Депресивните разстройства са едни от най честите психични разстройства,като според проучвания направени в различни страни, обхващащи различни възрастови групи,годишната заболяемост е 10%



Дата28.02.2022
Размер345 Kb.
#113790
depresivni-razstroiistva
Свързани:
ЕКСТРЕМАЛНА ПСИХОЛОГИЯ

Депресивните разстройства са едни от най честите психични разстройства,като според проучвания направени в различни страни , обхващащи различни възрастови групи ,годишната заболяемост е 10%. Това означава , че годишно всеки десети от нас страда от различна по форма или продължителност депресивно състояние.Полът ,социалния статус,въз раста играят важна роля в разпространението на депресивните разстройства.Най засегнати в този смисъл е групата на жените ,докато при мъжете интензитета на заболяемост е по нисък.Но от друга страна заболяевамоста при мъжете в много случай е прикрита от употребата на упойващи вещества , алкохол, наркотици или отдаденост към социални ангажименти.Като възрастова група заболяването засяга предимно млади хора , които преминават от детство към зрелостта където изискванията към психиката са по големи и съответно очакванията са по големи.Проучванията на корелациите между социалния статус , икономическото положение и разпространението на психичните разстройства сочат че сред хората , който живеят в бедност,честота на депресивните разстройства е по голяма в сравнение с тези на хората с по-високи доходи.
Думата депресия има много значения.Тя е общогеографско понятие за падина или котловина.В света на финансите с нея се обозначават периодите на икономически застой.В метеорологията означава спадане на атмосферното налягане,което може да породи циклони или урагани.Но най-известното значение на думата е свързано с настроението.От медицинска гледна точка обаче депресията е сериозно заболяване водещо до промени в паметта и мисленето,настроението , телесното самочувствие и поведението.
Депресията винаги е съществувала.Ако се върнем в исторически план , в старо английски текстове се говори за меланхолия-дума използувана в продължение на векове за описание на разстройствата в настроението.Двама големи английски писатели Чосър и Шекспир са оставили описание на меланхолията .Най-ранните медицински описания на депресията принадлежат на Хипократ „”бащата на медицината” в древна Гърция.Той бил убеден , че психичните болести се дължат на естествени причини а не на свръхестествени сили.Неговата хипотеза била че меланхолията се дължи на прекомерно голямо количество черна жлъчка в далака.
В продължение на векове други философи и лекари се опитват да дефинират и разберат депресията.Също като понятието депресия ,което в обичайната си употреба е твърде неопределено и може да има различни значения ,така и самата болест не винаги лесно се дефинира или разпознава.Симптомите и могат да се припокрият с симптоми на други болести или тъга , стрес,проблеми със съня или преумора.Истинската депресия – която лекарите често наричат депресивна болест или клинична депресия се различават от обикновената тъга и отчаяние.
Векове наред хората са разглеждали депресията като признак за телесна или психична слабост и често са я отхвърляли като легитимен здравен проблем.След дългогодишно проучване лекарите признават депресията за болестно състояние-заболяване с биологична основа , често повлияно от психологичен или социален стрес.Заболелите от депресия могат да имат абнормно ниски нива на определени химически вещества в мозъка и понижена клетъчна активност в мозъчните дялове , контролираща настроението , апетита , съня и други функции.
Депресията може да възникне като самостоятелна болест или да бъде усложнение на друго заболяване.Може да възникне като реакция към лекарство или наркотик.Може да се прояви след раждане или в резултат на злоупотреба с алкохол или наркотици.Може да бъде резултат от стреса на работното място,загуба на любим човек или друго тежко преживяване.
Депресията може да порази всекиго независимо от възрастта ,расата, националността , професията , величината на доходите.
Първият депресивен епизод обикновено възниква в разцвета на живота на възраст 25-44 години , но болест може да засегне също така деца , юноши и хора в напреднала възраст.Честотата е по ниска при семейни и при хора със стабилни интимни отношения.Заболяването е значително по често при разведени или самотни хора.
Някой болести на тялото са свързани с по висока честота на разпространение на депресия като проучванията сочат , че лечението на депресивните състояния подобрява прогнозата при много заболявания,който имат телесна природа,като например захарен диабет,Паркинсонова болест,сърдечни заболявания.
Много често самите ние не разбираме кога имаме депресия , епизодите на депресия са сравнително кратки и леки по своята клинична картина.Това е основната причина да не търсим специалист или медикамент , а само да формулираме проблема като несъществен след време .По този начин ние не определяме проблема като болест или психичен проблем , но това е една от причината.Другата която съща е доста срещана е това при формулиране на проблема и при опит да го решим с помощта на психотерапевт , да ни бъде сложено клеймо но душевно болни или „луди хора”.Подобно отношение в никакъв случай не трябва да бъде причина да не опитаме да помогнем на себе си за да бъдем щастливи.Системата от психично –здравни грижи в нашата страна също е обременена с много дефицити , липсата на първичната здравна помощ и специализираните услуги , отсъствието на утвърдена практика на психотерапия и протоколи за предлагане на психологични услуги.
Депресията се превръща в социално значимо заболяване .В изследване направено по поръчка на световна здравна организация , тя е на второ място след сърдечните заболявания по значимост.За сравнение във всеки отделно взет момент боледуват приблизително 18 милиона американци в зряла възраст.В световен мащаб депресията заема четвърто място като причина за инвалидност или ранна смърт според данни от проучване за общата тежест на заболяванията,проведено от училището за обществено здраве към Харвард,Световната здравна организация и Световната банка.
Авторите на проучването за общата тежест на заболяванията прогнозират , че през 2020 година депресията би могла да заеме челно място в списъка на най сериозните опасности за здравето в световен мащаб .Тя може да бъде проводник на множество заболявания и не лекуването и може да има сериозни последствия за човека.
Причините за възникване на депресията понякога се крият в самите нас , друг път в заобикалящата ни среда от близки , приятели от начина по които възприемаме случващото се около нас.
Предразположените хора към депресия са изключително чувствителни спрямо своите грешки , поради което се чувствуват особено виновни.Поурър не вярва че присъствието на вина непременно включва някакво твърде неморално предишно поведение , като силна враждебност или ниски страсти например а по скоро тя би могла да бъде натрупване на множество „обикновени грехове”.Всеки от нас е вършил и върши не дотам обмислени действия или постъпки , понякога постъпваме егоистично , друг път отправяме нараняващи забележки не мислейки за другите.Обществото в което живеем ни окуражава да мислим сами за себе си и реално да бъдем сами в нещата който вършим. От тук следва и отговорността за постъпките да бъде из цяло наша , като в някой от случаите именно това е причината за депресивното състояние което ще развием.
Вината не винаги е резултат от необмислени или неморални действия.Често тя се състой че човек не прави нещото за което мисли че би трябвало да прави. Мисли от типа на “Трябваше да разбера че не ми казват истината” , Трябваше да му повярвам , той все пак ми е приятел”.В подобни случай , човек е възможно да приема прекалено голяма отговорност за това , което се е случило,поставяйки си невъзможни дори перфекционистки стандарти.Такива погрешни виждания за света и подобни неоснователни очаквания към себе си могат да причинят чувство на вина.Вината от своя страна да предизвика депресия.При вината и съжалението човек сам си причинява душевен дискомфорт започва да се ядосва на себе си , да търси вината сама и единствено при себе си и точно този гняв е причина за породената депресия.
Много често причините за депресията се крият при родителите и съответно възпитанието което получават децата.Някои родители по своя характер се държат покровителствуващо , глезят своите деца , прекомерно ги ограничават или са твърде контролиращи.Подобно отношение е вредно и е причина за развиване на депресивно състояние във бъдеще.Такива деца стават зависими , не понасят затрудненията и така силно желаят да бъдат харесани от другите че стават покорни лесно маниполеруеми , изискващи грижи.Чодов 1974 формулира това състояние като „Пристрастени към обичта в едно вечно състояние на лакомия , надавайки отчаян зов за любов”.Тяхното самочувствие и увереност зависи от одобрението на останалите.Освен това обикновено когато се чувстваме слаби и зависими ние се ядосваме.Така че твърде депресиран и зависим човек може да се противи на предлаганата помощ и да стане враждебен.Загубата на любов води последствия след себе си , започва да се появяват тъга и паника тъй като нашата перманентна и енергична житейска борба за сигурност е загубена.Наред с това се развива ниско самочувствие и състояние на безнадеждност и в нередки случай се появява гняв и омраза.Взаимоотношенията свързани с брачни проблеми или стресът около децата са най срещания вид стрес свързан с депресията при жените.От друга страна добрите грижовни , интимни взаимоотношения са най добрата защита от депресията. Като потвърждение на направените разсъждения , ще се опита м да посоча няколко примера за изпитване на чувство на вина и пагубното и влияние върху личността.
Младо момиче се запознава в кафене с един мъж, който подхваща разговора, като описва положението си - развод, самота, - с други думи знае как да събуди нейното състрадание. Той й се натрапва, постоянно предлага срещи, все повече я оплита и в крайна сметка я моли да се ожени за него. Въпреки че не й бил особено симпатичен и тя в никакъв случай не го обичала, все пак имала чувството, че не бива да го разочарова, тъй като той явно имал нужда от нея. Тя не могла да каже „не" в подходящия момент, много по-рано би трябвало да се държи резервирано; без да иска и да забелязва, със своето поведение тя му създавала надежди и изпаднала в чувство за вина, когато най-накрая му отказала.
Примерът показва много характерни черти за депресивното един по-дълбоко увреден човек изобщо не би имал смелостта да каже „не". Депресивните се поставят в положението на другия, дотолкова се идентифицират с него, че изцяло забравят своята собствена позиция и интереси. Тъй като имат твърде малко собствени импулси и желания, които биха могли да противопоставят на другия, те толкова по-лесно се оставят на неговите желания и импулси. И понеже са свикнали да изпълняват очакванията на другите, те стигат до ситуации, които не са искали, но несъзнателно са констатирали. Затова те лесно попадат в усложнения и се превръщат в жертва на безогледни хора, които използват слабостта им. Те трудно могат да намерят изход от такива ситуации - поради чувство за вина, и не искат да признаят унижението си пред този, които ги е използвал.
Това момиче произхожда от семейство с тежка история. След смъртта на първата си жена нейният баща се оженил втори път за едно обикновено момиче „под нивото му"; тогава той наближавал шестдесетте и показвал признаци на старческо слабоумие, а пациентката била на около осем години. Тя живеела със своите вече възрастни заварени братя и сестри в същата къща, в която долу имало магазин, който първоначално бил във владение на първата жена на нейния баща; дялове от магазина имали още две сестри на починалата, които също живеели в тази къща и били враждебно настроени срещу новата жена. Самата тя плаха, без подкрепата на мъжа си, се чувствала с детето си като натрапена. Страхувала се, когато му купувала нещо ново, то трябвало да го носи тайно и затова изпитвало чувство за вина, сякаш е лишило от нещо заварените си сестри. Поведението на бащиното семейство карало майката и дъщерята да се възприемат като присадени, като неканени гости, които със самото си присъствие отнемат нещо на другите. След смъртта на бащата те били изгонени от къщата; майката не могла да се съпротивлява и тръгнала на работа. Веднъж тя действително се обърнала към адвокат, който й казал, че не може просто така да бъде изхвърлена, но тя нямала силата, не била достатъчно твърда, за да се пребори. Така детето растяло с чувството, че няма право на живот. „Майка ми се страхуваше; никога не съм я виждала да се наложи. Тя се оплакваше от роднините зад гърба им, но винаги отстъпваше, затова пък вечно мърмореше, вечно беше недоволна. Постоянно ходеше на църква; мъкнеше ме в параклиса на гробището и ние се молехме за бедните души и за мъничко успех, за парче хляб от трапезата на живота - те нямаха и повече за даване, нали бяха бедни души. Заварените ми сестри имаха всичко; с тях сигурно са се държали като с принцеси. Майка им е била млада, баща ни по това време също. Аз се опитах да разреша проблема за мен по следния начин: след като никой не ме обича, искам да съм бедна, да не притежавам нищо - бедно дете - обичано дете.
Госпожица М. деляла с една позната общо жилище, двете работели в една и съща фирма. Тъй като госпожица М. имала кола, а другата не, тя обикновено я вземала със себе си. Колежката й обичала да се размотава сутрин, така че по нейна вина г-ца М. често закъснявала за работа, което много я притеснявало. Тя често вземала колежката си и по време на пътувания през уикенда, чувствайки се едва ли не длъжна да го прави, та нали другата нямала кола. В такива дни нерядко имала странно главоболие и стомашни болки, които не можела да си обясни. По време на психо-терапевтичното лечение стана ясно, че при тези съвместни пътувания тя винаги сама поемала разходите за бензин - нещо, което й изглеждало саморазбираемо, та нали това било нейната кола. На колежката изобщо не й хрумвало да се включи в разходите. Това ядосвало пациентката, но тя не успявала нито да предложи да делят парите, нито да признае яда си; тъкмо напротив, струвало й се проява на стиснатост, как може изобщо да е толкова дребнава - това е под достойнството й. Така тя се насилвала и се оставяла да бъде използвана, потискала гнева си и забелязала едва по оплакванията си, че очевидно нещо не е наред, че нейното подсъзнание изпраща алармени сигнали и реагира със симптоми, които изразяват телесно това, което тя съзнателно не се осмелява да направи: яда с главоболие, неможенето да изисква - със стомашни болки. Ситуацията била допълнително затруднена от обстоятелството, че тя била полуеврейка и смятала, че ако заговори за пари, колежката й ще припише това на факта, че е еврейка - пациентката се страхувала, че другите го възприемат като нещо негативно. Когато в крайна сметка, въпреки опасенията си, предложила на колежката да си делят парите за бензин и тя за нейна изненада се съгласила, не само уикенд-симптомите изчезнали, но и връзката между двете прераснала в приятелство.
Тъй като отстъпването, отказването и липсата на съпротива са се превърнали в тяхна втора природа, те изобщо не съзнават, че тези начини на поведение са свързани с привидно безпричинните им депресии, които те възприемат като предразположеност, като съдба, в която нищо не може да се промени. Лекарят обикновено им предписва антидепресивни медикаменти, защото също не вижда външни причинители на депресията и така те могат да станат зависими от лекарствата, които в най-добрия случай донасят временно облекчение, но иначе само скриват проблема.
Тук искам по-подробно да опиша биографичните основания на тази пациентка:
Тя била единственото дете от един много труден смесен брак -с майка от еврейски произход. Отрано станала свидетел на тежки крамоли между родителите. Още като дете често й се струвало, че тяхната раздяла е неизбежна. При някои от тези сцени положението ставало толкова страшно, че тя се бояла да не посегнат един на друг. Родителите й многократно споделяли с нея намерението си да се разделят: „Мама и татко ще се разделят; ти трябва да решиш при кого искаш да останеш, кого обичаш повече." И това на едно четири годишно дете, което по този начин било вкарано в неразрешима ситуация. Тя била привързана и към двамата и не искала да избира между тях; но ако все пак трябвало, тогава само с чувство за вина към „предадения" родител. Така тя отчаяно се опитвала - и това траело години -да балансира и посредничи. На майка си тайно казвала, че баща й всъщност нямал лоши намерения, той просто избухнал, нека тя не го взема толкова насериозно, това били негови думи и той съжалявал за своето поведение. С баща си тя също тайно споделяла, колко нещастна била майката от грозящата раздяла, и че тя със сигурност знаела, че майката действително го обича, макар и често да не го може да го покаже. Отчасти заради това нейно обработване, отчасти по други причини, намерението за раздяла все се отлагало. Но пациентката имала чувството, че живее върху вулкан, който всеки момент може да изригне. Така тя изпълнявала важна функция в брака на родителите: тя сякаш била езичето на кантара или, както веднъж сама се изрази, „смазващият механизъм" между тях - с други думи, тя имала чувството, че от нея зависи дали двамата ще останат заедно или ще се разделят.
