305
бели мишки колкото малкия ми пръст. Майка ни дръпва оттам, сестра ми обаче се връща обратно. Знае, че млякото е мръсно, но пие. Майка ни се ядосва. „Какво направи? Това е голям грях!“ — крещи тя. Сестра ми се разплаква и на майка й става мъчно. Взима я в скута си и я утешава: „Недей да плачеш! Всевишният ще ти прости!“ Аз стоя до тях и също плача.
Габа отново се разлая. Сигурно някакви хора му се радваха.
Макар че нито старецът, нито
Сидар виждаха нещо от пейката,
неволно погледнаха към входа на гробището. Всичко беше наред. Лаят означаваше: „Може да ме погалите, ако дадете още един геврек.“
— От години не сънувам, а и да сънувам, не помня сънищата си.
Сестра ми ги помни. И те все се сбъдват. На младини не харесваше никого. Признаваше само книгите. Горката ни майка много се притесняваше. Забрани й да чете, понеже носът й кървеше. Но тя се криеше и пак четеше. Обичаше романите. Четеше на френски. Откакто съм се родил, така си я спомням — вглъбена в някоя книга; знаех, че след малко от носа й ще потече кръв.
Можех да я предупредя, но не исках да я притеснявам. Стоях така и я гледах, чаках да капне кръв. По страниците на романите, които четеше, все имаше петна от кръв. И да искаш, не можеш да ги изтриеш, оставаха си така. Сестра ми имаше дневник, говореше си с него. Веднъж се
върнахме от училище и гледаме, няма и следа нито от романите, нито от дневника. „Изхвърлих всичко“ — каза майка ми. Сестра ми пребледня като платно. Обичаше майка, но никога не й прости.
Габа започна да ръмжи. Явно нещо го тормозеше. „Джаф! Щом не ми давате геврек, махайте се от главата ми!“
— Омъжи се много късно. Мъжът й беше очен лекар и имаше кабинет в Шишли. Обичаха се. Нямаха деца. Горкият, почина внезапно. Пресече улицата, без да се огледа, и някаква кола го блъсна.
Виждал съм много хора,
съсипани от тъга, но сестра ми направо се смали от мъка. Нито ядеше, нито пиеше. Закачи из цялата къща снимки на мъжа си. Както някога говореше с дневника си, така си говореше със снимките. Тогава направих голяма грешка. Реших, че ако махна вещите на зет ми, ще го забрави по-лесно. Един ден тайно прибрах снимките и раздадох всичките му вещи на приятели и познати. Както не прости на майка, така не прости и на мен. Напусна и
306
дома си. Мислех, че ще й бъде трудно да живее със спомените за мъжа си.
А когато спомените изчезнаха, си отиде и тя. Пренесе се на друго място. Не се омъжи повече и нито веднъж не ме прие в дома си. От години се срещаме в сладкарница. Сънищата й винаги се сбъдват.
— Добре де, как изтълкува този сън? — попита Сидар?
— Каза, че ще умре без време. Сигурно затова майка ни се ядосваше толкова.
— Мислиш, че ще се самоубие? — попита Сидар.
Ала старецът никога не бе мислил за тази дума, нито някога я бе чувал. Премигна със сините си като мъниста очи и с празен поглед се вгледа в Сидар.
Лаят на Габа ставаше все по-яростен: „След като вие не се махате, аз ще се махна!“ Сидар скочи, макар че му се искаше да попита още нещо стареца. На входа на гробището, както предполагаше,
неколцина младежи бяха наобиколили кучето и му се радваха. Преди да изтича при Габа,
спря за миг, за да махне на стария човек, но той,
сякаш осъзнал, че е останал сам на пейката, се бе обърнал на другата страна и продължаваше да мърмори под нос.