консервативни и либерални ценности. Ценностите изпълняват ориентировъчна, регулативна, мотивираща, интегративна и формираща роля. Проблем в българското общество, влияещ неблагоприятно върху възпитанието на подрастващите т.нар аномия на ценностната система (хаос, объркване, пренареждане). Старите ценности се разрушават, а новите още не са изградени. Способностите изразяват различни заложби на личността, които могат да бъдат развити в обществена среда при наличие на подходящи условия. Личността притежава многообразни заложби. Способностите са психо-физиологични системи, дадености, осигуряващи високи индивидуални достижения в различни области и представящи човек пред общността. Развиват се в конкретни дейности на базата на вродени заложби (предпоставки, предразположения). Повечето от тях се проявяват от най-ранно детство и се стимулират в процеса на обучението, в последствие в трудовата дейност. Някои психични бариери могат трайно да възпрепятстват изявата им. ВНИМАНИЕТО е интегрално свойство, влияещо върху ефективността на всички психични процеси, на цялата психика. Дефинира се като насоченост на психиката към значими или незначими, но ярки дразнители. Състояние на насочена будност. Закономерност: оптимална концентрация на вниманието – силни впечатления – качествено запаметяване и възможност за по-бързо извличане. Видове внимание: - Неволево - няма съзнателно поставена цел, без влагане на усилия, реакция на случайно действащи силни дразнители. - Волево – протича на основата на осъзната крайна цел, налични потребности и мотиви, воля за преодоляване на трудности. Особености на вниманието: обем, насоченост, избирателност, съсредоточеност, устойчивост, превключваемост и др. Тези характеристики варират в зависимост от особеностите на личността, моментното й състояние, възрастта, действието на външни фактори. Тема 5. ПСИХОЛОГИЯ НА СЕТИВНО ПОЗНАВАТЕЛНИТЕ ПРОЦЕСИ
Тема VI ВИСШИ ПСИХИЧНИ ПРОЦЕСИ Фундамент на психичната дейност е процесът на преработката на информация, постъпваща от околната среда или от вътре под формата на сигнали. Извършва се ПРИЕМАНЕ, ФИЛТРИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ НА ИНФОРМАЦИЯТА. Формират се модели на работа с информацията, на които съответстват и моделите на човешко поведение. Подходът е актуален от средата на 20в. насам. Залага се на рационалната природа на човека. Приложение в икономическите науки, образователната дейност и др. УЧЕНЕТО е непрекъснат процес – познанията подлежат на постоянна промяна, преосмисляне на базата на натрупващ се опит. Понятието е много широко – в диапазона от обикновената асоциация до сложна поредица от познавателни дейности. Ученето може да бъде преднамерено или непреднамерено. Особено голяма е ролята на повторението,на положителната подкрепа на средата,на санкцията. Класическа дефиниция: Това е клас информационно-преработвателни процеси, чрез които организмите могат да придобиват индивидуален опит, за да го използват след това в поведението си и така да се справят с често променящите се изисквания на околната среда. Учене=модификация на поведение посредством опит. Фундаментални са изследванията на И. ПАВЛОВ, Б. СКИНЪР, Л. ВИГОТСКИ. При учене се създават временни нервни връзки, които впоследствие се затвърждават (или изчезват). НАЧИНИ на учене; опит – грешка, решаване на проблеми, наблюдение, подражание. МИСЛЕНЕ. Сложен психически процес с комплексна детерминираност; опосредствано познание за действителността. Базира се на всички други психични процеси. Особености: наличие на абстрахираща и обобщаваща способност, критичност, всеобхватност, целенасоченост. Изразява се в логически форми. Структура: понятия, съждения, умозаключения. Използват се методите на ИНДУКЦИЯТА, ДЕДУКЦИЯТА, ТРАДУКЦИЯТА. Във връзка с това съществува спор за приоритетите и дилемата „емпиризъм – рационализъм“. Съществени са въпросите за анализа и синтеза, за различните видове интелигентност ( т. н. множествена интелигентност.) Непосредствена връзка на мисленето с езика и речта. ВЪОБРАЖЕНИЕТО е висш психически процес, използващ множество представи. При него се комбинира минал опит и се изграждат нови образи. Намира приложение в творчеството. ПАМЕТТА е сложен психически процес, който позволява да се използва опитът от миналото. Състои се от 3 звена: 1. запомняне(преднамерено или не) – образуват се временни връзки 2.съхранение 3.