Можем да си представим, че в тези условия тя никога не се осмелила допълнително да натовари тази толкова лабилна и застрашена връзка между родители със собствените си нужди и проблеми - според нейните представи тогава всичко би рухнало. Следователно тя не можела да бъде по детски непринудена, да бъде себе си. Постепенно започнала автоматично да поставя на заден план всички свои желания, импулси, грижи, афекти и страхове; те сякаш вече изобщо не съществували в нея. За сметка на това тя развивала симптоми: силен косопад, проблеми със зъбите, белене на кожата по цялото тяло, както и нещо много досадно и измъчващо я: когато била с други хора, стомахът й силно къркорел, което тя тълкувала като несъзнателен протест срещу напрягащи ситуации, спрямо които, според нея, тя не можела да се отбранява. Този симптом може да бъде разгледан като предшественик на стомашните болки, появили се по-късно в описания случай с колежката.
Така тя се превърнала в човек, който „функционира" отлично, когато му се постави определено изискване; изпълнявала съвестно и образцово възложените й задачи, загърбвайки своята собствена личност. Но тя изпадала в затруднение и ставала безпомощна, когато трябвало да се наложи или да изиска нещо от другите - тогава я връхлитали неопределени страхове и тя предпочитала сама да свърши работата, от което нейните колеги естествено се възползвали.
Подобни изглеждат основанията на някои неделни неврози и неврози на свободното време. Непривичната свобода плаши, защото позволява да изплуват тайни, изтласкани желания, преживявани като забранени, за чието сбъдване всекидневието предлага по-малко възможности, защото в него задълженията освобождават човека от страха да бъде самия себе си.
Един пример за невъзможността да кажеш „не": Една пациентка, млада американка, живеела под наем при едно семейство в следвоенна Германия, където учела балет. Когато се връщала в къщи след репетиции и искала да се промъкне незабелязано в стаята си, хазяйката често я издебвала и я замъквала да „си побъбрят" в кухнята. Въпреки че била изморена и искала да си почине преди вечерното представление, тя не можела да откаже. И тъй като след войната положението в Германия било зле, тя „трябвало" да кани на кафе - което тогава все още било рядкост - цялото семейство: домакинята, вече възрастната дъщеря, сина и снахата, която не била добре приета в
семейството и си отмъщавала за това с арогантни изказвания. Дъщерята се прехласвала с неприкрита завист по хубавите рокли на пациентката, докато тя не й подарила една от тях, която все още с удоволствие обличала. Синът кокетничел с нея и въпреки че била безразлична към него, тя „трябвало" от време на време да му отвръща с поглед, за да не го разочарова, и накрая „трябвало" да включва в разговора и снахата, за да смекчи явните вътрешно-семейни напрежения. След почти два часа загубено време тя най-сетне, изтощена, се прибирала в стаята си и започвала лакомо да се тъпче с храна - тя дойде на терапия именно заради тази си ненаситност, която стигала до крадене на сладки неща от шкафчетата на нейните колежки.
В жизнената история на депресивните хора постоянно се срещат влияния на околните, които затрудняват или препятстват превръщането на детето в автономен Аз. Тя също била единственото дете от един нещастен брак и отрано трябвало да се учи да застава на заден план, да разбира проблемите на родителите, преди да е успяла да открие и разгърне своята собствена същност.
Всекидневието на депресивните хора е проникнато от такива начини на поведение, в които те не се осмеляват да утвърдят и наложат себе си, да кажат не, да бъдат субект
Загубата на цел или морални ценности също може да доведе до депресия .Хирш и Кенистън изследвали 31 напуснали Йеил през късните години на 60-те по времето на нарко – субкултурата, хипитата.Те не са се провалили те просто не са били заинтересовани или по точно те не се интересували от нищо.Изглеждали са леко депресирани но не са преживели загуби.Но при всички тях има едно общо нещо загубили са уважение към своите бащи.По рано те са обожествявали своите бащи , но на този етап не могат да приемат тяхната ценностна система.Материализмът на средната класа , парите както и кънтри клубовете вече не ги привличат.Те се чувстват изгубени , несигурни в това какво искат и отегчени от заобикалящата ги среда.По време на 60-70 години хиляди напускат училище и традиционното общество..Това състояние е наречено „екзистенциална невроза”.Екзистенциалната терапия се стреми да възстанови чувството за свобода и отговорност за собствения избор в настоящето и бъдещето.За да се постигне това на живота трябва да бъде придаден смисъл и причина.
Основен проблем на някои от горните теории е неяснотата за произхода на депресията , а именно от къде точно идва безнадеждността , негативните виждания , погрешното мислене , ниското самочувствие, ирационалните идеи.Теорията за срама не може да бъде обяснена в това отношение , тя определя произхода като ранни преживявания в детството.Срамът е чувството че си неадекватен, ниско стоящ,”който не е достатъчно добър,нещо му липсва” или тип ”срам ме е от себе си”.За разлика от страха , който включва външна заплаха ,срамът се появява когато сме разочаровани от нас самите, от нашата истинска същност.Срамът е вътрешно измъчване:да се чувстваш страхлив, глупав, необичаен не струващ,” лош човек”.Ние се крием в срама , обръщаме се , покриваме си лицето, навеждаме очи , изолираме се.
Произходът на срама обикновено се търси в ранното детство.Срамът се използува като начин за контрол от родители, приятели общество.Ние казваме на децата обидни неща, който никога не бихме казали на възрастните”глупав”,”непохватен”, „”мамино детенце” много от вече порасналите деца си спомнят за тези забележки и това рефлектира върху тяхното отношение към света, да накара едно дете да се срамува от себе си а именно да се депресира. Дори и по време на пубертета се чувстваме наблюдавани и съдени , ние сме принудени от срам да изоставим плача , гледат ни с пренебрежение ако не сме успели , привлекателни , независими и известни. Срам ни е ако сме бедни , дебели или слаби имаме лоши оценки имаме малко приятели. Някои от тези чувства в бъдеще може да има положителен ефект но може да има и опустошителен. Има някои данни , които подържат теориите основаващи се на наличието на срам. Андрюс(1995) е установил , че дълбок срам не просто неудоволетворение , в жените спрямо техните тела е изключително много свързано с изживяването на остри депресии. Но ако жена е наранена физически или сексуално като дете рискът от депресия се покачва четири или пет пъти.
Спомените за нашето минало нашето детство и юношество оформят идентичноста ни и нашето основно възприятие на самите нас.Понеже ние имаме семеиства и култури до голяма степен основаващи се на срама , срамът се свързва с много нагони , социални нужди , чувства и цели в живота.Ние сме дълбоко наранени и принуждавани да се срамуваме от нашите нужди за близост и сигурност , винаги когато важна връзка е прекъсната чрез отхвърляне , насилие , пренебрегване , задушаващо прекомерно покровителство или контрол.
Понякога срамът е свързан с телата ни с нашата липса на компетентност с целите ни в живота .Също така се прави връзка между чувствата и срама (Не плачи , не се чувствай така) и по този начин ние започваме да се срамуваме от плачене , от гняв , страх , самоизтъкване и понякога колкото и парадоксално да звучи и от радост. В крайна сметка човек може да започне да се срамува от всичко което предстлява от всичко което е , от себе си .Срамът емощна сила но ние можем да разберем и преодолеем някой от неговите причинители.
Има няколко естествени защити използувани срещу самоатакуващия срам.
Да нападаме другите .Да нападеме другите като сме критични саркастични или оскърбителни са начини да възстановим нараненото си его и да предпазим слабите си и уязвими места от излагане на показ. Да се държим високомерно и да изпитваме презрение към околните са други методи за утеха на наранената ни душа.
Надмогване за власт и желание да бъдем идеални. Желанието на едно дете би било да компенсира своите слабости като стане силно и перфектно.
Обвиняване на другите. Какъв по добър начин да отречем нашите слабости от това да обвиняваме другите за нашите проблеми.
Превръщане в прекалено мили хора готови да угодят на всекиго ,да станат да станат спасители или жертващи се мъченици. Ако се чувстваме незначителни нашата надежда може да бъде компенсираме това като станем ”истински добри”.Ако сме прекалено мили често това означава че се преструваме или лъжем за нашите чувства , защото се срамуваме от нашата истинска същност. Истинската ни същност може да се отегли толково на дълбоко или да се затвори изцяло за външния свят , че срамните деиствия или случки просто да не ни безпокоят и по този начин нашата душевност да не може да бъде наранявана.
Очевидно човек които изпитва срам , но използува тези защитни приоми , ще предизвика срам в други около него.Така душевни рани причинени от срам се предават от родител на дете .Това става по няколко начина :
-словесно , сексуално или физическо насилие.
-физическо или емоционално изоставане.
-възприемане на децата като маловажни подчинени , които трябва да бъдат направлявани и обвинявани.
Това са начините срамът да поражда срам.
Какви могат да бъдат последиците зв семеиството , където срамът играе важна роля ? на първо място самообвинения и критика .Постояно да се сравняваш с другите и винаги да излизаш по лош.
Ние можем да не харесваме и да се отричаме от нашата същност и дори да изпитваме презрение към себе си като цяло това е форма на депресия.
Човек които се срамува може да се заеме с обсебващи деиности,физическо и сексуално насилие , пристрастяване към наркотици и алкохол , анорексия булимия или затлъстялост , работохолизъм , сексуални пристрастявания , пристрастявани към определени чувства , антисоциални деиствия , както и други проблеми на личността. Като се замислим дали нещо от гореизброените не виждаме в нас самите. Някои от тези „болни „ поведения като пристрастяванията ни помагат да скрием нашия срам , някои като работохолизма се опитват да компенсират нашите слабости , някои като криминалните прояви отразяват страха и омразата към начините , по които сме били карани да се срамуваме. Срамът действа вътре във всеки от нас , това е вътрешен глас. Обикновено в него припознаваме гласа на нашите родители .Много често гласът е здравословен и полезен но друг път е нездравословен и направо разрушителен. Семействата базиращи се на срама , често имат негласни но добре разбрани ”правила” като „Не бъди такъв какъвто си ” , ”недей да имаш чувства мисли рационално” , ”Не се сближавай с хората те няма да те харесат ако знаят истината за теб”.Правилата като тези ни задържат слаби , загубили надежда , незрели , наранени , и нездрави , депресирани а може би и пристрастени.
Липсата на самоконтрол причинява депресия.
Според една теория най податливи на депресия са необвързани жени с ниско образование и приходи защото те нямат подкрепа и контрол в своя живот. Но контрол рамките на приемливото да контролираш не значи да задушаваш .В този аспект доминирани жени споделят че се чувстват сякаш са „”изгубили себе си”.Те имат връзка , която не им дава възможността да изразят свободно свойте чувства , изгубили са вяра в собствените си възгледи , не разчитат на възможностите и уменията си , изгубили са самоуважението си и дори им е отнето правото да изразят своята мъка и отчаяние. По някакъв начин тези потиснати части от нашето вътрешно аз трябва да си възвърнат контрола и да се научат да се проявяват отново.
Рем(1977) казва , че липсата на умения да си помагаме сами , да не знаем как да подобрим състоянието си , кара депресивните хора да придават прекалено голямо значение на негативното , да възприемат твърде високи стандарти и да не подкрепят достатъчно себе си. Писжински и Грийнберг (1987) смятат че депресията представлява невъзможността да престанеш да се фокусираш върху себе си. Друг работещ над материята Незу(1977) счита , че не достатъчните умения да се разрешават между личностни проблеми причиняват депресия. Уменията ,които често липсват на депресираните хора са:
-умението да се виждат алтернативни решения.
-умението да развиеш детайлни планове за постигане на крайната цел.
-умението да взимаш решения.
Чувството за самоконтрол е основно и при трите умения. Този подход за възприемане на депресията отива отвъд теорията за безнадеждността , която се фокусира върху песимистичната нагласа , той подчертава важността на уменията и познавателните техники , които увеличават нашите методи и средства за самоконтрол , както и нашия оптимизъм.
Това обяснение на депресията казва много повече от това „”Поеми отговорност и се излекувай”.За всички нас независимо дали сега сме депресирани или не , то ясно показва необходимостта , от допълнително проучване. Нещастните хора не могат да научат това от което се нуждаят, ако мъдрите хора и науката все още не го е открили. Извънредно необходимо е усърдно да се тества ефективността на всека ново появил се анти-депресионен метод за самопомощ. Вече има значителни доказателства че някои методи за самоконтрол действат , но също така има и стотици обикновени всекидневни методи , които да бъдат изпробвани с различни депресирани хора.
Рос и Мировски дават една друга гледна точка смятайки че говоренето величава депресията , противоположна на тази че ние подкрепяме някого когато говорим с него и по този начин се опитваме да помогнем в страданието му. Вероятно тук се има предвид , че самото говорене(без разрешаване на проблема) отблъсква другите и причинява в случая повече самонараняване от ковкото получаване на подкрепа. Пример за това е че депресираните хора повече от не депресираните биха се провалили при изпълнението на поставена задача и тогава несъмнено този провал би заел част от разговорите от където депресията се увеличава вместо да намаля. Тук се забелязва как някои депресирани хора изглеждат мотивирани да не се справят, да имат малък самоконтрол , и да бъдат депресирани. Депресият понякога може да ни даде удобно извинение пред нас самите и пред другите. Несъмнено ние сме слабо информирани или нямаме никакви идеи относно това как сами може да си помогнем. Със самоконтрол човек може да не допусне състояние на депресия или поне в такава тежка форма.
Резюме за причините за депресия и как да ги използуваме.
Тези няколко теории ни дават идеи за това как депресията се развива. Важно е да отбележим че всеки теоретик счита своето обяснение за основна причина. Но едва ли депресията винаги се дължи само и единствено на една причина , много по вероятно е причините да са комплексни .Пример за това е ако например сме генетично предразположени към депресията , но паралелно с това израстваме в семейство основаващо се на срама , което на всичко отгоре е имало критично и песимистично отношение към нас. Чувствайки се отхвърлени така или иначе , ние сме почувствали и намразили враждебността в семейството , което ни е довело до това да напълнеем през пубертета. Заедно с всички тези фактори водят до сериозни социални проблеми и ниско самочувствие. Ние не само че не се харесваме но чувстваме че много от проблемите на емоционално ниво са създадени от средата на семеиството.От своя страна то никога не ни е подържало и смята че натрупаните проблеми , напълняването са си чисто наши , лични и единствения виновник за това сме самите ние.””Ако си дебел , престани да ядеш” , „”Ако си нещастен вземи се в ръце и остави тези психологически глупости за това че семейството е виновно”. Наред с това в същия този тежък момент , ни напуска любимия човек депресията става нещо с което вече едва ли можем да се преборим сами. Самотата и тъгата се превръщат в ежедневие , неща с които сме се занимавали с интерес вече губят всякакъв смисъл за нас , чувстваме се уморени и апатични , ставаме по самокритични и обзети от вина , не виждаме нищо позитивно в нашия живот той е обгърнат от една сивота .Всичко това е една предпоставка за навлизане на суицидни мисли „”” Никои не ме харесва , нищо не става от мен „” или тези от типа на „Защо да живея, на кого съм нужен” . Вече е твърде късно да разчитаме само на себе си на самоконтрола ние се нуждаем от сериозна професионална помощ.

