Етиката като наука

Е
ТИКА
,
ПЕДАГОГИЧЕСКАТА
ЕТИКА
,
НЕТИКЕТ

Е
ТИКА

Етиката (от гр. ethos, етос – нрав, обичай) е науката, чиито предмет на изследване е човешкия морал, и от своето възникване в древна Гърция се разбира като учение за морала.

Един от най-значимите древногръцки философи е
Аристотел. Той за първи път употребява думата „етика”, като замисля етиката като философия на обществото
(държавата) и като философия на всекидневието.
Философията на обществото той нарича „политика”, а философията на семейството и личното поведение –
„етика” .


Заедно с Платон и Аристотел стоиците възприемат като основна мисълта, че целият свят е подчинен на закони, но само човекът като разумно същество е способен да ги опознава и съзнателно да ги следва и използва. Тяхното основно изискване е, да се живее природосъобразно. Но природата на човека е в това, че той е разумно и обществено същество, следователно да се живее природосъобразно, значи да се живее разумно, и да се съзнава и изпълнява обществената закономерност.

Според тях, евдемонията (според Аристотел това е най-висшето човешко благо, единственото човешко благо, което е желателно само по себе си) е определено състояние на душата, като най-висше благо за живота е осъществяването на природното предназначение на човека.


Един от най-оригиналните мислители в древногръцката етика е Епикур. Той и неговите ученици намират евдемонията в осъществяването на наслада, на блаженство. Епикурейската етика е отрицание на стоическия фатализъм. Според нея удоволствието и страданието са относителни определения на моралното съзнание: не всяко удоволствие осмисля адекватно човешкото битие и не всяко страдание трябва да се избягва.
Удоволствието е оправдано, ако премахва страданието.

Епикурейците смятат, че не толкова наличието на наслаждения, колкото отсъствието на страдания е източник на блаженство.


Границите на етическото познание следват границите на морала, но може да се приеме, че морал и етическо познание съществуват в една дуалистична зависимост, тъй като етическото познание от своя страна, определя разбирането за морала. В този смисъл може да се приеме, че границите на етиката не са константа, а те се движат.

Например античното етическо понятие за морал обхваща човешките жизнени изяви в тяхната пълнота и хармоничност с Космоса, като тези „рамки“ на етиката са познати и днес от етическите възгледи на
Алберт Швайцер.


Религиозната етика се основава на единението на човека с отвъдното, с Бога и на произтичащата от това любов към ближния.

Друга традиция в етиката основополага човешкия разум, като авторитет на моралното. Идеите на разума, върховната от които е идеята за доброто на
Платон, практическият разум на Кант, обективният дух на Хегел и т.н. са субстанцията на човешкия морал и свобода.

Етиката е възможна и като идеология, като регулативна система на класовите отношения в обществото, в които се затварят нейните граници,
каквото е било виждането на К. Маркс.


Етиката е възможна и като етика на уникалния субект
(екзистенциализма) и като диалог между Аз-а и другия и т.н. Границите на етиката се предопределят в голяма степен от избрания морален авторитет на волеизлеянието,
около който се организира етическото мислене. В този случай моралните авторитети могат най-общо да се обобщят по следния начин – универсални морални авторитети: разум
(Платон, Кант, Хегел); Бог (религиозния морал);
социалност (К. Маркс).

П
ЕДАГОГИЧЕСКА ЕТИКА

Съществува единодушно становище,
че професионален морал притежават предимно тези професии, които имат за свой обект човека или са от системата „човек-човек. В зависимост от обекта на приложението на труда, социалната му функция и произтичащите от тях нравствени изисквания,
всички професии могат да се разделят на две групи:
към първата могат да се отнесат професиите, чиито обект е човекът, а към втората, чиито обект е природата или създаденото от човека.


Възникването на педагогическата етика като теоретично познание се е зародило в средата на 50-те години на ХХ век, когато в САЩ започва да се развива т.нар. „приложна етика“, която представлява система от професионални етики, обслужващи квалифицираната дейност на едни или други специалисти в определена трудова сфера.

Това диференциране на педагогическата етика, като самостоятелна наука, всъщност не е нейното начало, тъй като тя съществува може би още от самото начало на възникването на педагогическата мисъл в началото на XVII век.


Педагогическата етика има три равнища, разкриващи взаимодействието (общуването) на човек с човека:
I.
–включва всяко взаимодействие, което нерегулирано,
стихийно, случайно и спонтанно оказва влияние на човек върху човека, на човека върху групата
(общността) и на групата върху отделният индивид.
II.
–формиране на основите на възпитанието, в частност на нравственото възпитание, като предаване на поколенията на моралните норми и ценности на общността.
III.
–обхваща етиката на педагогическите специалисти при взаимодействията им в
конкретната педагогическа среда.


За да се изяснят категориите на педагогическата етика, е необходимо първо да се разгледа понятийния апарат на етиката. Като всяка наука, така и етиката разполага със свой собствен понятиен апарат, с помощта на който се отразяват и обосновават най-съществените страни на моралните явления и процеси. Като основни етически категории се разкриват „добро” и „дълг”.

„Доброто” концентрира всичко положително в морала, а „дългът” изразява действената страна на нравствеността. Поради огромното многообразие на морала, основните етични понятия са много повече –