възпроизвеждане на връзките Паметта бива: -предметно-образна, -словесно-логическа, -двигателна, -емоционална. Краткосрочна, оперативна, дългосрочна – с различна скорост на извличане. Съществува и генетична памет. Основни качества на паметта : 1. Бързина – качествена характеристика, скорост на запомняне 2. Обем – количествена страна, капацитет 3. Трайност – свързана със съхраняването 4. Услужливост 5. Точност 6. Сила Тема 7 Възрастова психология и психология на развитието ВЪЗРАЗТОВАТА ПСИХОЛОГИЯ се включва в рамките на психологията на развитието. Изследва псих. закономерности, проявяващи се през отделните периоди от живота. Периодизация: (по Е. Ериксън) - Бебешка възраст - Детска възраст - Предучилищна възраст - Училищна възраст - Юношеска училищна възраст - Ранна зряла възраст - Средна зрялост - Късна зрялост През различните периоди от жизнения цикъл на личността се установяват промени във възприятия, емоции, характер, общуване и поведение като цяло, светоглед. Променя се статутът в обществото, което е свързано със съответни права и отговорности. Съществува твърдението за последователно редуване на игра, учене, труд. Периодите се характеризират с определена продължителност, неизбежна смяна, необратимост. От гледна точка на психологическата дейност интерес представлява юношеската възраст (15-18г. условно). Интересът на изследователите към нея датира от началото на 20в. – Дж. Хол. Системни изследвания се осъществяват от 60-те години на 20в. Основни проблеми: период на промяна, интензивно развитие, кризи, предизвикани от новото положение в обществото, семейството, училището. Измененията са на биологично и социално равнище. Развитие на съзнанието и самосъзнанието, стремеж към независимост и вземане на решения, разгръщане на интелектуалните възможности, въображение и творчество, стремеж към самоусъвършенстване, търсене на удовлетвореност, мисъл за бъдещето и избор на пътища за изява. Увеличават се интересите поради развитие на социалните и духовни потребности, морална чувствителност, задълбоченост и устойчивост на вниманието, активни изяви, повишени естетически критерии, идеали, сравнително устойчиви убеждения. През периода се развива абстрактното мислене, усвояват се обобщени понятия, осъществяват се логически аргументации, оценява се, предвижда се, повишава се критичността, отстояват се позиции, воля, самоконтрол, самовзискателност, усъвършенстване на паметовите възможности, любознателност. Актуални са въпросите за опознаване на собствената личност и другите хора. Основни теми приятелство, любов, щастие, успех в живота, справедливост. Проява се висока емоционална отзивчивост и внимание към чувствата на другите хора, силни емоции и пристрастия, засилена чувствителност и полярни чувства. Налице са някои девиации (отклонения), главно в общуването, имащи за основа неразрешени психични проблеми – особено емоционални травми, недооценяване, неудовлетвореност. Психологически стрес; чести психични бариери в общуването с учители, родители – конфликтни ситуации. Необходимост от специфични психологически подходи от страна на учители и специалисти. Следва да се отчита и неравномерността в развитието на отделните индивиди – ранно или късно съзряване; различия между момичета и момчета. Теории: Юнг се фокусира върху проблемите за нерешените детски конфликти през призмата, на който обяснява проблемите на възрастта, включително психопатологията, творческите изяви и др. Основно вниманието попада върху разбирането за индивидуалното развитие като детерминирано от архетипа. Ж. Пиаже създава теория за стадиалното развитие на интелекта. Водещо е разбирането за движение от сетивни към логически издържани операции. Обръща се внимание върху несъответствието между детските разбирания и реалността, което дава последици върху личностното развитие. Основна идея: в условията на развитие мисленето на детето закономерно преминава през поредица от радикални изменения но се запазва обусловеността на начина на мислене от този през по-ранните етапи. Продължителят на Пиаже – Л. Колберг доразвива изследванията му по поска към очертаване стадиите на моралното развитие. Основа на разсъжденията му е анализът на начините на разрешаване на морални дилеми. Разбиранията и оценките еволюират през отделните етапи от развитието, отразявайки преди всичко възрастовите особености на оценяващата личността. Тема 8 ПЕДАГОГИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ Това е раздел от психологическата наука, взаимодействащ с всички останали на базата на общи моменти. ПЕДАГОГИЧЕСКАТА ПСИХОЛОГИЯ се занимава с особеностите при проявленията на психологическите закономерности, а по-точно с закономерностите на психичните явления в процесите на обучение и възпитание личността на подрастващия. Анализира факторите, детерминиращи активността на учащите. Обслужва практиката на обучението и възпитанието. ОБЕКТ - учебно-възпитателния процес. ПРЕДМЕТ - психичните явления, съпътстващи този процес - т. е. неговата психологическа страна. Като специфична материя, пед. психология модифицира и адаптира понятия, теории, подходи и др., явяващи се в качеството на психологически инструментариум, съобразно особеностите на конкретния вид практика. Педагогическата дейност е немислима без използване потенциала на психологическата наука. ОСОБЕНОСТИ; 1. Хибридна наука с интердисциплинарен характер 2. Непрекъснато обогатяваща се наука на основата на най-новите постижения