Симптоми на силна депресия


-постоянно тъжно или празно настроение
-чувстваме се обезнадеждени , безпомощни , неструващ нищо , песимистичен или виновен
-злоупотреба с алкохол или лекарства
-умора или загуба на интерес в обичайните дейности
-смущения в храненето и спането
Раздразнителност повече плачене , безпокойство и пристъпи на паника
-затруднено концентриране , запомняне или вземане на решения
-мисли за самоубийство, планове или опити за самоубийство
-постоянни физически симптоми или болки , които не се подават на лечение

Опасни признаци за планиране на самоубийство


-говорене за самоубийство
-твърдения за безнадеждност, безпомощност или нищожност
-изведнъж по щастлив , по спокоен
-загуба на интерес за неща за които ни е грижа
Посещаване или обаждане на хора
-уреждане на нещата всичко да ни е в ред
-раздаване на неща
Типове депресия
Депресията може да има много форми. Това , което разграничава тези форми , са симптомите и обстоятелствата , свързани с всяка от тях , заедно с времетраенето и тежестта на симптоматиката .Често обаче липсва ясна граница между различните типове депресия. Те често имат много общи характеристики. Възможно е също едно лице да има повече от един тип разстройства в настроението. За да се определи какво лечение най-добре отговаря на симптомите и обстоятелствата , специалистите в областта на психичното здраве класифицират основните форми на депресия. Класификацията започва с основните категории.
Клинична депресия
-дистимия
-разстройства на адаптацията
-биополярни разстройства
Клиничната депресия е най-честата форма на депресия. Характеризира се с промяна в настроението, продължаваща повече от две седмици и включваща един или повече от основните признаци на депресия:
-тягостно чувство на тъга или скръб
-загуба на интерес или на удоволствия от обикновено приятни занимания
Пациентите с клинична депресия често изпитват един от четирите признаци или симптоми:
-значителна загуба или наддаване на тегло
-разстройство на съня
-забавени и неспокойни движения
-умора или липса на енергия
-ниска самооценка или несъответно чувство на вина
-чувство на безпомощност или вина
-чувство на безполезност или безнадеждност
-нарушение в мисленето или способността за съсредоточаване
-загуба на либидото
-повтарящи се мисли за смърт или самоубийство
Човек е възможно само веднъж да преживее в живота си клинична депресия, но заболяването може да рецидивира.След първия пристъп на клинична депресия вероятността да се заболее отново е 50%.Този процент нараства с всеки следващ епизод. Ако не се лекуват , епизодите на клинична депресия обикновено продължават от 6 до 18 месеца. Рано започнатото лечение може да предотврати влошаването на депресията.Подържащото лечение може да предотврати рецидив на заболяването.
Клиничната депресия може да възникне заедно с други психични заболявания-например тревожност или разстройства на храненето. Клиничната депресия е по честа при жените. Стресогенните жизнени събития и значими загуби са два от честите провокиращи фактори за този тип депресия.
Дистимията е форма на лека депресия с голяма продължителност, характеризираща се с трайни песимистични възгледи за живота. Терминът е въведен от елините, които вярвали , че имунната жлеза е в основата на всички емоции. Оттук дис-лош и тимия-обозначение за „състояние на ума”.Дистимията по принцип продължава поне две години а понякога повече от 5 години. Това състояние обикновено не води до инвалидизация, а периодите на дистимия могат да се редуват с кратки интервали на нормално самочувствие.Дистимията може да повлия на работата ни или на живота които водим. Всъщност много от хората в това състояние започват да странят от обществения живот и продуктивността им намалява. Човек ако боледува от дистимия риска да развие клинична депресия става голям. Когато дистимията премине в клинична депресия това се нарича „двойна депресия”.
Признаците и симптомите са подобни на тези на клиничната депресия но не са с такъв интензитет и могат да включват само част от симптомите на клиничната депресия.
-трудно съсредоточаване или вземане на решения
-социална изолация
-раздразнителност
-неспокойни или мудни движения
-проблеми със съня
-загуба или наддаване на тегло
При много от страдащите от дистимия първите депресивни преживявания са били в детска или юношеска възраст.Дистимията е рядко срещана при хора над 50 годишна възраст. Друго доказано твърдение е че при 75% от боледуващите от дистимия имат и други здравословни проблеми.
Разстройства на адаптацията.
Разстройствата на адаптацията често предшестват клиничната депресия. Когато брака се разваля , бизнеса пропада , несъмнено започваме да се чувстваме напрегнати тъжни потиснати.Една част от хората се справят с трайните последици от тези житейски стресове , на има такива които не успяват. Това състояние е известно като разстройство на адаптацията когато реакцията на стресогенна събитие или ситуация причинява признаци или симптоми на депресия , но тези признаци и симптомите не са достатъчно за да покрият критерия за клинична депресия.
Лекарите обикновено използуват следните критерии при диагностициране на разстройство на адаптацията.
-Емоционални или поведенчески симптоми , които са реакция към известно събитие , случило се през последните 3 месеца.
-реакцията към събитието е по-бурна от нормална очакваната.
-симптомите не се дължат на траур
Разстройство на адаптацията може да получи всеки. Тези разстройства често възникват в такива периоди от живота , когато сме по раними , когато напускаме родителите си или когато сме към края на професионалната си кариера да речем. Възрастта също е от значение. Когато бизнеса започне да пропада това например на 30 години това не е такъв стрес когато това се случва на 50 години .При 50 годишна възраст самите ние едва ли имаме сили да започнем от начало , имайки се предвид възрастта в която се намираме. Някои хора получават разстройство на адаптацията като реакция на едно единствено сабитие.При други това става при комбинация от стресогенни фактори.
Има няколко различни типа разстроиства на адаптацията .При острото разстроиство на адаптацията се касае за признаци и симптоми , продължаващи по малко от 6 месеца. Когато симптомите остават трайни , състоянието се обозначава като хронично разстройство на адаптацията. Разстройство на адаптацията се класифицира според основните симптоми.
-разстройство на адаптацията с потиснати симптоми
-разстройство на адаптация с тревожност
-разстройство на адаптация със смесена тревожност
-разстройство на адаптация със смесено нарушение на емоциите и поведението
Възрастта често играе роля за типа на адаптационното разстройство , което хората преживяват. Възрастните обикновено стават потиснати или тревожни. Подрастващите са склонни да от реагират несъзнателно на проблемите си .Това може да включва пропускане на учебни часове , употреба на наркотици , повреждане на собственост или някакъв друг вид нехарактерно поведение.
Биополярни разстройства
При някои пациенти с депресия се наблюдават циклично повтарящи се епизоди на депресия или еуфория-мания.Тази болест обхваща двете крайности на емоциите е позната като маниакална депресия или маниакално-депресивно разстройство.
За разлика от депресията в манийната фаза човек се чувства енергичен и неуморим. Може да започне да пръска пари необосновано или да взема решения под възбуда и в повечето случаи погрешни. Възможна е появата на идеи за величие, резултат от които може да бъде всичко от лоши сделки до безразборни сексуални контакти. При някои пациенти по време на манйната фаза се наблюдават епизоди на повишен творчески потенциал и продуктивност.
Признаци на симптоми на мания включват:
-абнормна или прекалена приповдигнатост
-забележими нараснала енергия
-намалена потребност от сън
-нереалистични убеждения в собствените сили и възможности
-повишена разговорливост
-ускорен мисловен процес
-слабост на съжденията
-повишено либидо
-провокативно натрапващо се или агресивно социално поведение
-злоупотреба с алкохол или наркотици
Биополярното разстройство е по рядко от клиничната депресия или дистимията.Рискът от заболяване е еднакъв и при жените и при мъжете.Обикновенно заболяването възниква в юношеска или младежка възраст и се появява периодично през целия живот на пациента. Съществува тенденция за фамилност на заболяването. Около 80-90% от заболелите имат роднина с някаква форма на депресия.
Съществува тенденция признаците и симптомите на биполярното разстройство да се влошават с времето. Възможно е заболяването да започне с депресивни,маникални или смесени епизоди , разделени от светли периоди без симптоми .С времето биполярните епизоди зачестяват , а светлите периоди се скасяват.Тежката депресия или еуфория могат да се придружават от психологични преживявания , включително от халюцинации или налудности.Както при другите форми на депресия , от решаващо значение е да се получи подходящо лечение за биполярното разстройство с оглед предотвратяване на влошаване на заболяването и намаляване риска от самоубийство.
Съществуват три типа биполярно разстройство:
Биполярно разстройство 1 тип при него винаги се включва един или повече периоди на клинична депресия и поне един маниен или смесен период. То може да започне както с клинична депресия така и с мания. Ако първата проява на заболяването е депресия , манииния период обикновено се разгъва 1-2 години по късно.
Биполярно разстройство 2 тип При тази форма на заболяване се наблюдават един или повече епизоди на клинична депресия и поне един период на хипомания-състояние на лека и омекотена приповдигнатост. Върховите прояви на заболяването не са толкова крайни като при първия тип биполярно разстройство. Друга разлика е продължителността и интензитета на епизоди. При този тип би полярно разстройство хиромантията възниква непосредствено преди или веднага след период на клинична депресия.Обикновено липсва “светъл “период между двете фази.
Циклотимично разстройство.Това е по лека форма на биполярно разстройство с хронично протичане. Характеризира се с колебания между кратки периоди на лека депресия и кратки периоди на хипомания.Промените в настроението може да се редуват през няколко дни като циклите продължават поне две години. При цикломатията симптомите никога не изчезват за повече от два месеца , но вероятността за поява клинична депресия също е по малка.
Други измерения на депресията
Лека до тежка депресия .Клиничната депресия може да варира от лека до тежка. Леката депресия се проявява със симптоми , които не са интензивни и съвсем малко нарушават ежедневието и отношенията ни.
Умерената депресия включва по-интензивни симптоми и разстройва в по-голяма степен работата , училищните занимания , семейството и ежедневните дейности.
Тежката депресия предполага наличие на голям брои депресивни симптоми и значително нарушаване на ежедневните дейности крайните случаи страдащите от тежка депресия не са в състояние да работят и да се грижат за себе си.
Суицидна депресия .Суицидната депресия е свързана с толкова тежки симптоми , че индивида обмисля или прави опит за самоубийство.
Остра или хронична депресия. Депресията може да бъде категоризирана и според времетраенето на симптомите които я класифицират. Ако симптомите продължават за кратък , ясно очертан период , депресията се нарича остра. Ако симптомите продължават повече от 6 месеца , депресията се нарича хронична.
Единичен епизод или рецидивираща депресия. Депресията се характеризира и с хода на заболяването във времето. Единичен епизод на депресия означа липса на анамнеза за предшестващ период. Както предполага наименованието и рецидивиращата депресия предполага повече от един депресивен период. Както единичния депресивен епизод , така и рецидивиращата депресия , могат да бъдат предизвикани от определено събитие.Рецидивиращата може да бъде провокирана и от определена причина.
Меланхолна депресия. Меланхолия е термин за вид клинична депресия с определени характеристики. Те включват невъзможност за изпитване на удоволствие от ежедневни занимания дори ако се случи нещо хубаво , загуба на апетит , събуждане рано сутрин , забавени движения и необосновано чувство на вина.
Кататона депресия.
Кататонията е рядко състояние , което може да се появи в хода на депресивното заболяване. При тежка депресия или мания , някои хора преживяват моменти , в които застиват на място или се движат прекалено много , заемат необичайни пози и говорят малко. Другите черти на катотанията включват втренчване на погледа , гримасничи не, безмаслено повтаряне на думи и изрази.
Атипична депресия. Страдащите от атипична депресия са запазили донякъде способността си да се радват, макар и повърхностно. Хората са много чувствителни ако бъдат отхвърляни хранят се или спят повече от обикновено и непрекъснато се чувстват уморени. Първият пристъп на атипична депресия обикновено възниква в юношеска или младежка възраст , а заболяването може да хронифицира.
Психотична депресия.
Психотичната депресия е по рядка форма на заболяването. Пациентите с психотична форма могат да имат налудности или да халюцинират.Налудностите са погрешни убеждения , които са много устойчиви , въпреки доказателствата за противното.Налудностите при психотичната депресия могат да бъдат параноидни , пауперистични или хипондрични по същностна си. Страдащите от параноя често са подозрителни или тревожни относно намеренията на околните спрямо тях. Индивидите с пауперистични налудности са необосновано убедени че са обеднели.Индивидите с хипохондрични налудности са необосновано убедени , че имат тежки телесни заболявания.
Депресия след раждане. Много жени изпитват преходни чувства на тъга след раждане на дете. Тези чувства постепенно отзвучават и обикновено не изискват лечение. При някои жени обаче след раждане се разгръща , истинска клинична депресия.в сравнение с преходните чувства на тъга , симптомите са по тежки и трайни.Прекаран депресивен епизод след раждане увеличава риска от поява на рецидиви на заболяването след други раждания или по друго време.Сезонно афективно разстройство. Сезонно афективно разстройство е термин използуван за депресивни периоди , свързани със смяната на сезоните.Никой не знае със сигурност каква е причината за САР.Учените най-напред смятаха , че намаленото слънцегреене повишава нивото на мелатонин в мозъка.Мелатонинат е хормонален регулатор на настроението , които нормално се отделя през нощта.Проучванията в тази насока не довеждат до конкретни резултати.Някои изследователи понастоящем са убедени , че липсата на слънчева светлина разстройва циркадните ритми , регулиращи вътрешния ни биологичен часовник.Тази теория има известни достойнства , тъй като са налице доказателства , че САР се среща по често в места където деня е кратък.Страдащите обикновено забелязват промени в настроението си с начало края на есента и подобрение в началото на пролетта , когато деня започва да се увеличава.

Методи на лечение .Депресията е лечимо заболяване.При правилно приложено лечение приблизително всеки 8 от 10 човека получават подобрение.Това не може да се каже за лечението на депресията преди 100 години , това говори какъв напредък е постигнат за този период от време.


В миналото се прилагали груби седативни средства при хора с тежка двигателна възбуда , тревожност или психотична депресия , но специфични ефективни методи за лечение на депресията не съществували.Много често се опитвали да лекуват депресията с различни съмнителни средства и почти винаги се проваляли.Често хората с тежка инвалидизираща депресия били затваряни в приюти за психично болни и им е било поставяно клеймото “луд”.Като подобряването в случая ставало за месеци дори години.
В средата и края на 20 век науката била повикана в помощ на разбирането на депресията. Учените започнали да класифицират заболяванията в това число и депресията според специфичните симптоми и клиничните им особености. Едно от първите важни постижения на тези усилия за класификация било разграничаването на маниакално-депресивното разстройство нарастване на познанията върху различните форми на психичните заболявания започнали да се появяват и методи за лечение на депресията.
Психоанализа. През 1917г. Зигмунд Фройд публикува “Траур и меланхолия” книга в която се описва депресията “като гняв насочен към самия себе си”.Фройд и неговите последователи предполагали , че депресията може да се лекува с интензивен терапевтичен метод , наречен психоанализа. В него се включва разговор за детски преживявания , анализ на сънища и свободно асоцииране , като това продължавало в няколко сесии с продължителност един час , няколко пъти седмично в продължение на месеци а понякога и години. През първата половина на 20 психоанализата доминирала като представа за психиатрично решения.
Електроконвулсна терапия. Учените смятали че страдащите от пароксизмални разстройства(епилепсия) имат по малко психиатрични проблеми в сравнение с общата популация. Основавайки се на това схващане , изследователите се опитали да лекуват психични заболявания у неепелептици с експериментално предизвикани припадъци. От тук тръгнал лечебния метод известен като електроконвулсна терапия.(ЕКТ).Макар че често пъти припадъците доста облекчавали симптомите , много хора ги смятали за ужасяващи. Освен това използуването на химични елементи предизвикващи припадък били безнадеждни.
Черлети и Бини първи опитали да предизвикат припадък като използували електрически ток.Този метод наричан често шокова терапия,представлявал подобрение на по-ранните методи защото предлагал по голям контрол върху времето на настъпване на припадъка. ЕКТ станал първия ефективен метод за лечение на тежка депресия и до средата на 50 години на 20 век бил използуван доста често.
Антидепресанти първо поколение. Науката и в частност медицината се развива и в процеса на търсене на по-добри антихистаминови препарати без седативен ефект , едно от откритията е медикамента имипрамин.При проучването се лекарите установил че с него при определени пациенти се повишава настроението. Друго откритие било направено при лечението на туберкулозата. Забелязано било че при лечение с ипрониазид , при някой пациенти страдащи от депресия се повишава настроението.
Края на 50 година на 20 век. В практиката за лечение на депресията започнало да се налага нов метод за лечение – психотерапията. Като се стигнало до разработването на две форми на психотерапия , всъщност прилагани и днес с успех когнитивна поведенческа терапия и междуличностова терапия.
Друг метод използуван в времето за лечение на депресията е лития. Джон Кейд през 1949 открил благоприятното влияние на лития върху боледуващия от депресия. Литият действа на настроението , лекувайки и предотвратявайки крайностите както на манията така и на депресията.
Началото на осемдесетте години използуване на светлинната терапия. При боледуващи от САР се използува облъчване със специални устройства , излъчващи ярка светлина.
В еволюцията на лечението се включват антидепресанти от второ поколение , което става причина за истинска революция в лечението на депресията. Селективните инхибатори на обратното захващане на серотонина са тези антидепресанти от второ поколение , които имат ясно изразен положителен ефект върху състоянието на болния.
Напредък в борбата с болестна е метода на комбиниране на медикаменти и психотерапия. При този метод повлияването от лечението е по голямо а рискът от рецидив намалява. Като е доказано че при тежка депресия комбинирания метод е най-ефективен за бързо подобряване и запазване на постигнатия успех.

Консултиране и психотерапия.


