Aнглийският хумор



Дата10.02.2018
Размер35.86 Kb.
Aнглийският хумор
(Първа част)
Кейт Фокс

Превод за БГ БЕН: Евгений Кайдъмов
Много англичани считат, че притежаваме световен патент върху понятието „хумор”. Или поне върху някои от търговските му „марки” - съсловните духовитости на висшата класа или иронията, например.

Изследванията показват, че нашият хумор наистина има отличителни черти. Най-отличителната от тях е значението, което му отдаваме и централното място, което заема в социалното ни и културно ежедневие.
В другите култури обикновено има негласно споразумение, кога му е мястото и времето за по-фриволни настроения. В Англия всеки разговор се носи от подводното течение на хумора. Едва сме си казали „здравей” и обменили някоя друга приказка за времето и вече мислим в кой момент да вмъкнем дежурната шега.

Повечето ни разговори преминават през задължителните фази на задяване, дразнене, иронизиране, надсмиване, омаловажаване и говорене на съвсем откровени глупости.

Хуморът е английския режим „дифолт” – трудно го изключваме или привключваме, защото му се подчиняваме автоматично, като на природния закон на гравитацията, например.
Значението на правилото „Не се възприемай насериозно”
Англичаните са вероятно най-чувствителната нация към разликата между това да си „сериозен” и да си „церемониален”, да си „искрен” и да си „патетичен”. Това е ключовият момент в разбирането на манталитета ни. Трудно мога да намеря подходяща дума, за да подчертая неговата значимост. Ако не сте способни да виждате тази тънка линия, никога няма да успеете да ни разберете. А дори и да владеете перфектно английски, пак няма да се чувствате в свои води при разговорите с нас.

Сериозността в разговорите е допустима, церемонията – забранена. Искреността е разрешена, разпаленият патос - не. За сериозните неща е прието да се говори сериозно, но никой сам не трябва да се възприема насериозно.

Ще дам малко по-краен пример. Помпозните жестикулации на американските политици - едната ръка на сърцето, а другата тупкаща върху Библията, няма да им донесат и един вот реколта в държава като нашата. Гледаме самодоволно ухилени речите им по телевизията и се чудим на висок глас защо тълпата в залата вика „Йеее!” на този театър.

Или пък ни втриса от смущение при всяка гранддекларация, изречена с подобаващата й жар. Не, че и нашите политици не си служат с подобни думи. Патосът в тях обаче е поизчистен, защото иначе би минал като чиста доза електрошок през намиращия се на креслото пред телевизора.


Същата реакция предизвикват и сълзливите речи
при връчването на Оскар-ите. Рядко ще видите английски актьор, получил наградата си, да се дави в микрофона от вълнения и благодарности. Някак си, все намираме начин в такъв момент да се държим неловко, а речите се получават кратки, тромави и насмешливи към собственото ни постижение.

И не само американците са ни на мушката. Сантименталният патриотизъм, избиващ в речите на световните лидери, ревностният граждански патос на всеки музикант, художник, актьор, писател, капацитет или публична фигура, незабавно обират пълния джакпот на английския присмех. Не се шегувам - способни сме да съзрем всякакъв намек за самомнителност от цяла миля разстояние.


Ооо, я стига!”
Всяка държава си има знаков лаф. Многоуважаваният колега Джереми Паксман е на мнение, че за Англия това са думите: „Знам си правата”. Аз мисля обаче, че по-представителен образ за нас дава любимото ни: „Ооо, я стига!”.

Някой беше казал, че тук, в Англия произвеждаме сатира вместо революции. Естествено, много англичани са заемали активна позиция и са оглавявали движения за права и свободи, но днес техните сънародници приемат всичко едва ли не за природна даденост и предпочитат да подмятат реплики от задните редове по адрес на всеки дръзнал да покаже публично пристрастие към някоя кауза. Днес повече ценим духовития коментар идещ от залата, отколкото публичната реч, която тече от трибуната. Е, младата генерация, може би вече си има свой любим коментар - „Даа, бе!”, но принципът си остава същия.


Иронията – над всичко
Англичаните не са склонни към патриотични хвалби. Нещо повече, комбинацията от патриотизъм и хвалене се счита за двоен цинизъм.

Но има едно важно изключение – нашият хуморен патриотизъм. Твърдим на всеослушание, че английският хумор е едва ли не най-висшето, изтънчено и завършено постижение на световната култура. И особено сме горди от факта, че останалите нации са буквалисти в мисленето и не са способни да ни оценят иронията. Това бе категоричното убеждение на всички интервюирани от мен хора – англичани и чужденци.

Един герой от пиесите на Артър Бенет съвсем картинно допуска, че „англичаните, са заченати сякаш ей така ... на ирония”.

Психическите поражения от прословутата ни вродена ирония е по-вероятно да отнесат чужденците, дошли тук по бизнес, а не туристите и търсачите на други тръпки. Когато се договаря съдбата на стотици хиляди лири, мъглата от ирония и двузначни намеци, която се стеле по нашите офиси, може да извади от равновесие и най-закоравелия бизнесманталитет.

Всъщност, не винаги иронизираме, но винаги сме „с пръста на спусъка”. Не винаги казваме обратното на това, което мислим, но и това не ни пречи да вкараме дори и тук ирония.

Дори един недвусмислен въпрос от сорта на „Как са децата ти?”, носи в отговора си обикновено два сценария: или недвусмисленото „Благодаря, добре”, или ироничното „О ... възхитителни, както винаги – чаровни, подредени и ученолюбиви”. На което отговорът е разбира се: „Боже, пак е бил някой от „онези” дни, а?”


Статията е публикувана в БГ БЕН на 12.10.2011


Поделитесь с Вашими друзьями:




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница