Aнглийският хумор

Повечето ни разговори преминават през задължителните фази на задяване, дразнене, иронизиране, надсмиване, омаловажаване и говорене на съвсем откровени глупости.

Хуморът е английския режим „дифолт” – трудно го изключваме или привключваме, защото му се подчиняваме автоматично, като на природния закон на гравитацията, например.
Значението на правилото „Не се възприемай насериозно”
Англичаните са вероятно най-чувствителната нация към разликата между това да си „сериозен” и да си „церемониален”, да си „искрен” и да си „патетичен”. Това е ключовият момент в разбирането на манталитета ни. Трудно мога да намеря подходяща дума, за да подчертая неговата значимост. Ако не сте способни да виждате тази тънка линия, никога няма да успеете да ни разберете. А дори и да владеете перфектно английски, пак няма да се чувствате в свои води при разговорите с нас.

Сериозността в разговорите е допустима, церемонията – забранена. Искреността е разрешена, разпаленият патос - не. За сериозните неща е прието да се говори сериозно, но никой сам не трябва да се възприема насериозно.

Ще дам малко по-краен пример. Помпозните жестикулации на американските политици - едната ръка на сърцето, а другата тупкаща върху Библията, няма да им донесат и един вот реколта в държава като нашата. Гледаме самодоволно ухилени речите им по телевизията и се чудим на висок глас защо тълпата в залата вика „Йеее!” на този театър.

Или пък ни втриса от смущение при всяка гранддекларация, изречена с подобаващата й жар. Не, че и нашите политици не си служат с подобни думи. Патосът в тях обаче е поизчистен, защото иначе би минал като чиста доза електрошок през намиращия се на креслото пред телевизора.

И не само американците са ни на мушката. Сантименталният патриотизъм, избиващ в речите на световните лидери, ревностният граждански патос на всеки музикант, художник, актьор, писател, капацитет или публична фигура, незабавно обират пълния джакпот на английския присмех. Не се шегувам - способни сме да съзрем всякакъв намек за самомнителност от цяла миля разстояние.

Някой беше казал, че тук, в Англия произвеждаме сатира вместо революции. Естествено, много англичани са заемали активна позиция и са оглавявали движения за права и свободи, но днес техните сънародници приемат всичко едва ли не за природна даденост и предпочитат да подмятат реплики от задните редове по адрес на всеки дръзнал да покаже публично пристрастие към някоя кауза. Днес повече ценим духовития коментар идещ от залата, отколкото публичната реч, която тече от трибуната. Е, младата генерация, може би вече си има свой любим коментар - „Даа, бе!”, но принципът си остава същия.

Но има едно важно изключение – нашият хуморен патриотизъм. Твърдим на всеослушание, че английският хумор е едва ли не най-висшето, изтънчено и завършено постижение на световната култура. И особено сме горди от факта, че останалите нации са буквалисти в мисленето и не са способни да ни оценят иронията. Това бе категоричното убеждение на всички интервюирани от мен хора – англичани и чужденци.

Един герой от пиесите на Артър Бенет съвсем картинно допуска, че „англичаните, са заченати сякаш ей така ... на ирония”.

Психическите поражения от прословутата ни вродена ирония е по-вероятно да отнесат чужденците, дошли тук по бизнес, а не туристите и търсачите на други тръпки. Когато се договаря съдбата на стотици хиляди лири, мъглата от ирония и двузначни намеци, която се стеле по нашите офиси, може да извади от равновесие и най-закоравелия бизнесманталитет.

Всъщност, не винаги иронизираме, но винаги сме „с пръста на спусъка”. Не винаги казваме обратното на това, което мислим, но и това не ни пречи да вкараме дори и тук ирония.

Дори един недвусмислен въпрос от сорта на „Как са децата ти?”, носи в отговора си обикновено два сценария: или недвусмисленото „Благодаря, добре”, или ироничното „О ... възхитителни, както винаги – чаровни, подредени и ученолюбиви”. На което отговорът е разбира се: „Боже, пак е бил някой от „онези” дни, а?”