С едно изречение консултирането се нарича общо понятие за съвети , давани от специалист. При консултирането може да се получат сведения за болестта от средствата за информация от специализирана литература
Макар че термините консултиране и психотерапия често се използуват като взаимно заменими терминът психотерапия означава получаване на помощ в областта на психичното здраве , която е по ангажирана и по индивидуализирана от общата информация и съвети , свързани с консултирането.
Съществуват много различни типове психотерапия .Психотерапията не може а и не трябва да се сравнява с психоанализата двете не си приличат нито по техниките на лечение които използуват нито по времето отделено за лечение. Психотерапията обхваща техники за лечение на психични заболявания , включващи слушане , говорене , работа върху мислите и чувствата и промяна на поведението.
Психотерапевтичното лечение трябва да се съобрази спрямо специфичните потребности на конкретния индивид. От тук може да се наложи съчетаването на елементи от няколко различни подхода в един цялостен подход , в името на това психотерапията да има успех.
Различните форми на психотерапия си поставят различни цели. Например едни форми са насочени към предоставяне на помощ за установяване на нездравословните мисли и действия с принос за заболяването от депресия и към заместването им със по здравословни. Други са насочени към справяне с внезапна криза например застрашен брак или финансова криза. Съществуват и форми за изследване на стрес , тревоги , или проблемни модели на поведение , които биха могли да провокират депресията. Най-ефектевин се оказва краткосрочният , целево ориентиран подход.
Когнитивна поведенческа терапия.
Когнитивна поведенческа терапия се основава на това че ”ние сме това което мислим”.Или по скоро – как се чувстваме в резултат на начина по които мислим за себе си. Този терапевтичен подход предполага , че песимистичните мисли и отрицателни възгледи за събитията в живота допринасят за заболяването от депресия. Съгласно тази теория страдащите от депресия често имат:
-отрицателни представи за себе си , смятате се за безполезни , неадекватни , безпомощни , незаслужаващи любов и пълни с недостатъци.
-отрицателни представи за средата си , която разглеждат като потискаща , не подкрепяща и затрудняваща.
-отрицателни представи за бъдещето , смятат го за безнадеждно.
Трайните отрицателни схващания могат да допринесат за заболяване от депресия. Първата стъпка за промяна на нездравословните мисловни шаблони е да бъдат разпознати. Отрицателни ирационални модели могат да бъдат следните:
-катастрофално мислене , автоматично да очакваме най-лошото „говорих с началника , сигурно ми мисли нещо”
-свръх обобщаване разглеждаме проблемното събитие като начало на безкраен цикъл
-персонализира не да придаваме значение на събития , които не ни засягат мислейки че са свързани с нещо негативно за нас.
-мислене от типа „”всичко или нищо” виждаме само крайните състояния на нещата в черно и бяло
-емоционализиране позволяваме на чувствата си да контролират съжденията ни
-филтриране преувеличаваме отрицателните аспекти на ситуацията и не допускаме до съзнанието си положителни
Целта на когнитивната терапия е да замести отрицателните мисли с по-положителни реалистични представи. Тук можем да се контролираме като се научим да разпознаваме депресивните реакции и свързаните с тях мисли обикновено като си водим дневник за мислите и реакциите си. Възможно е да се поставят задачи за изпълнение пред пациента , четене на литература за депресията , общуване с други хора с подобно заболяване. Тези задачи ни учат да заместваме отрицателните реакции с положителни. Като накрая този процес се автоматизира и става непринуден.
Когнитивната поведенческа терапия е краткосрочен метод за лечение , включващ обикновенно между 12 и 16 терапевтични сесии. Тази форма на психотерапия е добре проучена , а проучванията показват , че ефекта и е особено добър при лечение на лека и умерена депресия. Изследванията също дават основание да се смята , че при използуване на когнитивната поведенческа терапия рискът от бъдещи депресивни епизоди е по малък, отколкото при използуване само на медикаменти.
Междуличностна терапия
Междуличностна терапия разглежда взаимоотношенията като ключ към разбирането и преодоляването на свързаните с депресията признаци и симптоми. Целта на МЛТ е да подобри отношенията и уменията ни за общуване , както и да повиши нашата самооценка. Междуличностната терапия обикновено изследва четири области
-не затихнала скръб
-конфликти или спорове с други хора
-преминаване от една социална или професионална роля в друга
-недостатъчни умения за общуване или работа с хора
Подобно на когнитивната поведенческа терапия и междуличностната терапия е краткосрочна и по принцип обхваща 12-16 терапевтични сесии. Тази терапия има три фази:
-началната фаза се съсредоточава върху установяването на проблемните области.
-междинна фаза се насочва към разглеждането и разрешаването на един или повече ключови въпроси
-заключителна фаза е ориентирана към приключване на лечението
Междуличностната терапия може да бъде ефективна за намаляване на симптомите при лека до умерена депресия и за укрепване на способността ни да установяваме отношения и да живеем нормално в една социална среда.
При сравняване на междуличностовата терапия и лечението с антидепресанти , двата метода се оказали еднакво ефективни , макар че медикаментите имали по бърз ефект. Сравнителни проучване , установило че една година след лечението болните , лекувани с междуличностна терапия и медикаменти се чувствали по-добре от тези лекувани само с антидепресанти.
Друга форма на терапия е груповата терапия. В нея участват група несвързани помежду си хора и един или повече специалисти в областта на психичното здраве , които улесняват терапевтичния процес. При груповата терапия много от поставените цели са същите , като при индивидуалната терапия но се разчита на съвети , обратна връзка и подкрепа от участниците в групата за справяне с проблемите. Някой от групите са предназначени за хора с общи проблеми , например депресия , домашно насилие , злоупотреба с вещества или болестно увлечение по хазарт. Други групи са с по широк състав. И в двата случая и терапевтът и групата играят решаваща роля хората да преодолеят конфликтите и да разберат какви са проблемите им. Често някои член на групата , че миналите му преживявания са полезни за друг член.
Хората които по принцип имат най-голяма полза от груповата терапия са онези които имат желание да споделят своя опи, преживявания , мисли и чувства с групата , а също да чуят страховете и притесненията на другите , вместо да се концентрират изключително върху собствените си проблеми.
Терапия на двойки и семейства.
Терапия на двойки и семейства може да бъде полезна на съпрузи интимни партньори и семейства , който заедно се опитват да преодолеят депресията оказващи си помощ. Вместо да се съсредоточи върху индивидуалните преживявания терапията на двойни и семейства се насочва към общноста,взаимодеиствието между двойката или семеиството.Една двойка или семейство може да потърси терапия заедно ако има сериозни проблеми нарушаващи нормалното съществуване , или ако индивидуалната терапия не помага. Проблеми върху които може да се търси положителен ефект са трудности в общуването , сексуални проблеми и разминаващи се очаквания от връзката.
Основно правило за продължителността на психотерапията е че колкото по-тежка е депресията толкова по дълго требва да продължи и лечението с психотерапия.
При лека до умерена депресия , най-подходяща е краткосрочната терапия. В едно мащабно проучване се доказва , че значително подобрение се постига след осем терапевтични сесии а в три четвърти подобрението настъпва след 6 месеца. Много често дори само една терапевтична сесия , може да даде увереност и самочувствие на пациента че може да се справи с проблема.
Дългосрочната терапия понякога наричана ориентирана към вникване в проблемите , психодинамична или подкрепяща терапия по принцип трае повече от 6 месеца и може да продължи няколко години. Целта в случая е не да се лекува депресията а да се опитат да се установят модели на поведение увеличаващи индивидуалния риск за заболяване от депресия.
Хората с най-големи шансове да извлекат полза от дългосрочната терапия са тези , при които депресията се придружава от друго психично заболяване, например тревожно разстройство ,разстройство на храненето ,личностово разстройство или устойчиви болезнени или екстравагантни модели на поведение.
В дългосрочен план психотерапията може да донесе голяма полза и да играе важна роля в лечението на лека до умерена депресия. Тя може да ни помогне по-добре да разберем себе си , да изгради у нас умения за решаване на проблеми , да ни покаже по-ефективни начини за решаване на проблемите.
Не е известно точно по какъв начин психотерапията подобрява депресивната симптоматика. Това отчасти се дължи на факта , че различните типове психотерапия действат по различен начин. Специалистите в областта на психичното здраве смятат ,че психотерапията влия върху болестта по следния начин:
-придобиването на познания за депресията и за възможностите за лечението и поражда чувство за сигурност , от тук човек придобива вярата и усещането че може да се контролира заболяването.
-смяната на отрицателните мисли , нагласи поведения о отношения с по-здравословни положителни такива може да има трайни последици от гледна точка на намаляването или по-доброто сгряване със стреса.
-изразяването на чувствата ни в подкрепяща терапевтична среда също може да има положителен ефект. В определени среди този процес се нарича вентилиране. Обсъждането на емоционално съдържание в подходящата обстановка може да доведе до по голямо вникване в проблемите.
-образните проучвания на мозъка показват , че когнитивната поведенческа терапия може да доведе до промени на мозъчната активност.
Психотерапията може да има успех само тогава когато ние сме готови сами да си помогнем .уменията на терапевта са от изключителна важност , но без съдействието на другата страна успеха е малко вероятен. Мисли от рода на „”нищо не може да ми помогне” , „това едва ли ще има успех” предварително дават отговор на въпроса дали след психотерапията ще има подобрение на пациента. Пациента по време на терапията трябва да бъде искрен , да не спестява подробности от факти да опита сам да разбере къде се крие причината за болестното му състояние. Ролята на терапевта е да води пациента , посредством натрупаните знания ,умения ,опит ,да открие проблема или проблемите и да насочва към по здравословни начини на поведение. Този процес изисква взаимно доверие, уважение и дискретност.
Други начини и способи за лечение на депресията.
Антидепресантите много често са първото средство за лечение на депресията , поради бързото повлияване на пациента. Известно е че антидепресантите влияе върху активността на химичните вещества в мозъка наречени невротрансмитери.Лечението с антидепресанта не винаги се оказва ефективно , при някой хора те имат голям успех при други само частичен а при трети антидепресантите не влияят.
При действието си антидепресанта облекчава депресията като самия начин на действие не е нъпално изяснен и много сложен. Смята се че медикаментите повлияват мозъчната активност по три основни начина:
-да инхабира обратното захващане на невротрансмитерите
-да блокира определени химични рецептори върху които действат невротрансмитерите.
-да инхибира ензима моноаминоксидаза , които разрушава невротрансмитерите.
На базата на ефектите им върху мозъчните невротрансмитери,антидепресантите могат да се разделят в пет групи:
-инхибатори на обратно захващане на серотинина
-смесени инхибатори на обратно захващане
-рецепторни блокери
-инхибатори на обратното захващане на рецепторните блокери
-ензимни инхибатори
Като ефективност по-голямата част антидепресанти са еднакво ефективни и имат 60-80% шанс за подобрение на симптоматиката.Ключов фактор за предписанието на даден антидепресант е фамилната анамнеза.
Регулатори на настроението се вземат при биполярно разстройство с колебание между депресията и еуфория. Двата основни регулатора са литият и антиконвулсантите.
В помощ на лечението на депресията се използуват растителни и диетични добавки.
Билката на свети Джон е растителна добавка. Тази билка отдавна се използува в народната медицина за лечение на депресия , тревожност и разстройство на съня. Проучвания сочат че тази билка има успех при лечение на лека до умерена депресия.
Мастни киселини Омега-3 се откриват в рибеното масло и някои растения. Проучвания дават основания да се смята че при болни от депресия откритата в мастните киселини омега-3 активната съставка е в по малко количество.Омега-3 биха могли да предотвратят рецидиви при страдащи от биполярно разстройство.
Една от суровините необходими на организма за производството на серотонин е химическо вещество наречено е 5-хидрокситриптофан.
Всички тези добавки са полезни , но единствено и само те трудно биха променили състоянието на пациента .В комбинация с психотерапия могат да имат добър ефект върху здравето на пациента.
Електроконволсивна терапия е друг метод изпозуван по-често за лечение на тежка депресия. Проучване показва че ЕКТ е безопасен , ефективен и ефикасен метод за лечение на депресия.ЕКТ действа като по време на поставянето на електродите се инжектира венозно асистентки с краткотрайно действие , предназначен да накара пациента да заспи , и мускулен релаксант за предотвратяването на гърчовете .Докато пациента спи под анестезия и мускулите му са отпуснати ,апарата предизвиква протичането на слаб електрически ток от електродите през мозъка с последващ припадък , които обикновено продължава от 30- до 60 секунди.
Никой не знае точно по-какъв начин ЕКТ способства за лекуване на депресията .Известно е обаче че много химични аспекти на функциите на мозъка се променят по-време на и след пароксизмална активност. Смята се че когато ЕКТ се извършва редовно тези химични промени се натрупват и по някакъв начин повлияват на депресията.
Фототерапия.
Тя представлява излагане на интензивна светлина при специални условия. Системата за облъчване най-често използувана за фототерапия представлява кутия , която съдържа комплект флуоресцентни лампи с разсейващ екран.
Лечението е свързано със седене в близост до източника на светлина с отворени очи..Процедурата продължава от 15 минути до 2 часа веднъж дневно обикновено сутрин. Фототерапията подобрява симптомите в три от четири случая на болни от САР.Често настъпва подобрение само след 4 до 5 дни.
Основно за лечението на депресията се използува стратегия за самопомощ.Лечението на депресията по принцип не дава незабавни резултати. Когато се почувстваме добре това не значи че лечението е приключила .Трябва да се опитаме наред с психотерапията да си помогнем сами като спазваме някой основни принципи.
-да не се самообвиняваме за болестта , депресията е болест а болестта не се избира.
-да се следва плана за лечение предписан ни от терапевта.
-да се избягват да се вземат важни решения , човек болен от депресия не винаги взема разумни решения.
-да си създаваме

депресивният no-скоро идеализира хората, преди всичко най-близките му, оневинява ги, извинява техните слабости и пренебрегва тъмните им страни. Той не желае да вижда в тях нищо плашещо или обезпокояващо, защото това би застрашило неговото стремящо се към доверие отношение. Така депресивният развива твърде малко фантазия за злото у човека - у другите и у самия себе си; за да може безрезервно да се доверява и неограничено да обича, той трябва да потиска съмнения и критика, да не ги допуска изобщо до съзнанието; той избягва напрежения, предотвратява стълкновения, „за да има мир", а и защото те заплашват да го отчуждят от партньора. Депресивният идеализира партньора и изобщо вижда хората прекалено добри, което наред с непосредствената опасност да бъде използван, носи със себе си една често срещана у него наивност и детинщина. Така той провежда политиката на щрауса и скрива главата си в пясъка пред пропастите на живота, като се придържа към вярата, че човекът е добър.


В името на желаната хармония и непомрачена близост депресивният, от своя страна, трябва също да е „добър" и затова се старае да притежава всички алтруистични добродетели: скромност, готовност за отказ, миролюбивост, безкористност, съчувствие и състрадание са само най-важните сред тях. У него те могат да приемат всички степени: прекомерна скромност, която не иска нищо за самата себе си; свръхпри-способимост и вписване до отказ от себе си, в екстремни случаи до мазохистично-крепостни начини на поведение. Всичко това може да бъде подведено под един общ знаменател: с пренебрегването на собствените желания, с отказа от бива-нето-себе-си, той иска да прокуди страха от загуба и от самота, и така да се изплъзне от плашещата индивидуация.
Тук е възможно да се стигне до опасно самозаблуждение: превръщайки този начин на поведение в идеология, депресивният не само скрива от себе си своята мотивация, продиктувана от страха от загуба, а дори може да се възприеме като морално превъзхождащ другите, които са по-малко скромни, миролюбиви и т. н. По този начин той всъщност прави от нуждата добродетел и смята, че отдава и жертва нещо, което изобщо не е развил и не притежава: своя Аз.
Това избягване на индивидуацията обаче бива скъпо заплатено: заради него депресивният не .се осмелява да изживее всичко онова, което носи в себе си като желание, импулс, афект и нагон. Той не си го позволява от страх или от позициите на своята идеология - как би могъл изведнъж да започне да прави това, което осъжда у другите. По този начин обаче той става все по-зависим от останалите за изпълнението на своите желания и очаквания, които разбира се, продължава да има. Който не може да си вземе, се надява да го получи - може би дори като възнаграждение за своята скромност; и ако не тук на земята, то поне на небето, както християнската идеология обещава.
Оттук възниква пасивната очаквателна позиция на депресивните, която не ги предпазва от разочарования и резултиращите от тях депресии, защото животът не изпълнява такива очаквания. Откажат ли се, от друга страна, и от тези си очаквания за възнаграждение, то депресията едва тогава истински се разразява.
Депресивните хора сякаш постоянно изпадат в ситуацията на Тангал: те виждат пред себе си плодовете и водата, които им се изплъзват, защото не са се научили да вземат или не си го позволяват. Те не могат да изискват, да си вземат нещо; те не могат да са здравословно агресивни и всичко това се отразява в чувството им за малоценност, което от своя страна отново сломява тяхната смелост да изискват и посягат.

Няколко примера за депресивно поведение: Една омъжена млада жена споделя: моят мъж сега често излиза с едно младо момиче; аз също я познавам, тя е много атрактивна, мъжът ми лесно може да бъде съблазнен. Аз седя вкъщи и плача; но той не трябва да забележи това. Ако го упрекна, той вероятно ще ме сметне за дребнава ревнивка и аз се страхувам, че така ще му лазя по нервите и истински ще го отблъсна от себе си. Той казва, че мъжете просто са такива и ако аз действително го обичам, бих му позволила това.


