Българо-австрийско училище за занимания в свободното време “Св. Св. Кирил и Методий -виена ”, a-1040 Виена, Kюнплац 7/10

10 клас, 15 години

Българските народни приказки – извор на мъдрост и доброта в моя свят

Българските народни приказки са съхранили мъдростта на цял един народ. Те са се предавали от уста на уста, от поколение на поколение, за да стигнат до нас. Приказките са тези, които носят общочовешки ценности и помагат при възприемането и разграничаването на красивото от грозното, на истината от лъжата, на доброто от лошото. Може би децата обичат приказките, защото те завършват винаги с щастлив край – доброто побеждава, а мързелът и глупостта се осмиват. Детето израства, стреми се да подражава на добрите герои и да осъжда лошите, а по-късно в реалния живот то самото ще се превърне в положителен и силен човек.

Както всички деца, аз също от малка обичам българските народни приказки, четени от мама, баба, леля или някой от близките ми. В съзнанието ми завинаги са се запечатали образите на вълка и лисицата, на Косе Босе и на още много други герои, с техните характерни качества: вълкът винаги е глупав и наивен, лисицата е хитра и лукава, а Косето Босето – грижовно, беззащитно и добричко. И макар всички те да са измислени герои, и да нямат нищо общо с действителността, те са реални в очите на малкото дете. Може би затова децата нямат страх от животните – в техните малки сърчица завинаги са приети както Ежко Бежко, Зайо Байо, Рунтавелка, така и Баба Меца, Кумчо Вълчо и Лисанка.

Всяка българска приказка завършва с поука, която е синтез на народната мъдрост. Запомнила съм за цял живот поуката „люта рана заздравява, а лоша дума не се забравя” от любимата ми приказка „Мечката и лошата дума”. Тя е оставила незаличима следа в моето съзнание. Като че ли в него се е изградила една невидима бариера, която ме спира всеки път, когато на езика ми е да изстрелям към някого „лоша