Биография Атанас Далчев е роден на
Изкуството като творчество”, сп.„Изкуство и критика", г. VI., кн. 3., 1943
Изтегляне 29.95 Kb.
|
| Изкуството като творчество”, сп.„Изкуство и критика", г. VI., кн. 3., 1943
Статията е насочена към Радевски и спора му с Далчев Не е гледал на спора на едно надприказване, а като на повод да се изяснят някои литературни и естетически въпроси – за поезията и децата, умисъл и поезия Написва статията, за да се върне към един неизяснен въпрос - Отхвърляйки умисъла в истинската поезия, достъпна и за детето, той обяснява достъпността й със сродството между светоусещането на детето и светоусещането на поета, който я твори. Казва, че не е нужно поетът да се вживява в детската психика и да се приспособява към нея. Всеки поет е бил дете, всеки поет носи живо в себе си своето детство (и не само своето детство, но и детството на цялото човечество). Жаждата по чудесното, антропоморфизмът - това е погледът, душата на детето, която толкова много озадачава Радевски. Запазването на миналото е едно качество не само на поета, но и на човека, на живота изобщо. “Всеки човек носи в себе си цялото човечество”. Тая истина може да смути само тия, които като Радевски не са в състояние да я разберат правилно. Радевски казва в последната си статия, че Шекспир не е бил никога жена, не е бил жена и Пушкин, а луди или влюбени жени със сигурност не са били, и пита как тогава Шекспир може да погледне през погледа и душата на побърканата Офелия, а Пушкин през душата на влюбената Татяна и побърканата Мария от Полтава? Откъде се взеха в тях тези погледи и думи на жена? Далчев: Художествените произведения не са копие на действителността, а проекции от душата на художника, въплъщения на различните нейни наклонности и възможности. С това се обяснява, че героите на един писател - мъже, жени и деца - си приличат помежду си и същевременно се различават от героите на друг писател, както се различават и самите писатели. Очевидно, Пушкин не е носил никога рокля, но той е могъл да обича до лудост, иначе нямаше да създаде Татяна и Мария; Шекспир не е убивал жена си, но е познавал, без съмнение, ревността, иначе нямаше да ни даде Отело. Съвсем погрешно е да се мисли, че Татяна, Мария, Дездемона, Офелия, Отело са съществували наистина, и че поетът ги е взел от действителността – това значи връщане към остарялата теория, че изкуството копира природата и живота. Едно такова връщане към теорията за изкуството като копие на действителността би било и ако се смята, че поетът изразява само това, което е изживял: събитията от своя живот, “своя житейски опит”. Поезията не е биография: първо, защото в основата й лежат въображението, и второ, защото в нея намират израз не само преживелиците, но и бляновете, и идеалите на поета, и всички негови неосъществени желания и мечти. Изкуството не е отражение на живота, а по-скоро негово допълнение. То е едно разширение на човешкото битие и в това е неговият смисъл и неговото очарование. Изтегляне 29.95 Kb. Сподели с приятели:
|