Тя очевидно не е сигурна какво „трябва да позволи" на мъжа си, за да отговори на представите му за модерно партньорство, които самата тя не споделя. Тя не е сигурна какво трябва да приеме отвън или пък в кой момент би могла да се съпротивлява срещу нещо чуждо на същността й; и понеже няма достатъчно самочувствие, надценява всяка съперница. Вместо да заяви мнението си и очертае границите си на толерантност, вместо от своя страна да накара мъжа си - който я има за „в кърпа вързана" - да я ревнува, тя прекалено много се страхува да не го загуби. Тя се насилва да не изглежда дребнава, смята, че трябва в още по-голяма степен да се съобразява с неговите желания, което той отново използва. Когато усети, че той все повече заплашва да се отдалечи от нея, тя си помисля, че може да го задържи с още по-голяма готовност за разбиране. Тя е напълно безпомощна, когато трябва да признае пред себе си, че заради това той само я презира. И тъй като самата тя не се взема насериозно, партньорът й също не гледа сериозно на нея.
Днес често срещаме подобни ситуации; всеобщата несигурност по отношение на свобода и обвързаност, на вярност и сексуални изживявания, която пропагандата допълнително подкрепя, кара много хора, преди всичко депресивни, да насилват себе си и да правят неща, които всъщност изобщо не желаят - от страх да не би да „не са модерни" и да не „разбират повика на
времето".
В графата на „кутсузлиите", които често се срещат сред депресивните, можем да включим следния пример:
Каквото и да направя, при мен всичко се проваля. Вчера бях на фризьор; той изцяло опропасти прическата ми. След това техникът, с когото имах уговорка, просто не дойде - това може да се случи само на мен. За утеха исках да си купя блуза; вкъщи тя вече не ми харесваше - аз всъщност исках нещо съвсем друго.
Тук добре можем да видим как тези хора не изразяват
достатъчно ясно своите желания или пък изобщо имах неясни, неопределени желания. Затова те постоянно биват разочаровани - нещо, коетс го отдават на външни обстоятелства или на лошия си късмет. Жената от горния пример нито достатъчно ясно е заявила на фризьора каква точно прическа иска, нито, купувайки си блузата, е имала определена представа какво действително желае - тя е искала само да компенсира разочарованието си, като направи „нещо хубаво" за себе си. Изпадайки в самосъжаление, тя има чувството, че все е без късмет, че е онеправдана от живота; тя обаче не си даваше сметка, че неопределеността на нейните желания и неумелото поставяне на изисквания е същинският проблем. Случката с техника тя преиначи тенденциозно, за да може да се самосъжалява и смята за кутсузлия, и така забули възможността да види своето собствено участие в нея. С „това може да ми се случи само на мен" тя прехвърли причината от самата себе си върху „лошия свят", и така можеше да гледа на своята непохватност и страх като на вина на съдбата, която я е обрекла на лош късмет. Тя извлече от това самосъжаление известно задоволство - и нямаше защо да се променя.
Конфликтите на депресивните се изразяват телесно предимно в смущения на поглъщателния тракт, който символично репрезентира всичко, свързано с вземане, инкорпорира не, посягане, изискване. Склонността към затлъстяване и слабеене също може психодинамично да бъде свързана с такива проблеми. Народният израз „шкембе от кахъри" сполучливо описва опита ни да „удавяме" в ядене и пиене разочарованията и загубите си. Често оттук има само една крачка до зависимости от всякакъв вид, които могат да бъдат схванати като ерзац задоволяване или като бягство от света.
Трудността да направиш нещо свое, да си във владение на нещо, често намира израз при депресивните в това, което те обикновено наричат „слаба памет". Те трудно запаметяват, бързо забравят и смятат, че това е органичен симптом. При по-точно вглеждане обикновено се установява, че те не възприемат изцяло впечатленията, не проявяват действителен интерес и внимание, защото се страхуват да допуснат силни дразнители; това би ги довело до конфликта, да желаят интензивно и да не могат да си го вземат; те сякаш филтрират много от дразненията и резонират твърде рано. Това може да доведе до трудности в ученето или до една всеобща умора и безучастност, които също имат функцията на защитен филтър и на свой ред засилват депресиите, защото така човек непрекъснато се проваля и бива разочарован от себе си. Следователно тази привидно слаба памет на депресивните много често е само знак за тяхната резигнация, за тяхната дълбока убеденост, че няма да успеят да завоюват нещо. Те предпочитат да се откажат предварително - така поне могат да бъдат приятно „разочаровани". По този начин те провеждат политиката на „гроздето е кисело", като обезценяват пред себе си и смятат за неструващо си Това, което всъщност искат, но не вярват, че ще могат или им е разрешено да си вземат. Така те наистина си спестяват евентуалното разочарование, да искат да имат нещо и да не могат- да го получат - но в същото време светът за тях става все по-безцветен, по-сив и по-безинтересен, защото животът без собствени желания става все по-празен и по-скучен. Те сякаш седят около препълнената трапеза на живота, без да посмеят да посегнат и изпълнени със завист гледат как другите смело си вземат и се наслаждават - и на всичкото отгоре се чувстват добре.

Депресивният постоянно достига границите на своята способност за приспособяване и готовност за отказ. В познанието, че той не може да избяга от субектното съществуване, ако не иска да стане жертва на постоянните свръх изисквания на своите „добродетели" или пък да изпитва „разяждаща завист" по отношение на тези, които без чувство за вина и страх вземат от живота онова, което могат да получат - в познанието за това могат да са заложени наченките на оздравяване.


Любовта, желанието да обичаш и да бъдеш обичан, е най-важното в живота за депресивния човек. Тук той може да развие своите най-добри страни, тук същевременно се крият най-големите заплахи за него. Гореописаното прави разбираемо защо той стига до кризи най-вече в партньорските отношения. Напреженията, стълкновенията и конфликтите в тях са мъчителни, дори непоносими за него, те обикновено го обременяват повече, отколкото е нормално, защото активират страха му от загуба. Непонятно за него, тъкмо домогванията му до партньора водят до кризи, защото другият се опитва да се освободи от здравото вкопчване. На тези опити депресивният реагира с паника, с дълбоки депресии и в своя страх понякога посяга към изнудване, към заплахи и дори опит за самоубийство. Трудно му е да си представи, че за разлика от него партньорът не изпитва същата потребност от близост, на която депресивният не може достатъчно да се насити. Затова той преживява нуждата на другия от дистанция като липса на благосклонност или като знак, че вече не е обичан.


Ние ще видим, че ранният ни опит с майката е от решаващо значение за развитието на нашата способност да обичаме. Здравият човек със склонност към депресии носи в себе си силна способност да обича, готовност за отдаване и жертване, способност да устоява с партньора си на трудности; той може да даде закрила, чувство за свързаност и безусловна подкрепа.


В любовната връзка на по-тежко увредения депресивен човек преобладава страхът от загуба; заради това при него се стига до по-сложни, същински депресивни партньорски отношения. Двете най-често срещани форми изглеждат по следния начин: депресивният опитва да живее сякаш само чрез партньора, в пълна идентификация с него. Така действително се осъществява най-голямата близост. Сякаш човек е станал другият, престанал е да бъде отделено от него същество, да има свой собствен живот. Истинността или неистинността на тази любов проличава по това, дали човек иска да избегне „въртенето около себе си" и свързания с него страх от загуба, или въпреки съзнанието за застрашеността на всяко обичане може да предостави на себе си и на другия свобода за собствено развитие и въпреки това да рискува да го обича.
Тук сякаш се абсолютизира максимата „където си ти, там и аз". За партньора една такава връзка в много отношения наистина е удобна; който обаче очаква от партньорството нещо повече от това, да намери в другия ехо на самия себе си или един винаги готов да обслужва дух, ще бъде разочарован. Нещо подобно се случва и тогава, когато заради страха от загуба човек дотолкова се отказва от себе си, че практически отново се превръща в дете. В следствие на това той прехвърля върху партньора всичко, което всъщност би могъл и би трябвало да прави сам, става все по-зависим и безпомощен, изхождайки от представата, че другият би се чувствал излишен, ако депресивният е по-самостоятелен; той (депресивният) дори вярва, че най-сигурното средство да задържи другия е неговата собствена потребност от помощ.
Често партньорските отношения протичат под формата на: „фактът, че аз те обичам, не те засяга по никакъв начин." Това е грандиозен опит да се предотврати страхът от загуба: партньорът може да се държи както си иска - в крайна сметка човек обича своето чувство към него повече, отколкото самия него и сега е зависим единствено от себе си и от своята готовност да обича; така можеш до постигнеш вечност и неразделност.
По-трудна е другата форма на депресивни партньорски отношения, изнудващата любов. Тя обича да се предрешава като свръх загриженост, зад която се крие жаждата за господство, породена също от страха от загуба. Не постигне ли човек това, което иска да постигне, той посяга към по-драстични средства, към заплахи за самоубийство и преди всичко събуждане на чувство за вина у партньора; ако и това не е достатъчно, то човек изпада в дълбока депресия и отчаяние. Изказвания от рода на „Щом вече не ме обичаш, не искам повече да живея" обременяват партньора с отговорността, че от неговото поведение зависи живота на другия. Ако той е твърде мек и склонен към чувство за вина, ако не успее да прозре ситуацията, тук могат да се разиграят трагедии, от които няма изход, в случай че взаимното оплитане вече е много дълбоко. Така се стига до онази връзка, която човек поддържа само от страх, състрадание и чувство за вина, под чиято повърхност тлеят омраза и желания за смърт. Болестта също може да се използва като оръжие за изнудване и да води до подобни трагедии.
Истинско партньорство е възможно само между два самостойни индивида, а не в отношения на зависимост, в които единият бива превърнат в обект. Именно този, който не се осмелява да бъде самостоен партньор, е изложен на опасността от загуба: поради зависимостта и недостатъчното уважение към себе си той рискува да изгуби уважението на другия и по този начин предизвиква хората да го смятат за „незаслужаващ особено внимание". Този, който, от друга страна, се опитва да превърне партньора в непълнолетно дете, трябва да очаква, че другият все някога ще поиска да се освободи и на свой ред да бъде взет насериозно, или че границата на толерантност на партньора ще бъде прекрачена и любовта ще се превърне в омраза. Освен ако двамата не споделят една обща невроза, което е отношение на стагнация, без перспективи за развитие, обикновено едно почти буквално повторение на отношения от детството.
Колко свобода или обвързаност са необходими на отделния човек, колко може или не може да понесе, никога не се решава с всеобщ регламент; тук всеки трябва да намери подходящото за него решение. Хората сами по себе си, техните заложби, техните жизнени истории и социални ситуации са твърде различни, за да можем да поставим валидни за всички изисквания за партньорство, а отклоняващите се от тях да осъдим като неправилни или лоши. Ние трябва да проявяваме поне толкова човешко разбиране един към друг, че да уважаваме и далечни за нас форми на любов; иначе твърде лесно осъждаме тъкмо онези, които още в детството си са преживели емоционални липси, така че трудно могат да намерят пътя към една зряла любов, и сега дори биват наказвани за това.

депресивния човек е голям проблем да се справи със своите агресии и афект и. Как да бъде агресивен, да се заявява и налага, когато е обзет от страх от загуба, преживява се като зависим и толкова много се надява на любов? Зависимият не може да нападне този, от когото е зависим, от когото се нуждае. Това би означавало да отсече клона, върху който седи. Но светът и хората - такива, каквито са, какъвто, разбира се, е всеки един от нас - правят от друга страна агресиите и ефектите неизбежни. Как обаче депресивният да се отнася към своите агресии, след като те му се струват толкова опасни?


Едната възможност е да ги избягва. Това се постига чрез създаването на една идеология на миролюбието. По този начин човек не допуска нито в себе си, нито навън възможността за агресия, както и нея самата. Там, където би трябвало да се наложи, да влезе в сблъсък, където всъщност би трябвало да се отбранява, той обезврежда ситуацията, като я преиначава и оневинява - другият съвсем не е имал това предвид; не си струва да станеш агресивен заради една дреболия, така само се излагаш. Колкото повече човек се оттегля в рамките на една такава идеология, допуска да бъде наранен, без да се съпротивлява, не си позволява собствени афекти, толкова повече това поведение трябва да бъде компенсирано от чувството за морално превъзходство, без самото то да бъде разпознато като една - при това сублимна - форма на агресия.

Дори в най-често срещаната форма на депресивни агресии - хленчене, оплакване и вайкане - самата агресия също остава неосъзната. Депресивните не съзнават колко изнуряващо може да действа това на партньора. Те хленчат, че всичко им идва твърде много, че хората са толкова лоши и безогледни; изразът на лицето им упреква без думи и събужда по всевъзможни начини у другия чувство за вина, така че той се вижда принуден още повече да се съобразява в общуването с тях. Или пък на партньора това му идва в повече, той успява да прозре ситуацията и да се освободи от чувството за вина, с което депресивният го е натоварил. •


Ако агресията не намери нито един от споменатите тук пътища, тя може да се прояви първоначално като самосъжаление и в крайна сметка да се насочи срещу собствената личност, какъвто най-често е случаят с меланхолика. Заради станалия за него неразрешим конфликт между агресия, чувство за вина и същевременно страх от загуба на любовта, той трябва да отправи всички - първоначално валидни по отношение на другия - оплаквания, упреци и своята омраза към самия себе си, стигайки до себеомраза и до съзнателно или несъзнателно саморазрушаване. Истински трагично е саморазрушаването, предизвикано от основателно появилите се някога в детството чувства на омраза и завист, които човек никога не е успял да изрази, защото така само би влошил своята ситуация и би се преживял като лош.
Афектите и агресиите, които не могат или не бива да се проявяват, които така и не намират вентил, не само стават изключително мъчителни; те довеждат до една всеобща слабост на импулсите, до пасивност и инертност, които едновременно са следствие на възпрепятстваната агресивност и вторично се превръщат в нейно ново препятствие. Омразата, яростта и завистта са неизбежни в живота на детето, но стават опасни едва тогава, когато се натрупват вътре в него и се превръщат в основания за депресии. Безсилната ярост, фруст-риращите агресии, чувствата на омраза и завист, които трябва да потискаме, и по-късно ни правят депресивни, „съкрушени" - много повече отколкото като деца, - ако поради нашата зависимост и безпомощност не бива да ги допускаме. Едва когато на детето бъде разрешено да проявява своите афекти и агресивност, то може да се научи да се справя с тях, да ги прилага подходящо според ситуацията или да се откаже от тях.
Зрялото преработване на агресията е възможно само когато човек се конфронтира със своята агресивност. Здравословната и овладяна агресивност е съществена съставна част на чувството ни за самоценност и достойнство.

Предразполагащи в отношение към депресивност могат да бъдат една подчертано емоционално-чувствителна структура, готовност и способност да обичаш, както и дарбата да се вчувстваш. Тези черти често са свързани с известна флегматичност и постоянство на чувствата, в следствие на което депресивният много трудно се откъсва от емоционално важни за него неща, в които е инвестирал много. Става дума за такава структура на чувствата, която проявява склонност към вярност, постоянство и любящо вчувстване, характерна за хората с леки меланхолични тежнения.