от различни области 3. Материя с ярко изразен практически характер 4. Аксиологична - обвързана с ценностите и нормите на обществото. ЗАДАЧИ - разкриване психологическото съдържание на обучението, - подпомагане на учителя да осъществява ролята си, вкл. при разрешаване на редица сложни ежедневно възникващи в практиката му ситуации, - разкриване на връзки и взаимозависимости между явленията, - оценяване , определяне на позиции, осмисляне, проблематизиране, формиране на отношения –към света, другите хора, собствената личност, - направляване на отношенията в у-ще и с околната среда, - подпомагане усвояването на нови знания и умения, както и използване на вече придобитите. - комплексно насочване на процесите за постигане максимална поведенческа ефективност, - подпомагане пълноценната изява и подготовка за вграждането на подрастващите в живота на обществото СРЕД ПРОБЛЕМИТЕ е педагогико-психологическото проучване на ученика, свързано с правенето на психологически характеристики - темперамент, характер, склонности, способности, навици, особености на мотивацията, ниво на самооценка, саморегулация, общуване, специални интереси. Използвани за целта методи – основен е НАБЛЮДЕНИЕТО -свободно и стандартизирано -открито и скрито -включено и невключено Често се използват резултатите от чужди наблюдения. Метод на беседата – в 2 разновидности - индивидуална и групова. Актуален въпрос – за психологическите компетенции на учителя. Това има пряко отношение към въпроса за мотивацията на ученика. От значение е позитивната нагласа при общуването учител-ученик. Водеща е идеята да се открият и задействат по най-ефективен начин основните подбудители на положителните заложби на личността. Известно е, че човекът е мотивиран за дейност, защото очаква, че чрез нея “ще се придвижи към такова състояние на нещата, което ще бъде по-удовлетворяващо от предишното състояние”(Врум). Самата мотивация се определя като подбуждане на хората към дейност и се свежда до съвкупността от обуславящите тази дейност причини. Мотивацията има непосредствено отношение към обосноваването и регулирането на поведението. Мотивацията представлява осмисляне и свързване на потребности, интереси, ценности и норми по такъв начин, че да бъдат включени като причини (мотиви) за дейността. В нея се пресичат обективни и субективни, външни и вътрешни по отношение на личността, често пъти разнопосочни фактори. Важен е начинът, по който ще се извърши тяхната симбиоза. От своя страна той е органично свързан с разбирането за приоритетите, формирано у подрастващите. В литературата, най-често се изтъкват три основни компонента на мотивацията: стимули, мотиви и потребности. Стимулът приема формата на определено, предимно целенасочено въздействие върху личността с оглед на нейното активизиране. Той изпълнява ролята на външна причина, подтикваща към достигане на целите. По отношение на стимулите индивидите в по-ранна възраст са особено чувствителни и запечатват впечатления за цял живот. Мотивът е “импулс”, основание за действието. Според Х. Уорън мотивът е такова съзнателно преживяване или подсъзнателно състояние, което в дадена ситуация е фактор, вземащ участие в детерминирането на индивидуалното и социалното поведение. Мотив е всеки фактор, който влиза в качеството на вътрешна подбудителна сила. Той би могъл да се образува вследствие наличието на определени стимули или да се породи по естествен път от потребностите на личността. Най-голям относителен дял се пада на потребностите, всяка от които обосновава ценност или дори съвкупност от ценности. Потребностите съставляват ядрото на мотивацията. Те изразяват вътрешна за човека необходимост. Определят се като “състояние на недостиг, при което дадено живо същество не притежава нещо, което обективно или субективно му е необходимо. В резултат на това преживяване се поражда стремеж към преодоляване на липсата” (Клаус). По тази причина потребностите са първоизточник, условие за проявяване на активност. Своята роля на подбудители на човешкото поведение потребностите изпълняват чрез връзката си с ценностната система на подрастващите. Актуален е въпросът за отношението към двата основни типа мотивация - рационална и емоционална. Първата от тях залага на човека като разумно същество - на мисленето, на преценката на ползата, а втората - на психиката, чувствата, емоциите. Ако акцентът се постави върху оценъчния момент при отчитането на подбудите, ще се откроят други два характерни типа мотивация - мотивацията на положителното утвърждаване и мотивацията на отрицателното утвърждаване. Първият тип е за предпочитане от педагогическа гледна точка, защото избягва съпротивата на личността. Освен психологическите фактори, педагогическата психология отчита връзките с личностните, културните, социалните фактори, възрастовите особености, а също влиянието на глобалните тенденции. Изтегляне 34.11 Kb. Сподели с приятели:
|