Друг конституционен компонент може да бъде заложен в една витална слабост на чувствата, в нещо като промокаемост и сякаш липса на външна обвивка, в недостатъчното „дебелокожие", което кара тези хора в по-голяма степен да разчитат на закрила и подкрепа, и така несъзнателно лесно да превръщат другите в бащи и майки. Вероятно към благоприятстващите заложбен ни фактори можем да причислим и една вродена склонност към флегматичност и удобство - въпреки че е трудно да се отговори на въпроса какво е заложба и какво реактивен отговор.
Тук отново се пресичат конституционални и биографични дадености. Най-добре ще разберем биографичните взаимовръзки, които благоприятстват депресивното развитие на личността, ако отново се обърнем към ситуацията на малкото дете, сега във втората фаза на неговото развитие. За разлика от най-ранната фаза, в която детето постепенно започна съзнателно да възприема своето обкръжение, сега то вече разпознава майката като източникът на задоволяване на всички негови потребности, за което от решаващо значение е нейното постоянно и сигурно завръщане. По думите на Кюнкел дълго време детето и майката образуват едно „Ние": те живеят в една симбиоза, до такава степен представляват единство, че детето едва бавно и постепенно започва да се различава от майката. Първоначално в неговото съзнание не съществува границата, деляща го от майката. В степента, в която то схваща майката като нещо биващо извън него и заедно с това разпознава, че от нея идва всяко задоволяване и ощастливяване, в същата степен то разпознава и своята зависимост от нея. Детето се нуждае от майката и е изпълнено със страх, когато тя се отдалечава. То изцяло зависи от нея и е насочено към нея, тя е неговият най-важен пункт на отнасяне. С всичките си сетива детето поема в себе си нейния образ и същество. Заради продължителната тотална зависимост от майката нейният образ се запечатва дълбоко в душата му. Така майката бива „овътрешностена", превръща се в изключително важна съставна част от детската душа: начинът, по който детето преживява майката в нагласата й към него създава основанията за това, как самото то по-късно на дълбинно ниво ще се отнася към себе си. Отпечатаният вътре в нас, на езика на психоанализата „интроектиран" или „инкорпориран" образ на майката, индивудиалният опит с нея, по-късно се отразяват в нагласата ни към самите нас. Този, който е имал щастието да може да си въобрази една любяща майка, смята себе си достоен за любов; който е имал нещастието да трябва да отпечата в себе си образа на една сурова и отхвърляща майка смята себе си недостоен за любов и се нуждае от много време и нов опит, за да може да повярва, че той също е достоен да бъде обичан. Така в щастливия опит с майката се крие безценен капитал, който, както и да се опитваме, едва ли можем да оценим по достойнство.
Детето все още е в краткия райски период от своя живот, в който неговите потребности биват отгатвани и задоволявани, от него не се изисква нищо и то изпитва - би трябвало да изпитва - удоволствие и наслада от своето съществуване. Следователно новото в тази втора фаза на ранното детско развитие е вече разпознатата зависимост от един човек и същевременно пробуждащата се потребност от близост и доверие към него. обикновено този човек е майката.
Изключително важно е майката да предложи на детето тези възможности, за да може то да е в състояние да „отвори сърцето си за някого". Образът на майката и нейното същество се отпечатват в детето същевременно като първите му впечатления от човека, от човешкото изобщо. Дали то ще познае тук за пръв път благосклонност или отхвърляне, дали ще се почувства обичано или не, зависи от начина, по който майката го гледа, докосва, отнася се и общува с него - през цялото това време чувствителността и впечатлимостта на детето реагират дори и на едва доловими въздействия. Тук като цяло се задава насоката на отношението му към самия себе си и се създават дълбинните основания на чувството му за самоценност - „каквото повикало, такова се обадило".
Нека се запитаме, къде се крият възможностите за смущения в тази фаза, поради които импулсът за „въртене около себе си" се преживява - вместо с радост - със страх и чувство за вина.
Съществуват два характерни погрешни начина на поведение на майките, които можем да означим като разглезване и отказ на любов.
Да се спрем първо на разглезването. Тук откриваме преди всичко „отявлените" майки, за които" най-добре би било, ако детето завинаги остане бебе, безпомощно и зависимо, нуждаещо от тях и разчитащо на тях. Следователно типа майки, които често сами спадат към депресивния структурен кръг и разглезват детето заради неосъзнат страх от загуба, страхливост от живота, или страх от загуба на любовта. Те го засипват с нежност, не се осмеляват дори на здравословни и необходими откази.
Вероятно желанието за вкопчване в децата, за „държането им малки" задоволява един дълбок майчин инстинкт; нека освен това не подценяваме големите жертви, които една майка години наред трябва да прави в името на детето - та кой с удоволствие би пуснал на воля това, което години наред е отглеждал с любов.
Всичко това не само обвързва все повече детето към майката, в тази ситуация то има твърде малко шансове за своите собствени импулси и не е в състояние да предприеме нищо без майката или нейното разрешение. Може да се стигне дотам, че в крайна сметка детето да няма дори вече собствени желания; тогава то резигнира и изпада в пасивно безразличие, но в същото време очаква някой да отгатне и изпълни желанията му, защото то самото се е отучило, отказало се е да желае. Така възникват пасивното поведение на очакване и удобство, представата за живота като за царство на безделниците - които прикриват лежащата отдолу депресия. В своя роман „Обломов" До детето не стига нищо сурово, твърдо и студено, спрямо което то да може да се докаже. То разчита, че светът навън ще продължава да е разглезващ и се проваля, когато се сблъска с него. Едва тогава то преживява собствената си неспособност и слабост, от които се скрива отново в старата защитеност. Заради неговата Аз-слабост справянето с живота му изглежда една толкова непосилна задача, че то се ужасява и резигнира.
Такива майки следователно не могат навреме да пуснат детето на воля и да дадат свобода за собствено развитие. Те го обвързват към себе си чрез тяхната претенция за любов, която дори не допуска детето да изрази свободно своята благосклонност, а я изисква.
Както ще видим по-късно от примерите, именно чувствителните деца са тези, които страдат тежко и понасят увреждания от тази атмосфера. Те не се осмеляват да предприемат съответните за възрастта стъпки за отделяне от майката. Тук излиза наяве цялата опасност от тясната обвързаност и твърде голяма зависимост. Детето е принудено no-скоро да се откаже от своето собствено развитие, да го пожертва, отколкото да понася чувството за вина, че е причинило толкова много мъка на майката - от гледна точка на детето една неразрешима по друг начин ситуация. Едва ли има нещо по-натоварващо за него от такова „възпитание" чрез събуждане на чувство за вина; това е един от най-големите грехове, които възрастният по-късно трудно може да прости на своите родители, ако изобщо успее да се дистанцира от случилото се и да разпознае ненужното страдание, причинено му от мнима любов.
Един типичен и съвсем не рядко срещан пример: Когато детето изглеждало невъзпитано в очите на майката - което обикновено просто означавало, че не се подчинява веднага или прави нещо, което не й пасва, тя лягала на дивана и „умирала " - т. е. дълго време не помръдвала и не реагирала на молбите му, докато то не избухвало в отчаян плач. Подобни заплахи, будещи чувство за вина, се срещат често - Тръгвам си и няма повече да се върна, Ти ще ме вкараш в гроба и т. н.
Ако първият мотив за разглезване е желанието да бъдеш обичан от детето и да го накараш да се чувства благодарно, то вторият мотив е сложен по друг начин и обикновено още по-трагичен за детето. Тук се има предвид ситуацията, когато една майка не иска или по някаква друга причина отхвърля или проявява враждебни чувства към детето, но същевременно изисква от себе си да бъде добра майка и изпитва чувство за вина, защото не може да бъде такава. Тогава тя разглезва детето от чувство за вина и сякаш от стремеж да поправи стореното. Ако това е достатъчно трудно за майката ,до подобна ситуация особено лесно се стига спрямо доведени деца, - то това се отнася още повече за детето. То усеща старанието, но и скритите зад него отхвърляне или враждебност, липсата на истинска любов, която разглезването не само че не компенсира, но и принуждава детето да е благодарно за нещо, което не му се дава на драго сърце. В това отношение може да се стигне дотам, детето да възприема дори самото си съществуване като вина, да се преживява като натрапник, защото усеща, че е бреме за майката, че всъщност няма право на живот и трябва да е доволно, ако изобщо бива търпяно. Неспособните да обичат достатъчно, често сурови и оскъдни на майчински чувства жени, които тук имаме предвид, обикновено не са получили достатъчно обич по време на детството си и затова нямат образец за биването майка, знаят твърде малко за потребностите на детето. Все още сравнително безобидни са „майките по програма", които от несигурност и недостатъчно вчувстване кърмят и възпитават детето по една твърда схема, без оглед на неговите индивидуални потребности, както се вижда от дневника на една майка, която пише за своя първороден син: Малкият плаче вече няколко часа, но времето му за хранене още не е дошло, Тази фраза многократно се повтаря в дневника в продължение на дълъг период от време. Не бива да премълчаваме, че в това отношение - както и в много други случаи -представяните за „научни" лични лекарски мнения изиграват понякога фатална роля.
Спрямо детето се отправят свръхизисквания, когато от него отрано се очаква приспособяване към условия на живот, твърде малко съобразени с неговите индивидуални потребности. Ако то бива нередовно кърмено, ако веднага след хранене бива слагано в леглото, без да му се обръща повече внимание, ако майката няма достатъчно време за него и изпълнява акта на кърмене бързо и нетърпеливо - то това са някои от най-честите примери за евентуални свръхизисквания. Тъй като все още не може да се съпротивлява и да дава израз на своите потребности, детето постепенно резигниращо приема света такъв, какъвто е, и се настройва спрямо него, защото очевидно няма какво повече да очаква. Това поражда основното жизнено чувство на много депресивни хора: една почти всеобхватна безнадеждност; те не вярват .в бъдещето, в самите себе си и в своите възможности, те са се научили единствено да се приспособяват. Те са подвластни на чувството за безперспективност, силни са само в понасянето и отказването. Вместо да живеят изпълнени с надежда, те винаги очакват най-лошото те трудно могат да си представят, че и на тях животът поне веднъж ще донесе нещо радостно, леко и ощастливяващо. И ако това все пак някога се случи, те го приемат с чувство за вина и се питат, с какво са го заслужили. Те не са в състояние да се радват истински и разрушават много от възможностите си за щастие чрез своята профилактика от разочарования: тъй като смятат, че няма нещо, в което могат да успеят, те изобщо нищо я не опитват с необходимата интензивност, защото тогава неуспехът би бил още по-болезнен за тях; ако човек от самото начало не очаква нищо добро, той може само да бъде приятно изненадан.
Един пример за такова ранно преживяване на отказ, който действа формиращо, отново от дневника на една майка: Ти от самото начало беше хилаво дете. Аз те кърмех първите 6 седмици, но много често трябваше да те дохранвам, защото ти повръщаше, а аз нямах повече мляко. Още през първите десет дни, когато лежах в клиниката, ти отказваше да приемеш гърдата. Често минаваха 5-10 минути, докато човек те накара, стискайки носа ти и т. н. Твоето повръщане със сигурност не беше предизвикано от сърдечни спазми, поне лекарите отхвърляха тази възможност. Това no-скоро бе една обща свръхчувствителност и нервност, за която говори и фактът, че през първите шест месеца ти всяка нощ се будеше. Вкъщи нямах много време, защото след три седмици отново започнах работа. След 3-4 месеца ти все още не беше достигнал нормалното тегло и аз те заведох на ново изследване; лекарят не откри нищо, но аз за всеки случай те дадох в една детска клиника; лекарката там каза, че си имал много „разумен" за възрастта си поглед. В детската клиника леглото ти беше до прозореца, а ти завит само с едно одеяло; вкъщи те държахме на по-топло. И „резултатът" не закъсня: ти получи белодробно възпаление. По това време аз бях ужасно нервна, но поне първите дни идвах да те храня; тогава всичко започна да ми изглежда черно. Впрочем като малък ти беше единствената ми опора, тъй като баща ти с неговите чести избухвания и не предсказуемост беше много труден. Затова вероятно със сигурност съм направила грешки в твоето възпитание, като се придържах до болка към една определена система с чести излизания навън и ранно заспиване. иначе не би имало ред и равномерност в живота ти. Винаги много си се страхувал от лекарите, как ревеше само тогава. Веднъж, когато имаше опит, повиканият лекар така и си тръгна, без да си е свършил работата, ужасно ядосан и възмутен от „лошото ти възпитание".
Този разказ говори сам по себе си - той съдържа почти всички пунктове, които могат да бъдат формиращи и обременяващи за едно дете. Ранните преживявания на отказ имат двояки последствия за него. Първо, детето се научава да резигнира твърде рано; по този начин пред него се поставят препятствия във всички области на вземане нещо за себе си, на изискване и посягане. Който обаче е готов да се откаже и не може да посегне в подходящия момент, трудно ще избегне завистта, когато гледа как другите съвсем естествено си вземат това, което той не посмява. И тъй като заради завистта си човек отново изпитва чувство за вина и изглежда лош на самия себе си, той се опитва да я избегне, като прави от нуждата добродетел: той издига своето възпиране до ценност, до една идеология на скромността и липсата на претенции, както no-горе бе описано, и така поне остава с утешението за едно морално превъзходство.
Другото следствие от ранните преживявания на отказ е, че те оставят детето с усещането, че не е достойно за любов. Това обикновено създава основата на едно дълбоко чувство за малоценност - човек трябва поне веднъж да е преживял себе си като обичан, за да може да се смята за достоен за любов, а щом не го е преживял, то вината сигурно е в него самия, тъкмо защото той не заслужава любов. Това чувство за малоценност е свързано и с факта, че в тази възраст детето все още няма възможности за сравняване; затова то не може да осъзнае, че неговите родители не са способни да обичат; за него неговият свят е светът и неговите родители несъмнено са родителите изобщо.
При силно изразено чувство за малоценност тук може да възникне дори усещането, че човек всъщност няма право на живот, че той трябва да го заслужи и че ще оправдае съществуването си, само ако живее за другите. „Дори самото ми съществуване е вина", сподели една депресивна пациентка с подобно детство. Това може да доведе до изпълнено с вина фиксиране върху майката или родителите, с тенденция да се поправи стореното спрямо тях; тогава човек-жертва своя живот върху олтара на родителския егоизъм и дори намира това за саморазбираемо.
В крайна сметка разглезването и отказът имат подобно въздействие: и двете обикновено водят до развитието на една депресивна структура на личността. С тази разлика, че разглезеното дете по правило по-късно стига до страх и кризи, а именно когато животът вече не е толкова разглезващ, както някога майката, и когато не се намерят образец-майки в тази графа спадат един обезпечаващ брак, държавни институции, социални застраховки и т. н. Тогава се оказва, че не е по силите му да се справи с трудностите и изискванията на живота, в следствие на което се стига до разразяване на депресията. В такъв случай често се търси изход и в някаква форма на пристрастеност.
Растящото сред откази и емоционален недостиг дете се научава рано, твърде рано, да няма изисквания. Превръща се в тихо, w претенциозно, плахо и приспособимо дете, удобно за родителите, които не разпознават депресията, скрита зад този начин на поведение. То дотам е свикнало да се поставя на заден план, да няма претенции, че по-късно продължава винаги да се съобразява с другите и се опитва да задоволява техните изисквания и очаквания. То може да противопостави на света твърде малко собствено битие, в твърде малка степен е субект, и така се превръща в обект за другите. И тъй като за него става все по-невъзможно да изпълнява всички тези мними изисквания - защото то в крайна сметка преживява всичко като изискване, което трябва да изпълни, - постоянно изпада в чувство за вина и в породената от него депресия. Затова много от депресивните се плашат от контакт с повече хора - как биха могли да изпълнят всички техни толкова различни изисквания, - ако това изобщо е възможно, или евентуално с един-единствен човек. Някои намират разрешение в желанието да дадат на другите нещо, което самите те никога не са получили; те се опитват да сублимират преживения дефицит на любов в подпомагащи дейности и професии, в жертваща се любов към ближния, в благотворителни занимания - но искат в замяна да бъдат обичани или възнаграждавани, иначе би им станало прекалено много.
Какви форми може да приеме нагласата, според която всичко в крайна сметка се преживява като изискване, скицират следните примери: Когато времето е слънчево, имам чувството, че това трябва да ме радва - и така вече целият ми ден е опропастен. - Един студент не бил в състояние да прочете нито една книга до края, дори ако тя в началото му се струвала интересна; след няколко страници у него се промъквало чувството, че книгата трябва да бъде прочетена от него. Следователно не той субективно искал да прочете книгата, това му се поставяло като изискване, което сякаш го превръщало в обект и той загубвал желание. Лесно можем да си представим, как такива начини на преживяване в крайна сметка довеждат до пълна резигнация и апатия, до отхвърляне на всички изисквания.
Ако такива хора продължават да бъдат принуждавани да се справят с изисквания, без първо да им се даде времето и възможността да наваксат това, което никога не им е било разрешено - да бъдат искащ и действащ според своите собствени импулси и желания субект, - те биват тласнати в пълно отчаяние. Тогава те могат да се спасят само в нарастваща индиферентност, равнодушие и апатия, превръщат се в „неудачници" или намират изход в пристрастеност или самоубийство. Те пребивават в една неразрешима за тях ситуация: ако опитат още повече да се откажат от себе си и да изпълняват изискванията, те няма да изпитват никаква радост от живота; опитат ли да им се изплъзнат, изпадат в дълбоко чувство за вина. Така те несъзнателно повтарят ситуацията на своето детство.
По-гope подробно беше описано, как детето приема в себе си образа на майката и колко зависима е неговата нагласа към самото себе си от опита му с майката. Неизбежната омраза към майката би отключила едно толкова тежко и непоносимо чувство за вина, че детето предпочита да насочи омразата към самото себе си. Това обвързване на омраза, чувство за вина, една отхвърляща майка и себе омраза, е психодинамичното основание за тежки меланхолии. Срещащата се тук склонност към самоубийство всъщност е пренесената върху себе си тенденция за убийство и същевременно самонаказване за омразата към майката.
Стана ясно, че централния проблем на депресивните хора е неосъщественото „въртене около себе си", недостатъчното развитие на биването субект Тъй като те могат да противопоставят на света само един толкова слаб Аз, всичко за тях се превръща в изискване; те виждат навсякъде само планини от изисквания, пред които в крайна сметка отчаяно резигнират. Поради същата Аз-слабост те не са в състояние да изпитват силни собствени импулси, желания и стремежи, нито пък зряло да отхвърлят свръх изискванията, или изобщо да ги разпознаят като такива; депресивните хора трудно могат да кажат „не" заради страха от загуба и чувството за вина, които след това биха изпитали. Остава им само депресията и несъзнаваният бунт. Натрупаните дълбоко в тях омраза и завист, които те никога не са посмели да изразят, могат да отровят цялото им жизнено чувство или трябва да бъдат изкупени в непрестанни самообвинения и самонаказания. Докато те се опитват да избегнат страха от Аз-ставането, като все повече се отказват от собствено биване, ситуацията е неразрешима. Единственото, което може да помогне, е смелостта да станеш самостоен индивид.
ПРИМЕРИ ЗА ДЕПРЕСИВНИЯ ТИП ПОВЕДЕНИЕ
Нека преминем отново към примери. Младо момиче се запознава в кафене с един мъж, който подхваща разговора, като описва положението си - развод, самота, - с други думи знае как да събуди нейното състрадание. Той й се натрапва, постоянно предлага срещи, все повече я оплита и в крайна сметка я моли да се ожени за него. Въпреки че не й бил особено симпатичен и тя в никакъв случай не го обичала, все пак имала чувството, че не бива да го разочарова, тъй като той явно имал нужда от нея. Тя не могла да каже „не" в подходящия момент, много по-рано би трябвало да се държи резервирано; без да иска и да забелязва, със своето поведение тя му създавала надежди и изпаднала в чувство за вина, когато най-накрая му отказала.
Примерът показва много характерни черти за депресивното биване в света; един по-дълбоко увреден човек изобщо не би имал смелостта да каже „не". Депресивните се поставят в положението на другия, дотолкова се идентифицират с него, че изцяло забравят своята собствена позиция и интереси. Тъй като имат твърде малко собствени импулси и желания, които биха могли да противопоставят на другия, те толкова по-лесно се оставят на неговите желания и импулси. И понеже са свикнали да изпълняват очакванията на другите, те стигат до ситуации, които не са искали, но несъзнателно са съконстелирали. Затова те лесно попадат в усложнения и се превръщат в жертва на безогледни хора, които използват слабостта им. Те трудно могат да намерят изход от такива ситуации - поради чувство за вина, а и защото изпитват срам от собствената си доверчивост и не искат да признаят унижението си пред този, които ги е използвал.
Това момиче произхождаше от семейство с тежка история. След смъртта на първата си жена нейният баща се оженил втори път за едно обикновено момиче „под нивото му"; тогава той наближавал шестдесетте и показвал признаци на старческо слабоумие, а пациентката била на около осем години. Тя живеела със своите вече възрастни заварени братя и сестри в същата къща, в която долу имало магазин, който първоначално бил във владение на първата жена на нейния баща; дялове от магазина имали още две сестри на починалата, които също живеели в тази къща и били враждебно настроени срещу новата жена. Самата тя плаха, без подкрепата на мъжа си, се чувствала с детето си като натрапена. Страхувала се, когато му купувала нещо ново, то трябвало да го носи тайно и затова изпитвало чувство за вина, сякаш е лишило от нещо заварените си сестри. Поведението на бащиното семейство карало майката и дъщерята да се възприемат като присадени, като неканени гости, които със самото си присъствие отнемат нещо на другите. След смъртта на бащата те били изгонени от къщата; майката не могла да се съпротивлява и тръгнала на работа. Веднъж тя действително се обърнала към адвокат, който й казал, че не може просто така да бъде изхвърлена, но тя нямала силата, не била достатъчно твърда, за да се пребори. Така детето растяло с чувството, че няма право на живот. „Майка ми се страхуваше; никога не съм я виждала да се наложи. Тя се оплакваше от роднините зад гърба им, но винаги отстъпваше, затова пък вечно мърмореше, вечно беше недоволна. Постоянно ходеше на църква; мъкнеше ме в параклиса на гробището и ние се молехме за бедните души и за мъничко успех, за парче хляб от трапезата на живота - те нямаха и повече за даване, нали бяха бедни души. Заварените ми сестри имаха всичко; с тях сигурно са се държали като с принцеси. Майка им е била млада, баща ни по това време също. Аз се опитах да разреша проблема за мен по следния начин: след като никой не ме обича, искам да съм бедна, да не притежавам нищо - бедно дете - обичано дете. Аз превърнах това в добродетел според християнския образец: бъди беден, не притежавай нищо, подражавай на Христа.
Госпожица М. деляла с една позната общо жилище, двете работели в една и съща фирма. Тъй като госпожица М. имала кола, а другата не, тя обикновено я вземала със себе си. Колежката й обичала да се размотава сутрин, така че по нейна вина г-ца М. често закъснявала за работа, което много я притеснявало. Тя често вземала колежката си и по време на пътувания през уикенда, чувствайки се едва ли не длъжна да го прави, та нали другата нямала кола. В такива дни нерядко имала странно главоболие и стомашни болки, които не можела да си обясни. По време на психотерапевтичното лечение стана ясно, че при тези съвместни пътувания тя винаги сама поемала разходите за бензин - нещо, което й изглеждало саморазбираемо, та нали това било нейната кола. На колежката изобщо не й хрумвало да се включи в разходите. Това ядосвало пациентката, но тя не успявала нито да предложи да делят парите, нито да признае яда си; тъкмо напротив, струвало й се проява на стиснатост, как може изобщо да е толкова дребнава - това е под достойнството й. Така тя се насилвала и се оставяла да бъде използвана, потискала гнева си и забелязала едва по оплакванията си, че очевидно нещо не е наред, че нейното подсъзнание изпраща алармени сигнали и реагира със симптоми, които изразяват телесно това, което тя съзнателно не се осмелява да направи: яда с главоболие, неможенето да изисква - със стомашни болки. Ситуацията била допълнително затруднена от обстоятелството, че тя била полуеврейка и смятала, че ако заговори за пари, колежката й ще припише това на факта, че е еврейка - пациентката се страхувала, че другите го възприемат като нещо негативно. Когато в крайна сметка, въпреки опасенията си, предложила на колежката да си делят парите за бензин и тя за нейна изненада се съгласила, не само уикенд симптомите изчезнали, но и връзката между двете прераснала в приятелство.
Всекидневието на депресивните хора е проникнато от такива начини на поведение, в които те не се осмеляват да утвърдят и наложат себе си, да кажат не, да бъдат субект. Тъй като отстъпването, отказването и липсата на съпротива са се превърнали в тяхна втора природа, те изобщо не съзнават, че тези начини на поведение са свързани с привидно безпричинните им депресии, които те възприемат като предразположеност, като съдба, в която нищо не може да се промени. Лекарят обикновено им предписва антидепресивни медикаменти, защото също не вижда външни причинители на депресията и така те могат да станат зависими от лекарствата, които в най-добрия случай донасят временно облекчение, но иначе само скриват проблема.
Тук искам по-подробно да опиша биографичните основания на тази пациентка:
Тя била единственото дете от един много труден смесен брак -с майка от еврейски произход. Отрано станала свидетел на тежки крамоли между родителите. Още като дете често й се струвало, че тяхната раздяла е неизбежна. При някои от тези сцени положението ставало толкова страшно, че тя се бояла да не посегнат един на друг. Родителите й многократно споделяли с нея намерението си да се разделят: „Мама и татко ще се разделят; ти трябва да решиш при кого искаш да останеш, кого обичаш повече." И това на едно четири годишно дете, което по този начин било вкарано в неразрешима ситуация. Тя била привързана и към двамата и не искала да избира между тях; но ако все пак трябвало, тогава само с чувство за вина към „предадения" родител. Така тя отчаяно се опитвала - и това траело години -да балансира и посредничи. На майка си тайно казвала, че баща й всъщност нямал лоши намерения, той просто избухнал, нека тя не го взема толкова насериозно, това били негови думи и той съжалявал за своето поведение. С баща си тя също тайно споделяла, колко нещастна била майката от грозящата раздяла, и че тя със сигурност знаела, че майката действително го обича, макар и често да не го може да го покаже. Отчасти заради това нейно обработване, отчасти по други причини, намерението за раздяла все се отлагало. Но пациентката имала чувството, че живее върху вулкан, който всеки момент може да изригне. Така тя изпълнявала важна функция в брака на родителите: тя сякаш била езичето на кантара или, както веднъж сама се изрази, „смазващият механизъм" между тях - с други думи, тя имала чувството, че от нея зависи дали двамата ще останат заедно или ще се разделят.
Можем да си представим, че в тези условия тя никога не се осмелила допълнително да натовари тази толкова лабилна и застрашена връзка между родители със собствените си нужди и проблеми - според нейните представи тогава всичко би рухнало. Следователно тя не можела да бъде по детски непринудена, да бъде себе си. Постепенно започнала автоматично да поставя на заден план всички свои желания, импулси, грижи, афекти и страхове; те сякаш вече изобщо не съществували в нея. За сметка на това тя развивала симптоми: силен косопад, проблеми със зъбите, белене на кожата по цялото тяло, както и нещо много досадно и измъчващо я: когато била с други хора, стомахът й силно къркорел, което тя тълкувала като несъзнателен протест срещу напрягащи ситуации, спрямо които, според нея, тя не можела да се отбранява. Този симптом може да бъде разгледан като предшественик на стомашните болки, появили се по-късно в описания случай с колежката.
Така тя се превърнала в човек, който „функционира" отлично, когато му се постави определено изискване; изпълнявала съвестно и образцово възложените й задачи, загърбвайки своята собствена личност. Но тя изпадала в затруднение и ставала безпомощна, когато трябвало да се наложи или да изиска нещо от другите - тогава я връхлитали неопределени страхове и тя предпочитала сама да свърши работата, от което нейните колеги естествено се възползвали.
Подобни изглеждат основанията на някои неделни неврози и неврози на свободното време. Непривичната свобода плаши, защото позволява да изплуват тайни, изтласкани желания, преживявани като забранени, за чието сбъдване всекидневието предлага по-малко възможности, защото в него задълженията освобождават човека от страха да бъде самия себе си.

Сега един пример за разглезваща среда:


Господин С. също бил единственото дете от един средно добър брак. Майката, която почти нямала собствени интереси, не била нещастна в брака, но по един необясним и за нея начин неудовлетворена. Когато след няколко години се родило детето, тя се втурнала към тази задача с цялата енергия на своите неосъществени желания и то се превърнало в съдържание на живота й. Тя пазела детето като зениците на очите си, била свръхзагрижена и се опитвала да го държи настрана от всичко, което й изглеждало сурово, твърдо и опасно. А тя смятала за опасно какво ли не! И при най-лекия полъх на вятъра тя вече виждала момчето с белодробно възпаление, навличала го така, че приятелите му се смеели (нещо, за което такива майки обикновено не проявяват разбиране). Ако детето играело в пясъка, той бил пълен според нея с коварни бактерии. Каране на колело? Колко лесно човек може да падне, да си счупи нещо или да бъде блъснат! Излети с класа или с приятели? Какво ли не би могло да се случи, като се започне от пренощуването на открито, без добрата, питателна и здравословна майчина храна, и се стигне до възможни прелъстявания и хомосексуални атаки! Тя къпела сина си дори когато той навлязъл в пубертета, търкала му гърба, носела му закуската в леглото - накратко, той живеел в царството на безделниците, но с цената на това, че нямал право на собствена воля и възможност да израсне и в мъжкия свят.
Когато веднъж в пубертета той се осмелил да се разбунтува и искал пряко волята на майката да предприеме с приятели дълго пътуване с колела, тя застанала с разперени ръце пред вратата на мазето, където било заключено колелото, и извикала с драматичен патос: „Само през трупа ми!" Синът се примирил и бил възнаграден с любимото си ядене и купища майчина нежност. Когато излязъл от пубертета, майката непрекъснато го предупреждавала да внимава с момичетата. Редували се горе-долу следните версии: „Те се интересуват само от парите ти", „Не се хващай на въдицата им, те искат да се оженят, за да бъдат осигурени; та те знаят, че ти ще наследиш всичко и мислят само за твоето богатство" и т. н. Естествено нито едно момиче, от което той се интересувал, не издържало на критичния поглед на майката. Тя намирала кусури на всички; някои не били „от добри семейства", други били облечени твърде еротично и предизвикателно и затова изобщо не влизали в сметката; трети не се отнасяли към нея с достатъчно респект, и накрая „Ти си прекалено добър за нея". По този начин тя омаловажавала пред него всички момичета и понеже той бил свикнал да гледа света през очите на майка си, обикновено скоро признавал, че тя всъщност има право; в същото време рационализирал страха си, че няма да успее да спечели сърцето на никое момиче. За негово нещастие бащата починал, когато господин С. бил на 15 години. С това съдбата му била предрешена. Сега майката имала само него и той не можел да я остави сама, което тя му давала да разбере под различни, но безпрекословни форми. Той се чувствал виновен, когато вечер се прибирал късно - майката толкова много се притеснявала! Всички уикенди и ваканции той прекарвал с нея. Когато започнал следването си в един съседен град, имало сърцераздирателно прощаване, сякаш заминавал за друг континент или се сбогували за цял живот - при това имали уговорката, че той всеки уикенд ще се връща вкъщи. Майката знаела всичко за него; не че той толкова искал да споделя с нея, но тя винаги измъквала и най-малките подробности, докато накрая не му станало навик сам да й разказва. Тя се гордеела, че може да каже: „Моят син няма никакви тайни от мен." Той самият така бил свикнал с тази липса на дистанция, че даже не намирал за неуместно тя да отваря и чете писмата му. Когато външни или вътрешни обстоятелства „заплашвали" тази общност, майката се разболявала в подходящия момент и по този начин още по-здраво връзвала сина за себе си. Така той растял като вечния син. Малкото си неуспешни опити да скъса пъпната връв той преживявал с подхранвано от майката чувство за вина и скоро напълно се отказал от тях. Той оставал навсякъде в живота „добрият син", пълен наивник, сърдечен и услужлив, но малко безцветен и сякаш безполов. Към жените изпитвал нарастващ страх и се държал с тях непохватно и срамежливо. И откъде би могъл да знае как да спечели една жена, след като познавал единствено поведението на добрия син; затова той най-добре се разбирал с по-възрастни, майчински настроени жени - това поне можел, като жени те не му се стрували толкова застрашаващи, а и те самите били възхитени от възпитания и внимателен млад мъж. Но ако жена на неговите години проявяла интерес към него и потърсела запознанство, той се окопавал зад майчините предупреждения, които своевременно зазвучавали у него: „Тя го прави само заради парите ми." Така празнотата в живота му и все по-мъчително преживяваната неспособност да завързва приятелства с мъже, камо ли с жени, повторно го тласкала към майката, която за негова сметка оставала учудващо млада в този задоволяващ я „брак" със сина-любовник.
От друга страна, разглезен от майката, той бил страшно претенциозен - нещо, което не съзнавал, защото за него то било обичайно и саморазбираемо. След като се дипломирал, приятели на бащата му предложили място като представител на известна фирма. Заради надценяването от страна на майката, а сигурно и като компенсация за своите слабости, той се смятал за нещо особено, което другите би трябвало да признаят, дори без никакви доказателства. Той бил чувствителен към критика и дразнел началниците си с арогантно поведение. С присъщата си учтивост обаче той бързо печелел клиенти, макар да не владеел „материята" превъзходно. Той имал навика да отлага някои неща, ей така между другото да си освободи някой следобед (когато работел извън фирмата това било възможно), да се заседи на кафе, да поплува или да отиде на кино. Естествено по този начин не напредвал толкова бързо, колкото си представял; според него обаче другите не забелязвали и не оценявали по достойнство неговите способности. По време на едно служебно пътуване, под влияние на алкохола, той бил прелъстен от едно момиче; след този, а и няколко последвали опита, той останал със съмнението, че е импотентен. Това беше поводът да се подложи на психотерапевтично лечение - противно на волята на майката, което за него означаваше твърде много и като прогноза беше хубав знак.

И сега още един пример за човек, чиято същност е формирана от ранно преживян отказ на любов.


Господин А. бил третото извънбрачно дете (всички от различни бащи), нежелано от самото начало и израснало с думите „да не беше изобщо се раждал!". Веднъж по време на лечението той донесе една рисунка, на която се беше изобразил като ученик, с вързани отзад ръце, вървящ из една гора от забранителни табели, на които пише: „Тежко ти, ако...."; „Престани веднага"; „Чакай само да си дойдеш в къщи!"; „Къде пак си се размотавал?"; „Ако това се повтори още веднъж, тогава..." и т. н. Той отрано останал с чувството, че няма право на живот, че в най-добрия случай може да бъде търпян и дори трябва да е благодарен за това. Майката живеела оскъдно и на момчето му се струвало, че всеки негов залък й се свиди. Той се научил да изглежда възможно най-малък и незабележим; той лежеше на терапевтичната кушетка с ръце, опънати по шевовете на панталоните, в началото едва се осмеляваше да се движи и така даваше израз на това, което се беше превърнало в негова втора природа: само да не бие на очи, по възможност да не бъде забелязан и никого да не дразни - тогава поне има шанс да не пречи и да не бъде пропъден. Такова изобщо било поведението му в живота: той нямал големи претенции за собствено пространство, бил свръхскромен и така и не се научил да има свои желания и планове. Винаги ощетяван, принуден да се отказва и без надежда в бъдещето, той отрано трябвало да печели пари, разнасяйки вестници, а всичко припечелено да дава вкъщи.
Той не потърсил друга професия, а станал продавач на вестници. Малките радости в неговия живот били горещият грог, който си позволявал, след като часове наред мръзнел на ветровито място, пурата вечер, и от време на време ходенето на кино. Той живеел съвсем самотен; страхувал се от жените - в тях винаги виждал суровата, изискваща и нелюбеща майка и имал чувството, че нищо добро не може да очаква от тях. Той не познавал баща си. Копнежът по една водеща бащина фигура обаче бил буден в него и когато един по-възрастен мъж му направил хомосексуално предложение, той веднага приел. Сега той постоянно се страхувал да не бъде разкрит и изпаднал в отношение на зависимост от приятеля си, което приело чертите на мазохистично крепостничество. Той позволявал всичко, бил готов на всичко, не на последно място и от страх да не загуби неговия интерес. Защото въпреки всички прекомерни изисквания и унижения, на които се подлагал във връзката, все пак за него тя била къс човешко внимание и му давала чувството, че означава нещо за някого и че има какво да предложи. Естествено понякога в него се надигала внезапна омраза, когато се усещал използван от другия и превърнат в обект. Но и тогава страхът от загуба бил по-силен: той се примирявал и дори опитвал с нови методи да предизвика интереса му към себе си; в тази садомазохистична връзка той се наслаждавал, в идентификацията с другия, на своята собствена садистична страна, както приятелят му - чрез него - на своята мазохистична. Той си имал едно хоби: тайно пишел комедия, на която възлагал големи надежди, но която все оставала незавършена - вероятно за негов късмет, защото тогава би рухнала и тази илюзия, която разкрасявала самотните му вечери с мечти за бъдеща слава.

Примерите показаха как по принцип изглеждат страха и неговото отбягване при депресивните личности. Втората основна форма на страх - страха от „въртенето около себе си", от биването субект, с произтичащия оттук страх от загуба, от самота, от това да не бъдеш изоставен - се различава съществено от противоположния страх на шизоидните от близост и отдаване. Ако човек отбягва Аз ставането, индивидуацията, той остава длъжен с нещо съществено на своето биване човек и все повече се превръща в обект на живота. Вероятно готовността на депресивните да изпитват чувство за вина е свързана с обстоятелството, че те усещат, че избягват едно от големите изисквания на живота, като не искат съвсем да пораснат.


Нека се опитаме да оцелостим образа на депресивните хора. Когато човек отбягва индивидуацията, по необходимост надценява страната на отдаването; в следствие на това съответният друг придобива свръхценност, а самият човек загубва от своята. Позитивният аспект от загърбването на собствения Аз първоначално се изразява във всичко онова, което задава посоката към разбиращото вчувстване, съчувствие и състрадание. Човек винаги мисли първо за другия, за неговата ситуация и интереси, вчувства се в него до пълна идентификация. Това създава условията за едно дълбоко разбиране на чуждото, за едно умение да се поставиш на мястото на другия, което първоначално е нещо много позитивно. Същински депресивният обаче сякаш остава заклещен в идентификацията и не се връща отново към самия себе си; така той загубва много от своята собствена гледна точка и може да се превърне в ехо на другия - би могло да се каже, че той разбира християнското изискване да „обичаш ближния като себе си" погрешно като „повече от самия себе си".
И като се има предвид какви са светът и хората, човек с такава нагласа обикновено много скоро започва да бъде използван. Рядко се оправдават очакванията, че и другите са като теб самия, че те също са толкова внимателни, вчувстващи се и готови да се съобразяват. Напротив, опитът показва, че те са много по-непресторено егоистични и така дори постигат повече. Тук е критичният момент - ние вече описахме, как депресивният превръща нуждата в добродетел и издига своето поведение в идеология, за да може да преработи завистта и оттук да извлече като утешение съзнанието за морално превъзходство. Защото наистина трябва да си широко скроен човек, за да позволиш без злоба на другите това, което забраняваш на самия себе си, или пък не можеш да постигнеш - освен ако една такава позиция не отговаря на колективни и религиозни идеали, какъвто е случая с някои изисквания на християнството.
Идеологията на депресивните хора - както в крайна сметка всяка идеология - е трудна за коригиране. Те не искат да се разделят с нея, първо, защото им е струвала твърде много откази и преработване на завист, второ, заради моралното задоволство, което извличат от нея, и накрая - човек не може изведнъж сам да започне' да прави онова, което е отхвърлял и осъждал у другите. Към това се прибавя обстоятелството, че толкова много начини на общуване със света и хората са останали неизпробвани и затова неовладяни, така че депресивният не се и осмелява да ги използва - тази липса на жизнена техника постоянно го захвърля в старите коловози. По този начин той все повече попада в клопките на своята идеология, която не е същинско решение на проблема, защото трябва да прикрие една слабост, един страх. Малко са депресивните, които притежават способността за истинско сублимиране - такава, каквато цитираните пo-горе думи на Гьоте изразяват; скромният и смиреният по идеология няма как да подмине завистта, горчивината от „несправедливостта" на живота.
Всекидневието е изпълнено с банални и сами по себе си маловажни ситуации, в които депресивното в невротичния смисъл на думата поведение се манифестира и си проправя път, но които допускат и промяната му, стига само човек да обърне внимание върху това. Независимо дали е поканил гости или гостува на някого - депресивният винаги има чувството, че той единствен е отговорен за успеха на вечерта, че той единствен трябва да поддържа разговора. Той изпитва чувство за малоценност или вина, когато едно гостуване премине вяло; но тъкмо неговите измъчени усилия не позволяват разведряване на обстановката. Не му хрумва мисълта, че други-
те също могат да допринесат за това и че изобщо, за да „случиш" с нещо, е необходимо и малко „късмет" - той винаги се чувства отговорен за всичко.
При депресивния привидната Аз отнесеност е в действителност една екстремна Ти отнесеност: той се чувства отговорен за всичко не от мания за величие, а напротив, от липсваща Аз-сила, която го кара да живее повече живота на другите, отколкото своя собствен.
Лесно можем да разберем, защо в крайна сметка като последна - несъзнавана и затова не преживявана с чувство за вина - самозащита от свръхизисквания, срещу които човек няма как иначе да се съпротивлява, се появяват телесните симптоми. Такива хора са в състояние да изпитат дълбока наслада от болест и болничен престой - най-сетне и те веднъж имат правото да оставят другите да се грижат за тях и да не мислят за нищо, - в случай, че отново не се разсърдят на себе и не изпитат вина, че изобщо са се разболели и „са се провалили".
Следователно неживяното биване субект почти неизбежно води до необходимостта да мразиш - от завист, от безсилие и горчивина за това, че се оставяш да бъдеш използван.
Едно възможно спасение от тези мъчителни и събуждащи вина чувства сякаш предлага идеологията на скромността, смирението, миролюбието и непретенциозността; така човек може би се надява да намери покой в себе си - но това е един постоянно застрашаван покой, под чиято повърхност прикритите афекти продължават да се надигат. Струва си да се направи едно специално изследване върху факта защо християнството, което нарича себе си религия на любовта, има история, пронизана от толкова много омраза, жестокост и войни. Дали това не е свързано с християнската идеология на смирението, която политиката на власт, провеждана от църквата, използва, за да държи непълнолетни вярващите, като им обещава възнаграждение в отвъдния свят, заради смирението в отсамния? Чувствата на омраза и завист, които въпреки всичко продължават да съществуват, биват узаконени като „легитимна" нетолерантност в борбата срещу друговерците или изменниците, както например изгарянето на вещици и преследването на еретици по време на инквизицията, когато се развихря страховит садизъм.
Всяка идеология става опасна, когато опростяващо абсолютизира един от основните импулси или се опитва да изключи някой от другите; по този начин тя с още по-голяма сигурност констатира тъкмо онова, от което бяга. Нашата душа, нашето несъзнавано, имат особената способност да ни правят чувствителни към такива едностранчивости, които застрашават плодотворното напрежение между антонимичните сили, наречено живот: чрез сънища и грешки, избор на партньор и преди всичко чрез страха - ние само трябва да се научим да ги тълкуваме. Така например свръхскромният и миролюбивият има сънища, в които изтласканото се появява в екстремна форма, обикновено прехвърлено върху други фигури, но като знак за това, какво той би трябвало да интегрира в себе си. Подобна подкана към допълване може да се крие и в избора на партньор; човек често се чувства силно привлечен, дори омагьосан от противоположния тип, тъй като несъзнателно предусеща, че може да -научи от него това, което сам не се осмелява да изживее - в една такава връзка най-малкото се съдържа подобен шанс. Към този въпрос ще се върнем по-късно.
При основните импулси ние постоянно се натъкваме на феномена, че неживеният и потискан импулс се констелира наново в резултат на външни или вътрешни обстоятелства. Човек попада на ситуация или партньор, които се превръщат в неразрешим конфликт, ако не прояви смелостта да бъде субект, или достига своята граница на толерантност и така бива заставен да изпробва други модели на поведение. В такива случаи може да се стигне до пробиви на потиснатото, които в следствие на дългото заприщване стават разрушителни. По този начин всички не интегрирани в нашата личност части на душата могат сякаш да станат самостоятелни и да намерят израз в архаични форми, каквато бе ситуацията на младата жена с импулса за крадене и лакома ненаситност.
Депресивната структура на личността също градира от хора с депресивни изблици, които все още наричаме здрави, през по-леки до тежките и най-тежки депресивни личности; ние можем да скицираме тази градираща линия по следния начин: съзерцание, пасивна вглъбеност - тиха интровертът,
- скромност, стеснителност - задръжки в поставянето на изисквания и в себе налагането, - удобство, рецептивна пасивност
- пасивно поведение на очакване (безделнически очаквания от живота), - безнадеждност - депресия - меланхолия. Не рядко в края на тази линия стоят самоубийството, пълната апатия и равнодушие или бягството в някаква пристрастеност, която обаче само временно засилва Аза и снема депресията. Маниакално-депресивната душевна болест - характерно е, че тук говорим за душевна болест, a не както при шизоидния, за психическа което насочва към различния генезис на двете заболявания - често отразява, в редуването на фазите на маниакална приповдигнатост и на депресивна сломеност особено пластично биографичните основания. В маниакалната фаза за известно време отпадат . всякакъв род задръжки и поведение на отказ, болният е прекалено възторжен, разточителен, купува в огромни количества, прави дългове и е изпълнен с оптимизъм - до появата на депресивната фаза, в която всичко това отстъпва назад и той изпада в себеобвинения, липса на смелост, резигнация и апатия. Ако към живота изобщо по принцип принадлежи едно ритмично редуване на приповдигнатост и съкрушеност, то в жизнената история на тези болни обикновено се среща особено рязка смяна на изпълнени с надежда проблясъци и безнадеждно отчаяние, докато в меланхолията съществува само безнадеждността.
Депресивните хора често са религиозни; в религията най-силно ги привлича идеята за спасението, спасението от страданието и опростяването на вината. Те копнеят по мистичното преживяване на всеобщата свързаност и единство, което се надяват да открият по медитативен път. Освен към християнската религия, в която им допада мисълта за смирението и пречистващото страдание, те имат отношение към будизма и неговото отричане от света. Всички форми на вяра, които целят самозабравата и освобождаването от Аза, ги привличат. Тези, които не са могли да оформят пълноценно живота си тук, вярват по детски в едно по-добро отвъдно и в представата, че унижавалите се и унижаваните тук ще бъдат там възвисени. С нарастването на скептицизма по отношение на една такава изравняваща справедливост в отвъдното, все по-малко хора се обръщат към професии, които изискват големи саможертви и ограничения. Вероятно депресивните най-трудно понасят разклащането на вярата, което разкритията на модерните природни науки могат да предизвикат у тях. Тяхната вяра придава смисъл на живота им и ги води. Обикновено науките, които едностранчиво подчертават рационалното, измеримото и доказуемото, обезценяват вярата, опитват се да „обяснят" религиозните чувства с едно примитивно не метафизично психологизиране или ги обявяват за наивност и чиста фантазия. Депресивният често не си дава сметка, че тези науки могат да обхванат със своите ко-личествено-каузални методи само един ограничен, частичен аспект на живота и на света - мъртвия аспект на природата - и че една наука, която се стреми преди всичко да придобие власт над природата, рано или късно ще се оплете в собствените си мрежи - за което вече се забелязват признаци.
Но, от друга страна, депресивните са склонни да предоставят прекалено много в ръцете на бога и на дявола. Ние носим рая и ада в самите себе си, както и отговорността за това; така както трябва да се научим да разпознаваме злото в нас, да го приемаме и да се борим с него, а не да го проектираме върху дявола или друг враждебен образ, така би трябвало да търсим и да се опитваме да осъществяваме и доброто, божественото начало в нас, заради него самото и нас самите, а не заради някакво възнаграждение в отвъдното. Депресивните лесно виждат в твърде много неща „божия воля" и промисъл, и така могат да избягат от собствената отговорност в криворазбрано смирение. В случай на заболяване те понякога стигат до религиозна мания, до идентификация с Христос и други подобни явления.
Здравият човек със склонност към депресия е в състояние да изпитва дълбока и искрена религиозност, която нерядко прави възможни мистични преживявания. Той гледа на смъртта най-вече като на спасение и при него най-често се среща смирението пред нея. Това „нека бъде волята ти" може да доведе до отдаденост на съдбата, което свидетелства за голяма сила. Депресивният често приема съдбата си, в най-зрялата си форма това е приемане в смисъла на amor fati; той е склонен да гледа на ударите на съдбата като на нещо изключително свързано със собствена вина, готов е на изкупление и може лесно да се превърне в жертва, на онези, които знаят как да се възползват от това.
В сферата на етиката той често възприема твърде буквално повели и забрани, това обстоятелство го обременява и засилва готовността му да изпитва вина. Отричането, отказът, жертвата и аскезата са свойствени на природата му, но могат да се превърнат в средство за бягство от света и от стълкновенията с него. Както винаги, нашият живот и тук се разиграва върху „острието на бръснача" и крачката от истинно към неистинно е много малка. Като родители и възпитатели хората с депресивна нагласа са контактни, полагат усилия да се вчувстват в детето и да го разбират. Опасността за тях се крие в това, да не би заради житейска страхливост и страх от загуба да обвържат твърде много детето към себе си; те са свърхзагрижени и по-трудно могат да оставят свободно пространство за адекватното на възрастта му развитие, често не спазват необходимата дистанция спрямо него. Трудно им се отдава да са последователни, а когато е необходимо и твърди; щадят детето по погрешен начин, не обичат да го подлагат на изпитания, защото не искат да загубят любовта му. При тях най-ясно се вижда проблематичността на всяка прекалено близка връзка. Майките, които са имали сурово детство, често споделят нагласата: „детето ми трябва да живее по-добре", заради която лесно прекаляват с добрите дела.
В професионално отношение депресивните клонят най-вече към подпомагащи, обслужващи, сякаш майчинско обгрижващи дейности, в които те, такива каквито са, способни на жертви, търпеливи и вчувстващи се, могат да разгърнат своите най-добри възможности. Прилягат им социални и подпомагащи, лекарски и психотерапевтични, обществено полезни дейности. Те могат да „чакат" в хубавия двоен смисъл на думата - първо като проявявам търпение, а след това като отглеждам, обгрижвам, което значение думата също носи. Като лекари, духовници и педагози те са онези хора, които избират професията си не толкова заради престиж или финансови съображения, а по призвание; за тях професията рядко е само средство за печелене на пари. Отдават им се всякакъв род сякаш майчински дейности - градинарство, лесничейство, хотелиерство, хранително-вкусова промишленост и др.
Сънищата на депресивните хора - доколкото те изразяват специфичното за тяхната структура - особено често засягат темата хранене, обикновено свързана с разочарования и резигнация, които поясняват проблема за непосмяването да вземеш. В съня си те стигат до една препълнена трапеза - но на нея няма място за тях, или прибори, или всичко вече е изядено, - ситуации, които можем да определим като Танталови. Задръжките на депресивния да посегне към нещо намират израз и в обстоятелството, че сънят започва с едно желание, с един импулс, чийто път бива препречен от множество трудности, така че сънуващият дори в съня си не може да стигне до своята цел и трябва да се откаже. Този, който няма право да посяга, се надява, че желанията му ще се сбъднат от само себе си - в това се крият причините за онези сънища, в които човек получава на тепсия всичко, каквото си пожелае; така той бива конфронтирай със своите пасивни претенции и с нагласата си за удобство. Или пък той сънува пирати, крадци и престъпници, които го преследват - с това на дневна светлина излизат собствените му изтласкани тенденции за обир и кражба, като изкривена форма на неговата неспособност да си вземе. Сънищата на депресивния отразяват и една тема, която е съществено важна за възникването на неговата депресия - да си поставяш свръх изисквания или да позволяваш на другите да ти поставят такива. Един пример: „Аз изкачвам с баща ми един планински връх; пътят е много стръмен, аз нося раницата, освен това връхната му дреха и един пакет с негови неща."
Здравият човек с депресивна нагласа се характеризира със способност за вчувстване и готовност да се обърне към ближния, да го „приеме". Той се отличава със загрижено, отзивчиво и разбиращо поведение. Може да прощава, да чака търпеливо и да оставя нещата сами да узреят. Той е емоционално привързан към партньора; пo-скоро скромен и непретенциозен в своите потребности, способен на необходими откази. Обикновено депресивният възприема живота като труден, може обаче в противовес на това да проявява хумор, разбран като „да се смееш въпреки всичко". Той често е дълбоко благочестив, не непременно в църковния смисъл, а в този на една житейска благост, която познава човешката зависимост и застрашеност, и въпреки това казва „да" на живота и го живее. Способността да издържаш и да понасяш са негови основни добродетели. Депресивните хора сякаш са взели присърце думите на Шпителер от неговия „Прометей": само „свенливо да напомнят за собствената си ценност" - те пo-скоро скриват достойнствата си, така че човек да трябва да ги „открива". Те често са тихите, но дълбоки води; задушевността, дълбината на чувствата и топлотата спадат към техните най-хубави качества. Те са искрено благодарни за това, което имат; постигнатото от тях те приписват не толкова на себе си и на своите способности, а възприемат по-скоро като подарък и милост, и така в истинския смисъл на думата живеят смирено.




Сподели с приятели:




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница